Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 36 страниц)
45.
Когато го погледна, й се прииска да заплаче. Заради невинния израз на пребледнялото му лице, докато се трудеше над домашната си работа, заради естествеността на държанието му, не даващо признаци, че я е забелязал. Твърде дълго беше живял в дом, където е бил нежелан, че беше привикнал да не забелязва останалите край себе си.
В този и в много други случаи, свързани с Бен, Дафи грешеше. Истината беше, че тя нямаше достатъчен опит от съжителство с деца, за да го разбере истински. Той вдигна глава и каза:
– Защо трябва да се мъча над тая глупост?
– Подбирай си изразите! – скара му се тя.
– Това нещо – веднага реагира той.
– Това е домашна работа, Бен. Всички сме минали по този път.
– И затова значи и аз трябва да пиша домашно.
– Колко е двайсет и пет по пет? – попита го тя. Погледът му стана празен и тя даде пример: – Някой ти предлага двайсет и пет долара на час за пет часа работа…
– Ще ги взема! – беше незабавната му реакция.
– Ами какво ще кажеш за пет долара на час за двайсет и пет часа? – изстреля тя в отговор.
Бен се почувства объркан и записа числата.
– Сто двайсет и пет долара.
– И колко работни дни правят двайсет и пет часа, като се има предвид, че работиш по осем часа на ден?
– Значи затова ми трябва да знам математика – заключи Бен.
– Някои хора казват, че разликата между това да си образован или да не си образован е дали искаш да работиш с ума си, или с ръцете си. Дали искаш да спечелиш много пари, или малко пари. И нещо повече. Това е начин да се научиш да изпитваш удоволствие от нещата. Колкото повече знаеш, толкова по-леко ще се справяш с живота.
– И на Айнщайн не му е вървяла математиката – припомни й той.
– Много хора с висше образование са скучни, знам – призна тя. – Не казвам, че образованието е нещо като лекарство против всички болести, то просто ти дава по-добър старт, това е всичко. Харесваш ли компютрите? Харесваш ли специалните ефекти във филмите? Компютърът не ти върши работа, ако не знаеш как да работиш с него.
– Ами твоят?
– Моя какво? – попита тя.
– Твоя лаптоп. Ще ме научиш ли да работя с него?
Сега я хвана натясно. Тя ревниво охраняваше преносимия си компютър, винаги го носеше със себе си, заключваше го с парола, когато се наложеше да го остави в службата за няколко часа; за нея той беше като строго охранявана тайна, която другите не биваше да знаят. Сега нямаше как да откаже на момчето.
– Разбира се – изрече тя с неохота, питайки се защо й беше трябвало да дава пример с компютри.
– Наистина ли?
Лицето му поруменя от радост, каквато досега не беше виждала у него, прилична на радостта при получаването на коледните подаръци.
Тя кимна.
– Трябва да потърся игри и да ги заредя. Имам само една – пасианс с карти.
– Ами дейта-бейз? – попита я той и това я смая. – Има ли дейта-бейз?
Имаше – като част от комплекта допълнения, макар Дафи да го използваше само като адресен справочник.
Помисли си, че ако любовта можеше да се определи като да дадеш живота си заради някого, то значи тя обичаше Бен. И нямаше да позволи на никого, по никакъв начин да го нарани отново. Щеше да го вземе под крилото си, за да го защити от жестокостта и студенината на живота. Достатъчно беше преживял и нямаше нужда от повече огорчения.
– Има ли диаграми? – попита той.
– Има, мисля, да.
– Ние правим диаграми – каза той и потупа разтворената си тетрадка за домашна работа.
После обърна обратно молива си и се зае да трие с гумичката му сгрешените задачи. Как би й се искало да можеше да изтрие изминалите няколко години в живота му. Разполагаше с целия инструментариум на психолог, за да започне такъв процес, но Бен трябваше да го поиска.
– Ако ти покажа лаптопа – реши да опита тя, – ще ми разкажеш ли за Джек и майка си?
– Това сделка ли е? – попита Бен. – Ти изнудваш ли ме?
– Точно така – призна тя. – Аз не знам почти нищо за теб, Бен. Това ме притеснява. Знаеш ли какво прави от двама души приятели? Споделянето. Разбираш, нали?
– Ти ще ми разкажеш ли за Оуен? – изрече той с ревниви нотки в гласа си.
– Как…? – започна тя, но се прекъсна.
Явно беше чул телефонните й разговори. Дали я беше чул и как плаче? Вероятно знаеше много повече за нея, отколкото тя за него. Кой от тях двамата беше психологът, запита се тя.
Той приключи с триенето, вдигна поглед към нея и с абсолютно сериозен тон я попита:
– Това ще значи ли, че сме гаджета?
Дафи едва потисна усмивката си, но когато разбра, че няма да може да се въздържи, извърна глава настрани, така че Бен да не я вижда. Не спря да се усмихва, докато се приближаваше към компютъра си.
46.
Убиецът беше на свобода. Болд беше сигурен в това, макар да нямаше убедително доказателство.
Боби Гейнис беше организирала в офиса си временен център за бързо реагиране. Макар Шосвиц да беше определил дежурствата й така, че нямаше как да бъде на разположение на Болд, тя отказа да бъде изключена от разследването и реши да кара по две смени, в резултат на което изглеждаше все по-уморена и съсипана. На стената в офиса й имаше снимки на първите палежи, на отпечатъците от стълбата, както и снимка с увеличение на калните нишки, открити при „Пожара Инрайт“. Имаше и снимки на четирите жертви, в това число и на Бранслонович. Под тях висеше не много ясно снимка на съпругата на Гарман – с невероятната си прилика с трите мъртви майки на малки момченца.
Гейнис остави телефонната слушалка и каза на Болд:
– Лофгрийн потвърди, че среброто по нишките е сребриста боя за платове, синьото под сребристия пласт всъщност е цветът на плата. Второ, пуснатите в търговската мрежа спортни униформени облекла на „Сийхоукс“ не са изработени от смес в съотношение шейсет процента памук и четиридесет полиестер, а двайсет памук и осемдесет полиестер, което значи, че те автоматично отпадат, а това е добре, защото ги продават едва ли не във всеки втори магазин.
– И какво остава?
– Бояджийските цехове и печатници, където се щамповат надписи върху хавлии и спортен тип облекла – каза тя. – От лабораторията са сигурни, че нишките са били спираловидно усукана памучна смес, от която обикновено се изработват хавлиени кърпи или халати. Това само ще ни е от полза. Независимо че спортните униформени облекла на „Сийхоукс“ не са изработени от спираловидно усуканите нишки, проверихме и тях заради комбинацията от цветовете. Сега стигнахме до момента, когато трябва да проверим колко фирми произвеждат боя в интересуващия ни цвят и в интересуващия ни нюанс и колко и кои текстилни фирми им доставят този тип плат.
– Това ми харесва – кимна Болд.
– Най-големите текстилни фабрики се намират на юг и на североизток. Това съм го проучила добре. Лошата новина е, че съществуват много повече бояджийски цехове и печатници, отколкото би могло да се очаква. Има и нещо друго – независимо че хавлиената кърпа или халатът, който търсим, може да са били купени в Сиатъл, а може да са били щамповани на съвсем друго място. Ако са предложили по-ниска цена в Спокейн, Портланд или Боаз, може да са им нанесли сребристата щампа там някъде. А повечето от тези бояджийски цехове и печатници са всъщност самостоятелни малки фирмички, които щамповат надписи върху спортни униформени облекла и каквото се сетим още.
– Колко са? – попита Болд, притеснение замени обхваналия го преди малко ентусиазъм.
Тя избягна прекия отговор.
– Добре е, че „Жълтите страници“ са качени на диск – каза тя и посочи с ръка към персоналния си компютър.
Много малко полицаи биха си позволили да отделят пари от заплатата си, за да си купят свой собствен компютър.
– Колко са? – повтори Болд.
Усещаше нежеланието й да му каже и това разпали още повече любопитството му.
– Това е най-лошата новина! Шестстотин деветдесет и седем бояджийски цеха и печатници само в Сиатъл и околността.
На Болд тази цифра подейства като шамар. Всички седем членове на групата трябваше да проведат между тридесет и четиридесет телефонни разговора – по този начин щяха да надхвърлят отпуснатия им лимит.
Гейнис говореше бързо и развълнувано. Не беше човек, който се поддава на мрачни настроения.
– От тях можем да изключим доста. Защото не всички изработват надписи върху плат, така че списъкът намалява наполовина.
Това означаваше, че трябва да проведат около триста разговора. Невъзможно, помисли си Болд.
– Както се казва, нямаме физическа възможност да го направим.
Болд беше като смазан. Почувства, че се задушава, сякаш яката го стягаше. Беше безполезно да се надяват, че ще успеят нещо да направят.
– Свършени сме – въздъхна той.
– Имай малко повече вяра, сержант. Преди пет години биха ни потрябвали неколкостотин доброволци, които да ни помогнат с обажданията. Използвали сме и студенти… – Тя не му позволи да я прекъсне. – Но това беше с благословията на Шосвиц. Сега трябва да се справим без него. А с това може да се справи само гений на техниката – каза тя и усмивка озари бледото й лице. – И то не човек, а машина. – И тя продължи, без да си поеме дъх: – Веднъж сме го правили, спомняш ли си? Ла Моя има приятелка…
Кой друг, ако не Ла Моя, каза си Болд, без да я прекъсва.
– … управител на служба „Телемаркетинг“. Нали ги знаеш, онези отвратителни съобщения на запис, с които бомбардират хората на домашните им телефони. Той отиде да се срещне с нея и чакам всеки момент да се върне. Смята, че би могъл да я уговори да отдели няколко часа и да ни свърши тази услуга. Съобщението ще бъде нещо от рода на: „Тук е полицейското управление – Сиатъл, отдел «Убийства». Вашата компания може да разполага с информация във връзка с разрешаването на серия убийства в района на Сиатъл. Вашето сътрудничество може да се окаже много решаващо…“. И така нататък, привлечи им вниманието, като ги помолиш за помощ. Ла Моя каза, че тези машини, при положение че съобщението е кратко, могат да провеждат около двеста обаждания на час и не престават да звънят, докато от отсрещната страна не се отзове човешки глас. Вярвам му, и аз съм получавала няколко такива съобщения.
– И аз – кимна Болд.
– Ето, виждаш ли? Така може да се свържем с всички. Може някой от тях да се вслуша в съобщението и наистина да ни помогне. Добрата новина е, че ако приятелката на Ла Моя ни позволи да наемем нейния номер осемстотин77
Телефоните, започващи с 800 в САЩ, обикновено са на фирми, предлагащи услуги, обява, абонамент и очакващи да им се обадят клиенти. Тази услуга подсказва, че обаждане от която и да е точка на страната ще се таксува като градски разговор. – Б.пр.
[Закрыть], ще можем да пратим съобщения и до Спокейн, Боаз и Портланд. – Тя понижи гласа си до шепот. – Ще спестим от парите на дребните информатори и ще ги дадем на този едър информатор и да се надяваме, че ще имаме късмет.
Тя наистина беше обмислила всичко.
– Това е разумно – съгласи се Болд, макар тонът му да не беше толкова оптимистичен. – Може би така ще постигнем резултат. Нека за момент обаче да изиграем една игра на асоциации върху информацията, с която разполагаме досега.
Усети разочарованието й, докато приготвяше лист и молив, за да записва. Щяха да се редуват, първа започваше Гейнис.
– Памучни нишки – каза тя.
– Сребриста боя, син плат.
– Цветовете на „Сийхоукс“.
– Бояджийска щампа.
– Смес. Шейсет към четиридесет процента.
– Текстилните фабрики снабдяват продавачите на едро, а те – бояджийските цехове.
– Работа по договор.
– Какво? – попита Болд.
– Работа по договор – повтори тя.
Той бавно кимна. Работа по договор. Защо това изведнъж беше нарушило мисловната му нагласа?
– Да продължим – каза той, но си записа нейната асоциация, подчертавайки я с две линии.
– Работа по договор – каза той.
– Намерени са едни и същи нишки на твоите прозорци и в калта, до отпечатъците от стълбата при „Пожара Инрайт“.
– Миене на прозорци – каза той.
– Парче плат, може би похабена хавлия.
– Прозорци – повтори Болд.
Това се загнезди в мислите му. Защо?
В това време пристигна Ла Моя и по всичко личеше, че беше изпълнил задачата си.
– Играем на асоциации – осведоми Болд детектива си, като с жест го предупреди да не ги прекъсва.
Детективът кимна. Маниерът му беше напълно сериозен и съсредоточен.
– И аз се включвам.
Сержантът каза:
– Първо аз, после Гейнис, след това ти.
Ла Моя кимна. Болд го въведе в хода на играта със следното обяснение:
– Говорим за нишките, намерени на прозорците и до стълбата.
Гейнис продължи:
– Миене на прозорци. Парче плат, парцал може би.
– Памучни нишки – каза Ла Моя, връщайки нещата назад.
Болд се надяваше, че той няма да ги забави.
– Кофа с парцали. Парцали, затъкнати в колан.
– Кофа със сапунка.
– Миене на прозорци – каза Ла Моя, гласът му звучеше много по-плътно и някак по-зловещо, отколкото обикновено.
Болд усети детектива си да извръща глава към негов опит да срещне погледа му, но той искаше връзката помежду им да бъде единствено мисловно-комуникативна. Затова още повече сведе глава и каза:
– Стъкло.
– Гумена чистачка.
– Гъба. Парцал.
– Стълба – каза Болд.
– Покрив.
– Стъкло – повтори Ла Моя.
– Прозорци – беше предложението на Гейнис.
– Коли! – извика Ла Моя. – Гуми!
Без да иска, Болд вдигна глава.
– Коли – повтори Ла Моя. – Нали ме натовари да прегледам колите? В рапорта от лабораторията се споменаваше за намерени памучни нишки вътре в колите – изрече той с победоносен тон, очите му бяха широко отворени заради обзелата го възбуда.
На Болд му се искаше да продължи играта на асоциации, но реши, че е по-добре да обсъди тази информация.
– Това е обичайно срещан вид нишка, Джон. Откриваме го на почти всяко местопрестъпление.
Ла Моя изглеждаше някак обсебен от желанието си да помогне на всяка цена. Игнорирайки детектива си, Болд попита Гейнис:
– Какво ще кажеш за рекламния отдел на „Сийхоукс“? Ако сме прави, че сребристосинята комбинация е била от логото на „Сийхоукс“… Нали точно рекламният им отдел издава лицензите за използване на марката им?
Очите й засияха:
– И при тях ще има списък на всички, които притежават официални пълномощия да използват цветовете и логото им.
– Специален агент се занимава с лицензирането. Може би даже юрист.
Ла Моя като че не им обръщаше внимание. Очите му бяха плътно затворени.
– Ще разбера кой е той – каза тя.
Болд съзираше оптимизма в сияещите й очи. Ценеше Гейнис именно заради този неин маниер да проявява самоинициатива – после нищо не беше в състояние да я възпре.
Ла Моя каза безадресно:
– Колите са важни. В рапорта на лабораторията се споменава изобилие от нишки.
Болд изпита гняв. Ла Моя просто не приличаше на себе си! Подобни неща се научаваха още през първата година в Полицейската академия. Да се впуснеш в проследяването на памучни нишки беше все едно да използваш… насъбрала се прах като доказателство.
– А магазините за фланелки? – попита Гейнис. – Те със сигурност не фигурират в списъка на бояджийските цехове и печатниците, но могат да имат собствено печатащо устройство в някое от служебните си помещения. Може да продават например ленти за глава или нещо друго, изработено от усукани нишки.
– Прибави и тях към списъка с телефоните – нареди й Болд.
Ла Моя реагира на това изречение:
– Сделката с „Телемаркетинг“ е уредена.
– Щом Бърни казва хавлиена кърпа или халат, значи ще търсим тях.
– Миене на прозорци – измърмори отново Ла Моя, ядосвайки Болд. – Коли.
– Ами сребристата боя? – продължи Гейнис. – Криминалната лаборатория на ФБР притежава данни за химическите съставки на всяка боя. Сигурно ще могат да ни помогнат, като идентифицират производителя. – След което добави: – Така можем още да намалим списъка на бояджийските цехове и печатници.
– Много добре измислено – похвали я Болд. – Организирай проверката с Бърни.
– Сержант – каза Ла Моя, – и аз трябва нещо да проверя.
– Отивай – каза Болд, доволен да се отърве от него.
Ла Моя се затича. Невероятно за човек, който досега винаги беше държал на бавната и наперена походка, имаща за цел да впечатли всички, покрай които минаваше. Боби Гейнис също го изгледа с почуда, след което каза:
– Със сигурност държанието му може да се нарече много странно.
Болд погледна часовника си. Беше закъснял за аутопсията, на която и без това не искаше да присъства. Дикси трябваше да прегледа това, което беше останало от трупа, открит в скривалището, и да се помъчи да докаже, че е на майката на Бен. Ако Болд не отидеше, Шосвиц веднага щеше да разбере; така че нямаше друга възможност, освен да отиде.
47.
Пътуването не беше чак толкова дълго, но на Дафи й се стори нескончаемо. На Болд не бяха казали за срещата. Сюзан Прескот също не знаеше. Беше тайна уговорка между Бен и Дафи, която го беше убедила да сътрудничи при видео разпознаването в редица и на художника от полицията срещу обещанието да се срещне с Емили.
Срещата не можеше да се състои в къщата на Емили, защото Дафи беше притеснена от неуточненото местонахождение на Начетения и от разгласената в медиите информация за помощта, оказана за разследването от страна на местна гадателка и дванадесетгодишен свидетел. Макар имената им да не бяха споменати, Дафи не искаше да поема никакви рискове. Искаше да предпази Бен от каквито и да било посегателства и опасности.
И Болд, и Сюзан щяха да се противопоставят на подобна среща, но обещанието си беше обещание.
Страхът, който изпитваше, не беше породен от критиката на която щеше да я подложи Болд. По-важното беше, че можеше да изгуби наскоро оформилото се чувство на привързаност към Бен заради Емили. Питаше се дали при резкия преход от едно възможно бъдеще с Оуен към настоящето с това дете не се беше извършил пренос на чувства; ако беше така, тя просто се самозаблуждаваше, а и не беше честно да използва момчето, за да омекоти приземяването си в реалността на настоящето. През последните десетина дни почти не беше мислила за Оуен. Той се показа достатъчно благоразположен и се държеше на дистанция, както тя беше поискала, но тази дистанция се беше превърнала в емоционална бездна, в черна дупка, от която тя не се беше върнала. Беше се освободила от него и това я караше да се чувства добре в много отношения. Липсваше й Корки, особено по вечерно време. Това, което й беше дало общуването с Корки, беше почти напълно изместено от общуването с Бен. Точно тази мисъл я мъчеше: ако загубеше Бен, в живота й щеше да зейне невероятна празнота – за изминалата седмица това дете беше направило за нея толкова много, колкото едва ли можеше да си представи.
Дафи не вярваше на Емили. Жената беше доказала, че е измамница и хитра артистка. Играеше си с човешките предразсъдъци, страхове и наклонности. Мамеше хората. Използваше положението на звездите и картите Таро, за да ги залъгва само с информация, каквато те биха искали да чуят. Но най-лошото от всичко беше, че притежаваше сърцето на Бен абсолютно незаслужено, ей така, без нищо; в очите на детето тази жена просто не можеше да греши. Ако тя кажеше на Бен да спре да говори за Дафи, той щеше да го направи; ако му кажеше да седне в колата й и да заключи вратите отвътре, той щеше да го направи. Само споменаването на името й караше очите му да се разширяват. Дафи осъзна, че чувствата й към Емили се дължат на ревност, така както изпитваше ревност и към Лиз – завист в тези случаи беше твърде мека дума. Това не й харесваше, тя самата не се харесваше и това откритие я накара да се запита още дали неизбежната раздяла с Оуен беше по негова вина, тяхна обща вина, или заради вътрешната й неудовлетвореност от самата себе си.
Булевард „Мартин Лутър Кинг“ се състоеше от четири платна, пресичащи на разстояние няколко километра икономически нееднородния негърски квартал, отделен от разположените около езеро Вашингтон квартали на белите богаташи чрез естествено природно образувание – продълговат и с висок и стръмен хребет хълм, простиращ се от север към юг. Дафи се дивеше как Сиатъл, както и много американски градове, беше разделен по расов, етнически и икономически признак на десетки малки общности, квартали и райони. Хората от отделните общности се придвижваха свободно между отделните райони, в повечето случаи без почти никаква опасност за живота, но опитай се да паркираш кола – притежание на негър, в район на друга общност, и полицията или бодигардовете пристигаха начаса. Не така се действаше при аналогичен случай – ако колата беше на бял човек.
Сиатъл се състоеше от следните общности: афроамериканска, испанска, виетнамска, европейска, еврейска, скандинавска, на бързо забогателите веднага след завършване на университетското си образование бизнес администратори, брокери и агенти в рекламния бизнес, на яхтсмените, на противниците на компютрите.
Бен й показа в каква посока се намира паркът, където отиваха, още преди да го наближат. Редица циментови обелиски се извисиха в далечината, прилични на подпорни колони за магистрални мостове. Дафи не познаваше много добре този район, а за съществуването на парка изобщо не знаеше. Продължи да кара, следвайки указанията на Бен, до мястото на уговорената среща.
Бен не си спомняше някога да се беше чувствал толкова щастлив, така развълнуван. Емили му беше липсвала до такава степен, че чувстваше как сърцето му всеки момент ще се пръсне. Беше я сънувал, беше писал в дневника си за нея, беше лежал буден, мислейки си за нея. Имаше да й задава толкова много въпроси. Но най-вече му се искаше тя да го прегърне – да почувства прегръдката й.
Той вървеше бързо, отдалечавайки се от Дафи, и тя му се скара:
– Не се отдалечавай – извика му, той усети нещо недобро в гласа й.
За него това място беше като излязло от фантастичния сериал „Стар трек“ – с извисяващите се циментови блокове, с огромните метални клетки, прикрепени към бетонните стени, и всичко това на фона на масивния хълм, извисяващ се като огромен бункер. Бен знаеше това място като „Тунеления парк“ – под него минаваше трафикът по осемте платна на I-90 – безшумен и невидим. Цялото това чудо на техническата и архитектурна мисъл едва наскоро беше оформено като парк – пешеходните пътеки, цветните лехи, всичко в него изглеждаше прекалено ново и необитаемо. Всеки път, когато идваше тук, Бен се чувстваше като първооткривател на тези гигантски циментови отломки, построени в редица като жилищни блокове, устремени към сивото небе, всички различни на вид, но еднакво високи.
Пешеходната пътека се катереше стръмно нагоре, след което се вливаше в широка велосипедна алея, която водеше към центъра на парка, събиращ като във фокус още няколко такива пътеки и алеи. Един велосипедист премина бързо покрай него и Бен го поздрави, но велосипедистът нито намали, нито даде знак, че го е забелязал.
Краката му сами се затичаха, когато забеляза Емили, още преди устата му да е промълвила на Дафи:
– Ето я!
Затича се колкото му сили държат, а в очите му избиха сълзи – не заради вятъра, духащ в лицето му, а заради болката, която усещаше в гърдите си. Не беше си давал сметка колко много му беше липсвала, преди да я види отново. Фигурата й не можеше да се сбърка независимо от голямото разстояние. Може би шумът на тичащите му крака, може би лекото раздвижване във въздуха я накараха да усети приближаването му – а тя усещаше далеч по-невероятни неща. Бавно се извърна и погледите им се срещнаха. Щом го видя, на лицето й грейна широка усмивка, очите й засияха, а ръцете й се разтвориха за прегръдка.
Дафи остави момчето да се отдалечи. Дължеше и на двамата поне един миг насаме – нали затова ги беше срещнала. Част от нея нямаше желание даже да поздрави Емили, да даде на тази жена възможност да упражни влиянието си над момчето и да го контролира така, както го беше правила и в миналото. Нямаше обаче да превърне тази среща в емоционална схватка – за нищо на света. Нямаше да допусне момчето да стане свидетел на подобно нещо; съществуваше и егоистична подбуда за това – нямаше да предизвиква нещо, което щеше да се обърне против нея, тъй като знаеше, че със сигурност щеше да загуби играта, поне в този момент, а не можеше да си позволи да губи момчето и доверието му в нея. Границата между двете възможности беше невероятно тънка и деликатна и тя я премина – с поглед, прикован към сцената, която се разиграваше пред нея, и с разум, накарал я да запази хладнокръвие. Човешкото сърце е по-крехко, отколкото човек беше свикнал да очаква, помисли си тя.
Дафи крачеше по велосипедната алея и тъй като всичко тук й беше абсолютно непознато, тя се оглеждаше с любопитство – заинтригуваха я редиците каменни блокчета, с височина до коленете й, от двете страни на алеята. Тя приближи най-близкото, привлечена от закрепената в основата му плочка.
Върху плочката имаше грубо изрязани фигури и знаци, наподобяващи пиктограмите88
Опростен символ на обект или действие. – Б.пр.
[Закрыть] на индианците. Околовръст на плочката бяха изрязани думи. Трябваха й няколко секунди, за да разбере къде е началото на изречението. Не се оказа просто изречение, а цитат от Ницше: „Изпитанията ни водят към вечността“. Втурна се към съседната плочка – по-примитивно изкуство и цитат на Лао Дзъ: „Изходът, посочен ти като съвет, не е верният изход“. С туптящо от вълнение сърце се втурна към следващата плочка, а думите, които видя, се бяха запечатали вовеки веков в паметта й.
„Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата.“
Думите на Платон. Цитатът, придружен с топчето разтопена зелена пластмаса. Дафи продължи със същата скорост от плочка на плочка – като пчела от цвят на цвят. Имаше стотици цитати и пиктографски фигури и знаци. Началото на един цитат прикова вниманието й и тя се спря, за да го дочете:
„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“
Първото послание – Дороти Инрайт. В психологическия портрет на заподозрения го беше нарекла високообразован. Начетения! Оказа се най-обикновен плагиат, който явно често се разхождаше или караше колело в този парк. Беше усетила, че позоваващият се на Библията – върху кората на дърветата – комплексиран човек не се връзваше с поетичния интелигент от първите послания, но сега, след това откритие, всичко си идваше на мястото; двата образа се сляха в един: плагиат, необразован, но пожелал да се представи за интелигентен; съзнание, проникнато от значимостта на Библията; социопат, обсебен от манията да пали пожари или да избива жени.
Преглеждайки всяка плочка, Дафи откри всички цитати, изпратени до Гарман. И още едно важно откритие беше направила: подпалвачът беше минавал по тази част на алеята – значи живееше някъде наблизо.
– Бързо! Бен! – извика тя, за да покрие разстоянието, което ги делеше. – Трябва да си тръгваме! Веднага!
