Текст книги "Без шанс за разпознаване"

44.

По пътя към къщата на Гарман Ла Моя и Болд, придружени от патрулна полицейска кола, следваща ги на близка дистанция, не слушаха джаз станцията на Болд, предпочетоха новините и ранното токшоу на случайно подбрана радиостанция, излъчваща на средни вълни. Последната жертва е била идентифицирана като Вероника Делатарио. Това беше четвъртата жертва на Начетения и Болд можеше да опише как е изглеждала още преди да е видял снимката й: тъмнокоса, стройна, майка на момче на възраст между осем и десет години. От радиостанцията нападнаха полицията, че задържала не истинския убиец, който явно не се казва Никълъс Хол и обвиниха всички служби наред, че са обърнали много по-голямо внимание на къщата на един сержант от полицията – свой човек – докато Вероника Делатарио била издебната и изгорена от серийния подпалвач.

Беше съобщено и че полицията е получила още едно послание по-рано същия ден заедно с парченце разтопена зелена пластмаса. Но нищо не е предприела.

В токшоуто последваха оживени разисквания на тема нужда от ново ръководство. Представителите на федералните служби направиха много уместни намеци за желанието си да поемат разследването и да отстранят полицейското управление. Болд се възмути най-много от това, защото знаеше, че на изпълнителско ниво полицията и федералните служби си сътрудничеха много добре. Изглежда на управленско ниво се водеха игри за повече власт.

Ла Моя, решавайки, че повече не може да издържи на приказки от този род, превключи на джаз станцията и двамата се заслушаха в тромпета на Уинстън Марсалис.

Движението по I-5 беше невероятно забавено в двете посоки. Даже и с включена лампа и сирена, те се придвижваха едва-едва.

Когато пейджърът и мобифонът на Болд нададоха вой почти едновременно, той разбра, че нещо сериозно се е случило. Може би Шосвиц беше решил да го изтегли от разследването, Болд имаше чувството, че усеща мислите му от разстояние. Въпросът за ролята на Гарман го тормозеше още от началото на разследването: заради това, че беше станал мишена на писмата послания на подпалвача и когато по-късно се разбра, че е служил в база на военновъздушните сили, и то в пряка връзка с ракетните установки. Единственият разпит на Гарман не беше дал никакви резултати и даже сега, когато отиваха да го приберат за втори разпит, истината беше, че не разполагат с едно макар, но стабилно доказателство срещу него.

А може би обаждането по мобифона и повикването по пейджъра бяха от Лиз, която му беше заявила като нещо неподлежащо на обсъждане, че ще дойде в Сиатъл същия този ден – четвъртък. Може би Марина не се е оказала свободна и от него се очакваше да поеме грижите за децата, докато съпругата му прави бог знае какво с бог знае кого.

Обзе го гняв, преди още да се е отзовал на обаждането.

– Болд – изрече кисело и Ла Моя го изгледа.

– Има ли радио край теб?

– В колата съм.

– Е, добре тогава, пристегни се здраво с колана и обърни на „Комо“, на средни вълни.

– Преди малко точно нея слушахме.

– Значи си чул Гарман?

– Какво за Гарман? – попита Болд.

В този момент Ла Моя за малко не легна върху него, приближавайки ухо откъм външната страна на слушалката. Болд го изтласка настрани с лакът.

– Готов ли си да го чуеш? – попита тя реторично. – Стивън Гарман, пожарен инспектор от експертната група към градския съд, в момента признава в ефира, че е Начетения, нашият убиец.

Болд за малко да вкара колата в канавката, само бързата реакция на Ла Моя, който хвана кормилото и го завъртя рязко, ги спаси.

Болд съобщи на детектива си:

– Гарман току-що се е признал за виновен.

И още докато ръката на Ла Моя беше на кормилото, Болд започна да превключва копчето за автоматичен избор, докато локализира радиостанцията, която бяха слушали преди малко. Гарман продължаваше да говори. Описваше до най-малки подробности всичките си престъпления.

Петнадесет минути по-късно те спряха пред къщата на Гарман, а той продължаваше да говори по радиото, в този момент отговаряйки на поредица от въпроси, които по-скоро имаха за цел да го объркат и изобличат в лъжа. Два телевизионни екипа бяха изпреварили Болд и вече дебнеха пред къщата на Гарман.

– Той се е заключил в апартамента си – изкрещя един от репортерите към Болд и поднесе микрофон към него. – Какво е решението на сиатълската полиция?

На Болд му се искаше да изрече спасителното „без коментар“, но си представи какво ще последва, ако по този начин излезеше, че е нерешителен и мекушав.

– Дошли сме да арестуваме господин Гарман по различни обвинения, произтичащи от поредицата пожари в окръг Кинг.

Хеликоптер се изви изневиделица и кацна. Болд разпозна специален агент Сандърс да притичва сред увлечените от въздушната струя прахоляк и боклуци.

Ла Моя отблъсна микрофона на репортера, приближи се плътно до Болд и му каза:

– Ще е добре ние да го арестуваме.

Те се затичаха по стълбата, сподиряни от виковете на Сандърс. Болд кимна на детектива си, който опита да отвори, но безуспешно, и след като изкрещя „Полиция“ и отвори, се отдръпна назад и засилвайки се, ритна два пъти вратата. Тя така и остана заключена, но се разцепи по средата и се откачи от касата.

Стивън Гарман седеше със спокойно изражение във фотьойла с високата облегалка и с мобифон в ръка. Погледна ги и обяви в микрофона:

– Мисля, че дойдоха да ме арестуват.

Ла Моя започна да му чете правата, надвиквайки шума, хаоса и крясъците, придружени със забързани в тяхна посока стъпки.

Лу Болд, макар обзет от ярост и гняв, спокойно се приближи до Гарман, взе мобифона от ръката му и прекъсна връзката. В никакъв случай не си позволи да разкрие истинските си чувства пред един заподозрян – не би се издал. Гарман беше доказал, че е смразяващо хладнокръвен, затова беше необходимо да запази ума си хладен и чист.

– Ако бяхте ме арестували по-рано, по-малко щяха да умрат. Ще се наложи да живееш с тази мисъл, сержант. Ти, не аз.

Болд му отвърна:

– Аз може и да се наложи да живея, но ти ще умреш с нея. Така че на мен се пада по-добрият избор.

– Така ли мислиш? – отвърна Стивън Гарман. – Ще видим.

След час началникът на полицията даде кратка пресконференция, обявявайки, че Гарман е в ареста и е един от неколцината обвиняеми по случая. Съобщи и че Гарман е бил разпитван няколко дни преди арестуването си и самият той – началникът, предполага, че признанията на Гарман са породени именно от този разпит. Всичко това беше направено без изобщо да бъде информиран Болд, макар неговото име постоянно да се споменаваше по време на пресконференцията.

На петия етаж празнуваха – обикновено така правеха, когато се разрешеше някой от най-трудните случаи – черните дупки, както ги наричаха. Имаше морковена торта, прясно мляко и огромен поднос с чаши еспресо и сметанки, купени този път не от продавача във фоайето.

Болд направи всичко възможно, за да прикрие изтощението си и да се покаже весел заради колегите си, но в моменти, когато улавяше погледите на Ла Моя или на Матюс, долавяше у тях същия скептицизъм, който владееше и него. Гарман се беше позовал на правото си да не говори и не каза нищо повече, освен, за да ангажира един от най-влиятелните адвокати в града. Нямаше нужда от разпит. Притежаваха на запис признанията му в ефир, но когато ги прослушаха, оказа се, че звучат много смътно и неопределено и не съдържаха никакви стопроцентово уличаващи го подробности, на чиято база да му бъде повдигнато обвинение.

Бърни Лофгрийн и малобройният му екип от специалисти по идентифицирането липсваха на тържеството, тъй като претърсваха дома на Гарман за улики и доказателства. Охотно си бяха поделили работата с екип от водещи специалисти по съдебна медицина и криминология към специализираното звено по палежите при ФБР, долетели направо от лабораторията в Сакраменто и предвождани от доктор Кастърстейн.

Един патрулен полицай привлече вниманието на Болд – стоеше някак настрани и като че за нещо се колебаеше. След кратък размисъл се приближи до Болд и му каза, че го търсят по телефона.

Обаждаше се Лофгрийн. Болд поръча да му прехвърлят разговора в неговия офис.

– Имам една лоша новина и една… лоша новина. Коя искаш да ти кажа първа?

– Не сте открили нищо – предположи Болд.

– Аз трябваше да ти кажа тези думи – направи се на разсърден Лофгрийн. – Ако искаш да открием лабораторията му, огледай се и разбери къде да я търсим. И Кастърстейн е съгласен с мен – това не е мястото, което търсим. Няма хиперголици, няма стълба „Вернер“, нито сребристосини нишки.

– Това възможно ли е? – помита Болд и вдигайки поглед видя Дафи до себе си.

Няколко снимки в ръката й събудиха любопитството му, но нямаше как да ги погледне в момента. Тя улови погледа му и махна с ръка към заседателната зала. Искаше да го види насаме. Той кимна и тя излезе от офиса му. Болд задържа погледа си върху нея малко повече, отколкото беше редно за женен мъж.

– Работата ми е да претърсвам, не да размишлявам по теория на вероятностите. Искам да ти кажа, че нещата не изглеждат никак добри. Не казвам, че нищо друго, освен димящ пистолет няма да ме задоволи. Не. Обаче, съвсем честно ти казвам, тази работа изобщо не ми харесва. Прекалено чисто е. Разбираш ли? За бога, та ние очаквахме поне нещо като подсказваща улика: парченце кора от дърво, сгъваемо ножче, някакво приспособление за миене на прозорци.

– Той е следовател – напомни му Болд. – След като знае, че ще го гледат и под микроскоп, се е подготвил идеално – сменил си е дрехите, обувките – взел е всички предпазни мерки, за да не остави никакви улики и доказателства в къщата си. Направи признание – ако изобщо може да се нарече така. Може би именно защото е знаел, че няма да намерим нищо, за да можем да го потвърдим. Може за него това просто да е игра.

– Аха? Е, ако е така, то той печели. Това беше всичко, което имах да ти казвам. Кастърстейн страшно си разбира от работата, Лу. А сега ходи из къщата и клати смаян глава, носът му е провесен като на дете, неуспяло да открие нито едно яйце на Великден. Ако можеше да дойдеш, щеше да разбереш какво точно имам предвид; и на теб нямаше да ти хареса, смятам. Тук нишката се къса, Лу. Мисля, че най-обещаващата улика е мастилото. Разбра ли? Ако свържем мастилото на намерените в къщата химикалки с мастилото от писмата, може да успеем. Сега тук навсякъде търсим химикалки.

– Ще приема това доказателство, Бърни, не мисли, че не го искам. С удоволствие. Но не е това, което търся, не е в моя ресор.

– Кажи ми какво искаш.

– Нишка, която да ме отведе до лабораторията му. Това ми трябва. Намери ми нещо, което да ми подскаже местонахождението й. Ако го направиш, ще мога да се прибера в къщата си и да се наспя.

– В такъв случай, ако бях на твое място, щях да започна да се наливам с кафе. Сребристосините нишки ще ти подскажат къде е, но няма да е тук. Както ти самият каза преди малко, той е следовател, знае много добре какво трябва да направи. Не очаквам изобщо нещо повече да се намери тук. – След което добави: – Запази ми от тортата, ако нещо е останало. И не някакво малко парченце – най-хубавото. Вие поне се повеселихте, а при нас – нищо.

Болд остави слушалката и се замисли за жена си. Докато той беше карал осемнадесетчасовото си дежурство, Лиз беше идвала в града и се беше прибрала във вилата, но изобщо не му се беше обадила. Набра номера на мобифона й и след като изслуша съобщението, записано на телефонния й секретар, каза:

– Хоризонтът е чист, любов моя. Връщаме се в къщата. Страшно ми липсваш. Бързо си ела.

Огромната скала на разследването беше стигнала подножието на планината и беше загубила инерцията си. Лабораторните екипи щяха да са заети в течение на няколко седмици с анализи, макар и на малкото открити улики и доказателства в домовете на Хол и Гарман. А сред продължаващата битка за вниманието на медиите между градските политици, обявяващи един след друг, че градът е спасен, и заклеймяващи престъпниците и техните намерения, Болд щеше да гледа как разследването замира пред очите му въпреки нежеланието и съпротивата му. И друг път беше изпадал в подобно положение, чувствайки се вързан в черната риза на отчаянието.

Вървеше с бавна крачка по дългия коридор към заседателната зала, в опит да си събере мислите.

Дафи беше сама, седнала зад масата, изложена на непрощаващо силната неонова светлина. Косата й беше отметната назад. Лицето й изглеждаше уморено. Тя плъзна към него карта на града, в която беше забола няколко флагчета.

– Дороти Инрайт, Мелиса Хейфиц, Вероника Делатарио – червеното, жълтото и зеленото флагче. Всички в един и същ район на града. Защо?

Болд разгледа картата и местонахожденията, отбелязани с флагчета. Понякога им убягваха съвсем явни неща, но не за дълго.

– Това е регионът на действие на неговата дружина. И го познава из основи.

Тя изкриви устни и когато заговори, гласът й трещеше като гръмотевица:

– Виж, истина е, че психопатите често ограничават действията си в район от два-три километра от мястото, където живеят, но Стивън Гарман е толкова далеч от образа на психопат, така че няма никаква причина да търсим някакви прилики и съответствия в тази насока. Признавам, че не съм имала време да работя върху него, но затова пък прослушах така нареченото му признание повече пъти, отколкото всички вас, взети заедно, и трябва да ти кажа, че то свидетелства за страхотен ум. Ако се вслушаш в него, повечето неща са абсолютно кухи. Той всъщност нищо не признава. Възможно ли е един интелигентен, представителен мъж като Гарман да започне да убива жени по домовете им? Аз не мисля, че е възможно, Лу. Може би в другия край на града или някъде в Портланд или Спокейн, далеч-далеч от дома му и на улицата.

– На улицата просто ги е набелязвал като жертви – предположи той.

Тя се наежи:

– Искаш да ми кажеш, че знаеш как Начетения ги е набелязвал за жертви, така ли?

– Известно ти е, че не знам.

– Нито пък аз и ми се иска да се обзаложа, че и Стивън Гарман не знае. – Замисли се, оставайки загледана в него. – Твърде едър и висок е за твоето момче върху стълбата, нали? – попита тя реторично. – Също както и Хол. А ние вярваме на доказателства, нали? Нали така, Лу?

– Шосвиц ще съкрати групата ни. Ако имам късмет, ще останем само Ла Моя, Бейън, Фидлър и аз.

– Кога ще приемеш факта, че сме хванали не когото трябва?

– Едно е ние да приемем този факт, друго е да го разгласим – отвърна й той. – Шосвиц изобщо няма да поиска да ни чуе. Точка. Шефовете проглушиха ушите на всички, че сме хванали най-страшния убиец. Ако кажем, че не е вярно, нечии глави ще паднат.

– Много добре го разбирам – каза тя. – Но няма как да се съобразим с това. Даже и да си продължим мирно и тихо разследването, много скоро ще се разбере. Ще има друг пожар, Лу – каза тя, обличайки в думи притесненията си.

– Вземала ли си си напоследък отпуска? – попита той, сменяйки рязко темата, надявайки се да заличи от мислите си картината на един нов пожар.

– Не.

– Къде би отишла, ако си вземеш отпуска? Къде обича да ходи Оуен?

– Оуен не си взема отпуска.

– Често си мисля за Мексико. Топло. Слънчево. Евтино.

– Мисля, че ще те помоля да ми заемеш вилата си – каза тя мечтателно. – Ще си взема купчина книги, няколко торби с пресни зеленчуци, няколко бутилки страхотно вино, компактдискове. Там има ли вана?

– Разбира се.

– Свещи. Ароматизатори за вана. Ще се поглезя, нали разбираш? Ще се отдам на желанията си.

– Лосион за тен – започна на свой ред Болд. – Уокмен с всичко на Оскар Питърсън. Ще ходя бос по пясъка. Ще си правя дълги разходки.

– А децата?

– Разбира се, че ще дойдат. Защо не? Ще си седя и ще ги гледам, нали разбираш, само това.

– Шосвиц да не ти е предложил да си вземеш отпуска? – попита тя.

Болд кимна.

– Имам чувството, че всеки момент се готви да ме отстрани съвсем. Спомена също теб и Джон.

– Не е пропуснал почти никого. Досега не ти се е противопоставял така рязко, изглежда нещо е надушил и иска да се застрахова.

– По всичко изглежда, че е така.

– Сега да поговорим за нашия човек, той е все още на свобода – смени темата тя. – Като арестува Хол, ти го лиши от източника му на гориво. Забрави за момент Гарман. В този момент Начетения е като наркоман, той е пристрастен към силата на пожарите. По-рано в представите му те най-вероятно са били своето рода въздаване на справедливост. Това е осмисляло действията му. Но някъде в хода на събитията е настъпила трансформацията, където действията му в неговите очи са били оправдани просто защото са го карали да се чувства добре. Толкова силен. Цитатите от Библията ни навеждат на мисълта, че вярва в Божествения закон и че той е призован да го приложи на практика. Но ти успя да му попречиш. Да пресушиш източника му. Ти всели страх у него. Отговорът му беше да поеме голям риск и да влезе с взлом в „Командир Джоузеф“, за да се снабди с хиперголика. Това ни показва, че той планира нещата. Наблюдавал е Никълъс Хол и е знаел към кой точно склад да се насочи. Не знаем откога, но ни е известно и че е знаел местонахождението на това гориво. Съгласен е бил да плаща на Хол, защото го е излагал на риск, не себе си, както и за да си осигури и по-нататъшното снабдяване с гориво – така на практика се е подсигурил за вечни времена. Само че ти му подложи крак и промени всичко това.

Изгледа го, сякаш преценяваше дали следи мисълта й.

– Успехът при такива повтарящи се действия – продължи тя – подхранва самодоволството. Той е вярвал, че може да я кара така вовеки веков. Бил е сигурен, че нито ще можеш да го идентифицираш, нито да откриеш местонахождението му. Но сега в ръцете ни е и Гарман – а Гарман се опитва да го прикрие. Защо? Много е вероятно да е откраднал огромни количества от горивото. Защо? Дали не планира нещо като грандиозен финал или просто ще продължи да убива доволен, че се е сдобил с такова количество? Или ще замине, ще поизчака една-две години и ще поднови палежите?

– Ти ми кажи – беше реакцията на Болд.

– Той ме обърка от самото начало, Лу. Разколебана съм в способността си за преценка. И продължих да допускам грешки по отношение на него, не една и две. Сега по-важното е друго – никой от нас не вярва, че Гарман пали тези пожари. И няма да успеем да убедим никого, преди да си отговорим на въпроса защо направи това признание.

– Опитва се да прикрие някого – каза Болд, повтаряйки предположението на Дафи.

– Освен ако не прикрива самия себе си – каза тя, обърквайки го още повече. – Освен ако в него не се борят двама души: пожарният инспектор и подпалвачът. Пожарен инспектор, който най-накрая се е превърнал в подпалвач. – Тя извади една снимка. – Смятам, че това ще се превърне в разковничето. Бившата му съпруга.

Тя отдръпна ръката си и Болд видя усмихващото се лице на жената.

– Приличат си като две капки вода – каза тя и сложи до нея снимка на Дороти Инрайт.

Приликата между Инрайт и бившата Гарман беше поразителна. Болд местеше трескаво очи от едната към другата и обратно.

– Много странно, нали?

– Проблемът при пожарите е, че те изгарят жертвите, но и снимките в кутиите, снимките в рамки по стените, някои отпреди петнайсет години. А когато става дума за жени, трябва да си дадеш сметка, че те променят външността си. Ние сме подвластни на модните тенденции. Мъжете – не. И ние сме потърпевши от тези пожари – ти и аз, Лу, защото имаме на разположение снимки, които не ни показват последната промяна във вида на тези жени. Ето с каква снимка на Мелиса Хейфиц разполагаме – каза тя и извади трета снимка. – Боядисана в червено коса, дълга до раменете й. После червеното излезе от мода; в края на осемдесетте се е изрусила, а след това е станала тъмнокоса – също като останалите две. Подстригала се е късо и е престанала да се навива.

Дафи използва флумастер, за да нанесе съответните корекции и изведнъж приликата изпъкна.

– По дяволите – изпъшка Болд.

Още едно парченце от пъзела.

– Това го кара да действа, Лу: приликата.

– Значи все пак може да се окаже Гарман? – промърмори Болд с неудоволствие. Не му се искаше да го повярва. – Той прикрива… себе си? Наистина ли вярваш на това?

– Нито за секунда – каза психоложката, която преди малко беше подхвърлила същата хипотеза. – Макар че някой друг на мое място сигурно би се постарал да намери солидни аргументи, за да те накара да му повярваш.

– Ти си играеш с мен – оплака се той.

– Играя си. – Тя се усмихна, макар това ни най-малко да не облекчи напрежението. Усмивката й изчезна сякаш нечия ръка просто я смъкна като нечистотия от прозорец. – Има трети човек. Някой, за чието съществуване не подозираме – не подозирахме досега – поправи се тя. – Гарман може да е добър лъжец, но не и убиец. Може да не разполагаме с необходимото доказателство, което да го докаже, но и двамата знаем, че е истина.

– Трети човек – повтори Болд и придърпа стол, за да седне.