Текст книги "Без шанс за разпознаване"

11.

Зад колата на Бърза помощ с непрекъснато мигащата й лампа стояха Болд и детективът, натоварен с разследването на пожара този път – Нийл Бейън. Изчакваха, докато мястото на пожара бъде охладено достатъчно, че да може да се върви по него. Болд прие предложената му каска и специалното яке, но на краката му бяха собствените му непромокаеми туристически ботуши.

Бяха стояли така четири часа, преди инспекторът от експертната група към градския съд да беше решил, че е време да се заемат с това, което беше останало от номер осемстотин седемдесет и шест на Северна петдесет и седма улица. Към него се беше присъединил и Стивън Гарман, който беше пристигнал след второто повикване.

Болд стъпваше в локви и кал. Въздухът беше тежък – комбинация от мирис на влага, тлеещ огън и мърша. Нийл Бейън поведе Болд през зейналата на мястото на къщата дупка с думите:

– Гледай пред краката си. Аз ще се оглеждам наоколо. Ако ти кажа да се наведеш или да скочиш, не се чуди какво става, а го направи. Затова трябва да гледаш надолу – за да можеш веднага да се ориентираш накъде да се спасяваш.

И Бейън, и Болд носеха мощни фенери, за да осветяват останките от опожарената сграда. Болд беше удивен до каква степен пожарът я беше направил неузнаваема и сподели впечатлението си пред Бейън.

– Почти няма какво да се види от нея – беше коментарът му, докато се насочваше към сутерена, където вече работеха двама от специализираното звено.

– Вече са й направили обстоен оглед – обясни Бейън, разочарованието ясно му личеше. – Пожарникарите по принцип оглеждат навсякъде, за да са сигурни, че пожарът навсякъде е овладян. Това е правилна тактика, но ние ги насърчаваме да се отказват от подобни обстойни огледи при пожари от съмнителен произход, за да не унищожат евентуалните улики и доказателства. Работата е там, че при огън с висока температура пламъците проникват във всички възможни ъгли, дупки, килери, изобщо скришни места. За да се обезопаси изцяло мястото, за да овладееш изцяло огъня, всъщност трябва да огледаш навсякъде, да се поразровиш – всичко е въпрос на време. Ние обаче – инспекторите – бихме предпочели огледът да стане по-късно. За да може и ние да присъстваме, когато все още гори, но вече под контрол. Следователите трябва да могат да видят всичко така, както си е било. Така шансовете им да намерят някоя улика са по-големи. А какво става, когато дойде време специализираното звено да се намеси – всичко вече е изметено и направо лъщи от чистота.

Опожарената сграда представляваше смесица от напълно овъглени и все още тлеещи вещи – алуминиева дограма, прекатурени мебели, мокри килими и изпочупени стъкла. Бейън и Болд внимателно си проправяха път през бъркотията. Половината от къщата просто липсваше, на нейно място имаше кръгла дупка, стигаща до сутерена, където Гарман и другият инспектор от експертната група се ровеха из останките. Пожарът беше наподобил движението на падащ стълб и, започвайки от центъра, беше помлял стените в посока към задната част на сградата.

Бейън промърмори:

– Не бях виждал такова нещо. – След което веднага се коригира: – Освен на снимките от „Пожара Инрайт“.

– По-лошо ли е в сравнение с други пожари? – поиска да си изясни Болд.

– Изобщо не може да става сравнение с друг пожар. Работата е много по-лоша и от най-лошия пожар.

– За какво всъщност трябва да се оглеждам? – попита Болд.

– Повечето неща ще са нападали там долу – отвърна Бейън. – Каквото е останало, повечето е в сутерена. Падали са в него като в чаша. Овъглени остатъци. Стъкла. Тухли. Кабели. Изолация. – Той освети с фенера си дупката. Гарман за момент вдигна глава към тях, след това продължи заниманията си. – Забеляза ли какво липсва? – попита Бейън Болд. – Фаянсът. Мивките. Тоалетните чинии. Къде са? Същото като при Инрайт. Ще ти кажа къде са: там, долу, стопени, което означава, че говорим за температура на горене от хиляда – хиляда и петстотин градуса, което слага този вид пожар в отделна графа. А като прибавим и факта, че близкостоящите сгради не са били засегнати от пламъците – защото подпалването е станало смразяващо бързо – и ето ти един напълно объркан пожарен инспектор пред теб.

– Значи евентуалните улики и доказателства са тук долу? – попита Болд.

– И то в силно намалено количество. Каквото е попаднало в ядрото на пожара, в по-голямата си част направо се е изпарило. – И той повтори, натъртвайки. – Изпарило.

Хеликоптер на една от телевизионните станции забръмча над тях, насочвайки към опожарената сграда прожектор, чиято светлина за миг ги заслепи. Болд видя за кратко изцапаното със сажди лице на Бейън и кървясалите му очи. Във въздуха изведнъж се понесе различен мирис, до болка познат, и Болд се заоглежда наоколо.

– Какво има? – попита Бейън, усещайки възбудата на Болд.

– Има труп – отвърна с угрижен тон Болд.

До тях достигаше шум от движещи се коли, от разговори по двустранни предаватели, бръмчене на хеликоптер. Далеч някъде се чу и лай на разярен пес.

Бейън отри лице с ръка, попивайки влагата, размазвайки обаче още повече мръсотията по него.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм – сопна му се Болд. – Обзе го паника. Съседите, които бяха разпитани, не можаха да кажат със сигурност дали някой е бил вътре по време на пожара. – Може да е било куче. Или котка. А не човек.

Макар да подозираше, че точно човек е бил. Миризмата идваше отдолу. Дали само полицаите от отдел „Убийства“ можеха да разпознават тази специфична миризма, зачуди се той. Нямаше желание да става свидетел на намирането на обгорял труп. Беше присъствал на аутопсия на един такъв. Веднъж му беше предостатъчно.

Улови за лакътя Бейън и му каза:

– Ако и при вас процедурата е като при нас, тогава ще трябва да се установи периметърът на търсене, преди да са се намесили и други миризми. Търсим хартийки от дъвки, клечки от сладолед, капачки, клечки за зъби…

– Разбирам. – Бейън махна с ръка надолу. – Засега всички действия са съсредоточени долу. Зоната, откъдето е започнал пожарът, е точно в центъра на сградата. Няма да искат да им се пречкаме там. Аз ще бъда тук още час-два най-малко.

– Нека всеки от нас избере посока на движение, за да идентифицира източника на миризмата, след това ще се разменим. – Болд за първи път се почувства на своя почва след потушаването на пожара. И започна да нарежда със заповеднически тон: – Не вдигай очи от земята. Оглеждай внимателно.

Разбирайки какво може да търси Болд от казаното преди малко, Бейън каза:

– Всичко, което се е оказало близо до сградата, е отишло в пламъците. Няма да намериш никакви хартийки от дъвки или нещо подобно.

– Хайде, не се опъвай – призова го Болд.

– Добре, добре – смотолеви Бейън, – експертната група на помощ на отдел „Убийства“!

Болд му смигна и сведе поглед надолу, към обгорялата яма, където Гарман и другият инспектор ровеха из боклука. Мислеше си до каква степен е бил унищожителен пожарът и че едва ли ще открият труп, а без труп значи нямаше и убийство. Нямаше да има и разследване за убийство. Неговата група се занимаваше със случай на намушкване с нож на Лекарствения хълм и с друг на предполагаемо удавяне близо до пристанище Шилшол. Носът му усещаше това, което очите все още не можеха да потвърдят. Може би тялото, чието присъствие подушваше, нямаше да може да се намери.

Тревата, опасваща сградата, беше обгоряла до черно от високата температура, а земята под нея се беше превърнала от струите вода от маркучите на пожарникарите в жвакаща кал. Болд се оглеждаше за капачки от бутилки, фасове – изобщо нещо, което би могло да го насочи към подпалвача. Докато се движеше в очертанията на обгореното, той се опита да възстанови престъплението. Разказваха се легенди за полицаи, които едва ли не били способни да видят престъпленията – да си създадат ясна представа за убийствата. Болд не притежаваше такава способност. Но понякога можеше да реконструира технологията на убийствата, базирайки се на видими белези и факти. В редки случаи фантазията така завладяваше съзнанието му, като че му прожектираше филм за това как точно се е случило убийството. В тази нощ на ранния следобед случаят беше точно такъв.

Той вдигна глава и пред него изведнъж като че се извиси непокътнатата още къща. Къщата, която никога не беше виждал. Беше покрита с кафяви шинди, а около прозоречните пространства бяха боядисани в бяло. Представляваше съвсем семпла конструкция, двуетажна. Без комин, но с телевизионна антена стар модел, изкривена и ръждясала, с която от дълго време е било невъзможно да се ловят сателитни канали. Видя стълба, подпряна на една от страничните стени, и гърба на мъж, който се катери по стълбата.

Зад него изви сирена и образът изчезна. Той се огледа наоколо, като че се беше загубил и искаше да се ориентира; като че се беше събудил. С никого не беше споделял за явяващите му се халюцинации, даже не и с Лиз. Половината от нежеланието му да разказва за това се дължеше на потенциалната възможност да предизвика смущение и объркване, другата половина на суеверие – не искаше да предприема нещо, което би могло да сложи край на редките моменти, когато проникваше в миналото.

Знаеше от предишните случаи, че не трябва да мърда от мястото си. Знаеше от разговорите си с Дафи, че подобни състояния на живо въображение обикновено бяха предизвикани от нещо видяно, звук, мирис; че такива стимули се запечатват в подсъзнанието. Разбираше, че това, което беше отключило видението, се намираше някъде наблизо или току-що беше минало край тях. Първо се заслуша в звуците и шумовете. След това подуши миризмите, носещи се от обгорялото пространство. През цялото време очите му се вглеждаха внимателно в това, което го заобикаляше.

Отговорът лежеше досами краката му, не в миризмите или звуците. Две следи в калта, два правоъгълни отпечатъка в почернялата трева. До дясната вдлъбнатина имаше някакви сини точици върху калта. Той се приведе, внимателно ги разгледа и остана разочарован, тъй като ги идентифицира като отпечатъци от стълба. Пожарникарска, реши той. Страничните греди на стълбата бяха потънали на около шест сантиметра в пръстта, оставяйки характерен отпечатък във вид на обърнато V.

Болд веднага скицира видяното, след което се изправи и видя, че Бейън е застанал до него.

– Откри ли нещо? – попита го Бейън.

Болд отбеляза:

– Предполагам, че пожарникарите са използвали стълби, за да се справят с пожара?

– Няма начин. Много е било горещо, за да могат да го направят. Освен това – допълни той, махвайки с ръка към пространството пред отпечатъците, – тук изобщо е нямало стена, огънят я е погълнал. Малко трудно би подпрял стълба, когато няма на какво.

Болд вдигна глава нагоре към мястото, където би трябвало да е стената, и видението с мъжа, катерещ се по стълбата, се върна. Отне му време да огради мястото с лента с полицейска маркировка, преди да продължи с огледа на самата находка. Бяха открити само отпечатъци, но не и стълбата.

Болд се обади в службата и поръча на Бърни Лофгрийн, старши специалист по идентифицирането, да изпрати някого, който да направи необходимите замервания и снимки на отпечатъците и да вземе образци от сините точици – от дреха може би или от парче плат – до тях. Обля го вълна от възбуда – улики, събрани от мястото на престъплението, каквито и да било улики и доказателства, бяха най-важното в едно разследване. Два палежа са прекалено много, помисли си той.

Болд тъкмо беше прекрачил прага на собствената си къща по-късно същата вечер, когато нова улика от мястото на престъплението се прояви от само себе си. Той беше престоял часове на мястото на пожара, надзиравайки отпечатъците, и беше присъствал и на гротескното по своята същност намиране на овъглен труп с нарушена цялост в сутерена, заклещен под преобърната вана. Преместването му беше извършено много внимателно. Самият Дикси се появи, за да се заеме с това – нещо, което много впечатли Болд. Полът и възрастта на жертвата останаха неопределени. Повече щеше да се знае след аутопсията на следващия ден.

Тъкмо беше влязъл през задния вход в къщата си и се препъна – буквално се препъна – върху новата улика: ботушите му бяха залепнали за пода веднага щом беше прекрачил прага. Те залепнаха, а Болд полетя напред и се сгромоляса върху пода като пияница след дълъг престой в бара.

Измъкна краката си от ботушите и понечи да пипне топящата се гума на подметките, но размисли. Щом това, върху което беше стъпвал, е могло да стопи подметка от вибрам, значи не трябва да си пъхаш ръцете в него. Зачуди се дали някой друг от присъствалите не се беше натъкнал на същия феномен, а може би единствен той е бил с граждански ботуши?

Набра номера на Бърни Лофгрийн, събуди го и му съобщи за подметките на ботушите си. Отговорено му беше да ги завие внимателно в алуминиево фолио и да ги занесе в лабораторията сутринта.

– Какво може да е, Бърни? – попита Болд приятеля си, след като старши специалистът приключи с инструкциите си.

– Или много силна основа, или силна киселина – отвърна Лофгрийн, в тона му се четеше недоумение. – Но какво е търсило нещо подобно в един пожар, засега не мога да ти отговоря.