Текст книги "Без шанс за разпознаване"

22.

Напрежението се трупаше в торбички около очите на Болд, като вода, издуваща мях. След като клиентът на гадателката беше поискал хороскоп за нова дата, това означаваше, че още една жена щеше да умре. Малко под тридесетгодишна, разведена, майка на момче под десет години. Дафи си беше свършила работата. Той носеше отговорността да предотврати тази смърт, а разполагаше с безобразно малко улики и доказателства, за да изпълни дълга си.

Болд събра на редовния сутрешен брифинг Ла Моя, Гейнис, Бейън, Фидлър и двамата детективи от отдел „Убийства“, пренасочени от друга група към неговата. От специализираното звено по палежите му бяха предложили свои агенти, но Болд учтиво беше отказал, страхувайки се, че ако позволи на федералните агенти да се намесят, може после изобщо да не успее да се отърве от тях. Химикът от лабораторията към специализираното звено към ФБР – Кастърстейн, се явяваше изключение от правилото. Когато този химик поиска да проведе заседание с Болд с подсигурена видеоапаратура, сержантът се съгласи не без притеснение: полицейското управление – Сиатъл, не разполагаше с такава апаратура, което наложи Болд и подопечните му да посетят офиса на специализираното звено в сградата на Федералното бюро за разследване. Страхуваше се всичко това да не излезе заговор от страна на специализираното звено да го задържи на своя територия, докато членовете му не го убедят в необходимостта от тяхно участие в разследването. Затова реши да се застрахова и поведе натам Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и четиримата свои детективи – Ла Моя, Гейнис, Фидлър и Бейън. Щом като Кастърстейн искаше заседание, щеше да му го организира.

Офисите на Федералното бюро бяха по-нови, по-чисти и по-спокойни от тези на полицейското управление – източник на раздразнение на всеки полицай. Специализираното звено и Федералното бюро имаха достъп до или направо разполагаха с последна мода оборудване за водене на наблюдение, компютърни технологии, оръжия и системи за комуникации. Винаги щедро предоставяха това оборудване и макар на Болд и на останалите от полицията да им беше неприятно да искат, често го правеха. Поради тази причина фактът, че този път ползваха видеозалата, ги караше да чувстват известна неловкост, макар причината за това да беше човек от специализираното звено. Болд и петте му грозни патенца преминаха по коридорите като че бяха ученици, повикани при директора. Залата, в която щеше да се състои заседанието, приличаше досущ на заседателната зала на петия етаж в сградата на Обществената безопасност, с изключение на видеоекрана в единия й край и видеокамерата, прикачена към стената и насочена назад, към седящите около масата.

Болд и останалите се настаниха на столовете, някои извадиха бележници пред себе си. Светлината в залата се стори прекалено ярка на Болд. Две сиви на цвят приспособления в средата на огромната овална маса, прилични на огромни четвъртити пепелници, всъщност бяха микрофоните. Точно в десет видеоекранът блесна и върху него се появи лицето на Хауърд Кастърстейн, леко уголемено.

На Болд му се искаше и Дафи да беше дошла с тях, но не можа да я открие. Офисът й на деветия етаж беше заключен, отговаряше само телефонният й секретар и никой изглежда не знаеше къде може да е отишла, но се носеше слух, че е отишла при психиатрите от градския съд, за да работят заедно над психологическия портрет на подпалвача.

Лицето на Кастърстейн беше окъпано в светлина. За голяма изненада на Болд химикът от лабораторията в Сакраменто към специализираното звено в Сиатъл – първопричината да се намират в тази зала, не беше при тях. Това озадачи Болд.

Той представи образа от видеоекрана на хората от своя екип, след което Кастърстейн, любезен до крайност, откри обсъждането.

– Обследвахме взетите образци от мястото на пожарите, надявайки се да открием обяснение за причината и произхода им. Сметнах, че бихте искали да видите какво сме направили, затова и предложих заседанието да се проведе в оборудвана с видеоапаратура зала. Предполагам, че първите ми коментари ще заинтересуват – и той погледна листчето пред себе си, на което беше надраскал набързо имената на присъстващите – Сид Фидлър и Нийл Бейън. Докато преглеждахме рапортите ви за разпитите на съседи и донесенията на пилота на хеликоптера, който сте цитирали, най-значим за нас – в лабораторията, се оказа фактът за тъмночервените пламъци при тези пожари. Това, както и лумването като факла, и синкавият цвят на бетона, предполага наличието на запалителна течност или метателен експлозив. Отсъствието на въглеводороди беше потвърдено и от лабораторните анализи при нас. Много необичайно за палеж на обикновена сграда. Специален интерес за нас представляваха и подметките от вибрам на туристическите ботуши на сержант Болд, за които повечето от вас сигурно са осведомени, че са се стопили, след като сержантът се е разходил с тях в района на един от пожарите. Анализирахме киселинността. Очакванията ни да се натъкнем на хлор не се оправдаха. Всъщност обичайните тестове в такива случаи не дадоха никакъв задоволителен резултат. Предположихме, че е възможно да става въпрос за термитни разтвори, но в такъв случай те щяха да образуват шлака, а събраните образци, с които разполагаме, не потвърждават наличието на подобен вторичен продукт.

При тази забележка Бърни Лофгрийн закима с глава, надраска нещо набързо в бележника си и попита:

– А металите?

Кастърстейн отвърна:

– Господин Лофгрийн вероятно се интересува от металните остатъци, събрани от местопрестъпленията, във връзка с това, че магнезият, както и други метали изгарят при много висока температура и често се откриват при пожари от типа на тези, убили Инрайт и Хейфиц. За съжаление отговорът е отрицателен. Не намерихме следи от наличие на подобни метали нито в материалите, предоставени от вас, нито в събраните от нас. – Обръщайки се директно към Лофгрийн, додаде: – Паралелно с химическите анализи направихме анализ с рентгенов флуороскоп и открихме някои неорганични вещества, които вероятно са били използвани за изработката на запалителния механизъм, макар отначало самото запалително вещество да ни се изплъзна.

– Отначало? – обади се Болд, предусещайки постигането на пробив в анализите, за който Кастърстейн все още не беше споменал и дума.

Би могъл да възнегодува, разбира се, срещу стила на излагането на проблемите, сякаш се намираха на заседание в научноизследователски институт, но знаеше, че и Лофгрийн подхождаше по абсолютно същия начин, затова просто прие неизбежността от изслушването на обстойните и сложновати изложения на лабораторните специалисти. Затова пък всичко щеше да бъде казано наведнъж. Задачата на водещия разследването беше да информира останалите – независимо дали някой от началниците, или съдебните заседатели. Подробните обяснения бяха начин тези учени в областта на криминалистиката и съдебната медицина да свържат в обясненията си един вид анализ с друг, без да предизвикват многобройни въпроси за допълнителни разяснения. Именно затова Болд си водеше подробни бележки.

– В това разследване има няколко много интригуващи улики и доказателства – продължи Кастърстейн. – От първостепенна важност е фактът, че Инрайт е била видяна да се разхожда из къщата точно преди пожара. Сержант Болд преди време зададе и най-естествения въпрос: защо Инрайт не е избягала от къщата?

Боби Гейнис се зае да му отговаря:

– Предполагаме, че подът е пропаднал от пожара и тя е пропаднала в сутерена, контузила се е при падането и е била погълната от огъня.

– Напълно оправдана хипотеза – съгласи се дипломатично Кастърстейн, – но неподкрепена от никакво доказателство. За да се обясни подобно падане, би трябвало да е имало експлозия, нещо трябва да е причинило това мигновено пропадане на пода под краката й…

Болд нямаше как да забрани на въображението си да се развихри. Можеше да си представи как Дороти Инрайт полита заедно с горящия под към смъртта си сред пламъците, обхванали сутерена. Връхлетя го усещане за абсолютна безпомощност и той напълно изключи – нито виждаше, нито чуваше Кастърстейн, но затова пък чувстваше какво е било в душата на Дороти Инрайт, летяща към изгарящите я езици на пламъците.

Гласът на Кастърстейн го върна обратно в реалността.

– Нямаме свидетелства за експлозия. Само за пожар. Смайващо бързо разпространил се, достигнал ужасяващо високи температури – стълб от тъмночервен пламък, изригнал на огромна височина. Това не е подпалил се дървен материал. Не е избухнало газово барбекю, прибрано в сутерена за зимата. Това е непознат запалител, който е бил възпламенен по някакъв начин, по-вероятно чрез часовников механизъм, по-малко вероятно е това да е станало с дистанционно управление, и се е разпространил с такава скорост из къщата, че обитателките не са имали време да реагират. Затова от не по-малка важност за мен се оказа нещо, което искам да ви покажа сега… – Кастърстейн сложи латексови ръкавици. Взе в ръце едно малко черно топче и човекът, който го снимаше, насочи обектива на камерата към това топче и увеличи образа. – Открито от вас, господин Бейън, както е записано при нас.

Седящите около масата се извърнаха към Нийл Бейън. Видът му – с тъничките мустачки и едрата фигура – извика в съзнанието на Болд спомена за онези деца, които никога не се включваха в игрите, а стояха някъде настрани. След това си припомни изказаното мнение от Дафи, че пожарният инспектор може много лесно да се превърне в подпалвач – те всъщност представляваха двете страни на една и съща монета. По тази причина погледна с по-друго око на Бейън и Фидлър; ако някой от тях палеше тези пожари, можеше да стане така, че Болд никога да не се добере до истината.

Бейън се обади:

– Намерих го на улицата с къщата на Хейфиц, до мястото, където бях паркирал колата си. Но тъй като се оказа топло на пипане, го включих в събраните материали. С писмената уговорка, че се е намирало на голямо разстояние от мястото на пожара. Бях спрял колата си на около стотина метра, или даже повече, от къщата.

– Смятаме това за много важна улика – поде отново Кастърстейн, въртейки топчето между пръстите си. – Това е твърдо парче от изкуствен материал с размерите на голямо топче за голф. Обследваме го с рентгеновата апаратура и открихме, че съдържа част от стопена жица, което ни наведе на мисълта, че това може да е бил…

– Запалителният механизъм – довърши Бърни Лофгрийн.

– Точно така. Или част от него. Да – потвърди Кастърстейн. – Необходими са допълнителни анализи, които могат да отнемат месец-два…

– Цял месец? – не издържа Болд. – Не разполагаме с толкова време. Имаме ъ… информаторка – продължи той, въздържайки се да я нарече гадателка, – според която следващият пожар може да се очаква до седмица.

Нито Кастърстейн, нито Лофгрийн, нито пък Гейнис бяха запознати с това по същество ново развитие на разследването и го погледнаха смаяни. Кастърстейн се съвзе пръв.

– Разбирам. – И добави: – Е, подобни анализи изискват време. – Все още държеше топчето в ръце. – Смятаме, че от първостепенна важност за нас сега е да идентифицираме запалителното вещество. Ако ви съобщим какво точно е било използвано, вие ще можете да откриете кой или кои са осигурили всички компоненти за направата му и накрая и да заловите самия подпалвач. А запалителни механизми се намират под път и над път; и от тях понякога остават следи, които пожарът не е успял да прикрие, но не смятам, че този случай ще се окаже точно такъв.

Лофгрийн каза:

– Защо да не проверим дали не е бил използван запалителен механизъм? Да мобилизираме всичките си хора за това. И после да покажем на вашите тук какво сме открили?

– Нямам нищо против – съгласи се Кастърстейн.

– Ще ви дадем и това, и още материали, които сме събрали.

Боби Гейнис се намеси:

– Притеснението ми е, че няма обяснение защо жените не са могли да излязат от къщите си и да се спасят. И двата пожара са станали в късния следобед, или да кажем в ранна привечер. Значи не може да се очаква, че са били дълбоко заспали.

Всички погледи се насочиха към видеоекрана.

– Не можем да дадем точен отговор на този въпрос засега. Едно от възможните обяснения е, че пожарът се е разпространил толкова бързо и е бил с такава висока температура, че е изсмукал кислорода от сградите и обитателките мигновено са се задушили – както става, ако някой те удари силно в гърдите.

– Но в такъв случай поне някои от прозорците щяха да се окажат не изхвърлени навън, а всмукани навътре – обади се Фидлър. – А не открихме нищо такова – което да потвърди подобна хипотеза.

– Съгласен съм – кимна Кастърстейн, примигвайки на екрана, все така премятащ между пръстите си черното топче. – Ами ако е имало запалително вещество във всяка от стаите – продължи с предположенията той. – Ако запалителният механизъм е представлявал своето рода мултипликатор с едновременно избухване, шансовете на която и да е от жените да излезе навън и да се спаси са били значително намалени.

– Били са като хванати в капан. Това искаш да кажеш, нали? – обади се за пръв път Ла Моя. – Оня мръсник е нагласил нещата така, че всичко да гръмне по едно и също време. – Изгледа останалите, след това отново се извърна към видеоекрана. – В такъв случай вие, момчета, сигурно разполагате с още доказателствен материал, за да сте си съчинили точно тази хипотеза. – Ла Моя винаги беше показвал, че не храни особена любов към федералните, и на Болд му идваше направо да го срита под масата. – Да те питам, докторе, сега – какво вие, момчета, не ни казвате? Какво криете? Усещам една голяма празнина между това, което ни показвате, и това, което ни казвате – а тая работа ми намирисва зле.

В заседателната зала надвисна тишина. Кастърстейн остана неподвижен. Когато се раздвижи, изображението на екрана позагуби ясните си очертания, а той сякаш за момент беше погледнал извън обектива на снимащата го камера и след това отново към намиращите се в заседателната зала. Когато проговори, тонът му се оказа мек и спокоен:

– В този случай се сблъскваме с това, което ние наричаме смесен профил. Необходимо е да анализираме обстойно събраните материали. Да идентифицираме съставните елементи. А за това е необходимо време. Не се откриха най-често използваните въглеводороди, както очаквахме. Затова ще започнем отначало и ще опитаме пак. Ако не успеем от първия път, ще опитаме отново и така, докато успеем.

– Също като нас – вметна Болд.

Кастърстейн всъщност даде изключително точно описание на това какво представляваше едно разследване само по себе си.

– И двамата сме детективи, всеки в своята област и по свой начин – каза Кастърстейн.

– По същество – не се отказваше от настояванията си Ла Моя с дрезгавия си глас. – Дайте сведения по същество, докторе. Информатор ни съобщава, че тоя човек се готви отново да изпържи някого. На мен ми се иска да ни дадете нещо повече, отколкото любезен прием. Малко черно топче! Все едно нищо.

Кастърстейн остана невъзмутим. После се усмихна само с ъгълчетата на устните си, сякаш за да покаже, че беше очаквал изпълнение а ла Ла Моя.

– Осъзнавам искреността ви, детектив Ла Моя. Поканих сержант Болд тук – натърти той, – защото исках да му покажа това. – Кастърстейн кимна на някого извън полезрението на камерата. Видеоекранът стана син. Чу се гласът на доктора. – Ще ви покажем изпитание, проведено от отдел „Пожари“ във Форт Уърт.

На екрана се показа огромен запуснат супермаркет, като фонът зад него беше затъмнен. На мястото на прозорците имаше заковани парчета шперплат. Между паветата беше прораснала трева. Около двадесетина пожарни коли бяха наобиколили сградата, паркирани на почетно разстояние. Пожарникарите бяха заели позиция, уловили маркучи, върху земята обаче не се виждаха локвички вода, нито следи от обгаряне от пожар, с който да са били извикани да се преборят. В долния десен ъгъл на видеоекрана се виждаха потрепващи цифри от дигитален часовник.

Отново се разнесе гласът на Кастърстейн:

– Обърнете внимание на скоростта на горене и на цвета на пламъците. Мисля, че някои неща ще ви се сторят доста интересни.

Часовникът беше занулен и само след частица от секундата Гейнис и Ла Моя, които седяха най-близо до видеоекрана, буквално подскочиха върху столовете си и рязко се извиха назад, сякаш искаха да избягат от яркия морав пламък, издигнал се за миг високо-високо в небето, сякаш беше запален огромен фитил. Покривът на сградата се стопи, по средата се образува дупка и сега супермаркетът заприлича на поничка. Всичко беше изгоряло като че наведнъж. Самото горене беше продължило три минути и четиридесет и две секунди, след което пожарните екипи се включиха в акция и от маркучите им се изля вода. Единствено струите, изтласквани от равнището на разгънатите самоудължаващи се стълби, достигаха до центъра на пожара – съприкосновението на водата обаче с ядрото на прииждащия пламък пораждаше нови и нови изригвания на огнени гейзери. Пожарникарите, обслужващи тези маркучи, ги изключиха от действие и пожарните коли се отдръпнаха на известно разстояние от горящия ад. До този момент Болд не беше наблюдавал по-свиреп пожар.

Прожекцията приключи, физиономията на Кастърстейн отново изплува на екрана, отначало със замъглени очертания, след това на фокус.

– Опитите да се потуши изцяло пожара продължават още двайсет минути, интересното в случая е началният огнен стълб. Не знам дали забелязахте, но горенето достигна температури, при които водата се разлага на съставните си елементи – водород и кислород, които буквално експлодираха, вместо да потушат пламъците. Досега не бях виждал подобно нещо. Този пожар е част от опитите, направени, с цел да се открие запалителното вещество, причинило серията пожари, избухнали в периода между осемдесет и девета и деветдесет и четвърта година. От филиала ни в Окръг Вашингтон са взели участие в този експеримент и така се сдобихме с копие от заснетия филм.

Болд си представи как би се чувствал човек, намиращ се вътре в супермаркета. Тялото му се разтресе от ужас, запита се дали Бейън беше видял това негово потреперване. В този момент си даде сметка и защо не бяха намерили почти нищо, което да свидетелстваше за човешко присъствие на местата на пожарите; а така се обясняваше и защо Инрайт и Хейфиц не бяха успели да напуснат домовете си. В него изригна неистово желание да предотврати на всяка цена следващия пожар, последвано веднага от съмнение в собствените сили. Може би вече трябваше да се оттегли и да приеме лейтенантския чин. Може би следователската работа изискваше да се намесят млади хора, свежи мозъци, с по-бърза мисъл. Дали не беше станал вече прекалено улегнал и непригоден? Можеше ли да си върши работата с пълния си капацитет, след като се притесняваше дали жена му нямаше връзка с друг мъж? Твърде много неща му се бяха струпали на главата, а времето беше малко. Няма време. Тази мисъл направо го беше обсебила. Повече никакви пожари не трябваше да има, за нищо на света.

– Препоръката от филиала ни в Окръг Вашингтон е – и трябва да заявя, че съм съгласен с нея – ако има трети пожар, да го оставим да гори. Без опити за потушаване и никакво щателно претърсване.

В залата надвисна нехарактерно дълга тишина.

– А как, по дяволите, ще разследваме? – избухна Болд, нещо нехарактерно за неговата вечна овладяност.

В същото време той погледна към Ла Моя, изпитвайки респект към детектива; само Ла Моя се беше осмелил да притисне Кастърстейн. Само Ла Моя беше усетил какво се таи под повърхността на разговора. Болд не можеше да се отърси от мисълта дали не беше изгубил собствения си усет.

Кастърстейн изкриви устни и се наведе към обектива на камерата, излизайки отново за момент извън фокус.

– Не знам какво ще разследваме в проклетите пожари – каза той с равен тон, гласът му изведнъж се оказа прегракнал. – Но мога да ви кажа какво са използвали в този, който току-що видяхме. Мога да ви кажа какво си мислят там, на Изток. Мога да ви кажа какво разследват те сега, тъй като са отхвърлили маса анализи от възможния тестови набор и вече се трудят над окончателните заключения. – Тук реши да направи пауза и телефонната връзка между Сакраменто и Сиатъл за момент пропадна, като по линията нахлу шум от статично електричество. На екрана се видя как Кастърстейн отхвърли глава назад – като че реагираше на подаден сигнал за решителна атака. Пое си дълбоко дъх и изрече две думи, които, достигайки до Болд, сякаш го поляха с горещ душ и опариха очите му: – Ракетно гориво – каза той. – Запалителното вещество, изпитвано във Форт Уърт, беше течно ракетно гориво.