Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 36 страниц)
И тя се отдръпна от масата и закрачи към вратата, имаше чувството, че с всяка крачка отмерва края на нечий живот: на Дороти Инрайт, на Кони Бранслонович, на Мелиса Хейфиц… Нарочно бавно сложи ръка върху бравата, също толкова бавно я завъртя. И още по-бавно я открехна. Отвън повя хлад, свежест.
– Няма намесени наркотици – изрече Хол дрезгаво.
Дафи се извърна, отдръпна се от вратата и затвори след себе си. Изведнъж в тази потискаща, навяваща клаустрофобия стая като че отново можеше да се диша с пълни гърди.
– Бях по работа там, нали разбирате? И някакъв хлапак ми отмъкна пет стотарки. Глупакът обаче си изпуснал портмонето в микробуса ми. Като отидох първия път в къщата, той се скри от мен в скривалището.
– А ти преби втория му баща.
– Сбихме се. Защото си исках проклетите пари! Втория път – тази вечер – си прибрах парите. Това е истината, честно.
Пулсът й ускори ход, усети да я облива топлина. Насочи вниманието си към движенията му и изражението на лицето му, търсейки несъответствие между думи и реакции. Вгледа се изпитателно в очите му, очаквайки в същото време Ник всеки момент да започне да си облизва устните – това щеше да докаже лъжата – наблюдаваше внимателно до каква степен той държеше на контакта очи в очи – много често отклоняването на погледа също доказваше лъжата.
След дълго мълчание го попита:
– Каква работа?
– Един ми се обади по телефона. Знае за моята база повече, отколкото аз знам. Кълна се, това е истината. – Отново не свали очи от нея. Мълчанието й го направи нервен – това всъщност целеше тя и не отрони и дума. – Никога не сме се срещали.
Побиха я тръпки. Друг човек. Това нямаше да се хареса на никого, даде си сметка тя. Той я гледаше с празните очи на човек, заплашен от смъртта.
– Не го знаем кой е.
Дафи изведнъж усети, че хапе вътрешността на дясната си буза. Много въпроси напираха навън, но тя все още не искаше да му ги зададе, надявайки се вместо това да продължи да го принуждава с мълчанието си сам да говори – най-ефективният подход в един разпит.
– Не му знам името – обяви той със сериозен тон, натъртвайки на всяка дума, сякаш се намираше в съда. – Не го знам как изглежда. – Той примигна и сложи обгорялата ръка на масата, след като досега в повечето случаи я беше оставял да виси – скрита от погледа й – от китката надолу под ръба на масата. – Хиляда и двеста долара. Толкова е инвалидната ми пенсия за това – хиляда и двеста долара. И каква работа мога да си намеря сега? А, кажете ми! Машинописка, нали?
Той изкриви устни в саркастична усмивка, която я накара да потрепери – в нейните очи той стана опасен. Дали не търсеше отдушник за яростта си, запита се тя. Дафи изправи гръб, погледна го право в очите и мислено му изпрати послание да не изпробва силата си върху нея.
– Няма намесени наркотици – повтори той.
– Нещо, което имате в базата – отвърна тя.
Той кимна. Мускулите зад челюстта му изпъкнаха с големината на кестени. Очите му се отвориха широко. Беше изплашен, обзет от ужас. От военните или от мъжа от сделката, запита се тя.
– Какво си продавал? Военни тайни?
– По дяволите, не, аз не съм предател!
– Какво тогава?
Той отговори:
– Разполагах с пропуск, какъвто той нямаше. И нека спрем дотук.
Дафи заговори и постепенно говорът й премина в крясък.
– Да спрем дотук? Аз лично не мисля така. Ти значи изобщо не си ме слушал, Ник! Опитваме се да ти изградим правдоподобно алиби. Не знам какво продаваш, но заради него няма да получиш смъртна присъда. Обаче заради обвинението в убийство ще я получиш!
Очите му придобиха суров израз. Челюстните му мускули отново изпъкнаха.
– Искам адвокат.
Тя изрече с насилена енергичност:
– Ще го уредим, разбира се, щом настояваш, обаче държа да те предупредя, че ще съжаляваш. Ти ме харесваш – метна му бърз поглед тя. – Разбираме се помежду си. Обаче какво ще кажеш за Болд и за прокурора? Мислиш ли, че ги е грижа за теб?
– Няма да отговарям повече на нито един въпрос.
– Тогава няма да ти задам повече нито един въпрос – съобщи му тя. – Просто ми кажи какво е ставало на паркинга в „Сийтак“. И то ми кажи истината, така че да мога да ти повярвам и ще си излезеш оттук със снето обвинение в убийство.
– Пълни глупости.
Тя се изправи.
– Значи не искаш да ти снемем обвинението в убийство? И защо изобщо се опитвам да ти помогна? Да не мислиш, че искам да си губя времето с теб? – В тона й се четеше недоволство. – Да не мислиш, че нямам какво друго да правя, освен да седя в тази воняща дупка и да ти слушам глупостите. Щом искаш Болд, ще си го получиш. Щом искаш сапунарите, и тях ще си ги получиш. Искаш смъртна присъда, ще я имаш.
Вторият й фалшив опит да го изостави се очертаваше неуспешен. Дафи се ядоса на себе си, че толкова рано беше прибегнала към него. Белезниците му издрънчаха, но от устата му не излезе нищо. Всеки път, когато чуеше подрънкването на белезници, я побиваха тръпки.
Никой никога не я беше виждал да се предава. Страшно й се искаше да се извърне и да му даде още една възможност, а не да го остави в ръцете на Болд, но в такива случаи втора възможност не се полагаше. Заетата от него крайна позиция изигра решаващата роля. Освен това, помисли си Дафи, щеше да се окаже трудно осъществимо при положение, че се беше стигнало до поискване на адвокат, докато тя го беше разпитвала. Хол изглеждаше обзет от ужас. По-добре да му даде няколко минути свобода и след това Болд да се заеме с него. Отказа се с неохота, като питчър55
Питчър (pitcher) – играч в бейзбола, който хвърля (подава) топката. – Б.пр.
[Закрыть], който се налага да слезе от височинката за началното хвърляне.
– Ето ти го какво е – каза Ла Моя, приближавайки се до Болд, застанал пред прозрачната стена – която заподозреният от другата стена виждаше като обикновена стена – наблюдавайки Дафи, която тъкмо беше чула искането за адвокат.
Болд не обичаше да бъде прекъсван, даже и от Ла Моя, на когото позволяваше доста волности.
– Виждаш, че съм зает, детектив – прекъсна го той строго.
– Ракетното гориво… – изрече Ла Моя бавно, напомняйки на Болд самия него, когато искаше да обърне внимание на Майлс върху нещо важно. – Заподозреният… Този… заподозрян – продължи детективът, сочейки към прозрачната стена.
От умора Болд трудно можеше да се съсредоточи и мислите му блуждаеха. Говореше с Лиз всяка вечер, а понякога и сутрин. Макар и благодарна за усилията му да защити семейството си, тя все повече му се сърдеше, че й се налага да стои изолирана във вилата. Беше прекарала пет дни там; той й беше забранил да казва на приятелите си и колегите от банката къде точно се намира, макар всеки от по-близкото й обкръжение веднага би могъл да предположи кое е това място. От шерифския отдел бяха прикрепили към нея двама мъже на двадесет и четири часова охрана – единият наблюдаваше шосето, другият – вилата. Тя се чувстваше като в плен. Болд почти нищо не й разказваше за разследването, по същия начин както Лиз не му разказваше за банката – знаеше, че тя поддържа връзка с колегите си.
Предната вечер разговорът им беше преминал в обсъждане на светските им контакти, като че тази седмица по нищо не се отличаваше от другите в съвместния им живот. Тя търсеше успокоение в познатото, той й го даваше. Един от вицепрезидентите на банката организираше вечерно парти, което Лиз се чувстваше задължена да посети. Болд мразеше тези партита, организирани от банката, усещайки се много далеч от клубния стил на живот. После Лиз го беше притиснала да даде съгласие за грандиозния бал на пожарникарите, включващ и благотворителен концерт, който посещаваха всяка година – Болд го правеше с голяма неохота.
Той омекна и даде съгласието си и за двете мероприятия; тогава Лиз хвърли бомбата.
– Трябва да бъда в града в четвъртък. Не ме питай защо, просто трябва да бъда.
Ревността го захапа и той за малко да й се противопостави, но докато да се противопостави на заподозрян беше играчка за него, то не така стояха нещата с жена му. Беше много по-лесно за него да се измъкне с едно необвързващо изречение от рода на „Ще видим“, но много добре разбираше, че така нямаше да спечели битката. Искаше да я принуди да му даде обяснение защо е тази спешност, а едновременно с това не искаше да знае. Най-накрая реши просто да отложи разрешението на този проблем – отклони въпроса й, до следващото обаждане, разбира се.
Гласът на Ла Моя го върна в реалността.
– Ето какво открих. Някакъв идиот от военновъздушни сили е отменил етапната програма „Титан“ за направляеми ракети. Ракетното гориво по тази програма се състои или от два течни продукта, или от течен и твърд, които при комбиниране се самовъзпламеняват. Няма нужда от запалителен механизъм. Част А се съединява с част Б и бум! – пожар, контролирано изгаряне. От химичната реакция се получава кислород, което я прави напълно подходяща и за горене, продължаващо и във въздуха. Терминът е хиперголично: двуелементно, самовъзпламеняващо се гориво. Цяло семейство са. Но смисълът е, че трябва да се комбинират двете части. После изпратили двете части в различни посоки, колкото се може по-далеч една от друга. Със сигурност е имало обсъждане да се унищожат и двете части, обаче на някакъв гениален дръвник му хрумнало, че можем да ги продадем зад граница и да си върнем част от направените разходи. – Той продължи с още по-саркастичен тон. – Сигурно е струвало много повече да ги натоварят и извозят до определените складове, отколкото да ги създадат. Така че не ги унищожили, а решили да ги оставят на склад. Част А заминала за Айдахо, част Б – за Калифорния. Част А – за Тексас, част Б – за Невада. Разделяли са братче от сестриче. След което започнало закриването на бази. Инвентарът им го местили както си поискат. Това отива тука, това – там. На този етап работата става малко мъглява – или заради обичайните бюрократични тъпотии, или защото може да се е появил клиент, каквито са слуховете – частите А и частите Б били преместени в базите в нашия щат. Ако обаче слухът за купувач е бил верен, значи сделката е пропаднала, защото и части А, и части Б са си останали тук и се стигнало до втори кръг местене на инвентара. Така част А и част Б били закарани в различни складове, но в една и съща база – базата на военновъздушни сили „Командир Джоузеф“.
Болд каза:
– И така приключва трети кръг.
– Трети кръг всъщност не е приключил още за много от базите. Свели са ги до нещо като складове в режим на поддръжка. Поддържа се инвентарът, но хората са съкратени – чиста далавера си е да задействаш такава схема в година на избори; никой не може да те обвини, че базите са били закрити – просто са със занижени функции, и толкова. Страхотен удар! В резултат на това там са останали само по няколко души административен персонал. Военни полицаи – да охраняват входовете. Но иначе официално там няма никой. А секретните материали възлизат на по-малко от двайсет процента от предишната им бройка – когато базите са били действащи.
– Слабо място.
– Точно. И много подходящо за далавери.
Болд предположи:
– Никълъс Хол е бил военен полицай в „Командир Джоузеф“.
– Бил е. Обаче дали той е организаторът, или някой му е подшушнал, че може да завърти нещо от това, което пази, не знам. Но господин Обгоряла ръка е бръкнал в меда и е припечелил доста, за да си подслади дните. – Поглеждайки през прозрачната стена, Ла Моя завърши: – Чудя се дали не обмисля да започне тренировки по тенис на маса…
Болд се разсмя гръмогласно, след което въздъхна с облекчение:
– Добра работа, Джон.
– Дяволски добра. Бих казал, че съм си заработил поне десет минути с него, а, сержант?
Дафи малко преди това беше излязла от „Бокса“ и тъкмо влизаше при тях, когато чу последните думи на Ла Моя и моментално отказа:
– Нека да го оставим за малко на мира. После пак ще се заема с него.
Ла Моя се беше оказвал невероятно ефективен при разпитите. В момента Болд си помисли за него като за неочакван коз. Знаеше как да играе според правилата, както и противно на всякакви правила. Можеше да стане както пръв приятел със заподозрения, така и най-големият му враг. Затова каза на детектива си:
– Само не го докосвай.
Дафи, която знаеше до каква степен Болд ставаше непоклатим, когато вземеше решение, даде следния съвет на Ла Моя:
– Не му задавай никакви въпроси. Само говори, не спирай да му говориш.
– Матюс – ухили се Ла Моя, – казвал ли съм ти напоследък колко те харесвам?
Тя повтори:
– Никакви въпроси. Притисни го с поток от думи.
Ла Моя тръгна към „Бокса“, издърпа нагоре панталоните си и отвори вратата. Погледна към Болд и прошепна:
– Сигурно ще ти се наложи да обърнеш лентата.
Болд и Дафи гледаха и слушаха. Откъм микрофона, монтиран под долния ръб на прозрачната повърхност на стената, чуха Ла Моя да казва:
– Обзалагам се, че си цар в хандбала, Ники. – Отмести празния стол с крак, седна и се наведе напред. – Винаги можеш да получиш работа като инспектор по качеството във фабрика за ръкавици с един пръст. Нали си виждал надписите – „Проверил контрольор номер тринайсет“. Такива ми ти работи.
Ла Моя за момент се загледа в Ник.
– Как беше животът в „Командир Джоузеф“, когато всички напуснаха?
Заподозреният видимо пребледня.
Зададе му въпрос – не се съобрази със съвета на Дафи. Никакъв отговор не последва.
– Какво още? – продължи той. – Би могъл да удряш барабана в някой военен оркестър, марширувайки по улиците. А защо не се захванеш със самите улици? Можеш да станеш пътен полицай, Ники? Изтощително е, знам, че приятелчетата там не са голяма стока, но пък работиш за доброто на обществото, нали така? – Продължи: – Би могъл да караш камион – хващам се на бас. С една ръка и какво от това? Би могъл да караш и да си въртиш далаверите. Сигурно можеш и да го набуташ на съкилийника си с малко помощ?
С пауза от не повече от секунда Ла Моя продължи:
– Знаеш ли кой съм аз, Ники? Аз съм тоя, за когото си се притеснявал да не влезе през тази врата. Срещал си ме в новобранския лагер. Виждаш ме в среднощните си кошмари. Аз съм тоя, който ония там – и той посочи към прозрачната стена – не могат да контролират. Аз съм тоя, който не дава пет пари, Ники. Болд и Матюс, те се отказаха. Аз обаче не се отказвам. Аз съм този, който върши мръсната работа тук. Нали знаеш как е във футбола? Аз съм защитникът – последният човек между теб и зоната, където е краят на играта, зоната на смъртта. А защитниците са си направо луди копелета. Нали разбираш? Я излез насреща на един сто и трийсет килограмов защитник с всичките му подплънки и каската – ще подлудееш, нали? И какво от това? – Ла Моя удари по масата толкова силно, че микрофонът изпращя. – Бил си пазач на „Командир Джоузеф“. И си решил да припечелиш малко доларчета. Не ми клати глава, приятел, защото знам каквото знам. И знам всичко за теб. И ти знаеш, че знам. Ако искаш да ми кимнеш за потвърждение, добре, направи го. Но не ме лъжи. Не се ебавай с мен. Матюс, тя е изключение от правилото, дето важи тука. И така, сега аз ставам правилото. Трябва или да си го набиеш в главата, или ще умреш – мен това не ме интересува, но да ме лъжеш – няма да стане. При никакви обстоятелства да не си го позволяваш.
Пак пауза, колкото да си поеме дъх.
– Може би трябва да се представя – продължи Ла Моя. – Аз съм тоя, който познава всички. Питай когото искаш. Аз съм тоя, който казва на надзирателя да те сложи при някой сапунар, и той ще го направи; аз съм тоя, който казва на готвача да ти сложи хлебарка в супата, и той го прави. Имам много приятели. И много лесно ги завъждам. Както ще се сприятеля и с теб, нали, Ники? Приятелчета сме, нали? Хайде сега да ми кимнеш, Ники.
Ако Болд не беше виждал този номер да проработва десетки пъти преди това, сега щеше направо да остане шокиран, като види как заподозреният послушно кимва.
Дафи беше като зашеметена.
– Мога цяло десетилетие да изучавам Ла Моя и да не успея да напиша едно смислено обяснение за това как постига това, което постига. Това не е просто принуда, а нещо много повече.
– Това си е Ла Моя – поясни делово Болд.
– Това имам предвид и аз – съгласи се тя. – Долен тип и все пак няма как да не го обичаш.
– Много се радвам, че е на наша страна.
– Понякога ми е чудно защо – каза тя.
– Той ми се обади – каза Хол, нарушавайки мълчанието си.
Изведнъж станал спокоен, любезен, съучастник, Ла Моя го погледна в очите:
– Дай ни каквото искаме, Ники, и ще можеш просто да си излезеш оттук. Нищо не ти обещавам обаче. Само трябва да знаеш, че ако се изметнеш, ще направим живота ти ад! Като ези-тура е, Ники. Хайде, избери вратата. Иди и я отвори. Обаче не ми губи времето и не ги карай пак да ме викат, за да ти рия лайната. Нали сам си се натикал в тях. И сега аз трябва да те измъквам. Вратата е пред теб. Или ще пееш истината, или ще се инатиш. Изборът е твой. Избери едното, Ник, и то бързо, защото ми губиш времето. Прибирам се вкъщи в края на работния ден – запомни го. А ти не. Не още. Аз се прибирам вкъщи, в собственото си легло, пред моя си телевизор и при мъничката ми, топличката ми приятелка от Пуерто Рико със сладкото дупенце, дето ще ти се събере в едната шепа само, разбираш ли? Прелестна работа. Истината или напротив, Ники? Времето тече. – Ла Моя беше станал от стола и се беше надвесил през масата към заподозрения. – Звънецът звъни, Ники Хол: слизай долу в ареста!
Даже без да вижда лицето на детектива, Болд знаеше, че изражението му е като на ненормален, на ръба на окончателното побъркване. Ла Моя живееше винаги на ръба и в моменти като този не беше възможно да се разбере доколко всичко това е преструвка и доколко истина.
Дафи каза:
– Не мога да повярвам – но ще успее.
– Аха – въздъхна Болд. – Знам.
Ла Моя отново удари по масата:
– Истината или напротив, господин Обгоряла ръка. Ти започваш да говориш или аз започвам да говоря. Матюс не може да те спаси. Болд не може да те спаси. Само аз мога да те спася. Е, какво ще бъде?
– Той знаеше, че двете части на горивото са складирани в базата – отприщи се Хол. – Трябва или да е служил там, или да е работил по някаква линия. Веднага си помислих, че така ще да е.
– Чудесно. Моля се да продължиш, мой човек. – Ла Моя вдигна крака и ги подпря върху масата, опъна ръце и ги сложи на темето си, след това се отпусна върху облегалката и напомни: – Слушам те, Ники. Слушам те.
Извърна леко глава към невидимата прозрачна стена и намигна.
Болд протегна ръка и обърна лентата.
Сякаш усетил го, Ла Моя изрече официално:
– Аз съм детектив Ла Моя, господин Хол. Кажете ми каквото знаете.
Направи го заради новата лента, която знаеше, че вече трябва да се е завъртяла.
Хол продължи оттам, където беше спрял.
– Бях там на служба от военната полиция. Щях да обикалям ония сгради години наред, без да знам какво охранявам.
Ла Моя отново се извърна към прозрачната стена – изгледа ги дръзко и победоносно и широко се ухили.
– Понякога мразя Ла Моя – промърмори Дафи.
– Аха – кимна Болд. – Разбирам какво имаш предвид.
40.
Дафи заведе Бен в аквариума, защото той никога не беше ходил там и защото това беше място, което тя много харесваше и често посещаваше – просто за да си почине, да се пошляе и да поразмишлява в свят, който смяташе за изцяло различен от нейния. Никога не обръщаше внимание на самите водохранилища и на обяснителните табели; рибите пленяваха вниманието й с немигащите си очи, ритмичното потрепване на хрилете, плавния ход около водораслите и фалшивите корали.
Независимо от честите й посещения тя не се бе научила да различава видовете риби. Не можеше да различи делфин от морска свиня или риба лоцман от щука.
Бен, за разлика от нея беше израсъл с документалните филми за животни по телевизията и знаеше както названията на голяма част от рибите, така познаваше и хранителните им навици и как се чифтосват.
– Записвам си ги и си ги пускам късно вечерта, когато Джек заспи, защото той гледа само спорт и комедии.
Каза го така, сякаш беше нещо съвсем естествено и тя усети пронизваща болка. На няколко пъти й беше казвал подобни неща, открехвайки малко по малко истината за живота си, и колкото повече Дафи имаше възможност да придобие по-цялостен поглед върху това, което за Бен беше нещо нормално, част от ежедневието му, толкова повече й се искаше да го промени. Именно това желание да подобри условията му на живот я свързваше с невидими нишки с Емили Ричланд.
– Ти чувстваш ли се някога по този начин? – попита Бен, сочейки едрата червена мексиканска риба, оттласкваща се от прозрачната стена на водохранилището и приближаваща се безброй пъти към нея – движение, прилично на непрекъснат поток от бързи целувчици.
Намираха се в тази част на аквариума, която представляваше огромна зала с огромни водохранилища, представящи обитателите на океаните.
– Какъв е този начин? – попита тя.
Искаше да види света и през неговите очи, да добие впечатление за света чрез неговите формиращи се сетива.
– Затворен, хванат в капан – отвърна той с тъжен вид, спирайки загледан в рибата, която сякаш му пращаше безброй целувки. – Какво ли й е на тази риба, като се блъска така в стъклото? Сигурно изобщо не може да си представи какво е отвън. Какво ли си мисли за нас? За това място, което може да види, но не може да достигне. Ето така. – И той залепи лице върху стъклото на водохранилището, не откъсвайки очи от бавно отдалечаващата се риба. – Вечер сменят водата им с морска. С хранителни добавки и лекарства. После я филтрират, за да стане прозрачна и да можем ние да ги виждаме.
– Ти така ли се чувстваш? Като хванат в капан?
– Не от теб – поясни той. – Иначе да. – И кимна с глава към мексиканската риба, която отново се зае да удря муцуна в прозрачната бариера. – Също като мен на прозореца в стаята ми вечер, разбираш, нали? Гледам къщите на другите хора. И се чудя как ли е при тях. Дали животът им е различен. – Той я увлече няколко крачки по-нататък, без да отминава водохранилището, и спря отново пред него. – Емили казва, че не трябва да е така, но аз не съм толкова сигурен. Хората не са такива, каквито ни се струват. Така стоят нещата. – За миг замълча. – Емили не е такава. Ти също не си. Обаче повечето хора са такива.
– Мисля, че не бива хората да се класифицират така, в отделни групи, и да се правят генерални обобщения за тях. – Запита се как е възможно с Оуен да обсъжда на кое парти да отидат, а с това дете тук да разискват важните моменти от живота. – Мисля, че е по-добре хората да се възприемат всеки поотделно, като отделни индивидуалности. По-добре е да оценяваш човек според заслугите му и да се опиташ да не го съдиш много строго.
– Аха, обаче как да го постигнеш това? – попита Бен. – Първото, което аз правя, когато видя някого, е да го преценя. Разбираш, нали? Като ей тоя приятел – каза той, сочейки към рибата. – Нали го виждаш как ни измерва с поглед? Оттук ни гледа, оттам ни гледа. Направо ни дебне. Също като мен. Мисли си, че някой ще го издебне, ще го улови и ще го изяде – ето това си мисли. Или някоя друга риба си го мисли – обаче е вярно. Така става. И тука така става, приятееел! Ако не внимаваш, има да се хапеш после по задника!
– Подбирай си изразите – скара му се Дафи, но той не реагира.
Продължи нататък и тя го последва. Ако Оуен беше с нея, тя щеше да води, даде си сметка Дафи. Защо беше склонна да върви след това момче, след като по принцип не обичаше да следва някого?
Бен се извърна и я погледна.
– Плачеш ли?
– Не, имам алергия – излъга го тя.
– Чудя се дали рибите имат алергия – произнесе с невинен вид той и се извърна към водохранилището, пред което се намираха. – Виждаш ли перката на тоя приятел? Виждаш ли? Някой се е хвърлил отгоре му и я е сдъвкал. Ето за това ти говоря, Ди. Само да се обърнеш, и веднага се намира някой, който да ти се нахвърли.
Няколко пъти вече я беше нарекъл с това умалително име и тя си беше казала, че не трябва да позволи това обръщение да стане повод за сближаване – че трябваше да гледа на него единствено с очите на психолог – но не успя да го предотврати. Болд я наричаше Дафи. Всички останали, и Оуен, се обръщаха към нея или с Дафни, или с Матюс. Само това живо, енергично човече я наричаше Ди. Това я караше да изпитва привързаност към него.
– Можеш ли да плуваш? – попита го тя.
– Не. Не бих го нарекъл плуване. Ако ме пуснеш във водата, ще потъна като камък. Абсолютен бавноразвиващ. Само пляскам с ръце и крака и пак отивам на дъното. Ти?
– Аз да. Мога да плувам.
– Ще ме научиш ли?
– Да – кимна тя, чудейки се лъже ли го сега, или не.
Възприемаше го като нещо специално и макар да осъзнаваше, че сигурно има десетки, стотици като него, смяташе, че хората не бива да се класифицират в отделни групи. Отказваше да възприеме такава гледна точка.
– Ако зависи от теб, кой от тия приятели си избираш да бъдеш? – попита я той.
Прост въпрос, но на нея й се стори сложен. Огледа всички обитатели на водохранилището, пред което стояха. Един от тях беше издължен, тънък и особено красив и тя го посочи с пръст.
– Но той е малък – остана недоволен Бен.
– Тя – поправи го Дафи, макар да не знаеше от какъв пол беше тази риба.
– Аз никога не бих си избрал такава риба. Искам голяма. Бърза. Ей тоя приятел например. Ще си избера акула, обаче не която се храни с риба, а с онова – как се казваше – плуващото…
– Планктон.
– Аха, с него. Обаче какъв е смисълът да си акула, ако се храниш само с планктон? Може тоя приятел да си избера – каза той, сочейки една голяма и грозна риба с плашещ вид.
– Ти обичаш ли я? – попита го тя, чудейки се откъде се беше взел този въпрос, прииска й се да не го беше задавала.
– Емили? Аха. Най-добрата на света. Знам, че ти не я харесваш, обаче тя е страхотна.
– Не съм казвала, че не я харесвам.
– Не, и аз не си спомням да си го казвала. – Изрече го с тон, в който имаше голяма доза разочарование и неудоволствие. – Мисля, че е по-добре човек да се оценява според заслугите му – повтори Бен собствените й думи.
Той се насочи към отсрещното водохранилище, избирайки момента така, че да не се налага да се извръща с лице към нея. Тя усети как краката й сами я повличат след него. Усети, че протегна ръце и за малко не го улови за раменете. Но не можа да се реши и не го докосна. Вместо това отдръпна едновременно и двете си ръце – като подвижен мост, който бива свален, без обаче да бъде съединен окончателно – и му позволи да се изплъзне от нея – като при мълчаливо изречена молитва, когато човек се пита дали думите му са намерили пристан.
