Текст книги "Без шанс за разпознаване"

Автор книги: Ридли Пирсон

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 36 страниц)

Тази забележка на Шосвиц напомни на Болд за разговора с Дафи, че повечето от осъдените подпалвачи бяха признавали, че наблюдават избухването на пожарите. Да станеш свидетел на това как започва и се разгаря един пожар, се оказваше важна мотивация, ако не и основният мотив за извършването на подобен род престъпление. Болд обмисли дали да не се върнат до къщата и да се качат в колата на Лиз, но после реши да се обади на някой приятел да дойде до магазина и да ги прибере оттам – така лека-полека в главата му взе да се оформя план за действие. Той отново беше полицай, обзетият от паника баща беше отстъпил на заден план.

Стълбата и този, който се беше катерил по нея, са били в двора им същия следобед. Ако това е бил подпалвачът и ако къщата трябваше да бъде вдигната във въздуха, значи в този момент той наблюдаваше къщата. В зависимост от избраната гледна точка и разстояние възможно беше да ги е видял как излизат, а може и да не ги беше видял. Твърде възможно беше и да се намира още в квартала. Болд изложи тези свои разсъждения на Шосвиц. Колкото повече го слушаше Лиз, толкова по-бледо ставаше лицето й.

След кратък спор, по време на който Болд откри, че е готов и да принесе в жертва къщата си, ако трябва, в крайна сметка се споразумяха, че няколко екипа – от лабораторията, от пожарникари и от сапьори – ще дежурят, но не в непосредствена близост до къщата, не и преди да се разположи мрежата от полицейски постове, обхващаща района от парк „Уудланд“ до Северозападно пето авеню. Мрежата щеше да започне да се затяга лека-полека с надежда да оплете и залови подпалвача. Шосвиц, който обикновено винаги се оправдаваше с ограничен бюджет, горещо аплодира тази идея. Вероятно защото този път заплахата се отнасяше за живота на полицай, имащ непосредствено отношение към разследването на преследвача си, Шосвиц не спомена и дума за пари. Ако не беше заради колега, едва ли би се съгласил да подкрепи безрезервно такава мащабна операция.

След двадесетина минути Лиз и децата се отправиха към къщата на Уили и Сюзан Афхолдър, където щяха да пренощуват. Ако му се отдадеше възможност, Болд също щеше да се присъедини към тях. Срещнаха погледите си, докато се целуваха с Лиз през отворения прозорец на форда на Сюзан – сърдечна, любяща целувка, която за него означаваше един цял живот, цял свят от спомени. След като потеглиха и след като червените светлини на стоповете угаснаха, Болд усети със сърцето си, че даже и да е имала връзка с друг мъж, то всичко между тях е приключило. Съпругата му и семейството му отново бяха едно цяло. Надвисналата над тях опасност ги беше сплотила.

До девет и петнадесет осем полицейски коли бяха заели позиция на пресечки и възлови места в радиус от километър около къщата на Болд. Два бракувани училищни автобуса в синьо, обикновено използвани за превоз на обвиняеми, бяха побрали тридесет и четирима полицаи, очакващи заповед за действие, девет от които с универсални уоки-токита и слухови апаратчета за радиовръзка, останалите с ръчни приспособления с вибриращ сигнал. Единият автобус беше пратен в северната част на завардената зона – на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесет и девета улица, а другият – на юг, на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесета улица, всеки от тях побрал по седемнадесет полицаи.

Точно преди автобусите да заемат позиция, черният микробус на спасителния отряд, състоящ се от девет отлично подготвени за бързо реагиране при спешни случаи от всякакъв род специалисти, се разположи край югозападния ъгъл на зоологическата градина. От спасителния отряд бяха преценили, че паркът „Уудланд“ е най-вероятният път за бягство на подпалвача. Всеки от членовете му беше въоръжен и снабден със система за радиовръзка, прикрепена на главата и оставяща ръцете свободни, както и с приспособления за нощно виждане.

Болд влезе през задната врата в кафявия микробус – бивше притежание на фалирал организатор на състезания с хрътки, сега полицията го използваше като полеви команден пулт. Беше паркиран на хълма близо до „Палатин“ – на пресечка и половина от къщата му.

Шосвиц седеше на стол, закован за пода, седнали бяха и двамата оперативни работници – диспечерът на командния пулт и полицаят от отдел „Полеви операции“. Лицето на Шосвиц се беше изопнало и пребледняло, очите му се бяха разширили и изразяваха шок и изумление, а пръстите му не спираха да потропват.

Болд погледна часовника си. Даже най-секретните полицейски радиочестоти бяха засичани от най-упоритите журналисти, наблюдаващи работата на полицията. И в най-добрата технология можеше да се направи пробив, стига човек да имаше на разположение време и решимост. Поне двама от репортерите, които той лично познаваше, бяха способни на подобни фокуси. Прецени, че бяха изминали петнадесет минути от началото на операцията. Специално си отбеляза времето – часът беше девет и двадесет и три. Нуждаеха се поне от четиридесет и пет минути преднина пред любопитните журналисти, за да подготвят операцията така, че медиите след това да не могат да им попречат. Обзе го нетърпение.

– Всички ли са по места? – обърна се полицаят от „Полеви операции“ към Шосвиц, който на свой ред се извърна към Болд и го погледна на фона на матовата червена светлина, пълнеща променения интериор на микробуса.

Нямаше стол за Болд и той приседна върху преобърнатата празна зелена пластмасова касета за млечни опаковки. Сержантът кимна на лейтенанта; подобни моменти караха Болд да се чувства неловко, заради цялата тази йерархична обвързаност и задължителност за верижно препредаване на нареждания, валидни за всички в случай на операция от такъв характер – когато бяха ангажирани звена, отреди и отдели за подсигуряване на всяка нейна фаза и част. С един само поглед в посока към сержанта Шосвиц каза на Болд, че поема отговорността за цялата – плод на светкавично решение – операция. Резервираността на Фил Шосвиц беше начин да се дистанцира от всички и да се концентрира.

Диспечерът натисна няколко щифтчета и изрече:

– Внимание, всички постове…

Болд слушаше размяната на нареждания, притворил очи, опитвайки се да си представи видимия резултат от целия този поток от думи.

Докато обитателите на съседните къщи гледаха телевизия, патрулни полицаи и полицаи от спасителния отряд заемаха позиция в техните тревни площи, в алеите, водещи към домовете им, край гаражите им. Едно дете на девет години информира родителите си, че е видяло през прозореца на стаята си в задния двор да се появява нинджа. Бащата се провикна по стълбите нагоре към детето да си ляга и да престане да ги безпокои.

Мрежа от хора, стегнала като в менгеме къщата на Лу Болд.

Болд, притворил очи, си представи жестокия убиец, прокрадващ се в тъмнината, очакващ нетърпеливо зрелищното огнено шоу, което беше подготвил, очакващ събитието, което Болд се молеше да се размине.

Полицаят от спасителния отряд Коул Роби беше притежател на един от гласовете, който Болд чу да се отзовава сред почти непрекъснатия радиотрафик. Той беше висок мъж, близо метър и осемдесет и пет, и тази вечер беше облечен целия в черно – и униформата, и ботушите. Беше си нахлупил униформеното черно кепе с козирката назад, която покриваше врата му, самозалепващата се лента бодеше челото му. Коул имаше дъщеря – деветгодишна, на име Роузи, и съпруга – от четири години, която наричаха Джо – от Джоузефин. Роузи без съмнение беше най-удивителното, което му се беше случило в живота. Джо по всичко изглежда беше най-добрата жена на света, след като успяваше да ходи на работа на две места и да се грижи и за Роузи. Само преди няколко дни насред църковната служба Коул Роби беше осъзнал, че има всичко, за което някога е мечтал, всичко и даже повече, отколкото човек би могъл да се надява. В тази вечер, прокрадвайки се през дворовете, давайки си сметка, че много от живеещите в околните къщи със сигурност бяха въоръжени, давайки си сметка, че задачата му е да залови един незнаен, неидентифициран подпалвач, твърде възможно опасен, твърде възможно и убиец, сърцето му блъскаше лудо в гърдите му – със сто и десет удара в минута, мислеше си, нека някой друг да го открие. Нямаше желание да става герой. Всъщност сериозно обмисляше да подаде молба за преместване в друг отдел. След всичките тези години специализирано обучение и тренировки, за да си извоюва място в спасителния отряд, работата зад бюро изведнъж беше започнала да му се струва много по-привлекателна.

Коул Роби се прехвърли през ниска ограда и пое по алея, водеща от аварийния изход на близката къща навън – което се считаше за градска собственост и поради това обществено достояние. Промъкването през дворовете не беше много законно, но понякога им помагаше да си вършат работата по-лесно.

Както обикновено, винаги търсеше прикритието на по-сенчестите места, движеше се с бавна крачка, приведен, с отпуснати рамене. В дясното му ухо през слуховото апаратче на уоки-токито се изливаше непрекъснатият поток на радиообмена, досаден до втръсване, но въпреки това той се заслушваше в него, надявайки се да чуе ключови думи, фраза, която би се оказала уместна за неговата позиция, за неговото местоположение, така че почти не го изключваше. При всяка полева операция, в която участваха униформени полицаи, имаше твърде много разговори по радиостанцията. Ако оставеха всичко само в ръцете на спасителния отряд – каквото беше и мнението на Коул – операция от този род би протекла много по-просто.

Усети как часовникът на китката му вибрира. Спря, пристъпи извън сянката и погледна наляво, после надясно. Изчака. След миг се огледа отново, този път видя двама от неговата група, по един от двете му страни, отстоящи на двадесет, най-много на тридесет метра от него. Нищо особено не се беше случило като причина за този вибриращ сигнал – обикновена предпазна мярка, която предприемаха на всеки четири минути.

След четири минути отново щеше да получи вибриращия сигнал и да изчака за визуален контакт с колегите от двете си страни. Ако в рамките на минута някой от тях не се отзовеше, тогава Коул щеше да потърси радиовръзка с него чрез командния пулт. Ако и това се провалеше, тогава Коул и колегите му от спасителния отряд щяха да се заемат с претърсване на района, докато се разбере каква е причината за изчезването. Понякога се оказваше, че причината е съседско куче, яростно съпротивляващо се срещу нашественика, и на практика лишаващо го от поле за действие. Понякога полицаят просто губеше ориентация и се изгубваше – понякога и най-обучените допускаха такива грешки. Веднъж – само веднъж обаче, напомни си Коул – липсващ член на спасителния отряд беше открит с прекършен гръбначен стълб и счупен череп. Коул успя да се справи с преживяното тогава, но Дейвид Джеферсън, който смени името си на Абдул Незнамкойси, сега работеше като телефонист за една фирма за телемаркетинг, прикован към инвалидна количка. Коул беше отишъл да изяде по една пица с него преди няколко месеца – животът му беше цяло нещастие: жена му го беше напуснала след отвратителен бракоразводен процес и беше натрупал дългове за двадесет хиляди долара. Коул не искаше подобно нещо да му се случи. Бавно напредваше. Тази част от парка, точно зад зоологическата градина, която шефовете смятаха за най-вероятния маршрут за бягство, се простираше пред него и представляваше неговото поле за действие, неговият маршрут. Беше дяволски тъмно под тези дървета – за визуален контакт изобщо не можеше и да става дума, щом влезеха с колегите си там вътре. Сърцето му подскочи и пулсът му надскочи сто и десет удара в минута. Обичаше работата си.

Болд отвори очи и примигна на матовата червена светлина, опитвайки се да види какво толкова имаше да му покаже полицаят от „Полеви операции“ Тито Лий.

Сочейки картата, Лий започна:

– Подредили сме спасителния отряд в една редица ето тук и вървят ето натам. Движат се с добра скорост и ще бъдат на позиция след пет, най-много десет минути. В този момент разполагаме със стена от човешка сила между шосе „Фини“ и зоологическата градина. Патрулните ни коли, всяка в своя периметър, са на позиция. Двата автобуса също са на позиция, но няма да помръднат никъде, докато не получат сигнал. Щом поискаш да затегнем мрежата около оня кучи син, веднага ми кажи.

– Какво… чий беше този женски глас, който чух преди минути – попита Болд.

– Имаме една полицайка под прикритие – като служител на „Контрол по животните“, с камион, от западна страна. Обикаля с много бавна скорост, като че дебне някого или нещо, което всъщност отговаря на истината. – Изглеждаше горд, че се е досетил за подобна маскировка, и се ухили. – Така се сдобиваме с оперативен работник на самата улица, тя се движи по посока към вашата къща. Там ще излезе от камиона и ще тръгне от врата на врата към „Уудланд“, уж търсейки някакъв доберман, за когото са съобщили, че е изчезнал.

– И е сама? – попита Болд, обзет от лоши предчувствия. – Мислех, че всеки ще си има партньор в тази…

– Кой е сам? – намеси се Шосвиц заинтригуван.

Лий отвърна на лейтенанта, пренебрегвайки Болд:

– Ловец на кучета – жена. Една от цивилните помощник-детективи – Кони Бранслонович. Действа под прикритието на ловец на кучета – повтори той заради недочулия Шосвиц.

– Никой не трябва да остава сам, без подкрепление в операция като тази – извика Шосвиц, притеснен до неузнаваемост. – Кой те упълномощи за това?

Лий поясни с отбранителен тон:

– Разполагахме само с четирийсет и пет минути, лейтенант, за предварителна подготовка. Не е като да…

– Искам я вън от онова място.

– Да, господине.

– Веднага.

– Да, господине.

– Изпрати й някой. Не ме интересува дали ще се вози в клетката за кучетата отзад, но искам да са двойка. Смятах, че всичко е ясно, след като точно това изискване поставих още в самото начало.

Шосвиц се беше постарал думите му да звучат агресивно и безапелационно. След като свърши, се извърна и погледна към Болд; лейтенантът ненавиждаше неочакваното. Той се плашеше от тези операции – твърде малко му оставаше до пенсия, за да поставя кариерата си на карта заради подобни самоинициативи. Мразеше в момента и Болд; сержантът го усещаше.

Коул Роби се движеше ритмично и плавно, пазейки се от резки движения. Ако някой съзреше тъмната му фигура, можеше да я сбърка със стъбло на дърво или със сянка, откроена от светлина от фаровете на кола, пробягваща по дърветата, между които се движеше. В този момент той като че нямаше вече телесна обвивка, не беше тяло, състоящо се от сетива и сърдечен пулс, докато преодоляваше едно след друго дърветата, по същия начин като че беше овладял способността да се трансформира в дух, понесъл се над материалното, превърнал се в Бог. Това усещане беше нещо, което не беше споделял с никого, освен с Джо, която напълно разбираше тази негова трансформация, а ако не разбираше, напълно го подкрепяше – подкрепяше това, което помагаше на съпруга й да се завърне невредим след изпълнение на служебния си дълг. По време на това негово превращение в дух Коул Роби вярваше, че е инструмент на Бога – всезнаещият, всеобхватният. Даже и да имаше насреща си подпалвач психопат, нямаше значение; щеше да се справи по най-добрия възможен начин и да се надява на свръхестествени напътствия. Тези същите свръхестествени напътствия вярваше, че ще го насочат в правилната посока през гората, ще го изведат на място, чиято значимост той можеше и да не разбере, но щеше да приеме с охота. Разбирането, даже познанието за случващото се, беше извън способностите му в този момент. Обучението му заемаше място, много по-нискостоящо в ценностната му система в сравнение с вярата му и увереността в необходимостта от избор на подходящ момент. Той прие ролята си, посоката си, маршрута си безропотно и докато другите възприемаха погрешно това негово поведение като проява на изключителна лоялност към тима, за него истината беше друга. Така наречената му лоялност не беше нищо повече от вярност към учението за съществуването на съдба и наличието на Божествена сила.

– Иди и го хвани – беше последната съзнателна мисъл у Коул Роби, преди да се трансформира в дух и да се постави изцяло в услуга на своя Пазител.

С крайчеца на дясното си око той регистрира бързо примигване на бяла светлина от фенерче, извърна се и препредаде същия този сигнал на колегата си отляво без бавене. Между дърветата се понесе същият припламващ сигнал, по веригата между членовете на спасителния отряд. Всичко беше наред. Увереността му се дължеше на тайната му. Разбираше и приемаше посланията, макар в същото време да не се съмняваше и че е най-добрият от колегите си на терена. Усещаше се обаче част от съвсем друг тим. Само времето щеше да покаже, но нещо му подсказваше, че това е неговата нощ.

– А къде е тогава? – излая Шосвиц във вътрешността на преоборудвания микробус.

Матовата червена светлина, струяща отгоре, превръщаше гнездата за очите му в черни дупки и удвояваше и изкривяваше формата и на без това внушителния му нос. В този момент в очите на Болд той имаше направо сатанински вид. Зъбите му блестяха в червено. Вдигнатият му показалец се размаха по посока на Тито Лий. Въпросът на лейтенанта беше в отговор на съобщението на Лий, че помощник-детектив Бранслонович, която действаше под прикритието на ловец на кучета, не е в камиона си.

Полицаят от „Полеви операции“ отвърна, на свой ред задавайки въпрос към диспечера:

– Ще можем ли да я открием на оперативното поле?

Шосвиц, който не понасяше да си има работа с предположения, изкрещя:

– Искам я веднага в оня камион, вътре, със заключени врати, в тази минута. Дали може и как може, ще обсъждаме по-късно. Разбрано?

Лий изгледа за миг Шосвиц.

Диспечерът също изглеждаше стреснат и това притесни Болд, защото ролята на диспечера в този вид операции беше една от най-важните.

– Всичко, което можем да направим – обади се Болд, вземайки страната на Тито Лий, – е да се опитаме да я открием. Тя носи ли уоки-токи? – попита той диспечера, за да го върне към обичайната му работа.

– Има радиостанция в камиона – отвърна той, обяснявайки, че би трябвало да чува всички нареждания с помощта на тази радиостанция. – Инсталирах радиопредавател в камиона. Така че даже и да е на разстояние от него, не е проблем веднага да се върне и да се отзове. Няма пълномощия за уоки-токи – допълни той.

Така Болд разбра, че тя, както и други участници в операцията, не разполага с универсално уоки-токи, с което беше възможно да се оперира на секретни честоти – само няколко души разполагаха с тях. Тази техническа ограниченост я изключваше от техния кръг.

Болд каза:

– Може да съм разбрал погрешно, но дали радиопредавателят в камиона ще може да…

– О, по дяволите, прав си – прекъсна го Лий. – Тя е ограничена в рамките на приемо-предаване на близко разстояние.

За да се минимизира радиотрафикът и да се предотврати възможността за подслушване от страна на медиите, за част от приемо-предавателите също бяха въведени ограничения.

Шосвиц се намеси:

– Значи пускаме съобщение по мрежата, че искаме Бранслонович да осъществи връзка с командния пулт. Това ще я накара да се върне в камиона или да се обади от уличен телефон и ще можем да я измъкнем оттам. Ясно ли е? – попита той реторично, като вниманието му вече беше насочено към практическото осъществяване на това. – Хайде, действай – нареди той на диспечера. После извърна глава и улови погледа на Болд. – Какво? – попита го, все така крещейки.

– Нищо не съм казал – сви рамене Болд.

Но вътре в себе си си помисли, че Бранслонович е помощник-детектив и е много добре запозната с полевите операции. Щом е така, значи и друг път й се е случвало да бъде търсена по този начин. Значи, продължи с предположенията си той, първия път, когато получи съобщение чрез универсално уоки-токи, тя щеше да го игнорира и по-късно да се оправдае с това, че връзката сигурно е била много лоша. Втория път може да се види принудена да се обади, но когато тя пожелае – и пак можеше да мине доста време, преди да го направи. При всеки нов призив да се обади щеше да се затвърждава и подозрението й, че истинската причина за тези настойчиви обаждания е единствено обстоятелството, че се намира в опасна зона и тъй като е жена, ония идиоти начело на операцията искат да я изтеглят оттам. А истината беше, доколкото Болд можеше да схване, че тя най-вероятно наистина се намираше в опасна зона, на няколко пресечки от къщата му.

– Ти не си съгласен с мен – обяви Шосвиц, гледайки сержанта си.

– В такъв случай ще ми дадеш ли ключовете си? – каза Болд, изправяйки се от касетата и прегърбвайки се под ниския таван на микробуса.

Отначало усети нежеланието на Шосвиц, но промяната на изражението му подсказа решението на лейтенанта да подбира внимателно битките си – в този случай избраният от него вариант на действие можеше да не даде никакъв резултат, независимо от страстното му желание да не става така. Тъкмо затова подаде ключовете си на Болд. Разбраха се без думи, че Болд е решил сам да тръгне да търси Бранслонович. Лейтенантът не проумяваше какво точно може да е станало, но при всички положения Бранслонович беше в опасност. И Болд изглежда беше уверен в това.

Шосвиц насочи гнева си към диспечера. Още докато стъпваше на земята, Болд дочу как лейтенантът излая:

– Потърси я отново чрез уоки-токито.

Нощта беше безлунна – беше тъмно като в рог. Носеше се дъх на океан, размесен със студения въздух, който извика в съзнанието на Болд спомена за това как беше стоял веднъж на нос Алки и видял празните гнезда вместо очи на полуразложен труп.

Труп, помисли си той, и хукна към колата. Като с ток го прониза усещането, че може да е прекалено късно.

На Коул Роби непрогледната тъмнина под дърветата действаше успокоително. След минута му беше наредено да премине към използване на очилата за нощно виждане, което означаваше да се сложи край на използването на фенерчетата. Това беше умен ход от страна на командира на спасителния отряд, тъй като това позволяваше да се запази тайната за присъствието им на това място, тъй като всеки път, когато видеше припламваща светлинка, за него все едно беше да се използват уоки-токита.

Светът сега представляваше място, оцветено в черно и зелено, с няколко сенки в сиво. Стъблата на дърветата се извисяваха като черни царевични стъбла, за Коул Роби те изглеждаха като неравномерно наредени железни пръчки на решетка от затворническа килия. Трите измерения бяха редуцирани в две – имаше чувството като че влиза в двуизмерен черно-зелен образ на телевизор. С очилата за нощно виждане предметите и движенията се виждаха замъглени, а резките движения изобщо можеха и да не се регистрират. Говореше се, че във ФБР притежават нова разработка на очила за нощно виждане – в момента били подложени на изпитания, което беше евфемизъм за единствено право на собственост. За това, което имаше на разположение ФБР, другите се налагаше дълго да чакат.

Дойде вибриращ сигнал откъм дясната му страна. Коул го прие, изпрати в същата посока свой сигнал, след което го препредаде към полицая, който се намираше на двадесет и пет метра от лявата му страна. Докато правеше всичко това, му хрумна, че действа като на автопилот. Забеляза, че редицата им се разтегля, че разстоянията помежду им се увеличават. В скоро време щяха да излязат извън зоната на достъп на вибриращата сигнализация. Питаше се дали някой друг беше забелязал същото. Точно такива новобрански грешки костваха успеха на операцията. Точно вследствие на тази грешка можеше да се стигне и до убийство на човек.

Движеха се в северна посока, паркът се вливаше в квартала, разположен по склоновете на хълма, спускащ се към езеро Грийн. Светещите прозорци на къщите ослепяваха очилата за нощно виждане, прогаряха бяла дупка сред черно-зелената двуизмерност. След няколко подобни светлинни удара Коул Роби реши да се откаже от тях и ги побутна към върха на главата си. Предишният му опит с подобни топки за голф, както наричаха белите петна помежду си в спасителния отряд, бяха научили Коул Роби, че е по-добре да се откаже от използването на очилата, щом като има все още къщи със светещи прозорци. Дали и другите, или поне някои от колегите му се бяха отказали от очилата, не знаеше и не би могъл и да знае. Разбира се, трябваше да поглежда през тях на всеки четири минути заради вибриращите сигнали, но във времето помежду тях предпочиташе тъмнината без посредник.

В този момент леко припламване на жълта светлина от фенерче високо сред клоните на отдалечено от него дърво го накара да спре. Светлина от самолет, примигнала между клоните, предположи той. Някакъв мокър обект на дървото, отразил светлина, дошла отдолу? Човек? За миг нахлупи очилата, но после се отказа – предпочиташе да се довери на собствените си очи, тъй като периферното му зрение покриваше по-голямо поле. Не можа да се ориентира точно къде беше… Шум на приближаващ самолет го убеди, че… Още едно припламване на жълтата светлина! На височина между десет и петнадесет метра високо в едно от дърветата, намиращо се на около петдесет метра точно пред него.

Натисна бутона на приспособлението, прикрепено към колана му, включвайки се по този начин на радиочестотата на спасителния отряд.

– Пост номер три – представи се той шепнешком. – Зрителен контакт с възможен подозрителен субект. Пет-нула метра. Точно пред мен, с малко отклонение наляво. Височина: едно-пет метра. Чакам нареждане.

– Всички да спрат – разнесе се гласът на командира в ухото на Коул.

Редицата замръзна, докато в същото време командирът се свърза с командния пулт в оперативния микробус – Коул знаеше какво щеше да се случи. Щяха да наредят най-малко на четирима да се насочат към дървото.

С напътствието на Господ, помисли си Коул Роби, операцията свърши още в самото начало. Бяха открили търсения човек. Стоеше на мястото си, с очи, втренчени в онова невидимо дърво, надявайки се с огромна доза увереност, че това, което беше видял, няма нищо общо с авиационния трафик, а преди всичко и единствено със заподозрения, когото бяха излезли да търсят.

И както се разбра впоследствие, именно заради пренебрежението му към очилата за нощно виждане, когато избухна огнената стихия, Коул Роби се оказа единственият полицай от спасителния отряд, който беше без очила и не беше ослепен от ярката светлина; единственият полицай на мястото на операцията, който се оказа способен да действа, да види въртящото се тяло, обхванато от пламъци, като подпалила се коледна елха.

След това, когато той се затича към облечената като с пламтяща оранжева дреха фигура, която се въртеше, като че танцувайки за първи път непознат танц, чу от нея да се носят крясъци – крясъци на жена. Това наистина беше жена. Жена, изгаряща от болка и страх. От огън. И което беше най-лошото, беше глас на приятел. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се убеждаваше, че това – с всяка изминала минута заприличваща на не човек – беше гласът на помощник-детектив Кони Бранслонович.

Болд откри камиона на „Контрол по животните“ паркиран нагоре по хълма над къщата му, между „Грийнууд“, парк „Уудланд“ и съвсем близо до мястото, което бяха нарекли най-вероятният маршрут за бягство на подпалвача.

Огледа се из алеите, покрай къщите, нагоре и надолу по пътя, надявайки се все някъде да зърне Бранслонович. Носеше универсално уоки-токи в джоба на якето си, свързано с кабел към слуховото апаратче в ухото му. Надяваше се да чуе гласа на Бранслонович или на диспечера, обявяващ, че най-накрая е влязла във връзка. Вместо това чу нареждане за тридесет и четиримата полицаи да напуснат прикритието на автобусите и да затегнат мрежата около подпалвача. Операцията навлезе в решителната си фаза.

Радиоканалът преля от раздавани и потвърдени команди, след като цяла една малка армия униформени полицаи плъзна из улиците около къщата на Болд.

Членовете на спасителния отряд се намираха в парка, подредени в една линия, преграждайки пътя за отстъпление на подпалвача. Изведнъж всички тези усилия се сториха съвсем излишни на Болд, така абсурдни. Защото бяха основани на предположението, че къщата му беше подготвена за взривяване със запалителната смес, намираща се някъде вътре в нея – нещо, което до този момент не беше доказано. В мислите си върна събитията назад, за да си припомни логиката на действията си, казвайки си в същото време, че това щеше да му потрябва впоследствие, за да защити взетото решение пред началниците. Но колкото повече претегляше умозаключенията си, толкова повече се убеждаваше, че е бил прав. Щом като униформените полицаи бяха пуснати в действие, значи всеки момент пожарните коли и подвижната лаборатория щяха да се озоват пред къщата му – факт, който със сигурност щеше да прогони подпалвача, ако приемеше за валидна и в този случай теорията, че подпалвачите обикновено наблюдават избухването на пожарите, които бяха подготвили. Макар да съзираше логиката, не беше сигурен, че това обяснение щеше да се възприеме от началниците. Лесно беше да убеди Шосвиц, но той и Шосвиц работеха вече дълго време заедно, бяха си изградили определени делови взаимоотношения и лейтенантът беше привикнал да се доверява, макар и неохотно, на логиката на своя сержант. Но това изобщо не означаваше, че и другите ще го разберат. Едва ли.

Непосредствената задача, с която беше дошъл тук, беше по-разбираема и за самия него: налагаше се да мисли като полицай, за да се опита да възстанови маршрута на Бранслонович. Спря и се огледа наоколо, давайки си сметка каква тъмна нощ им се бе паднала за операцията. Извърна се към къщата си, гледайки я този път с други очи – като мишена. Подпалвачът щеше да поиска да си осигури добра видимост, а най-добра видимост можеше да му предложи само хълмът, което обясняваше местоположението на паркирания камион. Бранслонович веднага беше оценила важността на височината на този хълм. Ако подпалвачът искаше да види повече, отколкото само издигащи се в небето пламъци, тогава трябваше да отиде в парка. Болд се втурна към хълма, тичайки с все сила, привел се напред, питайки се как си беше позволил да надебелее до такава стенен, обещавайки си да предприеме нещо по този повод. Някой ден.

Подпалвачът се нуждаеше от място с добра видимост, където можеше да се скрие – изоставена къща може би – или където можеше да застане, без да предизвика нечие подозрение – преструвайки се на елтехник, телефонен техник или кабелен техник. Болд вдигна поглед нагоре и огледа района; не искаше обаче да стои така, зяпайки нагоре, от страх, че ще бъде забелязан, затова бързо се отказа от намеренията си. Заля го вълна на още по-силен страх – ако Бранслонович беше вървяла така, оглеждайки стълбовете, покривите, прозорците, може по този начин да се е издала. Може би, помисли си той, е постъпила достатъчно умно и го е правила в съпровод на думи от рода на: „Пис-пис, котенце“, или нещо подобно. Дали не е тръгнала и тя към парка?