Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 36 страниц)
8.
Психопортретът беше готов.
Дафи Матюс – психоложката на полицейско управление – Сиатъл, беше предупредила за това Болд, оставяйки му съобщение на лист хартия, съпроводено със запазения й знак – рисувано на ръка усмихнато човече.
Видът й продължаваше да спира дъха на Болд. Някои неща не се променяха с годините. Той се чудеше дали това се дължеше на буйната й кестенява коса, или на тясното лице с фини черти. А може би беше заради стройното й тяло, смуглата кожа и издължените пръсти. Тя беше жена, която можеше да изиграе цял един сет тенис на корт, да убеди самоубиец да не се самоубива или да ръководи пресконференция без нерви и викове. А може и заради устните й да беше – червени, нацупени – нямаше начин да не са сладостни на вкус и меки и пухкави като разтопено масло.
Сутринта на десети октомври определено беше заради карираната блуза, която чудесно изпълваше, и сребърното колие с висулка във формата на делфин в скок, следващо мислената линия, свързваща шията с торса.
Върху бюрото имаше малка пластика на Чарли Браун с надпис, на който се четеше: „Докторът си е в кабинета – 5 цента“. Чайник, украсен с виещи се стъбла с миниатюрни сини цветчета, беше поставен на масичка на колелца, редом до купчина папки в различни цветове. Офисът й на деветия етаж беше единственият в цялата сграда, който не миришеше на дезинфектант и съвсем не приличаше на всички онези офиси с оборудване, отпуснато по линия на градската управа. Истински красиви завеси висяха пред прозорците й, тематиката на окачените професионално изпълнени постери беше свидетелство за пристрастието й към пейзажи от Англия и към импресионистите. Точно до телефона й беше поставена червена керамична лампа с месингови обръчи. От малката свиреща кутия на етажерката зад нея се носеше музика на Вивалди. Тя се завъртя на стола си, намали музиката и му се усмихна. В стаята като че стана по-светло. Сред купчината папки имаше и такива, в които се съдържаха проблеми, обичайни за полицейското управление: висши чинове, замесени в пиянски скандал, избухнал, след като двама от тях бяха влезли в хотелски басейн в работно време чисто голи; опит за самоубийство на следовател от отдел „Наркотици“, след като беше пребил почти до смърт бившата си съпруга; наблюдение и оценка на процеса на възстановяването след злоупотреба с наркотици и алкохол на неколцина следователи; няколко случаи на непрекъснати обиди; няколко страдащи от безсъние; няколко оплакващи се от прекомерна сънливост поради депресивно състояние.
Дафи Матюс изпълняваше ролята и на психиатър за служителите. Опитваше се отново да зашие парчетата на пукащите се по шевовете полицаи. Изслушваше тези, които имаха нужда от слушател. Правеше също и психологически портрети на заподозрените въз основа на всички събрани за тях факти.
Наля му чай, без да го пита, прибави лъжичка захар и достатъчно мляко, за да го просветли. Разбърка го и го плъзна по бюрото към него. Не го попита защо е дошъл – бяха заедно от много години, за да се нуждаеха от подобни формалности.
– Червената пластмаса в плика, изпратен до Стивън Гарман. Не знам какво може да означава. Кръв? Смърт? Гняв? Нито едно от изброените?
– А стихът?
Тя изрецитира:
– „Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“ Това е стих от Хораций. Куинтий Хораций Флак. Роден един век преди Христа. Оказал най-голямо влияние върху английската поезия. Един от най-великите поети в лиричния жанр. Голяма работа. Нашето момче добре познава литературата. Може да е учил в колеж, може да има и магистърска степен, а може и да го е завършил. Или е вик за помощ, или чиста заплаха.
– Нашето момче? – попита Болд. – Убиецът? Така ли мислиш?
– Така излиза от това, с което разполагаме – каза тя. – Или поне ще бъде така, докато не ми дадеш и нещо друго. Рисунката е на пожарникар без глава, катерещ стълба. А в поемата се говори за нещо, което е извършено.
– Признание, така ли? – попита Болд, сърцето му беше ускорило пулс.
– По-скоро предупреждение, така смятам. Той предупреждава Стивън Гарман; това му позволява да се разграничи от последствията на пожара.
– Значи вината се прехвърля върху Гарман – заключи той.
– Точно така. – Тя продължи с разясненията си: – Трябва да изтъкна обаче, че разкривеният почерк, печатните букви, неравномерните разстояния между букви и думи опровергават хипотезата за високообразована личност. Не съм много сигурна как да тълкувам този факт. Той може и да е много млад, Лу, не го забравяй. А сега нека да те запозная с малко статистика. – Тя вдигна един лист от бюрото си. – Шейсет и шест процента от арестуваните подпалвачи са младежи под двайсет и пет години. Малолетните са четиридесет и девет процента от тях.
Лицето й се напрегна, докато четеше.
Той я попита:
– Какво има?
– Просто цифрата…
– Дафи…
– В национален мащаб разкриваемостта е само петнайсет процента.
Болд ахна – цели осемдесет и пет процента ненаказани.
– Не ми харесва това тяхно превъзходство – призна той.
Тя реши да се залови за нещо не толкова смразяващо и каза:
– Тази червена пластмаса е със символично значение за него. Но докато не разберем на какво е символ, напредък няма да постигнем.
– Щом като е от значение, ще се заемем и с него.
Тя го попита:
– Мислил ли си да изследваш тази топчица, за да разбереш какво е представлявала, преди да се разтопи?
– Предложението ти е интересно – призна той.
– Това със сигурност ще ти помогне по-добре да се ориентираш в символното му значение.
– Какво ще кажеш за пожарникаря? – попита Болд, без да бъде настроен предварително за някакъв необичаен отговор.
– Смятам, че е някой със сигурност работил при нас – отвърна Дафи. – Разочарован пожарникар. Отхвърлен от отдела. Освободен от длъжност. Лишен от повишение. – Тя поясни: – Това обяснява изпращането на писмото, но не и убийството на Дороти Инрайт. Защо да убиваш невинна жена, щом просто искаш да излееш яда си? По-скоро би убил пожарникар или пожарен инспектор, нали?
Болд кимна, без да каже нищо. Усети го по тона й, между изречените от нея думи: това беше нещо много повече от убийство, различно от всичко, с което досега се бяха сблъсквали.
– Трябва ни връзката – каза Дафи. – Искрата, ако щеш. Мотивът. Може да се окаже нещо толкова сложно и еклектично, каквато е и архитектурата на една сграда. Може да е директно свързано с Дороти Инрайт или Стивън Гарман.
На Болд тази новина му се отрази като пресъхване в гърлото, като удар с нож в корема. Не му се искаше да зададе очертаващия се въпрос, защото се боеше от отговора. Все пак налагаше се да го зададе:
– Значи не е приключило, така ли?
Тя срещна погледа му; нейният беше изпълнен с разбиране:
– Посланието му ни го казва. „Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“ – Последва реторичният й въпрос: – Какво ли ще направи сега?
9.
Брюнетката с тънкото кръстче и опънатата блузка беше в кухнята и чистеше, след като беше правила пуканки. Бен знаеше, че тя щеше да мине през всекидневната, за да отиде при Джек, който вече я очакваше в спалнята. Беше нова, кестенявата й коса беше прибрана с ластик, нямаше обаче толкова грим по лицето като другите жени, които пастрокът му довличаше, беше и по-слаба. Бен я харесваше. Беше взела под наем видеокасета, явно съобразявайки се и с него. Филмът залиташе леко към сапунените опери, но Бен се наслади на атмосферата на това, което той си представяше като една нормално прекарана вечер вкъщи. Иначе за него нормални неща бяха училището и Емили.
Помисли си, че най-добрият начин да й покаже гостоприемството си е да й демонстрира любимия си номер да се прави на умрял. Не го показваше на всеки.
Разположи се в любимото кресло на Джек – едно от онези, чиято облегалка можеше да се сваля, и с допълнителна подложка, за да си вдигнеш краката – като провеси глава надолу така, че шията му се опъна, а кръвта му нахлу в главата и обля лицето му в яркочервена руменина. След това извади стъкленото си око, стисна го здраво в шепа, опули здравото си око и наподоби изцъкления поглед на мъртъвците, фиксирайки рафта, където Джек си държеше водопроводните инструменти.
След минута водата в кухнята спря да шурти и Бен, чувайки приближаващите се стъпки, отпусна ръце така, че да провиснат, като си задържа дъха до положение, че гърдите му да не се повдигат.
Писъкът й беше толкова силен, че един от съседите им сметна за необходимо да се обади в полицията; най-лошото беше, че както стоеше, тя се напика от страх – на дъното на дънките й изби мокро петно. Джек вече беше докопал Бен, преди Бен да успее да си отвори устата, като в същия миг се разнесе и онзи звук, който момчето не можеше да сбърка с никой друг – свистенето на размахан колан. Самоувереността му в миг се изпари – светът се преобърна с краката нагоре, а щом усети и удара върху задника си, първата му мисъл беше, че всеки момент ще повърне. Момичето – Джейн? Джун? Ейприл? – Бен изведнъж не можа да си спомни – изписка още по-силно и започна да се моли на Джек да спре, но коланът продължи да свисти като камшик, а след като тя тичешком излезе от къщата, вторият му баща хвана другия край на колана и го заудря с катарамата. Насред последвалия кошмар Бен повърна върху красивото кресло, заради което ударите станаха още по-зверски.
Когато се почувства напълно удовлетворен от побоя, Джек пусна Бен да рухне като чувал с картофи и той падна с лице върху повърнатото, а пастрокът му изкрещя да го изчисти веднага – иначе го чака по-лошо. Бен се разрева, но не направи удоволствие на Джек да го види – това му беше правило.
Може би полицаите му спасиха живота – помисли си по-късно той – защото силно потропване на вратата, последвано от обявено с решителен тон присъствие на полицията, накара Джек да отпрати Бен в стаята му, опасявайки се какво би могло да стане, ако посетителите видят момчето в това състояние. Той дръпна Бен за косата, приближи потно лице до разплаканото му лице и му зашепна със заплашителен тон:
– Да те няма. И да не съм чул нито звук!
Бен едва се движеше, отзад го болеше ужасно, но въпреки това направо полетя по стълбата нагоре. Чу как един от полицаите споменава за оплакване от съсед и че са дошли да огледат.
– Трябва да направим проверка – обясняваше непознатият глас.
За Бен ситуацията беше ясна като ден: първо, в неговото състояние не биваше да допуска да бъде открит от полицаите; защото това можеше да докара големи проблеми на Джек, което означаваше още побоища; второ, беше абсолютно сигурен, че Джек направо ще го убие, щом си отидеха полицаите.
Той отвори прозореца на стаята си и пое по познатия път, по покрива – внимателно! – до дървото пред кухнята и надолу клон след клон. От тъпата болка отзад постоянно му се повръщаше. Глътката свеж вечерен въздух възприе като глътка свобода – най-удивителното, най-чудното, най-желаното чувство от всички.
По време на пътешествието си до къщата на Емили Бен, който не можеше да върви бързо, а камо ли да тича, даже и да искаше, избягваше да излиза на булевард „Мартин Лутър Кинг“ и се придържаше към страничните улички. Не възприемаше Сиатъл като опасно място, нито се страхуваше от тъмнината, но временното му безсилие заради побоя и фактът, че има стъклено око, го нравеха уязвим и неспокоен.
Въздухът се беше изпълнил с мирис на море и още повече на автобусни изпарения. Небето ярко сияеше заради нощното осветление в центъра. Постоянният шум на моторите и свистенето на гуми създаваше усещането за хорово изпълнение на неуморни щурци и всякакви други бръмчащи насекоми. Свирката на ферибота също не прощаваше. Това беше Сиатъл – градът, който Бен щеше да разпознае по звуците и шума и със затворени очи.
Къщата на Емили беше потънала в мрак, неоновият надпис беше изключен. Бен нямаше особено желание да разказва на гадателката последните новини, нямаше желание да й признава, че по всички показатели съвместното им съжителство с Джек не беше възможно, че моментът да я снабди с доказателства срещу втория си баща от дълго време беше назрявал и най-накрая беше дошъл. Изпитваше страх – не заради болката или заради грубостта, а защото се чувстваше сам. Не самотен, а сам. Изпитваше самосъжаление. Емили му беше казала, че за известно време щеше да бъде поставен под закрилата на щата и че нищо повече нямаше да го заплашва. Беше му казала, че ще го освободи от тази закрила и ще се грижи за него. Ще го храни и ще го обича; макар напълно да вярваше на искрените й намерения да го стори, той се отнасяше скептично към процеса на осъществяването им. Към начина на осъществяването им. Страхуваше се в крайна сметка тя да не дезертира. Майка му беше избягала, без да му каже и една дума.
Както винаги в такива случаи, помогна му повтарянето на неговата си истина: че майка му не го беше изоставила завинаги.
Той се покатери на кедровото дърво, подмина клона, на който можеше удобно да се седне, и се изкатери върху платформата, състояща се от шест дъски, които бяха приковали една към друга двама мъже, всеки от които способен да повдигне цял автомобил. Изтегна се върху нея, внимавайки да не охлузи раните си, сви се на кълбо и скоро заспа в тази поза, повален от психическо и физическо изтощение.
Събуди се малко преди зазоряване, изпика се коленичил, заслушан в шума от струята и приземяването й върху храстите отдолу, усмихвайки се без особена причина, просто ей така. Потръпваше от студ, но се чувстваше в чудно хубаво настроение. И най-важното, чувстваше се на сигурно място.
Когато се събуди отново, беше много по-късно, утринното слънце беше затулено от сивата пелена на мъглата, която често навестяваше града. Можеше да е което и да е време от деня, ако се ориентираш по немного силната слънчева светлина, но носещият се във въздуха мирис на кафе и бекон и минаващият училищен автобус, пълен с деца, определено подсказваха, че е сутрин. Бен отново се усмихна: днес училището щеше да мине без него.
Пак се унесе, без да имаше намерение да го прави, повален от съня, тъй като и тялото му, а и цялото му същество се нуждаеше от възстановяване. От спасение. Потъна в сън, превърнал се в кошмар и държащ го пленник в една реалност, където не желаеше да бъде: реалността на собствения му живот, от който спасение нямаше.
10.
След като Лиз нарочно замина за вилата и взе и децата със себе си, Болд разбра, че е изправен пред сериозен проблем. Всъщност тя не обичаше да ходи на вилата, намираше я твърде отдалечена, притесняваше се, че наблизо нямаше лекар, в случай че заради децата се окажеше, че има нужда от спешна медицинска помощ; или й беше твърде далеч от града и развлеченията, които оставяше за почивните дни. Най-честото й оплакване беше, че във вилата й е студено, а с настъпването на октомври се предполагаше, че именно това щеше да й бъде най-честото оплакване. А ето че беше отишла там, предпочитайки да му остави бележка, а не да му се обади, което му се стори странно, тъй като не беше в неин стил, докато не стигна до изречението, с което му предлагаше да дойдеш да ни видиш, ако можеш да се освободиш. Осъзна, че това е нещо като тест, като уговорка, от тази гледна точка думите й придобиваха съвсем ясно значение. Даваше му шанс да избере: семейството или работата.
На Лиз много добре й беше известно, че когато той се заемеше с нещо подобно на този случай с палежа, нямаше да остави да му се изплъзне. Такива случаи се появяваха веднъж на две години, но тя се чувстваше обидена и негодуваше срещу тях много повече, отколкото ако той се занимаваше с шест случая наведнъж за домашно насилие, заради които се налагаше да работи по шестнадесет часа на ден. Като че го ревнуваше от тези големи случаи, като че част от него й се отнемаше, щом бъдеше погълнат от нещо подобно.
Най-много го заболя от абсолютното осъзнаване на факта, че щеше да се провали на теста. Нямаше начин да успее да отиде на вилата тази седмица, а без телефон там нямаше как да я предупреди, така че от мисълта какво го очаква в неделя вечер, тръпки го побиваха. Щеше да бъде ядосана, но с усмивка на лицето, а той щеше да се чувства виновен, но да се държи нехайно и самоуверено. А не просто смирено и изчаквателно.
Положителното в цялата тази работа беше, че така цялата къща оставаше изцяло на негово разположение. Не му се случваше често, а когато това ставаше, той се чувстваше сякаш тя му е направила най-големия подарък. Изведнъж на повърхността излезе догадката, че може би Лиз беше отишла на вилата с децата като един вид жертвоприношение, знаейки много добре каква нужда от тишина и спокойствие имаше той при тежки разследвания. Това го накара да се почувства още по-зле – че първоначално я беше заподозрял в лоши намерения. Затова прочете отново бележката й, надявайки се да получи яснота, но не успя. Бракът беше сбор от много неща – нито едно от тях лесно.
Изключи външното осветление на площадката пред входната врата и си пусна албума на Оскар Питърсън. Седна зад пианото и засвири – от месеци не беше го правил – питайки се защо важните неща в живота винаги първи се принасяха в жертва. Движенията на ръцете му се получиха тромави отначало, затова превъртя албума и опита пак.
Двадесет минути, свирейки заедно с Оскар, и Болд беше овладял отново всички негови акорди и сола.
Притежаваше много добър слух. И чу как една кола изви по алеята, водеща към къщата, забави ход и спря. Той отиде до прозореца и дръпна завесата – беше червената хонда на Дафи. А тя се качваше по стълбата с куфарче в ръката – което не беше добър знак.
Болд трескаво започна да прибира. След минута дочу стъпките й пред задната врата и отиде да я отвори.
– Не вдигаш телефона.
– Лиз изключва звънеца – Сара спи много леко. Съжалявам.
– Ами пейджърът ти? А мобифона?
– В спалнята са, в сакото ми. Бях си пуснал високо музиката – оправда се той. – Не съм го направил нарочно. Заповядай, влез – покани я Болд.
– А Лиз?
Тя като че се колебаеше да влезе.
– Заведе децата на вилата. Всичко е наред.
Той я пропусна вътре.
– Не е наред – поправи го тя, докато прекрачваше прага, минавайки направо към проблема, заради който беше дошла дотук. – Днес на пресконференцията беше истинска катастрофа. Шосвиц говори прекалено много! А на всичкото отгоре и това. – Тя бръкна в куфарчето си и му подаде един лист – фотокопие. – Оригиналът е в лабораторията.
Няколко минути по-късно Дафи отпиваше от чашата си червено вино, седнала срещу него край кухненската маса. Пред Болд имаше чаша със сок. Прочете това, което му беше дала, още веднъж – наум, после на глас:
– „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата.“ Адресирано до Гарман?
Тя притеснено кимна.
– Цитат от Платон. Нашето момче се очертава като много начетено.
– Едва сега ли си тръгна от службата? – попита той, отклонявайки се за момент от темата, макар да премисляше какво би могло да последва след това писмо. – Много е късно.
– Гарман донесе писмото неотворено – съобщи му тя. – Беше убеден какво може да е. Каза, че иска да го запази абсолютно автентично като доказателство. – Даде му секунда време да възприеме казаното. – Предложих да ти го донеса.
– Добре, благодаря – избъбри Болд и допълни: – Не ми харесва това. Изобщо не ми харесва.
– Да.
В очите й се четеше дълбоко загнездило се разбиране. И двамата много добре разбираха какво означава това писмо, но Болд нямаше никакво желание да го формулира на глас, сякаш ако го направеше, от това щеше да стане още по-важно и сериозно. Въпреки това в съзнанието му се наби мисълта за друга жертва като Дороти Инрайт, която, както се занимава със своите си неща, в своята си къща, изведнъж щеше да се озове пред портите на ада. И след нея нямаше да остане нищо, нищичко, освен една-единствена костица – направо невъзможна работа.
– Защо? – попита Болд Дафи, все така въздържайки се да изрече на глас какво означаваше това писмо – нов пожар, нова жертва.
– За пожара ли питаш, или за писмото?
– Има ли разлика?
– Бас държа, че има.
Тя отпи от виното, макар да си личеше, че не й допада много на вкус. И като че изведнъж беше изгубила част от очарованието си – заради умората и заради същия неотслабващ натиск, който усещаше и Болд. Да разследваш извършено убийство беше едно; съвсем друго да се опитваш да изпревариш и предотвратиш едно убийство. С пристигането на второто писмо това се превърна в тяхно задължение: да предотвратят смъртта или да се чувстват отговорни за нея, ако не успеят. Това беше незаслужена тежест – с нищо неоправдана – от която обаче нямаше спасение, нямаше измъкване и за двамата. Бяха го преживели вече, пак двамата, но и това не изрекоха на глас сега – няколко живота бяха изгубени, няколко изцяло променени, техните – също немалко.
Тя продължи:
– Първото писмо, както ти споменах, можеше да означава всичко – от вик за помощ до нещастно съвпадение на датите. Това писмо променя всичко. – После реши, че не трябва да звучи толкова категорично. – Моля те да обърнеш внимание – само изказвам мнение, предположение на психолог.
– Убеден съм, че си права.
– Тези цитати са предупреждение, Лу. Той е много начетен. Даже така ще го нарека – Начетения. – Болд усети да го побиват тръпки. – Забрави вика за помощ. Той има намерение да пали огън за втори път. Сложил е дати и на двете послания, не забравяй. Това само по себе си е необичайно; трябва да му се обърне необходимото внимание. Което пък означава, че пожарът е днес или може би по-късно тази вечер. Много бърза. Не оставя на Гарман време за мислене. Предупреждава и пали – което означава, че в момента на получаването на писмото той вече си е набелязал жертвата, даже може да е подготвил къщата за взривяване.
– Господи… – отрони се от Болд. – Само с една жертва трудно можем да твърдим, че е налице, както му казваме, определен модел.
– Налице е предумисъл и това, че всичко явно му доставя удоволствие. Набелязаната му жертва може да не е обитателят на сградата, обърни внимание – предупреди го тя. – Може и да не е човек. Може да си е набелязал сграда на определен архитект, може самата конструкция да е тази, която иска да убие. Много вероятно е да си е набелязал самия Гарман. Натискът, който ти усещаш, който аз усещам във връзка с този случай, може да има за прицел Гарман. Той е пожарен инспектор, Лу. Доказателствата, които той открива, пращат подпалвачите в затвора. Отмъщението е потенциален мотив.
– Фидлър проверява Гарман.
– Добре, това може да помогне – кимна тя, знаейки колко е добър Фидлър в изравянето на подробности.
– Бейън проучва нещата откъм техническата страна – химически състав на запалителните вещества. – Той усети напрегнатостта й. – Какво има?
– Пожарникари – отвърна тя. – Фидлър, Бейън, Гарман, всички те са пожарникари. Ченгетата са на една крачка разстояние от това да станат лоши момчета – обсъждали сме това и преди; доста от нас са в този бизнес заради чувството за власт. Присъстващите правят изключение, разбира се. Пожарникарите не са в по-добро положение: от потушаването до подпалването на пожар има само една крачка. Всъщност, както знаем и двамата, пожарникарите често палят сгради, за да обучават новите попълнения. Много им харесва да палят.
На лицето на Болд се появи скептично изражение.
– Преувеличавам, разбира се, но смятам наистина, че едва ли много пожарникари ще тръгнат да ме опровергават. Така че мнението ми е, ако трябва да търсим подпалвач, може и да не се наложи да го търсим толкова надалеч.
Болд реши да я подразни:
– Кой, ако не пожарен инспектор, пали сградите и си праща сам на себе си послания? Това ли се опитваш да ми кажеш?
– Може да бъде който и да било от тях, Лу. На всички може да им влезе тази муха в главата. Колко е натоварен текущият сезон на пожарникарите? На колко възлиза бюджетният натиск върху тяхното управление за намаляване на разходите? Тези въпроси трябва да получат отговор. Кой ще си отиде пръв, ако се налага намаляване на разходите? Той или тя би могъл да е нашият подпалвач.
– Тя? – възкликна Болд.
– Отровата и огъня – най-добрите приятели на жената.
– Вече осъждани за палеж и действащи пожарникари. Твърде голям списък. Някой друг? – Болд физически усещаше надвисналата опасност: второто писмо беше като запален фитил вътре в него. – Ами жертвите? Как ще предотвратим втора смърт?
– Как да предотвратим избухването на други пожари по същия модел? – попита тя, избягвайки отговора. При подпалвачите най-често се случваше впоследствие да се нароят редица техни последователи; това беше нещо, което на всички беше известно, но за което никой не искаше да говори, камо ли да обсъжда.
– Как да поискаме от пресата да се въздържа, за да предотвратим поява на имитатори? – попита тя реторично. – Няма как, Лу. Да се надяваме, че предположенията ни са погрешни. Че няма да има втори ножар. И че първото писмо не е било свързано с „Пожара Инрайт“. Кой знае? – И добави: – А ако има втори пожар, втора жертва, не трябва да се огъваме, не бива да позволяваме някой да ни отнеме разследването – от градската управа или по-висши чинове. Това е твой случай, Лу. Всеки би бил благодарен, че ти си начело на случая.
Оптимистичен тон и комплименти за повдигане на самочувствието – и то в обилно количество. Дафи изглежда усещаше кога той се нуждаеше от погалване по главичката. Приятелството им беше започнало по този начин. Това, че беше довело до една нощ на страстен секс преди шест години, си беше лично тяхна работа, засягаше единствено и само тях. За малко от устата му да се отронят думи, изпълнени със сарказъм, но се въздържа – тя беше пожелала просто да му помогне. Но само фактът, че си прави труда да му вдъхва оптимизъм, беше достатъчен да го изплаши още повече – това означаваше, че тя беше не по-малко изплашена от него заради перспективата за втори пожар и втора жертва.
Дафи продължи с поизтънял глас, което само потвърди разсъжденията му:
– Никой не би искал втора жертва. Не допускам такова нещо.
Болд беше работил с колега на Дафи, съдебен психиатър от Източен Сиатъл, изготвил психологически профил по друг случай. Този мъж веднъж му беше казал: „Колкото повече убиват, толкова повече научаваме за тях и се увеличава шансът да ги хванем“. Това беше една от онези жестоки истини, за която Болд изобщо не искаше да си спомня, но въпреки това сега беше изскочила от гънките на съзнанието му. Психиатърът беше малко особен, но посланието му беше просто: следователят не би трябвало да позволява увеличаването на бройката на жертвите да пречи на разследването заради чувството за вина и мъка; той трябва да отвърне на предизвикателството и да събере колкото се може повече доказателства и улики. Трябва да бъде упорит, да постоянства.
– Трябва да поставим пожарното управление в пълна бойна готовност – предложи Болд в опит да предприеме нещо, а не просто да седи и да чака кога някой друг ще бъде изпепелен. – Можем да се свържем с експертната група към градския съд, специализираното звено по палежите – и да ги помолим да разпитат най-подробно своите източници на информация. Този човек не е паднал от небето.
Тя предложи:
– Имаме няколко обаждания от гадатели, които ни предлагат информация срещу заплащане. Не съм проверила сведенията им, но бих искала да го направя.
Болд потръпна. В неговата работа нямаше място за гадатели.
– Не разчитам на такива като тях – припомни й той.
– Аз ще се заема с тях. Поне да преценя потенциалните възможности на информацията.
– Твоя работа.
– Не ги отхвърляй с лека ръка – възнегодува тя. – Може да излезе нещо от техните сведения. Разчитаме на информация от мошеници, Лу! Да не почнеш сега да ме убеждаваш, че на гадателите не може да се вярва, а на мошениците може?
– Ти се заеми с гадателите – подхвърли заядливо той. – Аз ще си гледам мошениците.
Тя запали цигара и яростно я засмука. Рядко губеше хладнокръвие. Седяха известно време в мълчание.
Тя насочи вниманието си към чашата с виното, пръстите й се плъзгаха надолу и нагоре по столчето. После попита, сменяйки темата:
– Чу ли как ни се надсмяха в новините? И че Шосвиц бил заплашил подпалвача?
– Чух. Пуснаха го и по служебния канал.
Шосвиц беше истинска катастрофа, когато правеше изявления пред медиите, но нищо не можеше да се направи.
– Може просто да му е залагал стръв, Лу. Нарече го луд, побъркан… Даже спомена и твоето име.
– На водещите случая често им съобщават имената – беше обяснението му, но изобщо не беше убеден, че е така.
– На текущи разследвания? Това е погрешно. Иска ми се да не беше правил това.
– Лейтенантът се съобразява само със себе си.
Пейджърът му се обади. Болд и Дафи се спогледаха. В нейните очи се четеше страх. И двамата много добре разбираха какво означаваше това обаждане още преди Болд да посегне към телефона.
