Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 30 (всего у книги 36 страниц)
56.
– Той къде е? – поиска да узнае Дафи.
Бен беше залепил око на шпионката в кухнята на Емили. Оттам обаче не се виждаше входната врата, която Емили беше отишла да отвори след позвъняването.
Бен разпозна гласа на Дафи. Сърцето му се сви и той се почувства отчаян. Защо каквото и да направеше, все някой оставаше разочарован?
– Бен? Не е тук – отвърна с непочтителен тон Емили. – Нали беше при теб?
– Все едно не съм чула какво си казала – отвърна Дафи. – Ще опитам отново същия въпрос, но преди да го направя, нека те предупредя, че като го задържаш при себе си, прикриваш в негово лице свидетел. Много внимателно размисли какво ти казах. Виждала ли си днес Бенджамин?
– Махай се оттук.
Дафи й каза:
– Имам достатъчно основания да претърся тази къща и точно това смятам да направя.
Това беше напълно достатъчно за Бен. Направи крачка към задната врата, но си спомни, че Дафи веднъж вече го беше издебнала точно там.
Затова реши да се измъкне през прозорчето на банята. То се намираше на отдалечената от алеята странична стена, с изглед към съседната къща.
Още докато скочи на земята, и се затича. Със сигурност щяха да претърсят и неговата къща – ако не го бяха направили вече. Може да вземе спалния чувал от стаята си и да преспи на дървото под прозореца. На сутринта щеше да се върне при Емили.
Валеше, но това изобщо не го впечатли. Имаше чувството, че никога не е бягал толкова бързо. Шляпаше по тротоарите, свиваше в алеите и се прехвърляше през познатите задни дворове. Тичаше, сякаш животът му зависеше от това. Тичаше към свободата си.
Нищо по-сладко от това.
57.
– Вярваш или не, доста сме напреднали с мастилото – съобщи Бърни Лофгрийн на Болд, спирайки го в коридора.
Болд се беше запътил към командно-съобщителната зала, за да обяви отмяната на операцията по наблюдението на къщата, където Мериън Мартинели очакваше Джони Гарман като възможна негова жертва. Той възнамеряваше да остави само Ла Моя на пост и да изпрати Гейнис в „Тунеления парк“, където Дафи беше открила цитатите от писмата – това бяха най-добрите възможни сътрудници, с помощта на които можеше да надуши отново следите на Гарман. Той самият щеше да поеме нощната смяна от Ла Моя – както я наричаха гробарската смяна, а паркът щеше да остави без надзор между два и шест сутринта. Смяташе, че даже и с този рехав екип ще успее да се справи с наблюдението. Не му идваше наум как по друг начин би могъл да постъпи.
Очите на Лофгрийн бяха невидими зад запотените стъкла на очилата му. Личеше си, че е смъртно уморен, и въпреки това маниерът му си оставаше все същият – въодушевен и ентусиазиран. Болд истински му завиждаше за тази способност.
– Не е нито „Бик“, нито „Паркер“, „Пейпърмейт“, „Крос“, нито някой от химикалите, които се произвеждат с хиляди. Това е много добра новина, вярвай ми. Направихме схема на химическите съставки на мастилото и…
– Виж, Бърни. Ценя това, което правите. Наистина. Но Фил прекрати разследването по случая. Никакви съвместни инициативи между отделите, ако не са във връзка с вече задържаните.
Лофгрийн изглеждаше съкрушен.
– Той откъде ще разбере какво обсъждаме с теб? – И зашепна: – Зарежи го Шосвиц. Аз съм цивилен. Да не мислиш, че може да ме уволни? Ще ме хване, ама друг път. – Той застана плътно до Болд. Дъхът му миришеше на кисело. Болд изобщо не беше настроен в този момент да слуша лекциите на съдебния лекар. – Ще кажем, че се опитваме да докажем вината на Стивън Гарман. Никой копче не може да ни каже. Виж, във ФБР имат всичко на файлове – цветовите схеми на всички произведени мастила: за писалки, флумастери, ленти за пишещи машини, касети за принтери, за каквото се сетиш. Снабдихме се с безброй схеми, за да се получи сравнението по-прецизно. – Болд се почувства раздразнен, не му се слушаха подобни обяснения в момента. – Ще успеем да идентифицираме мастилото, Лу – а това е много важно. Защото всичките му писма са написани все със същото мастило. Ако ми доведеш твоя човек с химикал в джоба, ще докажа, че той ни е пращал посланията.
– Изгубихме го, Бърни.
– Защо е бил с велосипед. Чух за това.
– Не. Искам да кажа изгубихме го изобщо. Ако утре се появи в автомивката, което е твърде вероятно, Шосвиц ще му прати призовка за разпит. Ще му поиска да даде показания за избухналия преди години пожар. Сигурен съм, че лейтенантът ще го направи. И това ще бъде краят. Този човек е ужасно предпазлив. С ченгел да му вадим думите, пак нищо няма да измъкнем.
– Страшно съжалявам да го чуя – призна Лофгрийн с видимо понамалял ентусиазъм. – Е, добре – претегли ситуацията той. – Тони и аз просто продължаваме да работим. – Погледна часовника си. – Прибираш ли се?
– Не мога да си го позволя – отвърна Болд.
Искаше му се да се прибере у дома и в същото време нямаше желание да се изправи лице в лице с Лиз. Искаше му се да я успокои, но тя трябваше първа да заговори за болестта, а не той. Не беше сигурен какво точно иска.
Вечерният здрач бързо чезнеше под напора на тъмнината. В скоро време съвсем щеше да се стъмни и наблюдението и на двата поста щеше да бъде силно затруднено. Дафи беше изскочила от боклукчийската кола преди около четиридесетина минути и оттогава нищо не беше чувал за нея. Ако я уговореше да им помогне, тогава щяха да станат екип от четирима – вместо двадесет и нещо допреди часове. Но и четирима щяха да се справят с наблюдението през нощта.
Втурна се към командно-съобщителната зала, за да даде необходимите нареждания. Надяваше се пейджърът му да не звънне – беше си наумил, че ако това се случи, значи щеше да има още един пожар, още една жертва. И макар така да се докажеше твърдението му, че Начетения е още на свобода, не желаеше това да става на толкова страшна цена.
В този случай най-доброто нещо, което можеше да го сполети, беше Начетения да се провали.
58.
Дафи се настани в един стол в маломерната стая на „Техническо обслужване“. Стените до тавана бяха закрити от метални рафтове с магнетофони, касетофони и видеоуредби по тях. Въздухът вътре беше спарен, миришеше на пот и прегоряло кафе. Тя зареди видеокасетата със записа от автомивката и натисна PLAY.
Бен не беше при Емили, не беше и на плаващата къща. Емили беше заплашила, че ще подаде оплакване срещу нея. Дафи не можеше да повярва как в един миг всичко около разследването така се беше объркало. Държеше себе си отговорна, защото тя беше първоизточникът на убеждението, че приликата с майка му щеше да се окаже решаваща за Джони Гарман и щеше да го накара да действа. Имаше чувството, че цялото й образование и специализация я бяха подвели. Така беше убедена, че клопката ще сработи. Още не можеше да повярва на случилото се и искаше да види записа, за да се увери отново със собствените си очи. Записът наистина се оказа с много по-чисто изображение, отколкото по време на прякото транслиране.
Джони Гарман влезе в колата, загледа се известно време в снимката на Бен, след това огледа прозорците в предната част, после в задната част, за да прецени доколко са замърсени, напръска ги от вътрешната страна с препарата от бутилката в ръката си и се зае да ги търка с кърпата. Беше влязъл в колата и затворил вратата, действаше ефикасно и бързо. Почисти предното стъкло, страничните стъкла, огледалото за обратно виждане и таблото – в тази последователност. За нейна изненада той отдели доста време, за да почисти лепкавото петно, за което специално му беше споменала Мартинели.
В пролуката, след като колата беше слязла от миялната и преди да влезе в сушилнята, Гарман слезе и се качи отзад, за да почисти задното и страничните прозорци. Наведе се и за момент изчезна от екрана, появявайки се след това с пепелник в ръка, чието невидимо съдържание изсипа в торбата, прикрепена за колана му. След като колата стигна края на конвейера, той слезе от нея и затвори вратата.
Изобщо не беше погледнал в кутията.
Тя върна записа в началото и го прегледа кадър по кадър в забавен каданс, надявайки се по този начин да съзре някакво действие, убягнало й, докато касетата се беше въртяла с нормална скорост. Гарман си свърши работата и излезе от колата. Изчезваше от екран, когато седеше на задната седалка, не на предната – а това изобщо не беше от значение. Направо не беше за вярване!
С течение на годините тя беше развила определени инстинкти по отношение на работата си и на пациентите си. Можеше да усети кога заподозреният я лъжеше, както и усещаше кога казва истината. Знаеше кога да притисне и кога да отпусне натиска, кога да устройва психологически етюди и кога да говори направо. Джони Гарман би трябвало да се хване на стръвта, убедена беше в това. Записът показваше обаче, че е сгрешила.
Извади касетата и я остави настрана. Екранът беше станал небесносин. Изключи уредбата, усещайки в устата си горчивия вкус на провала. Дани Коч от „Техническо обслужване“, който от край време беше увлечен по нея, я настигна в коридора и й подаде раницата на Бен, в която Мартинели беше пъхнала видеокасетата и я предала на Ла Моя. Това отново я върна към мисълта за момчето и втория голям шок за деня. Влезе в колата си и пусна раницата на седалката до нея.
Дафи потегли със запалени фарове в ранния вечерен дъжд, който затягаше още по-здраво обръча на надвисващия над града мрак. Мокрият път не я накара да намали скоростта – и така стигна до първия светофар. Винаги караше бързо, а тревогата й за Бен я подтикна още повече да увеличи скоростта. Жълта светлина смени зелената. Дафи превключи на по-ниска скорост и натисна с носа на обувката си спирачката, задницата на колата й леко се занесе, но тя веднага коригира отклонението с волана. Червена светлина замени жълтата. Дафи отново превключи на по-ниска скорост и натисна здраво спирачката. Гумите срещнаха съпротивата на асфалта без свистене и колата рязко намали.
Раницата на Бен полетя от седалката и падна на постелката долу.
Колата леко се наклони напред и спря, разклащайки се върху ресорите.
Дафи се наведе, протегна ръка към раницата и я издърпа обратно върху седалката, улавяйки я за една от черните дръжки.
Светлините се смениха последователно, но тя не забеляза нищо.
Шофьорът на колата зад нея натисна клаксона, но тя не чу нищо.
Колите започнаха да я заобикалят, бързайки да не изостанат от разрешеното от зелената светлина движение, един от шофьорите, изравнявайки се с нея, й показа среден пръст. Дафи не забеляза и това. Вниманието й беше изцяло погълнато от раницата. В съзнанието й се въртеше видеозаписът – първото поглеждане на Гарман назад, след това моментното му излизане извън кадър – тя беше успяла да преброи до две, преди той отново да се появи с пепелника, чието съдържание след това изсипа в торбата.
Раницата лежеше на задната седалка – самата тя я беше оставила там. Същата раница, която в момента гледаше. Защото там, в пъхнатия зад прозрачна преграда, направена точно с тази цел, етикет се четеше името и фамилията на Бен и адреса на къщата му на улица „Джексън“. Даже телефонният номер беше изписан, забеляза тя.
На Джони Гарман не му беше необходимо да отваря кутията. Адресът, който му трябваше, го очакваше на задната седалка, нещо, което беше разбрал, още докато се качваше в колата. В съзнанието на Дафи отново се завъртя видеозаписът – епизодът с моментното изчезване на Гарман от кадър и появата му с пепелника. Раницата на Бен лежеше на задната седалка. Гарман беше имал време да прочете и запомни адреса. Полицията беше установила наблюдение над погрешен адрес. Ако изобщо тази вечер Гарман наблюдаваше някоя къща, то това беше къщата на Сантори на улица „Джексън“, а не на „Лейкууд“, сто и четиринадесет, с Мартинели вътре в нея.
Причината, поради която направи обратен завой, без да се съобразява с насрещното движение, беше не Болд или разследването; тя мислеше за Бен и за това, че не си беше направила труда да провери неговия дом, където беше възможно в паниката си да е потърсил убежище. Нямаше да уведомява Болд и останалите. Не още. Те щяха да настояват Мартинели, а не Дафи да влезе в къщата на улица „Джексън“, загрижени повече да щракнат капана около Гарман, а не за чувствата на уплашеното момче беглец.
Дължеше това на Бен – не искаше той отново да се почувства подгонен.
Изобщо не й дойде наум, че отдалеч, в припадащия здрач, фигурата й изглеждаше досущ като на Мартинели.
59.
Болд беше едновременно ядосан и загрижен за Боби Гейнис. Беше се обадила преди час на диспечера, че се отправя към сиатълския университет – мястото, където Гарман беше изчезнал – и оттогава нямаше никаква информация за нея. Тя нямаше мобифон и при всички положения се намираше далеч от колата си, защото не отговаряше на повикванията чрез радиовръзката. А му трябваше за наблюдението на къщата на „Лейкууд“, защото разполагаше само с нея и Ла Моя, и затова тръгна да я търси.
Щом излезе с колата на ъгъла на „Бродуей“ и „Кълъмбия“, веднага забеляза служебната кола, с която се движеше Гейнис, на разстояние половин пресечка по-надолу по хълма. Притеснението му прерасна в безпокойство.
Паркира и пое през университетското дворче, оглеждайки се и ослушвайки се за някакъв знак. Светлината на деня си беше отишла, единствено мътният блясък на облаците като отражение на спомена за нея открояваше светло боядисаните сгради. Гейнис би приключила с огледа на това място за нула време, помисли си той, докато се питаше защо не се беше върнала в колата си и не се беше обадила на диспечера. Нямаше време за търсене на изчезнали детективи точно сега. Обзет от нарастващо нетърпение, той разшири територията на огледа, както вярваше, че и Гейнис беше направила същото. Обикаля около двадесетина минути, докато най-накрая не се наложи да спре на кръстовището на „Бродуей“ и „Джеймс“, за да изчака една кола да отмине.
Започна да оглежда сградите с офиси наоколо, отначало обръщайки внимание на търсения контраст между тухли и цимент – за миг си помисли, че на него му харесват повече старите тухлени къщи – после обърна внимание и на предназначението им като сгради – за медицински услуги. Този район беше известен като „Лекарствения хълм“ – той изведнъж разбра къде и защо се беше изгубила Боби Гейнис; тя беше направила същата връзка: медицински услуги – заподозрян с реконструирано чрез пластична хирургия лице.
Болд се затича към медицинския център „Харбървю“, надявайки се да завари Дикси в офиса му. Като съдебен лекар Дикси със сигурност имаше достъп до списъка на служителите. Докторът често работеше до късно; Болд имаше добро предчувствие.
Всяка сграда, която подминаваше, имаше отношение към света на медицината. Знаците, названията като че щяха да му избодат очите. Искаше му се да тича по-бързо. Излезе на „Борън“ и се спусна надолу по нея, към болницата, останал без дъх, но не спирайки да тича.
Бяха проверявали за шофьорска книжка и регистрационен талон на превозно средство на името на Гарман, припомни си той. Дали Ла Моя беше проверявал за кредитни карти, чекови книжки и медицински картони? Не можа да си спомни. След това заключи, че трябва да е проверявал, иначе откъде щяха да знаят точната дата, на която в болницата в Гранд Форкс бяха приели Джони Гарман с тежки изгаряния. А щом беше така, значи не бяха открили никакъв документ за медицинска застраховка, иначе по номера щяха да намерят и адреса му, даже и да беше посочена само пощенска кутия.
Мисли… мисли… заповяда си той. И щом хрумването го осени, Болд стисна гневно устни, извърна се кръгом и се втурна с всичка сила обратно към университетския двор.
След по-малко от пет минути влетя през вратата в медицинския център „Фърст Хил“, където имаше пункт за безплатна медицинска помощ за социално слаби приходящи болни – той се намираше на една пресечка разстояние в южна посока от университета. Помещаваше се в стара пералня със сушилня, ръждясалите закачалки на сушилните конвейери още висяха от тавана, прилични на реконструиран динозавърски скелет.
Боби Гейнис седеше пред купчина картони, половината от които явно вече прегледани. Поглеждаше поредния картон и го обръщаше. Поглеждаше и обръщаше. Изобщо не обърна внимание на Болд, докато той не застана на няколко сантиметра от нея. Тя вдигна глава и му каза:
– Недей да стоиш, сержант. Ами седни и помагай. – И му подаде половината от непроверените картони. И като че допреди малко бяха обсъждали въпроса, без предисловие продължи: – Новата смяна е застъпила в шест часа, така че няма кой да ни каже дали го е виждал днес. Но едно от момичетата го позна по описанието. Гарман се ползва от услугите на пункта, но името му било друго. Каза, че при него многото пластични операции са довели до непрестанна инфекция около ушите. Затова носи качулка и си закопчава фланелата догоре – за да ги крие. Явно не са много за показване. И постоянно го болят. Ако е идвал днес, значи е в тези купчинки. А ако е в тях, значи има отбелязани някакви, макар и минимални данни за него. Всички пациенти са длъжни да се регистрират тук. Това е нещо от рода на здравноосигурителна организация, но без събиране на застраховки.
Една от сестрите извика по име следващия пациент от скупчилата се тълпа. Някакъв мъж отговаряше на телефона и едновременно обслужваше компютърния терминал.
– Ти не се обаждаше – каза Болд. Разгръщайки картоните, я попита: – Какво търсиш?
– Инжекция от това лекарство. – И му подаде бланка за оформяне на лекарствени пратки, върху която беше написано на ръка названието на антибиотик. – Тази дума трябва да бъде написана ето тук – обясни тя, посочвайки едно от правоъгълничетата в картона, който в момента преглеждаше. – Докторите обаче пишат с краката си и всъщност не знам какво точно търся. Как може хора, които са прекарали десет години в университета, да пишат така, сякаш нямат и основно образование?
– Как може ти да не се обадиш повече от час?
Тя махна с ръка към телефонния автомат. Един мъж говореше в слушалката, а след него се виеше дълга опашка.
– Тук ври и кипи. Мислех, като свърша работа, и тогава да се обадя. Знам, че е като стрелба напосоки, но…
– Не, Боби, това си е направо гениален ход.
Той рядко правеше комплименти и тези негови думи я накараха да спре за момент.
– Когато момичето ми каза, че се сеща за него… е, почувствах се като на Коледа. Исках да го открия и да ти го поднеса като подарък. Не исках предварително да се обаждам. – След което изкрещя: – Ето го! – и вдигна високо картона, който току-що беше погледнала. Извърна се и извика към мъжа пред компютрите. – Джони Бабкок! Дайте ми всичко, което имате за него.
Мъжът се подвоуми как да постъпи, не знаейки коя е Боби. Болд и Гейнис се легитимираха почти едновременно, само Болд произнесе пръв:
– Полиция!
Това предизвика истинска суматоха сред насъбралите се хора. Болд се извърна и видя как четирима младежи тъкмо се изнизваха на бегом през вратата.
Докато изписваше съобщеното му от Гейнис име върху екрана, мъжът каза:
– Много подходящ начин да се поразреди тълпата. Много ви благодаря. И аз смятам да го използвам някой път.
След което се извърна към екрана и изчете на глас появилата се информация:
– Бабкок Джонатан. Няма телефон. Улица „Южен Вашингтон“, хиляда седемстотин и четири, апартамент две ве. Да ви го разпечатам ли?
Нямаше кой да му отговори. Двамата полицаи вече бяха на вратата.
60.
Дафи паркира недалеч от къщата на Сантори на улица „Джексън“, където с Болд преди време бяха арестували Никълъс Хол.
Протегна ръка към мобифона си, за да повика подкрепление – машинална реакция, автоматизирана след толкова години работа, но се отказа. Заради Бен и най-вече заради себе си – не искаше да излезе отново, за втори път в рамките на двадесет и четири часа, че се е лъгала. Разумът й подсказа, че е по-добре първо да проучи обстановката и едва тогава да се обади.
Прехвърли чантата през дясното си рамо, отвори я и пъхна ръка вътре, улавяйки пистолета. Нямаше да паркира в алеята до къщата, защото колата й беше различна марка от тази на Мартинели. Щеше да я остави тук и да отиде пеша до къщата, прикривайки си лицето, доколкото беше възможно. Мисълта Гарман да е забелязал и прочел адреса на Бен върху раницата й се струваше състоятелна. Ако беше така наистина, Колежанина точно в този момент можеше и да я наблюдава, покачен на някое дърво, или все още да подготвя запалителната си инсталация в личната си лаборатория. А можеше и да дълбае нова препратка към Библията върху кората на някое дърво. Нямаше да се оглежда и да го търси по дърветата наоколо, нямаше да се издава. Ще влезе вътре, надявайки се да намери Бен. Нали всъщност не беше много сигурна за случилото се с Гарман?
Потейки се от притеснение и стискайки пистолета, пъхнала ръка в отворената си чанта – сърцето й биеше до пръсване – тя въздъхна тежко и излезе от колата. Държи всичко под контрол, успокояваше се тя. Нямаше защо да се паникьосва.
Дафи изобщо не обърна внимание на ситния дъжд, на студа, просмукал въздуха. Дъждът беше нещо съвсем обичайно с наближаването на зимата, както и резките смени – един ден циганско лято, на втория ден – студен порой. Нагоре по хълма имаше малък парк. Дърветата са високи, помисли си тя, наполовина сигурна, че Гарман може да е там. Съжали, че не се беше обадила на Болд, че не се беше обадила за подкрепление, но си припомни за заповедта на Шосвиц за отмяна на така или иначе несполучилото наблюдение на къщата с Мартинели.
Пое към задния вход и изкачи стълбите. Дупката на прозореца, която Никълъс Хол беше направил, за да проникне вътре, беше прикрита с пластмасова плоскост. Ако в момента Гарман я наблюдаваше, за нея беше немислимо да стои пред задната врата на собствения си дом, чудейки се дали да влезе, или не. Натисна бравата. Вратата се оказа заключена. Протегна ръка като че насочвайки ключ към ключалката, иначе отмести с юмрук пластмасата и завъртя ключа от вътрешната страна. Вратата се отвори и Дафи влезе вътре – зад нея вратата се затръшна по инерция.
Пръстът й се задържа над ключа за осветлението, тя се чудеше дали по този начин нямаше да задейства детонатора на взривното устройство. Огледа се в кухнята, възприемайки всичко в нея като възможен детонатор – мебелите, крановете, мивката, термостата, телефона – сякаш каквато и стъпка да предприемеше, това можеше да задейства бомбената инсталация. От тази мисъл я побиха трънки. Прииска й се моментално да излезе навън.
Реши да се довери на Бърни Лофгрийн, че детонаторът със сигурност пак е във водопроводната инсталация, а не в електрическата. Преброи до пет и натисна ключа за осветлението. Нищо не се случи.
Прекоси кухнята и се запъти към всекидневната, бавно и предпазливо, стъпка по стъпка.
Дали е имал време да зареди бомбата? Едва ли. Е, тогава нека наблюдава къщата цяла нощ и колкото си иска да мие прозорците на сутринта, след като Дафи си замине.
Тя светна още няколко лампи, минавайки от стая в стая и викайки името на Бен. Изведнъж студени тръпки я разтърсиха цялата – представи си, че е на мястото на Дороти Инрайт или Мелиса Хейфиц. Поредната жертва. Гарман наблюдаваше къщата – усещаше го.
