Текст книги "Без шанс за разпознаване"

23.

Имението на Оуен Адлър плашеше Болд с размерите си, независимо че беше идвал тук вече три пъти. Някои съдеха за богатството на Оуен Адлър по размерите и марката на частния му самолет. Беше „Гълфстрийм 3“ и имаше резервоари за допълнително гориво. Беше сред най-богатите в Сиатъл и сватбата му с Дафи Матюс щеше да се състои на частна церемония, ръководена от Робърт Фулгъм, в същото това имение с изглед към пристанище Шилшол, и залива Пъджет Саунд. Сватбата им беше отлагана два пъти, макар за това да знаеха само най-близките им приятели – покани не бяха изпращани. Обяснението на Дафи беше, че е станало заради наложителното овладяване на критична ситуация в империята за хранителни стоки на Адлър, тъй като се беше натъкнал на повтарящи се проблеми по отношение на сроковете на изпълнение, но Болд беше доловил признаци от друг характер. Дафи беше позволила на наемателя на яхтата й, превърната в плаваща къща, да се оттегли, без да плати неустойка; не беше предприела никакви опити повече да я даде пак под наем. Беше се включила отново като доброволка в работата на Убежището – организация на религиозни начала, осигуряваща подслон на избягали от дома тийнейджъри – от която се беше отказала в началото на увлечението си по Оуен Адлър. От друга страна, снимки на Адлър в компанията на други жени бяха публикувани на два пъти на страниците за светски клюки на вестниците. Болд не беше задавал никакви въпроси. Мъж, който би могъл да възроди от пепелищата една компания за стотици милиони долари по начина, по който Адлър го беше направил, заслужаваше само адмирации. Нямаше съмнения в неговите способности да преодолява финансови затруднения. Обаче Дафи Матюс може да се беше оказала своего рода предизвикателство, на което той досега да не се беше натъквал.

Живописното пристанище, толкова красиво през нощта заради отразените в тъмната водна повърхност светлини, заради белите очертания на редиците яхти, заради мачтите им, толкова крехки – като зимния скреж по стъклата на прозорците, беше разположено върху дига край морето, в подножието на хълма, където се намираше имението. По домофона, вграден в предната врата, Дафи го накара да обиколи къщата и да я изчака в задния двор. След като заобиколи разпрострялата се нашироко сграда, Болд видя, че осветлението и в двора, и в басейна е включено. Обстановката му напомни за Италия – той и Лиз не бяха ходили в Италия, откакто се беше родил Майлс – още една от онези промени в начина им на живот, която в определени моменти, подобни на този, приемаше облика на съжаление.

Дафи имаше на разположение всичко това. Скоро щеше да бъде и нейно. Запита се как ли се чувстваше човек в такъв случай.

Стъклената врата се плъзна и тя се показа иззад крепонените завеси в яркорозов халат и увила главата си с хавлиена кърпа.

– Съжалявам – извини се тя. – Бях… Исках да поплувам. Но първо реших да си взема душ. Тъкмо бях излязла…

– Тогава аз трябва да се извиня, че съм те притеснил.

– Корки спи – каза тя, имайки предвид осиновената дъщеря на Адлър, тъкмо навлязла в тийнейджърската възраст. – Предпочетох да се обадя още след първото позвъняване, за да не се събуди.

– Аха.

– Притеснявам ли те така? – попита тя, определено имайки предвид халата и факта, че най-вероятно под него нямаше нищо.

– Тук ли живееш? – попита Болд.

Не беше много сигурен защо тези думи се изплъзнаха от устата му, не беше много сигурен и защо това се беше оказало толкова важно сега.

– Бих могла да се преоблека, ако сметнеш, че трябва. – Тя извърна глава в посока, обратна на залива, към центъра на града, с обсерваторията и небостъргачите. – Той замина за цяла седмица в Южна Америка. Тази вечер, мисля, е в Перу. Поредната сделка. Не исках да оставям Корки на грижите на някоя детегледачка. След като аз мога да го направя. Не ми се струваше честно.

– Той пътува често.

– Да, много често.

Съжаление? Може би известно неудоволствие, че Болд е изрекъл на глас подобно нещо. Естественото разминаване в начина, по който двама души обясняват промените в живота на другите, даде си сметка Болд, искайки му се подобна промяна да не се беше случвала. Искаше му се вечно да може да споделя усещането за интимна близост с тази жена, тази освобождаваща близост, където беше позволено всичко. Вината беше на Оуен Адлър. Интимният си живот, тайните си сега тя споделяше с този мъж, Болд оставаше външен човек.

Тя седна в шезлонга, кръстоса крака и първо коляното, а след това и част от бедрото й се оголи. Болд извърна глава и се загледа в искрящо чистата вода в басейна. Вградени лампи следваха извитата му линия. Самолет прелетя над залива, ясно се видяха трепкащите му светлини.

– Ракетно гориво.

Тя подскочи и отметна глава назад. Струйка вода се показа изпод хавлиената кърпа на главата й и плъзна по шията й, изви по посока на ключицата й и се просмука в ръба на халата, едва прикриващ гънката между гърдите й.

– И аз така реагирах – кимна той.

– Емили Ричланд спомена военновъздушните сили.

Очите й бяха широко отворени, бузите й – поруменели.

Болд каза:

– Има и нещо друго. Бърни ми съобщи, че според отпечатъците от стълбата той или тя тежи най-много шейсет – шейсет и пет килограма. Малко е.

– Смяташ, че може да е тийнейджър? – предположи тя. – Вторият текст е от Платон: „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата“. Доста невероятно един тийнейджър да е чак толкова задълбочен.

– Комплексирано дете, преживяло ужасен родителски развод. Напълно е възможно, мисля. – И добави: – Ти най-добре можеш да прецениш дали е така.

– Смятам, че е между двайсет и трийсет, завършил колеж. Може просто да е много слаб. Това според мен е по-достоверно.

Тя се наклони напред. Халатът се открехна и извади на показ гърдите й. Болд извърна глава и отново се загледа в басейна и танцуващите ивици светлина. Не искаше да се заглежда. С Дафи винаги се чувстваше изложен на опасност – невъзможно беше да избяга от това чувство.

– Ла Моя проследява всички продажби на стълби „Вернер“. Чрез компютърните записи на платените в брой покупки. Сигурен е, че ще открием нещо.

– Джон? И как така е престанал да разчита единствено на личните си връзки и запознанства, за да събере сведения? – вметна тя остро. – Зная, зная – ти всъщност си благодарен за това, че имаш на разположение Ла Моя. Вярвай ми, аз също високо го ценя. Но ние всички трябва да сме благодарни, че има само един такъв като него. Придава си важности като за петима.

– Бърни, разбира се, не може да се закълне сто процента. Имаме работа с предположение. Ако е сбъркал, значи е сбъркал; няма как по друг начин да си създадем вярна преценка. Почвата е попила водата от маркучите на пожарникарите, което на практика прави всякакви изчисления и тестове неточни и направо невъзможни. – Продължи да размишлява на глас: – Интересно как самото действие на потушаване на пожара до такава степен отнема възможността да се намери някаква, каквато и да била достоверна улика или доказателство.

– Ирония на съдбата, ето какво ще ти кажа аз.

– Значи двайсет и пет годишен и дипломиран? – Беше се постарал да не допусне разочарованието да натежи в гласа му.

– Това притеснява ли те? – заинтересува се тя. – Всичко, което казвам, се основава на колективна мъдрост. Обсъдихме с колеги случая и стигнахме до ето това: между двайсет и пет и трийсетгодишен, завършил колеж, сексуално неудовлетворен. Мрази майка си, приятелката си или някого, с когото е бил свързан. Може и всички наведнъж. Съдия и екзекутор. Интелигентен, скромен, живее сам. Работата му е под неговите способности.

– Много здраво си се потрудила – промърмори Болд.

Чувстваше се неудобно с тези психологически портрети, но се стараеше, доколкото беше по силите му, да им вярва – в много случаи се бяха оказвали верни.

– Сигурно притежава карта за някоя библиотека и се движи с градския транспорт. Значи трябва да добавим и че е дребен, слаб човек, като се имат предвид изчисленията на Бърни.

– Карта за библиотека ли? И се движи с градския транспорт? – повтори той.

– Толкова му позволяват доходите, а те са ограничени, доколкото ги има. Хора като него са обзети от страст към това, което е обсебило вниманието им, обичат да изпипват нещата, които ги занимават. Иначе работят нещо, което не изисква мислене. И така, той обмисля убийствата си, бомбите си, по цял ден мисли за тях. Спи малко, храни се малко, защото мисли, а това напълно пасва на информацията, че е слаботелесен. Излиза от работа и веднага се заема с бомбите си.

– В апартамента си?

– Едва ли. Не. Някъде далеч от хорски очи. Някъде, където никой няма да го притеснява. Гараж. Или изоставена сграда.

– Каквито изобщо не се намират в Сиатъл – с известен сарказъм вметна той.

– Разбирам, че си разочарован.

– Фидлър ми предаде доклада си за Гарман, пожарния инспектор от експертната група към градския съд…

– Знам кой е Гарман – напомни му тя леко подразнена. – Този, който получава подобни писма заплахи, винаги се подлага пръв на проверка.

– Ти провери ли го? – натърти на всяка дума той.

– С теб говорихме за Гарман, и това беше всичко. Какво ти става?

Болд вдигна очи и задържа погледа си върху нея. Красотата й беше опияняваща. Често му се беше искало да не е чак толкова красива.

– Не съм сигурен дали ще мога да се справя – призна той.

– Това е нелепо.

– На ръба съм да се откажа. Все повече губя вяра в себе си и си мисля за отказване.

– Това се нарича страх и безпокойство. Здравословно е. – Тя го загледа изпитателно, след което реторично попита: – Не си дошъл заради Бърни Лофгрийн, ракетното гориво или Стивън Гарман, нали?

– Напротив, точно заради тях дойдох.

– Кажи ми тогава какво има.

– Друга жена ще изгори.

– Не е задължително.

– Със сигурност така ще стане. И аз трябва да водя кораба, а ми се иска да сляза от него.

– Напълно разбираемо е. Много ти се струпа.

– Много. Благодаря ти също много.

– На Боби ли ще прехвърлиш случая? – попита тя, очите й го пронизваха. – На Джон? На кого можеш да прехвърлиш дело от такъв род? На Пфауц? На Люблянски? Кажи ми, на кого?

– Гарман живее сам. Преживял е, както сам е казал на Фидлър, отвратителен брак. Работил е дванайсет години в пожарното управление – Сиатъл. Много добре подготвен. И много затворен, страни от другите, никакви съвместни почерпки. В постоянен конфликт с началниците си.

– Спри за малко, Лу. Нека да поговорим за теб – окуражи го тя.

– Държи всичко да е изпипано до най-малки подробности. Педантичен. Настойчив и неотстъпчив. Никой не си спомня някога да е имал среща с жена – нито с мъж.

Знаеше, че я беше заинтересувал достатъчно – заради потъмнелите й ириси и сключилите се вежди.

Тя каза:

– Можем да поговорим за Гарман и по-късно…

От тона й личеше обаче, че не е убедена много в думите си.

– Няма да се разсърдя, ако намериш начин да си поговориш с него – обяви той. – Накарай го да ти се изповяда.

– Можеш да прехвърлиш случая на някой друг – каза му тя. – Шосвиц ще мърмори, ще те обвинява, но в края на краищата ще се умилостиви, щом разбере, че просто се чувстваш неспособен да си свършиш работата. Искаш ли аз да му кажа, че имаш нужда от глътка въздух? Мога да го направя.

– Гарман обаче е доста едър. Много над шейсет – шейсет и пет килограма. Бърни сам каза, че може и да греши, а в крайна сметка Гарман е централна фигура в този случай: пожарен инспектор и получател на писмата.

– Знаеш ли, има толкова много примери от толкова много войни – където войникът се бие за общата кауза с цялото си сърце и душа, печели битки, медали, бие се до смърт, непобедим е във всяко едно отношение, железен. След това по време на отпуска се жени, след известно време му се ражда дете и това е краят на този етап от военната му кариера. Граница, която повече няма да прекрачи обратно. И става опасно и за него, и за другите да се връща там, където вече е бил.

Разсъжденията й му подействаха като удар в гърдите. Той не искаше да се превръща в пречка за разследването – тя беше стигнала до същността на притеснението му. Искаше му се да може да продължи да отблъсква опитите й да го накара да говори за себе си, опитвайки се на свой ред да я накара да говори за Гарман. Сам не се усети как от устата му се изтръгна:

– Ако има друга жертва, не знам какво ще правя.

– Ще отидеш на работа на следващата сутрин – изрече тя със спокоен тон. – Както го правиш всеки ден, както винаги си го правил. Каквото и ние правим. – Погледът й отново стана изпитателен. – Заради разговора с майката и сестрата на Инрайт е, нали? Ти вдъхваш живот на мъртъвците, докато други нарочно правят точно обратното. Защо? Защото това те мотивира – заключи тя. – Защото това ти припомня какви са били жертвите преди случилото се – каквито и да са били впрочем. Защото нищо не е останало от тях – беше категорична тя. – Ако разполагаше с повече видими признаци, щеше да си като куче, подушило кокал, но сега почти с нищо не разполагаш и това те кара да чувстваш работата си лишена от цел, смисъл и съдържание. Как се среща той с жертвите си? Как подготвя къщите им за взривяване? Как разбира със сигурност, че са сами? С това не искам да кажа, че мога да си представя какво ти е, защото не мога да се поставя на мястото ти. Никой не може, може би някой би могъл, но едва ли в пълна мяра. Няма по-добър от теб, Лу. Ти не го съзнаваш, но ние, които работим с теб, го знаем. Ти си най-добрият. И ако умре още една жена, значи е било писано да умре. А ако още една умре? Може би да, може би не. Просто трябва да се примириш, не мога да си представя обаче колко сила се изисква, за да го направиш. Ти за всички нас си нещо като локомотив. Даже Шосвиц те ползва за такъв. Нито за миг обаче не си помисляй, че Джон или Боби, или който и да било друг от останалите може да се справи по-добре от теб. Подходът им ще бъде по-различен, разбира се. Но дали ще ги изведе до по-добър резултат? Едва ли. Ти изваждаш наяве силата на хората от твоята група. Караш ги наистина да работят като един екип. Всички ти се възхищават. Именно заради това. Има и други начини да се върши тази ваша работа, но няма съмнение, че твоят е най-добрият. Ставаш сутрин от сън и отиваш на работа. В някои дни имаш чувството, че някой ти е изпил силите, в други е направо поносимо. Именно тези, вторите, трябва да си спомняш повече и по-често. Но ако искаш да развея белия байрак, ще го направя. Бих направила всичко за теб.

Усети, че му се завива свят. Не му харесваше, че му говори така, не и облечена само по халат и със заголено бедро. Нито имаше нужда, нито желаеше такъв, зареден с напрежение и двусмислие разговор. Искаше да се освободи от това усещане за тежест в главата си, но никой не му даваше някаква надежда, че нещо можеше да му помогне. Знаеше, че щеше да се почувства излекуван чак когато съдът произнесеше присъдата над виновника, а дотам водеше толкова дълъг път, че понякога имаше нужда да разбере дали няма някакъв друг изход от тази ситуация. Имаше нужда да си поеме въздух.

– Благодаря ти – избъбри той, тъй като в случая единствено тази реакция му се струваше честна.

– Ще помисля по какъв начин да си поговоря с Гарман, че той да не се настрои подозрително. Ще го накарам да се разберем – обеща тя. – Ти се опитай да поспиш – предложи му.

Той само кимна. Вече съжаляваше, че дойде.

– Обещавам да не казвам нищо. На никого.

Искаше му се да се вмъкне под този халат. Да потърси успокоение. Да избяга. Желаеше тази жена, която не беше негова съпруга, но не му беше и непозната. Искаше му се да остане, да усети близостта й.

Болд си помисли за Лиз и за подозренията си, че има връзка с друг, изненада се, че като че ли наистина иска да я хване в изневяра. Дали просто не търсеше лесен изход от заплетената ситуация? Дали всъщност децата не се бяха оказали повече, отколкото тя можеше да понесе? Как се осмеляваха такива мисли да се появяват изобщо, макар и само в строгото уединение на собствената му съвест! Дали се тревожеше заради Дафи, която, както се оказа, истински обичаше Адлър, и фактът, че я губеше, беше всъщност за добро? Или може би беше, както му се искаше да вярва, така влюбен в децата си, в съпругата си, в живота си, че му изглеждаше твърде хубаво, за да е вярно – и ако беше твърде хубаво, за да е вярно, значи нещо трябваше да се появи на хоризонта, за да му отправи предизвикателство или даже да разруши всичко, ако се окажеше невъзможно да го обуздае. Извънбрачна връзка. Сериен подпалвач. Нещо.

Нищо не можеше да го учуди вече.