Текст книги "Без шанс за разпознаване"

28.

Болд размишляваше за това, че съществуват редица нюанси на сивото, редица настроения, които да съответстват на тези нюанси, не непременно мрачни, както повечето хора си мислеха. Съществуваше сивото на утринта, клонящо към бледосивото на простора за сушене на дрехи; съществуваше сивото на пладнето, дъждовно сивото, леещо се от небето и открояващо сочната зеленина на бръшляна и тревата; съществуваше сивото на вечерта, сгъстяващо се и вещаещо мрак, превръщащ хората в слепци, а децата в страхливци и страхливки. Човек привикваше да живее със сивото в Сиатъл. Със сивите настроения. В сивата зона между доброто и злото.

Сержант Лу Болд беше един от многото, запознали се с документацията по случая с разложения труп на жена, открит в скривалището на една къща. Беше убеден, че всичко щеше да се реши с един само разпит в „Бокса“ на заподозрения. Със сигурност щеше да се стигне до самопризнание. До базата, както казваха, върху която можеше да се гради вече обвинението. Ако не сполучеха, тогава Дикси щеше да се наложи да идентифицира останките. Докато открие връзка между жертвата и заподозрения, щеше да мине известно време, но този вариант беше напълно приемлив. Беше от тези случаи, които привличаха вниманието на Болд, но заради работата по палежите щеше да направлява развитието му, така да се каже, от разстояние. Въз основа на показанията на съседите трябваше да открият момчето, което беше живяло със заподозрения – негов доведен син и вероятният автор на анонимното обаждане на деветстотин и единадесет, посочило наличието на трупа в скривалището. За Болд това означаваше безкрайни обиколки на сиатълските улици в търсене на възможния свидетел – изплашеното и ужасено момче, чиято снимка, намерена в къщата, вече беше прикачена към документацията по случая.

Шансовете не бяха големи. Без да се обади на никого, Болд излезе от офиса и подкара служебната кола по улиците, вглеждайки се в лицата на минаващите деца. От време на време натискаше спирачките, за да намали. Служебните коли все повече се раздрънкваха.

Трафикът не беше натоварен. Затова той подкара по централните улици, спусна се отвъд хълма Капитолия и се насочи към адреса, фигуриращ в документацията. Никъде не се виждаше издирваното момче. Спря пред супермаркета и влезе, за да напазарува. Прибра се вкъщи, за да остави покупките и размени няколко думи на испански с Марина – жената, която гледаше децата. Прегърна Майлс и целуна Сара, задавайки си в същото време въпроса какво ли беше да се окажеш на улицата за едно дванадесетгодишно дете.

Отново в колата – и изведнъж го завладя усещане за джаз, музиката, която го владееше до мозъка на костите му, като топлина, разнесла се по цялото тяло, след като се потопиш във ваната. Тази музика живееше вътре в него. И той й се отдаваше напълно толкова често, колкото му беше възможно, а то не беше никак достатъчно. Помисли си, че живот без музика би бил пълна трагедия, но мигновено си даде сметка, че други биха казали същото по отношение на модерното изкуство, поезията или даже надбягването с хрътки. Всеки си имаше своето пристрастие. Неговото беше джазът. Тъжен и навяващ меланхолия в момента, също като небето по пладне. Усети как сивотата го залива от горе до долу.

Беър Беринсън притежаваше и ръководеше делата на „Приеми го на шега“ – клуб за сатира и забава, както и музикален салон, предлагащ основно сандвичи с риба, с барплот и барман зад него и няколко тийнейджърки като сервитьорки. Беър можеше да бъде открит всяка вечер в клуба, придвижващ се с леко скована походка между масите, хвърлящ по едно око към сервитьорките и към бармана, за да е сигурен, че всичко върви според правилата на играта. След проточила се дълга съдебна битка с федералната управа Беър, макар че беше излязъл победител от нея, не успя да спаси „Големия майтап“ – първия си клуб, и се беше лишил от редовните посещения на Болд и останалите полицаи. „Приеми го на шега“ се намираше в Уолингфорд, нагоре по Четиридесет и пета улица, далеч от центъра и от предишната му клиентела. Този път Беър се беше насочил към друг тип клиентела – към децата, разполагащи с кредитните карти на родителите си или изобщо разполагащи с много пари, към юпитата – забогателите в кратки срокове след завършване на икономическо образование борсови посредници, бизнес консултанти, рекламни агенти и търговски мениджъри, станали родители и заменили апартаментите в центъра с къщи в Уолингфорд. Кварталът се беше променил доста за десетина години и Беър се беше озовал тук, за да се възползва от тази промяна. Часовете между пет и седем, гарнирани с джаз и коктейли, Беър беше нарекъл прибирането у дома – на тези още млади специалисти, които след работа се чувстваха твърде уморени за каквото и да било, но не и за да се отбият в клуба и да пийнат по нещо за кураж. Към девет часа вече беше претъпкано от седящи и правостоящи, като цената на всички питиета се сваляше с по един долар, а сервитьорките заменяха дънковите си облекла с миниполи и бели блузи с щампована смееща се мечка върху джобчетата отляво. Личната шега на Беър33
  Името Беър (на английски език Bear) означава мечка. – Б.пр.


[Закрыть].

В три часа в клуба имаше само двама от редовните посетители – превърнали се едва ли не в част от мебелировката, подпрени на барплота, имаше още кълба дим над барплота и един мъж зад барплота, редящ пасианс върху екрана на лаптоп компютъра. Беше широкоплещест, но с отпуснати рамене, черна коса – много гъста и буйна – и дебели устни. Очите му постоянно имаха тъжен израз; за разлика от тях устните му бяха вечно разтеглени в цинична усмивчица. Беър винаги изглеждаше като човек, който беше узнал нещо, което не би трябвало да му се казва.

– Не мога да повярвам – изрече задушевно Беър, леката усмивчица беше заменена от широка усмивка. – Как си, Монк?

Телониъс Монк – любимият джаз пианист на Болд, можеше да изсвири всичките му парчета. Беър му беше прикачил това прозвище.

– Винаги готов – отвърна Болд.

– Много ли мъртъвци са ти на главата?

Тези думи привлякоха вниманието на един от постоянните посетители и той загледа изпитателно Болд.

– Толкова, колкото да не ме оставят да си почина – отвърна Болд.

– И пак нямаш време да посвириш – пролича неудоволствието на Беър.

Болд, за когото всъщност беше предназначено пианото в клуба, за да озвучи така наречените часове за прибирането у дома, беше преотстъпил правото си на Линет Уестъндорф – приятелка, която знаеше за джаза повече, отколкото той за полицейската работа.

– Не я ли харесваш как свири?

– Добра е. Даже много добра. Освен това я харесвам и как изглежда.

– Но продължаваш да се оплакваш – отбеляза Болд, подпирайки се на барплота, но оставайки прав.

Беър сви рамене.

– Трябва да си поддържам формата.

Очите му се бяха налели с кръв. Беше пушил марихуана. По-рано изчакваше да стане осем или даже девет часа вечерта, но след преместването смени навиците си – започваше в ранния следобед и пушеше, докато затвореше клуба. Болд се беше опитвал няколко пъти да го откаже от този навик, но когато разбра, че приятелството им е застрашено, се отказа да настоява – рядко даже се шегуваше по този повод.

– Как върви? – попита Беър, имайки предвид разследването.

Беше ред на Болд да свие рамене.

Беър наля на другите двама по едно питие за сметка на заведението, заключи касата и отведе Болд в срещуположния ъгъл, на масата точно под един от високоговорителите – оттам можеше да наблюдава какво става край барплота.

– Следобед винаги е слаба работа – каза той, махвайки с ръка към двамата пияници.

– А по обяд?

– Малко по-добре. Всъщност не знам: ти как харесваш пържените картофи – нарязани на зигзаг или по стария начин?

– На зигзаг.

– Аха, и аз. Мога да им вземам по четвърт долар отгоре, обаче ми ги носят замразени, а ако почнем тук да ги пържим, ще ни бавят много. А ако ги режем по стария начин, ще става много по-лесно и по-бързо. И не знам.

– Според мен пресни и на зигзаг – посъветва го Болд. – Ще придадат по-голяма тежест на заведението.

– Сигурно си прав. Все нещо трябва да измисля, за да потръгне бизнесът.

– Е, все още си нов тук. Нужно ти е време, за да се наложиш.

– Нужен ми е късмет. И реклама. Добър комедиант и няколко сладки момиченца да се въртят наоколо. Не знам, изпуснах центъра и сега…

– Ще потръгне – окуражи го Болд.

– Засега някак не виждам как ще ми потръгне. Хората просто не искат да се разделят с парите си – това е. Не е като през осемдесетте. И всичките шеги и майтапи са като извадени от клозета – майката си ебало това, майката си ебало онова. Новите хумористи нищо не разбират нито от завръзка, нито от развръзка, камо ли от сюжет.

– Винаги ще има Футбол в понеделник вечер – издекламира, за да го подразни, Болд.

Беър мразеше футбола и отказваше изобщо да сложи телевизор в клуба за колективно гледане на футболни мачове.

– Аха, и опера също – не се забави да обяви Беър. – Като взеха обаче да слагат субтитри, напълно ми развалиха впечатлението.

Болд се засмя, давайки си сметка, че това отдавна не му се беше случвало, което беше последвано от мисълта, че животът беше поредица от избори, а не утъпкани пътеки, и може би точно изборите му напоследък все бяха погрешни. Именно затова имаше обичай понякога да се отбива при Беринсън: за да успее да види ситуацията, в която беше изпаднал, в истинската й перспектива.

– Даже прибягнах към монополи – призна неохотно Беър. – Миналата събота организирах турнир по монополи и напълних заведението с ученици от горния курс. Продадох доста бира. На победителя дадох безплатна порция.

– А на победения – две – закачи го Болд.

Захилиха се един срещу друг, след което за момент между тях се възцари тишина.

– Нещо с Лиз ли има?

– Да не си телепат?

– Медиум.

Това напомни на Болд за случая, който разследваше. За Дафи. Не най-добрият начин да му се напомни, но затова пък точно навреме.

– Пак те питам, нещо лошо ли се е случило?

– Лиз е наред.

– Тогава значи между вас нещо не е наред.

– Не, наред е.

– Аха. Не на мен тия. Затова ли се отказа от свиренето и повика Линет? Ето какво ще ти кажа – започна поредната си лекция барораслият философ и може би най-верният приятел на Болд. – Според мен проблемът на възрастните е – продължи Беър, опитвайки се както винаги да остане сериозен и едновременно с това да изглежда наивен като дете, доколкото беше възможно, след като постоянно изпъстряше речта си със солени шеги и звучащи като сентенции заключения, – че докато са деца, казват каквото мислят – нали знаеш от рода на: „Виж, виж, чичо Питър вече не е плешив, обаче защо косата му по средата е с друг цвят?“. Такива глупотевини. Докато си дете, правиш каквото ти се иска – разплакваш малката си сестричка, разглобяваш часовника – но само дотогава, докато разбереш какво е прилично и какво не. Което всъщност е основният проблем – начинът, по който учим децата на съвсем погрешно поведение. Защото възрастните правят точно обратното: ние рядко признаваме откровено какво чувстваме или мислим, и с течение на времето започваме да правим все повече неща, които изобщо не сме искали да правим. Виж например как на въпроса „как си?“ всеки отговаря с „добре“, докато всъщност задълженията ти само се увеличават и все повече не ти остава време да вършиш твоите си неща, всяка сутрин ставаш в шест, хвърляш боклука, после се довличаш до службата да си вършиш омразната работа, за да ти отпуснат най-накрая три седмици отпуска на година. И за какво е всичко това? Как така всички стигаме дотам да си объркаме така живота? – След миг добави: – Като родител, Монк, те съветвам добре да размислиш над всичко това. – Насочи погледа на широко отворените си очи към Болд. И го попита: – И така?

– Нещата с Лиз са наред.

– Твоите с нея или нейните? – попита Беър.

– Нейните – отвърна Болд.

– Толкова ли е сериозно положението?

– Не знам.

Беър каза:

– Работата, работата. Твоята… не нейната. Нали? Затова се смени с Линет, затуй е този провесен нос и отчаяно сърце. Така става, когато притеснението започне да те яде. Познавам те, Монк. Трябва да се разтовариш. Би трябвало да идваш тук и да свириш. И не трябваше да спираш да пиеш.

Болд се разсмя, развеселен от факта, че Беър свеждаше нещастието до липса на подходящи наркотици.

– Стомахът ми беше причината да спра, не аз.

А и докато пиеше, не беше от сериозните пиячи и Беър го знаеше, но двамата всеки път водеха един и същ разговор – за това как ако Болд изпие няколко бири, и всичко ще му е наред. Беър не можеше да понася мисълта, че някой може да изживее живота си абсолютно трезвен. Това го плашеше, както едно дете се плашеше от тъмнината.

– Преследвам един, който убива жени, като пали къщите им – изрече го почти шепнешком. Употребеният глагол го превръщаше в хищник, а не в защитник. Предпочиташе второто. Истината беше обаче, че в такъв случай на убийство следователят се превръщаше в ловец, във фермер, който залага навсякъде капани, за да разбере какво е животното, което напада стадата му.

Беър изглеждаше шокиран; сбърчи вежди и го загледа косо над масата.

– Къде бъркаме, Беър? Как става така, че прекрачваме границата, какво ни тласка там отвъд? И разбираш ли? Вече не е същото – хората могат да ти казват, че е така, но то просто не е.

– Съгласен – отрони меко Беър; комедиантът у него беше изчезнал. – Останалите четем само заглавията, Монк. А вие сте принудени да газите из лайната.

– Мисля, че всичко това има нещо общо с Бог – продължи Болд, защото беше започнал да разсъждава по този въпрос от известно време и Беър беше приятел, с когото можеше да сподели за това. – Или по-скоро с отсъствието на Бог. Аз израснах с религията. Неделни курсове по вероучение, литургии и така нататък. А ти?

Беър кимна.

– И аз.

Болд продължи:

– Да, и във всички тези истории, във всички тези уроци се говореше за доброто и злото, за Бог и сатаната – няма значение в какъв вид се явяваха – но бяха там, зад хората, до хората, и ние придобивахме вярата, или някакво усещане за вяра, че има нещо по-голямо от човек, без значение колко малък си или на какво ниво от развитието си се намираш. Поглеждаш към небето някак по-особено или пък ходиш на църква два пъти в седмицата и, независимо какво правиш, тази вяра си съществува, тя е в теб. А без нея, без това усещане за Бог, няма алтернатива, няма от какво да се страхуваш. И сега, като говоря за това, с неохота ми се иска да призная, че може би страхът в такъв случай е нещо положително. Усещането за Бог – с каквото и име да избереш да го наречеш – те надарява с душа, а без душа си като човек с бинокъл, за когото всички останали просто са някакви буболечки, пушечно месо, храна като всичко друго. Всъщност точно това има в очите на един убиец: безчовечност, безсъвестност, никаква грижа за човека до теб. Някакво дете застрелва най-добрия си приятел, за да му вземе маратонките – и какво от това? Казвам ти, за тях това е нищо. Те нямат душа. Аз разпитвам убийци, гледам ги право в очите и ти казвам – неузнаваеми са, душите им са изпепелени, на тяхно място има само пустиня. Те не са човеци. Не знам какво са.

– Срещал съм се с такива хора. Това чувство ми е познато – въздъхна съдържателят на клуба, кимайки в знак на съгласие, като в същото време опъна с помощта на пръстите си кожата около очите си така, че гнездата за тях се разшириха и лицето му за миг доби демоничен вид. – Мисля, че всичко е заради телевизията. Филмите. Те ни правят по-малко чувствителни, безчувствени дори. Цялото това насилие, кръвта, даже и сексът – трябва да ти призная, обичам да гледам креватни сцени; напоследък все ми се случва по този начин само да правя секс! Но нали същото ти казвам и за всички тези майтапи за ебане? Опряхме дъното. Може да ни разсмее само клозетен хумор за секса между майките и бащите ни. Мога веднага да ти пусна едно такова шоу.

– Преследвам този убиец и част от мен не иска да го залавя; не искам да го виждам и знам. Дафи… тя много иска да го разпита, да разбере какво го кара да върши това – да му разглоби машинката. Ами ако се окаже, че вътре няма нищо и той е само една празна черупка? Какво тогава? Ами ако няма нищо за разбиране? Нищо за научаване? Никаква промяна? Никакъв напредък? Нищо, с което да се захванеш?

– Трябва да се откажеш от случая, Монк. Да го прехвърлиш на друг. Да прекарваш повече време с Майлс. Да почнеш да свириш отново тук и да се почувстваш щастлив.

– Изпрати ни писма с парченца разтопена пластмаса – едното червено, другото зелено, а почеркът му е като на осемгодишен.

– А тези парченца разтопена пластмаса?

– Никой не знае.

– Да не са жетони за покер?

– Не знам. – Болд се замисли над предположението. – Възможно е. По-малки са обаче.

Разтопените парчета му се струваха много важни. Беше ги дал на Лофгрийн за анализ, но досега от него никаква вест.

– Червено… Зелено… – изрече замислен Беринсън.

– Много трудна работа ви се е паднала, разбирам.

Болд кимна.

– Колко са големи?

Болд показа с ръце – по-малки от четвърт долар и по-големи от монета от пет цента. Беринсън си падаше по загадките.

Беринсън се отдаде на размисъл на глас:

– Жетони за покер… свирка – сигурно правят зелени или червени свирки… някакво бижу? – попита той. – Вид украшение? Джунджурийка ключодържател… или нещо такова?

– Украшение, възможно е.

На Болд това предположение му се понрави.

Настъпи мълчание. Един от редовните посетители направи знак на Беър и съдържателят му наля още едно питие. Болд се покачи на сцената и подхвана дълга пиеса в ми минор в променлив ритъм. Това го разтовари.

В единия ъгъл зад барплота забеляза натрупани една върху друга дъски за монополи. И Беър, седнал на един стол, отпуснал ръце върху купчината, заслушан в музиката, със затворени очи.

Беър каза:

– Би могъл само с това да се занимаваш. С музика. Толкова си добър, Монк…

– Не съм толкова добър – а и не мога да си изхраня семейството с хонорарите, които плащаш.

Това беше чувствително място за него; може Беър да беше забравил, може и да не беше забравил, мислеше си Болд. Беше си взел две години безплатен отпуск точно след едно много изтощително разследване, само Дафи после беше успяла да му завърти главата до такава степен, че да го убеди да се върне на работа в полицията. През тези две години той беше добър баща и още по-добър съпруг. Беше и джаз пианист в късните следобедни и ранните вечерни часове, наричани от Беър щастливите часове, Лиз също работеше. Струваше му се, че е минало десетилетие оттогава – а бяха изтекли само пет години.

Беър се отпусна с цялата си тежест върху купчината дъски и ги събори. Те се разпиляха с гръм и трясък.

– Ей – кресна Беър, вдигайки шепа, пълна с жетони. – Аз съм богат. – И ги изсипа отвисоко. – Ще ти дам повече.

Болд изсвири началните тактове на маршова мелодия.

– После още повече – каза Беър, коленичи и започна да подрежда. – Даже може да се окаже, че ти си направил повече пари, не аз.

И той замахна по посока на пианиста, Болд с крайчеца на окото си забеляза, че нещо се движи във въздуха, сниши се настрани, вдигна едрата си дясна ръка и успя да улови летящото нещо.

Погледна надолу към разтворената си шепа и видя миниатюрно кубче от зелена пластмаса с форма на къща, с островръх покрив, което се използваше в играта монополи, за да се отбележи закупуването на нова сграда. Зелена… пластмасова…

Болд изрече глухо, останал без дъх, защото осъзнаваше важността на откритието:

– … къща.

– Игра – отвърна Беринсън.

Болд пъхна в джоба си миниатюрната зелена къщичка, потупа по рамото приятеля си и се запъти право към полицейската лаборатория, където откри Бърни Лофгрийн. Независимо че Бърни се беше приготвил да си тръгва, прие да извърши спешната задача, която Болд му постави, разбирайки колко важен може да се окаже резултатът.

Под зоркия поглед на сержанта Лофгрийн подложи на сравнителен анализ парченцето разтопена зелена пластмаса от писмото и зелената пластмасова къщичка на Болд. За което използва трансформиращия инфрачервен спектрофотометър на Фуриър – название, което Болд с мъка можеше да произнесе, а Лофгрийн наричаше съкратено ТИС. Резултатът представляваше първата истинска крачка напред в разследването: двете зелени пластмаси бяха идентични по химичен състав. Подпалвачът изпращаше разтопени части от играта „Монополи“. Къщи. Болд направи опит да се свърже с Дафи, надявайки се да получи обяснение в психологически план на намереното – разполагаше с реална следа и искаше да я разработи; усещаше импулс, нужда да проследи напипаната нишка до края – но тя не вдигаше телефона нито в плаващата си къща, нито в имението на Адлър.

Потегли за дома си, обръщайки внимание на ставащото по Орора авеню дотолкова, че да забавя ход като блеснат червените стопове на колите пред него и да ги следва на подобаваща дистанция – вършеше всичко това подсъзнателно, машинално. Мислите му бяха заети със Стивън Гарман и подозренията на Дафи, че той знае повече, отколкото дава да се разбере. Изви в една от пресечките, спря и няколко минути стоя зад кормилото, без да прави нищо.

Забеляза колата на Лиз – и изведнъж го обля вълна от подозрения и притеснения от съвсем друг характер.