Текст книги "Без шанс за разпознаване"

39.

Разпитваха го на смени, с настървението на младоци, трениращи върху боксовата круша.

С Никълъс Хол се бяха отнесли като с безгласна буква. Взеха му отпечатъци от пръстите, съдържанието на джобовете му беше сложено в кафява хартиена торба с неговото име и опознавателен номер, дрехите му бяха заменени с унизяващия достойнството оранжев гащеризон с щампован на гърба надпис „ГРАДСКИ ЗАТВОР“. Болд беше наредил пълен комплект украшения – белезници около краката и около глезените. Искаше Ник да се пита защо.

Мъжът все още не беше поискал посочен от съда защитник – привилегия, която му беше предлагана три пъти, когато му четяха правата. Не искаха да поемат никакви рискове с Никълъс Хол. В отсъствието на адвокат Хол щеше да бъде подложен на непрекъснат шестчасов разпит в „Бокса“ с размери три на три метра, като на всеки два часа разпитващите го щяха да се сменят. Помежду двучасовите смени щяха да му отпускат двадесетминутна почивка, да го водят в тоалетната, а също да му носят вода и храна. Болд взе първата смяна и изигра ролята на грубияна, Дафи щеше да поеме втората смяна и поведението й щеше да бъде като на приятел. След нея при Хол отново щеше да влезе Болд.

Дафи пое смяната си и към края й вече беше успяла да разхлаби съпротивата му, противопоставяйки Болд на себе си, говорейки му, че той е от стария тип полицаи и че такива хардлайнери като него не търпят жени да вършат същата работа като тях, не им харесва, че разпитваните винаги се сприятеляват с нея.

– С доста неща трябва да се примирявам тук – довери му тя.

Хол имаше жилава коса и светлокафяви очи. В подножието на шията му отляво имаше тъмнорозово петно – родов белег, а не изгорено. Ръцете му лежаха в скута, оковани в белезници.

– Отнасят се с мен като със сексуален обект – задълба Дафи. – За повечето съм само цици и дупе. А аз съм просто различна – каза тя, напомняйки му индиректно за обгорялата му ръка, която също го правеше различен в очите на другите – и затова ми се доверяват.

– Много добре знам за какво говорите.

За трите часа и двадесетте минути работа с него това беше четвъртото му по-дълго изречение. Дафи усети тръпки на възбуда.

– Заради ръката – изрече с разбиране тя.

Той кимна.

– Хората мислят, че си ненормален.

– Съвсем вярно.

– Защото е вярно и за мен – каза тя. – И аз съм ненормална, защото не пикая права.

Искаше да му създаде колкото се може по-конкретна представа за себе си, да го накара да мисли за нея като за жена, а не като за полицай; да противопостави себе си на останалите – положението, в което самият Хол се намираше в момента.

Той се усмихна.

Само от тази негова усмивка Дафи можеше да си извади следното заключение за неговия характер: внимателен, мил, чувствителен. Не че вярваше, че действително е така.

– Имате ли братя и сестри? – попита тя, знаейки предварително отговора.

– Аха. По-малка сестра.

– А родителите?

– Мъртви са. Баща ми – в катастрофа на магистралата. Майка ми… Тя просто се самоубиваше с алкохол. След смъртта на баща ми и всичко останало.

– И моите също ги няма – излъга тя. – Тогава направо стигнах до дъното. Мръсен период.

– Баща ми карал свине от Де Моан за Линкълн. И знаете ли какво станало? Казаха, че едното от колелата попаднало в канавката. Всички прасета се събрали на една страна, катурнали ремаркето и то повлякло и кабината. Камионът се преобърнал на средата на шосето. И това е. Тогава бях на четиринайсет.

Тя му кимна съчувствено. Вдигна ръка и се почеса по врата, давайки по този начин уговорения знак на Болд.

Сержантът нахлу в залата за разпити начумерен и гневен.

– Сега е мой ред – обяви той. – Ти напускаш.

– Няма начин – възпротиви се Дафи. – Той не иска да говори с теб.

– Това ама изобщо не ме интересува – отряза я Болд. – Убил е една жена и я е напъхал в скривалището…

Както седеше, Хол се извърна към него и отпусна ръце върху масата.

– Това са пълни глупости.

– Ти ме прекъсна, сержант. – Тя погледна часовника си. – Не сме свършили още с Ник – каза тя, наричайки го с умалителното му име. До този момент го беше наричала само Никълъс. Идеята й беше да установи връзка помежду им, изолирайки Болд, доколкото беше възможно. – Имате ли нещо против, ако ви наричам Ник? – обърна се вече към заподозрения, който изглеждаше объркан и изплашен. А на Болд подхвърли: – Ако Ник иска да говори с теб вместо… – И остави нарочно изречението недовършено.

– Не! – възпротиви се заподозреният.

– Ето, виждаш ли? – натърти тя, извръщайки се към Болд. – Трябва да изчакаш да ти дойде редът.

– Нищо няма да изкопчиш от него – настоя Болд. – Нека аз да го подхвана. Такива като Ник са ми ясни и малко ми остава да го накарам да пропее.

– Не се отказвам – противопостави му се Дафи. – Изходът е там. – След което добави: – Ако главата ти не е твърде дебела, за да се промуши през нея. – И тя погледна към Ник. Заподозреният се ухили. Чудесно, помисли си тя. Мой е. – Напусни! – изсъска на Болд.

Сержантът хвърли поглед на Хол и излезе от тясната стая.

– Тези обвинения са пълни глупости – изрече на един дъх Хол. – Не съм убивал никаква жена.

– Вижте, по-добре е да не се правите на ням – каза тя и продължи с любезен и спокоен тон: – Ако повярват, че ми сътрудничите, ще можем да ви оставим тук. Иначе ще ви изпратят в щатския затвор. Защото веднъж като ви затворят там, могат да минат седмици, даже месеци. А сега в съда са затрупани с много дела.

– Аз не се правя на ням – отрече Ник. – Не знам нищо за никаква жена.

– Вижте, работата е там, че могат всякак да докажат, че сте бил в къщата. А какво сте търсил там, ако не да премахнете уликите, че сте я познавал?

– Не я познавам.

– Не сте я познавал – поправи го тя. – Пак ви казвам, тези момчета нямат много ум в главата. – Повишавайки тон, тя продължи: – Толкова са тъпи, колкото изглеждат. Изобщо не им щракат релетата.

– Те наблюдават ли ни сега? – попита той.

Тя кимна утвърдително.

– Подслушват ли ни?

Тя отново кимна.

– Можем ли да говорим – само вие и аз? Без тях?

– Ще проверя.

– Проверете – помоли той. – Ще говоря с вас, но насаме. Нали разбирате? Без записи.

– Добре – кимна тя. Всичко казано в тази зала се записваше. В тетрадка, на касетофон или с камера. Но закон за „Бокса“ беше да се угажда на клиента. – Нека да проверя – избъбри, давайки му надежда.

– Не съм убивал никаква жена – повтори той, повишавайки тон. – Никога не съм бил в тази къща. Повярвайте ми.

Тя излезе от стаята. Болд и Шосвиц я посрещнаха на вратата, водеща към зоната с офисите.

– Страхотна си – възхити й се Болд.

– Мисля, че потръгна.

– Мислиш? Ти направо го срази – похвали я Болд.

– Смятам, че ще разкаже за срещата на летището – каза тя, – ако го притиснем с обвинението в убийство.

Шосвиц напомни:

– Срещу Сантори сме повдигнали същото обвинение.

– Той не го знае – възрази му Дафи, след което попита Болд: – Какво става с микробуса и с фургона, в който живее?

– От лабораторията са проверили микробуса. Кучетата не са надушили нищо.

– Как така?

– Защото няма въглеводороди – отвърна просто Болд. – Тренирани са да надушват само тях. Такъв е изводът. – Болд ги остави за миг и отиде в офиса си, взе от бюрото фотокопия на доклади от лабораторията. Подаде ги на Дафи и натърти: – Ето ти оръжието, с което можеш да го притиснеш.

Тя прегледа документите в ръцете си, сравнявайки данните от цялостния доклад и паметната записка, която според отметката беше съставена само преди двадесет минути.

– Сгрешили ли сме? – попита тя Болд зашеметена.

– Изобщо няма да ни навреди, ако ни отговори на някои въпроси.

– Нещо против аз да му задавам въпросите? – попита тя. – Или държиш да си ти?

Шосвиц се намеси, за да ги предупреди:

– Много внимавайте как ще се справите. Не искам никакви…

– … издънки. Разбрано – довърши тя.

Болд й каза:

– Твои са, ако ги искаш.

Тя засия. Лейтенантът поклати глава от неудоволствие и се отдалечи.

– Не е особено доволен, че момчето е при теб. Притеснява се, че това ще ни излезе през носа.

Тя усети как се изчервява.

– И преди сме постъпвали така. Шосвиц си е такъв, за всичко се притеснява. – После махна с ръка в посока към залата за разпити. – Да отивам ли?

Болд й рече насърчително:

– Прегази го.

– Ще ни оставят да поговорим насаме – информира тя заподозрения. В маломерната стая беше горещо и тя се почувства неудобно. – Няма да подслушват без мое знание – додаде.

Това не беше лъжа, въпреки че тя я използва, за да го заблуди. Те подслушваха, и то с нейно знание. За нея най-важното беше да измъкне Бен от бъркотията. Това можеше да стори само при пълни самопризнания, удостоверени с подпис. Независимо от усилията, тя не виждаше това да става; почувства се обезсърчена, но не победена. Човек трябваше да улучи правилния подход; защото един разпит беше като течна маса – непостоянен и променлив.

Провалът беше в основата на повечето лични проблеми, които тя като професионалист трябваше да полага усилия да разреши. Провалът да се справиш със системата, която отблъскваше всякакъв шанс за усъвършенстване на закона. Провал в усилията да прочистиш улиците от калта и тинята, от боклука и утайката. Провал в усилията да помогнеш или да убедиш висшестоящите във важността на случая. Провали и у дома: в диалога; в леглото; като родител; като партньор. Тези провали вършеха разрушителната си дейност бавно, незабележимо. В момента, когато започнеше да боли, на практика се оказваше, че е твърде късно да се сложи край на разрушенията, единствено можеше да се направи опит да се запуши дупката, да се намери нещо, с което да се запълни празнотата. Това нещо се явяваше под формата на цигари, на алкохол, на кокаин и амфетамини, пристрастеност към секса или към физическото насилие. Ранните предупредителни сигнали бяха дръзко поведение, бурно несъгласие с най-обикновени неща, отсъствие от работа или училище.

С течение на годините тя беше разбрала, че и заподозрените не бяха по-различни: заменяха болката с престъпление. И тя не беше по-различна. Самото предположение, че може да се провали, й причиняваше болка.

– Никого не съм убивал – изрече Хол. – Никога. Трябва да разберете. Повярвайте ми. Никого. Никога.

– Ръката – вметна тя, знаейки, че тя е неговата болка. – Разкажете ми за ръката.

– Не!

– Хората се заглеждат в нея и извръщат глави. Говорят зад гърба ви. Карат ви да мислите за нея, даже и тогава, когато сте успял да забравите. И така не можете да избягате от това. То ви следва навсякъде, залепило се е за вас като друг човек – някой, когото изобщо не разбирате.

– Сега не говорим за ръката ми.

– Аз говоря.

– Говорим за обвиненията в убийство. Никога…

– Аз говоря за ръката ви – прекъсна го тя. – Мислите, че работя против вас? Може да се окаже, че е била удушена с голи ръце. А на вас това ще ви е от полза.

– Истина ли е? – попита той.

– Казах може да се окаже. Сега ми разкажете за тази ръка. Откога е така?

– Три години и седем месеца – отвърна той.

Очите му добиха унесен израз.

– Как стана?

– Беше нещастен случай. Бях на дежурство…

Тя довърши:

– Във военновъздушни сили.

– Аха и какво от това?

– Как стана?

– Бяхме заложили взрив. Фосфорест. Направи засечка. Оказа се, че проблемът е в детонатора. След това избухна по-рано.

Тя се загледа в обгорялата му ръка – достатъчно дълго, за да е сигурна, че той изцяло е погълнат от мисълта за нея. След това го попита:

– Защо бяхте в онази къща?

Той извърна глава.

– Защо не ми кажете? – подкани го тя. – След като не е свързано с жертвата.

Ноздрите му потръпнаха, а в очите му се появи див израз. Обясни просто:

– Едно дете ми открадна парите.

Дафи усети прилив на ентусиазъм. Още, подкани го тя мислено.

– Казаха ми, че са в къщата. Кълна ви се. Нали ги намерихте у мен – това са моите пари.

Тя го попита:

– Знаете ли какво са открили във връзка с трупа – от лабораторията? И в скривалището, където е бил?

И тя пръсна документите, които й беше дал Болд върху масата.

– Казвам ви, изобщо не знам за никакъв труп.

Тя реши да възприеме по-груб подход, да се държи заповеднически, по военному – ситуация, напълно позната на Хол. Пое дълбоко от вкиснатия въздух на стаята и тръсна:

– Виж какво, господинчо, като ти задавам въпроси, очаквам нещо повече от обикновен отговор, очаквам да ми се каже истината. Ако истината ти идва в повече, тогава няма какво да правим тук. Сега разбра ли ме, господин Хол?

– Да, госпожо.

– Така е по-добре. Сега ще ти кажа какво са открили в скривалището, освен трупа. А в замяна на това искам да ми кажеш истината – за разнообразие – и тогава може би, казвам може би, ще мога да ти отърва кожата от сержант Болд, който изобщо няма да се церемони и ще те прати в затвора и повече няма да ти обърне внимание. Да не мислиш, че сержант Болд го е грижа за твоята версия?

– Не, госпожо.

– Точно така. Не се интересува. Бюрото му е задръстено от нерешени убийства, а от негова гледна точка по този случай всичко е ясно. Ти си поредната бройка. От негова гледна точка следващата ти спирка са предварителният съд, съдът със съдебни заседатели и килията за смъртници. – Тя потупа по документите пред себе си, събирайки целия гняв, на който беше способна, и давайки му израз в неумолимия си и пронизващ поглед. – Ясна ли съм?

– Да, госпожо.

– Сега вече имам чувството, че нещата ще потръгнат, Ник. Имам чувството, че ще започнем да се разбираме. И ти ли имаш това чувство?

– Да, госпожо.

– Гледай ме в очите, Ник. Така е по-добре. Нали?

– Да.

– Открили са твои отпечатъци в скривалището, Ник. Където са открили трупа на жената.

Лицето му като че замръзна, в изражението му имаше и шок от изненадата, и осъзнаване какво го очаква.

Тя обясни:

– В това няма никакво съмнение. Разбираш ли сега какво се получава? Това, което ние наричаме улика. Доказателство. И то ще ти спечели смъртна присъда.

Известно време Ник не можеше да произнесе и една дума. След това Дафи видя как той излезе от вцепенението, а погледът му стана празен и отсъстващ. Най-сетне проговори:

– Не, вижте… Вие нищо не разбирате.

Тя му отвърна:

– Не, аз нищо не разбирам. Но Болд е убеден, че е разбрал.

– Схванали сте всичко погрешно.

– Това, което аз схванах – поде тя, – е, че – и това го има записано на лента – според думите ти не си бил в къщата друг път, освен тази вечер. „Не съм бил друг път в тази къща. Повярвайте ми“ – изрече тя, четейки бележките си от разпита му. – И аз ти повярвах. Обаче сега не ти вярвам, да не говорим за сержант Болд.

– Не, не – бил съм там – коригира той предишните си показания.

– Това и на нас ни е ясно, Ник.

– Миналата седмица – добави той.

– Значи казваш, че просто случайно си бил в скривалището. Така ли? – смръщи се тя и добави със саркастичен тон: – Е, това обяснява всичко! Вече няма нищо неясно за мен. – Тя изправи гръб и приглади косата си. Усещаше се много изморена и в същото време във върхова форма. Такъв тип работа обичаше. – Не е открит начин да се разбере от коя дата са дадени отпечатъци. Кои са по-стари и кои – по-нови. Не може да не го знаеш. Дали са от миналата седмица, или от миналата година, за момчетата от лабораторията няма значение. И за съдебните заседатели няма да има разлика. – Тя впи очи в неговите и направо го помоли: – Помогни ми! Кажи ми какво, по дяволите, си правил там, Ник? Как да обясним отпечатъците ти в скривалището на Болд? Ти ли уби тази жена?

– Не, не, не – изпъшка заподозреният, клатейки яростно глава и удряйки с обгорялата ръка по масата.

– Тогава говори.

– Бях на летището – изрече той, напускайки тъмнината на несигурността и лъжата и стъпвайки най-сетне върху стабилната почва на истината.

Изповедта се точеше лека-полека, признанията идваха едно по едно, разглобявайки скалъпената конструкция на фалшивата истина и позволявайки на действителната истина да заеме нейното място. Дафи имаше чувството в такива случаи, че копае в мокрия пясък под грохота на настъпваща вълна – хвърляше пясъка настрани, за да може водата да запълни дупката.

– Там не си бил сам – каза тя.

Той поклати глава, белезниците издрънчаха върху масата.

– Хайде, помогни ми, Ник…

Тя се изправи, опря ръце върху масата и се наклони напред.

– В този танц човек не може да е сам. Болд обаче има начин да се справя в такива случаи – заплаши го тя. – Просто ще те настани не където ти се полага. Случайно ще те прати в килия с разни извратени типове, които наричат сапунари – слагат ти сапунчето отзад – после има да висиш в тоалетната с часове, да хленчиш и да се чудиш дали не си прихванал някоя зараза. И кого ще го е грижа вече за смъртното ти наказание – продължи тя, – ако се открие зараза? Никой, просто няма да те погледнат. Това е начинът на Болд да раздава правосъдие – излъга тя. – Той е от старата школа. Ще ти каже, че го е грижа, обаче няма да е така. Той се стреми да докаже висок процент разкриваемост. Само така ще отчете успех. Ти просто си една бройка. Арестували са те, сега искат да приключат случая. Сам прецени, Ник. Животът ти направо се изнизва през вратата на тази стая.