Текст книги "Без шанс за разпознаване"

Автор книги: Ридли Пирсон

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 36 страниц)

Започна да катери хълма с малко по-забързани крачки, отколкото би подобавало на обикновен минувач. Прииска му се да извика:

– Обади се, Бранслонович. Обади се, Бранслонович.

Колкото по-нависоко се катереше, колкото повече къщи подминаваше, толкова повече го влечеше към парка. Само трябваше да пресече „Грийнууд“ и щеше да се озове сред тъмнината, където човек можеше да се крие на воля. Бранслонович може да се е почувствала по съвсем същия начин: защо да се мотае между къщите, след като само паркът предлагаше такова изобилие от подходящи места за криене? Освен това, продължи размишленията си Болд, за един служител на „Контрол по животните“ беше абсолютно естествено да претърсва парковете. Болд ускори ход. Бранслонович беше в парка – знаеше го, все едно някой му го беше съобщил, макар да не можеше да обясни откъде го знаеше. Знаеше го по същия начин, както знаеше и че къщата му е подготвена за взривяване.

Прекоси тичешком „Грийнууд“, насърчавайки се мислено да се движи по-бързо и по-бързо.

Навлезе в парка и продължи да бяга.

Чу гласа й, преди да я види между стъблата на високите дървета. Намираше се може би на тридесет или малко повече метра пред него. Светлината на фенерчето й беше насочена високо към клоните на дърветата, покрай които минаваше. Не можеше да я разпознае като Бранслонович, не и от такава голяма дистанция; но знаеше, че е тя. Беше като хрътка, уловила следата на подпалвача. Болд много добре я разбираше.

– Хей! Вие ли сте ловецът на кучета? – извика той, стараейки се да й подскаже по този начин, че знае коя е, и едновременно с това постъпвайки като истински професионалист по време на операция. – Вие ли търсите добермана?

Тя изглежда не го чуваше, гласът му се губеше между дърветата. Той си пое дълбоко въздух, за да извика по-силно, но преди още да оформи устните си за първия звук, от земята от дясната й страна се надигна огнен гейзер. Беше стъпила върху жица или върху самия детонатор.

Фигурата пред него беше моментално подхваната от синкаво-жълти пламъци, както и стъблото на най-близкото дърво. Завъртя се веднъж, с протегнати настрани ръце, и извика за помощ – вик на пареща болка и ужас. След което му се стори, че тя експлодира, от олюляващото й се тяло се разхвърчаха синьо-жълти светещи късчета, прилични на разпукващ се букет от фойерверки на фона на тъмната гора. А това, което остана от тялото й, се залюля напред и рухна. Кората на съседното дърво експлодира в тъмночервено – като че беше съдържала гориво, а не живо дърво вътре в себе си – изпълвайки тишината на нощта с шумове, прилични на топовни гърмежи. Ударната вълна лиши Болд от равновесие и го изхвърли, поваляйки го по гръб, на разстояние десет метра от мястото, където беше стоял. Имаше чувството, че е ослепял, оглушал и като че гърбът му беше пречупен на няколко места. Откъм Бранслонович се раздаде един последен смразяващ кръвта крясък; как беше възможно това, след като почти нищо не беше останало от нея. Тази мисъл порази Болд както лежеше върху влажния килим от нападали листа, а ушите му се пълнеха с последния стон, възвестил края на жизнения път на Бранслонович.

В далечината се чуваха сирените на пожарните коли.

Лу Болд успя да извади оръжието си, мислейки си в същото време, че за цялата му кариера на полицай му се беше случвало да стреля само три пъти. Прицели се към звездите и изстреля патроните си на три равномерно разпределени една след друга серии. Ако имаше късмет, някой щеше да го чуе и открие, преди да изгори цялата гора и той вътре в нея.

Коул Роби видя как Бранслонович се завърта, стълбче ослепителна светлина, разлетяваща се настрани като искрици огън в запалена камина, устремяващи се надолу като падащи звезди. Редом с нея изригна още един стълб ослепителна светлина. Какофонията от звуци, нахлула в ушите му, го влуди и обърка, командирът му със сигурност си беше сложил очилата за нощно виждане и беше като ослепен от избухналия пожар. Коул Роби чу три последователни серии от изстрели, изтръгна слуховото апаратче от ухото си и хукна към огъня, мислейки си в същото време, че има някой друг там.

В същия този миг улови прехвръкването на нечия сянка в самия край на огнения ад и машинално го идентифицира като подозрителен обект – човешка фигура – отдалечаваща се от пожара в посока, падаща се от лявата му страна. И след това като че изчезна от полезрението му, светлината на пожара беше толкова интензивна, така ярка, че причиняваше временна слепота – като от светкавица на фотоапарат. Резултатът беше, че всичко пред погледа на Роби се превърна в колаж от разкривени, стелещи се на фона на гората сенки, странно преплетени и обграждащи го отвсякъде, сякаш се беше озовал в основата на пухкава четка, опитвайки се да прогледне измежду жилавите й косми.

Коул беше тренирал колективни спортове, докато беше в гимназията, и в колежа след това, тренираният усет от онова време го люшна наляво към предполагаемия маршрут, по който би се придвижила забелязаната фигура, базирайки се на това, което за миг беше видял. Само след няколко крачки съзнателните мисли го напуснаха и той отново се отдаде във властта на силата, която напътстваше живота му. Тичаше между дърветата със скоростта на вятъра, освободен от колебанията си, от размишленията си, от преценките си. И като че да потвърди правилността на неговото поведение, в полезрението му отново попадна фигурата, насочила се надясно от него. Усети как, без да мисли, отпуска ръка върху оръжието си. След което все тази сила вместо него извади зашеметяващото оръжие – на вид подобно на голям револвер, но изстрелващ двадесет хиляди волта вместо куршуми. Трябваше да стреля най-много на петнадесет метра разстояние от обекта – между пет и десет метра беше най-добре, за да се гарантира точност – докато двете миниатюрни жици пренесяха заряда до индукционните накрайници на изстрелвания електрод. Веднъж улучен, обектът се строполяваше в безсъзнание за период от четири до петнадесет минути, поразен от електрическия ток. Щеше да го залови жив; щеше да отведе в полицията арестант, а не труп.

Беше изгубил чувство за време, можеше да си даде сметка, че то все пак тече заради променящите се сенки, звуци и цветове на разразилия се пожар. Със същата ръка, с която беше опипал за момент зашеметяващото оръжие, натисна бутона на радиопредавателя и изрече със задъхващ се глас:

– Пост номер три. Забелязан съмнителен субект. Преследвам го. Стрелям със зашеметителя.

Без да знае дали наистина е така, защото беше загубил чувството за време, за Коул Роби всичко протече по-бързо. Посред смесицата от движещи се сенки, трепкащи светлини и бягаща фигура, насочила се към някаква набелязана цел, която щеше да я изведе точно на пътя му, Коул се усети част от гората, спокоен и освободен от страх.

Съмнителният субект го наближаваше бързо откъм дясната му страна.

Коул спря, наби крак в размекнатата почва, отпусна се на едно коляно, улови зашеметителя, прицели се право пред себе си и натисна спусъка. Видя как двете жички припламнаха съвсем леко на фона на ослепителната светлина от пожара и изстреляният електрод излетя във въздуха. Непознатият, както тичаше, не забелязвайки Коул, се спъна, улови се за един нисък клон, извивайки го пред себе си, точно в този клон се заби летящият електрод, отклонявайки го по този начин от тялото на непознатия. Той като че все така не забеляза Коул и продължи да тича, без да намалява ход. Полицаят пусна зашеметителя, протегна ръка към револвера си още докато се изправяше на два крака и се прицели в гръб на тичащата фигура. Внезапната поява на кръгли бели светлинки посред тъмнината го накара да осъзнае, че няма да може да стреля с бойни патрони, освен може би като предупредителни изстрели, тъй като там се намираха неговите колеги. Коул, който тичаше бързо, мигновено се спусна след съмнителния субект, улови висящото слухово апаратче и го напъха отново в ухото си. В този миг се оказа, че фигурата, която преследваше, като че е изчезнала вдън земя. Сигурно се беше притаил до някое дърво, там някъде напред. Коул инстинктивно залегна върху килима от нападали листа, предчувствайки колективни изстрели. Натисна бутона на радиопредавателя и каза:

– Пост номер три. Загасете фенерчетата. Използвайте инфрачервените уреди и не стреляйте. Повтарям, не стреляйте. Прието?

– Прието, пост номер три.

Сред приспособленията, които бяха на въоръжение в спасителния отряд, имаше и уреди, с помощта на които можеше да се регистрира човешко присъствие чрез замерване на излъчваната топлина от него. Инфрачервените уреди позволяваха по този начин точно прицелване и в най-черната нощ; единственият им недостатък беше, че не можеха да различат животно от човек, и понякога вместо преследвания човек жертва падаше сърна или куче. Това, което Коул предложи и командирът на свой ред заповяда да се направи, беше с помощта на тези уреди да се направи опит да се открие тяло, излъчващо топлина, надявайки се то да принадлежи на човека, когото току-що беше изгубил от погледа си. Ако Коул Роби видеше и една точица червена светлина върху собственото си тяло, щеше да съобщи, че са на погрешна следа. Светлините на фенерчетата изгаснаха като по команда. Между Болд и рехавата редица негови колеги се спотайваше съмнителният субект.

С напрегнати до крайност сетива Коул се изправи на крака и се приготви да върви напред. В същия този момент, ненаправил и крачка, усети, че чувствата му са взели връх в него, че е загубил магическата връзка със силата, която го владееше, която го напътстваше, на която разчиташе, източник на всичко добро в неговия живот.

Непознатият го връхлетя отгоре, абсолютно неочаквано, изпадащ от тъмнината върху Коул Роби със сила и решимост, причиняваща болка. Чифт ръце се стовариха върху главата му – едната го улови за брадичката, другата го натисна силно в основата на темето. Коул Роби се отпусна на земята, по очи, все още зашеметен от удара, неспособен да мобилизира отново сетивата си. Познаваше много добре тази хватка – знаеше какво ще последва. Намерението на нападателя му беше да му пречупи врата с едно само завъртане на главата, и на гръбначния стълб, и да го остави да лежи като труп. Коул можеше да провали плана му, ако успееше да предвиди посоката на въртене. Но за това нямаше време. „Господи, помогни ми“ – примоли се вътрешният му глас и той изви брадичка наляво, в същия момент, когато и нападателят му направи съвсем същото.

Хората след това щяха да кажат, че Роби инстинктивно е усетил в каква посока е решил да действа онзи мъж; че мозъкът му е регистрирал, че пръстите му са били опрени в дясната страна на лицето, а това свидетелстваше, че мъжът е левак и е решил да върти наляво; това, като се има предвид и какъв избор беше направил Роби, само доказвало, че маневрата е била до голяма степен предвидима. Щяха да кажат, че всички тези тренировки, цялото това обучение и опитът са спасили живота на полицая. Ужасяващото пукане, което нападателят чу, не беше от счупване на врата, а от счупената му челюст. Коул Роби щеше да може да пие само от сламка през следващите осем седмици, но щеше да живее; щеше да ходи; щеше да тича с дъщеря си и да се люби с жена си. И щеше да знае, да е убеден до края на дните си, че моментът на вземане на решение нямаше нищо общо с тренировките или опита, а се дължеше на онези последни, молитвени думи, които беше изрекъл вътре в себе си, преди да вземе самото решение.

Нападателят се втурна през гората, насочвайки се обратно към пожара, който сам беше подпалил, може би съзнавайки, че уредите, с помощта на които се откриваше тяло, излъчващо топлина, ставаха неизползваеми пред мощта на огъня, а може просто и той да имаше късмет при вземането на това решение. Коул Роби го наблюдаваше как тича. В тази нощ той беше последният човек, видял подпалвача.

Болд беше в добро състояние. След като беше изстрелял всичките тези патрони, веднага съжали, че го беше направил, тъй като не желаеше да се окаже в положение, когато се нуждае от нечия помощ. Разразилият се пожар беше вселил в душата му такъв страх, който го беше принудил да се държи така; иначе той не се страхуваше от нищо, единствено огънят можеше да го смути и обърка. Претърколи се по корем и се изправи на колене. Към това го бяха подтикнали сирените на прииждащите пожарни и полицейски коли. Надигна се с мъка, провери ребра, гръб и прие, че нищо не му се е случило. Сигурно щеше да се окаже, че е в синини, в такъв случай една вана щеше да му свърши добра работа, нямаше да се остави в ръцете на лекари. А обяснението му за предупредителните изстрели щеше да бъде, че по това време е лежал на земята, без да може да помръдне. Истината винаги беше за предпочитане.

Екипите пожарникари се заловиха да гасят това, което беше останало от пожара. Странно, това, което беше започнало като заслепяващ ад, бързо като че се бе изчерпало и свело до едно само горящо дърво и няколко димящи храсти наоколо. След като нито детонатор, нито метална кутия или поне бидонче не бяха открити на мястото на пожара, специалистите по палежите се заеха да градят хипотези. Но след като никакво физическо доказателство за наличие на палеж не се откри, освен няколко счупени стъкълца много след тази нощ, пожарът, който беше погълнал и убил детектив Констанс Бранслонович, беше класифициран като палеж от съмнителен произход, причинил убийство.

Сиатълските медии работеха съвместно с пазещите закона органи. За този тип взаимоотношения беше особено благодарна градската управа. Тъй като медиите имаха силата да убиват, стига да го пожелаеха. Нощта на горящото дърво, както стана известна между органите на закона, беше изключение от правилото. Тъмночервеният стълб беше видян на около седем километра околовръст и беше установено, че се беше издигнал на близо стотина метра във въздуха. Един очевидец беше сравнил огнения стълб с високата сграда на обсерваторията, но това беше твърде преувеличено, и на сведенията му не беше обърнато внимание. Докато пожарът в парка и смъртта на служител от „Контрол по животните“ (съществуваше споразумение да не се обявява истинската самоличност на Бранслонович) бяха отразени в новините в единадесет часа и върху първите страници на сутрешните вестници, то за Болд не беше споменато нищо, тъй като съществуваше споразумение с пресата да не се издава местонахождението на представители на властта от съображения за сигурност. Сапьорската група, екипът по идентифициране и специализираното звено по палежите към експертната група при градския съд, в това число и Стивън Гарман, се бяха скупчили около къщата на Болд – в единадесет и четиридесет и пет вечерта, тридесет минути след като и последната пожарна кола беше напуснала парк „Уудланд“. Сапьорите с кучетата влязоха първи, душейки около вратите, прозорците, ключовете за лампите и пода за евентуални детонатори и кабели. След тях в къщата влязоха специалистите от експертната група. Нищо, което да подсказва, че сградата предстои да бъде опожарена, не беше открито.

В един часа през нощта се зае за работа и екипът по идентифициране на Бърни Лофгрийн, започвайки от тревната площ и двора. Бяха направени отливки от отпечатъците от стълбата, тъй като Лофгрийн се беше съгласил с мнението на Болд, че отпечатъците са най-постоянното в този случай – впоследствие потвърдено чрез сравнителен анализ.

В момента, в който Болд влезе в къщата си, там се намираха девет души, в това число елинженер, който използваше някакъв сложен вид фазомер, и дърводелец, който пробиваше дупки във всяка стена, така че оттам да мине кабелът на фиброоптичната камера и да се провери вътрешността на самите стени. В резултат на тази проверка се установи, че сградата е с много добра изолация, в една от стените беше открит напъхан вестник от хиляда деветстотин двадесет и втора година, както и отвертка „Стенли“, по всяка вероятност също от онова време. В края на този тричасов интензивен и щателен оглед шефът на сапьорската група и Лофгрийн дръпнаха Болд настрани и обявиха къщата му за чиста, което след подобна намеса от тяхна страна едва ли беше валидно във всякакъв смисъл. По-щателен оглед на стената, върху която е била подпряна стълбата, щяха да направят на дневна светлина, така че на Болд беше наредено да преспи на друго място, макар нищо подозрително да не беше открито.

Гарман, който се беше приближил до тях, каза:

– Появата на жена ти най-вероятно е осуетила плановете на подпалвача.

Болд не се чувстваше комфортно в присъствието на Гарман. Сержантът промърмори нещо в отговор, но никой не разбра какво точно каза.

Лофгрийн веднага направи заключение в типичен стил:

– Това може да обясни откриването на отпечатъците и помага да се разбере отсъствието на запалително вещество.

– Но не обяснява това, което се случи в гората – противопостави им се Болд.

Детектив по палежите Нийл Бейън отбеляза:

– А би могло! Не знаем кой е бил там, да приемем засега, че е самият подпалвач, застанал да чака и наблюдава. Защо да не е чакал удобен момент да се върне и да подготви къщата за взривяване? Да си довърши работата.

На Болд му се прииска всички да напуснат къщата му, иначе той щеше да излезе. Искаше му се да остане на спокойствие и тишина. Бранслонович беше мъртва, Роби беше в спешното отделение, с оперирана челюст. Нямаше доказателство, че къщата му е била заредена с гориво. Искаха от него да повярва, че подпалвачът беше отишъл в онази гора, за да наблюдава кога ще му се отдаде случай да се върне и да си довърши работата. Не му харесваше всичко това.

Шосвиц поиска да се видят в офиса му рано сутринта. Болд се притесни дали няма да му отнемат случая – случай, с който той не беше искал отначало да се заема, но в който вече се чувстваше лично замесен, за да го прехвърлят на някой друг. Тридесет минути по-късно и последният от среднощните му посетители прекрачи прага на предната врата на къщата. Болд заключи след тях и се обади в къщата на Уили и Сюзан, където се намираше Лиз, и ги събуди. Половин час разказва на жена си какво се беше случило, доколкото му беше възможно да го опише и изрази. Усещаше се притеснен и засрамен заради това, което беше причинил на семейството си. Тя му каза, че децата спят и че ще остане у Сюзан.

Болд й промълви тихо:

– Мисля, че ще е най-добре да отидеш на вилата.

– Искаш да кажеш, тримата да отидем на вилата.

– Да.

– Ти ме плашиш.

– Съжалявам.

Беше си приготвил всякакви отговори, с които да я утеши и успокои. През годините на службата му в полицията досега бяха имали късмет, че нищо подобно не им се беше случвало. Усети, че му се иска да сподели с Лиз гледката на горящата Бранслонович – защото това беше единственият начин да й обясни съвсем точно какво се беше случило – не за да я изплаши още повече, а защото имаше нужда да разкаже на някого, имаше нужда да излее поне част от гнева и страха, които насилствената смърт беше надигнала у него. Беше я видял как танцува – жълта, синя, след това бяла. Беше чул онзи неин вик.

– Там ли си още? – попита тя.

– Аха. Тук съм.

– Искаш ли да дойдеш? Да спиш при мен? Настаниха ме в стаята им за гости.

Съпругата му го канеше да спи при нея, да я вземе в прегръдките си, да я успокои. Това му стигаше. И й го каза.

– Но ще останеш там – каза тя.

– Не бих могъл да заспя даже и да се опитам. Ще отида в полицията, ще се опитам да помисля отново.

Искаше отново да погледне последното писмо, което беше получил Гарман.

– Бих предпочела да се отърва от къщата, разбираш ли ме? Бих искала… сериозно го мисля! Иска ми се да беше подпалил къщата и да ни остави на мира.

Болд запази мълчание и остана така известно време.

– Много добре разбирам какво значи това твое мълчание. Искаш да ми кажеш, че той не иска къщата, а теб. – Тя въздъхна. – О, господи…

– Нищо не съм казал.

– Той иска теб. Така ли е?

– Не знаем какво иска. Не знаем кой е. Знаем съвсем малко.

– Да не е някой, когото си отстранил някога?

– Съмнявам се.

– Мразя всичко това. Ами ако просто напуснеш и отново се заловиш с пианото? Свикай пресконференция и го обяви на всеослушание. Ще се справим само с моята заплата. Знаеш, че можем да се справим. Зная, че сега имаме и Сара, че ни е по-трудно…

– Лиз… – прекъсна я той.

– Господи! Господи… Какво ще правим?

– Можеш ли да си вземеш отпуск?

– Имам още седмици от миналата година.

– Имаш ли нещо против да си вземеш отпуск?

– И да се разделя с любимата си къща? Разбира се, че имам нещо против – упрекна го тя. Искаше му се да престане. – Не, любов моя, нямам нищо против. Разбира се, че нямам. Но бих искала и ти да бъдеш с нас.

– Шерифският отдел ще поеме грижата да наблюдава шосето. И вилата също, по всяка вероятност.

– О, господи! Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно с нас.

– Сюзан ще може ли да ти помогне?

– Мога да я попитам. Предполагам, че ще може. Обичам те – отрони тя някак срамежливо. – Господи, колко те обичам…

– Музика, която гали ушите ми – прошепна той като в микрофон.

– Винаги, завинаги – добави тя.

– Когато всичко свърши – сякаш разсъди на глас Болд, – ще погледнем назад и изминалите месеци ще ни се сторят съвсем различни.

– Трябва да поговорим – изведнъж каза тя и това отекна в него като признание, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му.

– Аха – съгласи се той.

И ако сълзите издаваха шум, докато се стичаха по бузите, значи тя беше чула как той плаче.

– Ти си удивителен. – Гласът й като че увисна по средата на интонацията. – Казвала ли съм ти напоследък какъв удивителен човек си ти? Какъв изключителен човек си?

– Малко надебелял – вметна той и предизвика смеха й с цяло гърло.

– Не и за мен – отвърна му.

– Обичам те, Елизабет.

– Поспи, ако можеш.

И сложиха край на разговора.

Болд пренебрегна всякакви предупреждения и си взе дълга и гореща вана – в старата седяща вана, която бяха заварили в къщата, източвайки на два пъти гореща вода от крана, за да се натопли хубаво. След като приключи, извади запушалката. След десетина минути ваната все още беше наполовина пълна. Той затърси из къщата камбана за отводняване, но не откри нищо подобно. Никаква камбана в цялата къща!

Водата в пълната с немити съдове кухненска мивка също не се беше оттекла, но той не забеляза. Приготви се и се запъти към центъра на града, готов за плашещата го среща с Шосвиц рано сутринта.