Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 36 страниц)
– Какво всъщност означава натрошени остатъци? – попита Болд.
– Бетонът до такава степен се нажежава, толкова бързо, че и най-малката влага, попаднала в него, кипва и напуква повърхността. Виждал си как се пукат тротоарите през зимата. Изглежда по същия начин. Или като пришки, като акне. Течен взривател са използвали, сто процента. Той е добре дошъл за съборетини, а и нещата пасват – хлапетата обикновено използват бензин или родствени на него – нафта и дизел, дизел и ацетон. Отвсякъде могат да си го набавят. Но тези двата пожара, за които ви споменах, бяха по-люти и от най-жежките, които бях виждал досега. А и не съм виждал бензин да изгаря така. Всъщност имах предвид професионалист, но защо би се занимавал с такава съборетина? Както говорех, ми дойде наум защо – някой просто изпробва взривателите си. Нека да ти обясня, сержант. Всеки пожар си има своя самоличност. Не мога да кажа в кой момент идва усещането, че знаеш всичко за даден пожар – макар точно това да ми е работата; никой обаче не може да знае всичко. Колкото и старомодно да звучи, знам, че всеки пожар може да разкаже своя собствена история. Ако се проучи достатъчно време, разкрива тайните си. В очите на обикновения човек пожарът предизвиква само разрушение и хаос, но за тези от нас, чийто живот, а и смърт, са свързани с тази стихия, той говори красноречиво. Може да ти каже кога, къде и как се е родил змеят горянин и документира как се стига до онзи бушуващ ад. Пожарът не уважава нищо. И никого. И въпреки че поглъща всичко, оставя след себе си доказателства, издайнически белези за това кой или какво е причината за него. Пожарът поема самоличността на създателя си, така, както децата наследяват характера на родителите си: бавен и индиферентен; активен и инициативен. Проучих „Пожара Инрайт“ – продължи той. – Срещал съм се и с по-малкия му брат, и с по-малката му сестра, с тези обгаряния като пришки, за които говорих. Те всички са от един род, сержанте. Ако бях разказал за всичко това на заседанието, щях да разочаровам колегите. Защото, както го разказвам, излиза едва ли не, че оня идиот е трябвало да ни сервира повече такива пришки. Ще изглеждам едва ли не като негов защитник. Обаче и мен ме хваща страх от тия пожари, които изглеждат съвсем еднакви. И ако това се окаже вярно, значи си имаме работа с онази игра, където ти подвикват топло, по-топло, още по-топло, с извинение за лошото съвпадение. Смятай, че всичко е планирал за „Пожара Инрайт“. Бъди сигурен, че много добре е знаел какво да очаква: във връзка с количеството запалителен материал, за скоростта на обгаряне, за степента на разрушение.
– Караш ме да настръхвам, господин Гарман – смотолеви Болд.
– И мен ме хваща страх – кимна Гарман. – Искаш ли да знаеш защо? Хайде да те попитам нещо: този идиот подпалил ли е два, три, четири пожара само за проба – поел ли е такъв голям риск само за да се подсигури всичко при „Инрайт“ да мине перфектно?
– Подпалил ли е?
– Няма начин. Рискът е прекалено голям. Един пожар може. Но четири? Или шест?
– Какво всъщност искаш да ми кажеш с това?
Гарман вдигна ръка към джоба на ризата си и извади оттам един отворен плик. Сложи го пред Болд, който предпочете да не го докосва. Адресът, за който беше употребено синьо мастило от химикал, представляваше писани с несигурна ръка, разкривени печатни букви.
– Това си го получил? – попита Болд.
– Да.
– Друг?
– Не. Не съм го показвал на никого.
Болд изнамери молив и с негова помощ преобърна писмото така, че да може да гледа към него, изпълнен с любопитство, но и в същото време с известна неохота.
– Защо на мен? Защо сега? – попита той.
Тези въпроси видимо разтревожиха Гарман и Болд усети, че той се беше приготвил от доста време за подобен отговор.
– Колко такива сведения получаваме всички ние? Ти ги получаваш. Аз ги получавам. От разни гадатели. От чешити. От скитници. Повечето от тях свършват в кошчето за боклук. Имах даже цяла поредица от една жена, която започна да ми пише, след като ме показаха по телевизията. В първото си пишеше за секс. Второто беше пак такова със снимка. И третото беше със снимка – този път със свалена блуза. За петото вече се беше снимала чисто гола в леглото, в отвратителна поза. А шестото вече не беше писмо, а видеокасета. И толкова. После спря да пише. – Изтри няколко капчици пот от горната си устна. А на петия етаж изобщо не беше топло, все пак не беше лято. – Значи, ако нещо такова пристигне, го завеждаш като писмо от чешит. Обаче то пристигна в деня на „Пожара Инрайт“ – изпратено на домашния ми адрес, а не до службата.
Болд напомни на мъжа:
– Взел си го със себе си на заседанието, но предпочете да не го показваш. Защо?
– Показвам ти го сега.
– Защо? – повтори Болд.
Гарман беше червенобузест по рождение и с широка усмивка, ако решеше да я демонстрира.
– Не ме остави да го направя – отвърна той на Болд.
– Защо го показа на мен, а не на колегите си?
– На момчетата ли? Виж, аз съм един от тях. Зная как разсъждават. Ние разследваме пожари, сержант. Щяха да ме вдигнат на балон и ще ти кажа защо. Заради това – каза той, сочейки писмото. – Може и да е важно, може и да се окаже пълна глупост. Но ти ще кажеш, това не е моя работа, нито на момчетата. А ако се окаже, че е нещо важно, ти си именно човекът, който ще го разбере.
– Аз ли съм наистина?
Болд не желаеше това писмо. Не желаеше повече този случай. Твърде много хора имаше между него и доказателствата; доста неща не знаеше и трябваше да научи. Осъзна, че ако трупът го нямаше в този случай, той нямаше да се превърне в негов. За момент даже възнегодува срещу Дороти Илейн Инрайт.
Явно усещайки това, Гарман каза:
– Виж, това просто са глупости накуп. Това е другата причина. Не е заплаха или нещо такова. Но не е и много нормално, нали разбираш? Нещо като пластмаса и нещо като стихотворение. Абсолютна тъпотия. Обаче после си помислих, може пък да значи нещо. Тези петна… Взех, че го измъкнах. Три дни беше стояло в боклука. Измъкнах го оттам едва тази сутрин, преди заседанието, усетих се, че датата е същата.
– Пуснато е от Капитолия – каза Болд.
– Аха, и на мен ми направи впечатление.
С помощта на гумичка Болд внимателно разгъна самозалепващата сгъвка на плика. Помогна си и с молив, за да вдигне и обърне плика и изтърси съдържанието му върху масата. Едно нищо и никакво парченце, както изглежда стопена пластмаса, червено на цвят, се плъзна на повърхността й. Беше с размерите на жетон за покер.
С помощта на втори молив Болд издърпа и разгъна листа хартия.
Гарман се обади нервно:
– Май доста си тренирал с китайска храна.
На Болд не му стана забавно. На листа хартия имаше грубовата рисунка на мъничко човече, катерещо се по стълба. Болд си представи фигурата на пожарникар. Фактът, че беше без глава, щеше да получи съответния коментар от психоложката на управлението. До рисунката, със същия необработен почерк, познат от адреса на плика, беше написано:
„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“
След мъчително мълчание Болд вдигна глава към едрия мъж, седящ до него, и изрече с пресъхнало гърло:
– Това не ми харесва.
– Не – отвърна другият. – Много добре те разбирам.
5.
Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.
Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.
Сигурно е имало период, в който се е страхувал от тъмното, но оттогава беше минало доста време. Сега имаше други неща, от които се страхуваше повече. Джек имаше способността с поглед и с тон да плаши Бен така, че краката му ставаха като кашкавалени, а мислите му – заплетени и объркани. Имаше случаи, когато за нищо и никакво натискаше Бен върху пода и придържайки възглавница върху гърба му го пребиваше, стоварвайки юмрук след юмрук, пиянски и абсолютно без задръжки, така ударите проникваха дълбоко в тялото на Бен и не оставяха синини по кожата му. След това дни наред, когато пикаеше го смъдеше, а лайната му се точеха като черна смола.
– Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли? – повтаряше Джак, докато траеше наказанието.
И ако Бен имаше глупостта да му отговори, глупостта да си отвори изобщо устата, то тогава наказанието продължаваше, докато мъжът физически се изтощеше и загубеше интерес. За Бен да крещи и реве беше нещо немислимо.
Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване. Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи – страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ – Емили постоянно му го повтаряше.
Неоновият надпис светеше на прозореца на Емили: „ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО – ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“
Което означаваше, че тя си беше вкъщи, готова за работа. Най-много клиенти я посещаваха вечер. Бизнесът й разчиташе както на постоянни посетители, така и на идващи за първи път.
Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз – една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата – откривайки, че е заключена, седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.
Не след дълго се почувства самотен и му доскуча, реши да се покатери на кедровото дърво. От набързо скованата платформа, закрепена високо в клоните на дървото, той можеше да вижда колите по „Мартин Лутър Кинг“. Виждаше и мигащите светлини на самолетите, пресичащи небето. Небостъргачите в центъра на града се издигаха страховито, очертавайки върху хоризонта линия, която той можеше да нарисува със затворени очи. Можеше да назове всяка сграда, както астроном познава съзвездията.
Когато колата под него запали мотор и пое по алеята към улицата, той се сепна и излезе от унеса си. Спусна се надолу по клоните в последователност, която беше усвоил от много упражнения. Надолу, надолу, надолу. Маймунка, беше го нарекла Емили.
Тя го посрещна така, сякаш не се бяха виждали от месеци, а всъщност бяха минали само няколко дни. Прегърна го, каза му колко се радва, че го вижда, и веднага настоя да хапне нещо. Тъкмо беше сложила да притопля лазаня в микровълновата си фурна, когато се звънна на вратата.
– Ти седни да ядеш – каза тя. – Няма нужда да ми помагаш сега.
– Искам да ти помогна – възпротиви се той, скочи и дръпна чекмеджето с безжичния радиопредавател.
Тя не го спря. Той провери предавателя като каза няколко думи в уоки-токито. Тя потвърди с кимване, че системата действа. После провери как изглежда в огледалото, щипна няколко пъти бузите си и тръгна към вратата.
Бен се измъкна през задната врата.
Колата, паркирана в алеята, беше раздрънкан син микробус с олющена и очукана каросерия. Предното стъкло беше пукнато, а страничното огледало откъм предната седалка за пътника до шофьора беше счупено. Бен заобиколи и доближи страничното прозорче откъм мястото на шофьора, така колата му служеше като преграда между него и входната врата, би могъл да се скрие, ако клиентът неочаквано излезеше навън. От страничната броня се хилеше с глупава усмивка нарисувано човече с надписи „Здравей!“ и „Клуб Добрият Сам“. През страничното прозорче откъм шофьорската седалка видя чифт авиаторски очила върху плота над таблото, от огледалото за обратно виждане висеше картонена фигурка на гола жена. „Мъж е“, реши Бен. Уличното осветление открояваше всичко в кабината, сякаш беше ден; разбира се, много добре не можеше да види какво би могло да има на пода – а там май имаше много нещо, най-вече боклуци. Пепелникът беше препълнен с фасове.
– Той пуши – докладва в уоки-токито. – На предното стъкло – стикер за разрешено паркиране във военновъздушна база „Командир Джоузеф“. – Изпъна шия, за да разгледа по-добре таблото. – Хубава музикална уредба, като се има предвид състоянието на микробуса. В музикалния бизнес е.
Как му се искаше на Бен да отвори вратата, още повече му се искаше да надникне в товарната част на микробуса – но се съобразяваше с правилата, които му беше наложила Емили. Като наблюдаваше, не вършеше нищо незаконно – влизането вътре коренно щеше да промени ситуацията.
Нямаше какво повече да се гледа. Той отстъпи назад, оглеждайки товарната част. Спомена на Емили за човечето и названието на клуба, тъй като това можеше да подскаже на Емили какъв човек е клиентът й. Отбеляза, че микробусът има прозорче на покрива, което беше полуотворено, представи си как се вмъква вътре и там открива всичко, което би могло да се научи за този мъж. Искаше да съобщи на Емили нещо по-съществено. Един от долните клони на кедровото дърво се спускаше точно над покрива на микробуса и той си помисли дали да не се покатери на този клон и да надникне през прозорчето. В крайна сметка реши, че то не е достатъчно отворено, за да успее да види каквото и да било.
Обиколи два пъти микробуса, след това се промъкна тихо в кухнята и зае любимото си място зад шпионката, която Емили беше направила точно с тази цел – за шпиониране. Тя обичаше да излиза от стаята за гадаене; да напуска клиентите си и после да ги наблюдава какво правят, останали сами; твърдеше, че така може да научи доста много за самоличността им. Бен залепи здравото си око за шпионката – примигваше, гледаше и слушаше, сърцето му лудо биеше, кожата му тръпнеше.
Мъжът беше едър, широкоплещест, с големи ръце, груби черти и дълбоко поставени очи. Косата му беше подстригана почти до голо, все пак си личеше, че е блондин, челюстта му беше квадратна, а брадичката му сякаш беше като с нож отрязана. Бен огледа първо лицето на мъжа, после насочи поглед към дясната му ръка, която изглеждаше отвратително и тъкмо затова привличаше внимание. Трите му последни пръста бяха обгорели и слепени един за друг така, че приличаха на миниатюрен плавник. Бен, заради стъкленото си око, знаеше много добре какво значи да си различен от другите и макар да потръпна при вида на ръката, се изпълни със симпатия към мъжа. Сигурно не му беше леко да живее с тази ръка.
– Сигурен ли си? – попита Емили клиента си.
– Да, госпожо. Само четвърти октомври. Това е всичко. Сряда, четвърти. Само дали ще е добър за мен, или не, нали разбирате, според астрологията.
– Само този ден.
– Само този ден. Дали е добър, или не за един бизнес.
– Трябва да направя хороскоп и след това да направя тълкуване. Това не става бързо.
Той кимна:
– Разбирам. Познавам едно момиче и то също разбира от астрология. След колко време ще стане?
– Четири-пет дни. Трябва пак да дойдеш.
– Не ми е проблем. Мога да дойда в града, няма проблеми.
– Тарифата ми е петдесет долара за хороскоп. След като веднъж вече съм го направила – добави веднага, – вземам само десет долара, за да ти го разтълкувам… ако искаш и по-нататък да дойдеш.
– Може би. – И добави: – Няма проблем с парите. Петдесет долара.
Бен си помисли, че мъжът изглежда нервен и се запита дали тази нервност има нещо общо с обгорялата ръка, дали този мъж винаги се чувстваше така неловко, дали постоянно имаше чувството, че хората го гледат в ръката. Бен познаваше това чувство. Той беше носил тъмни очила на първата година след операцията, но очилата привличаха повече внимание, отколкото самото стъклено око после. Чудеше се какво толкова важно можеше да стане на четвърти октомври. Едно нещо беше разбрал, докато се навърташе около Емили, колко особени бяха хората, как им се искаше някой друг да им каже какво да направят, кога да го направят. Емили не спираше да повтаря на Бен как трябва да вярва в себе си. Тя наричаше своите клиенти загубени овчици, които отчаяно търсят своя пастир. Бен си мислеше, че повечето възрастни всъщност бяха деца в душите си и толкова се страхуваха от бъдещето, че идваха при Емили за съвет. Бен почти постоянно се страхуваше. Чудеше се дали и с другите хора е така.
– Петдесет долара за хороскопа, десет за тълкуването – реши окончателно да изясни Емили, не си оставяше магарето в калта.
– Добре.
– Добре. Трябва ми датата ти на раждане, часа и мястото…
– Часът? – прекъсна я той.
– Това е много важно.
– Не знам в колко часа съм се родил. И кой изобщо знае?
– Можеш ли да се обадиш на майка си?
– Не! – отсече остро той. Като че изведнъж фигурата му се извиси застрашително. – Нямам никого.
Бен усети студени тръпки да го побиват – от глава до пети. Думите на мъжа бяха увлечени във водовъртежа на мислите му. Можеха да излязат и от неговата уста, ако си нямаше Емили. Нямам никого. Имаха повече общи неща, отколкото само физическия недъг.
– Имам акт за раждане – каза мъжът. – Там дали е написан часът?
– Вероятно.
– Тогава ще го донеса. Няма проблем. Може ли да се обадя по телефона?
– Става.
Като че нещо изведнъж го подразни и той каза:
– Не трябва ли човек като вас да знае тези неща?
– Мислиш си, че не знам нищо за теб ли? – попита го тя.
Той се втренчи в нея, също като Джек, когато беше пиян и се опитваше да се концентрира.
– Ти си военен – каза му тя. Той я изгледа шокиран. Бен се изпълни с гордост. – Във военновъздушните сили. Живееш сам. Чувстваш се задължен към другите, ти си от този тип, който винаги ще помогне, ако някой има нужда. С парите малко си закъсал точно сега, но нещата има изгледи в скоро време да се наредят. Очертава се добра сделка на хоризонта…
Очите му се бяха разширили и направо щяха да изскочат, макар той да се опитваше да овладее изненадата си. Потърка ръце една в друга, превърнатата в плавник част от дясната му ръка не помръдна – стоеше като чуждо тяло. Той вдигна отново поглед към Емили и я попита:
– Как така разбра?
– Това ми е дар от съдбата – отвърна тя.
Топло чувство на признателност обля Бен. Емили често наричаше него „моят малък дар от съдбата“. Те бяха екип. Емили се нуждаеше от него.
Той се почувства въодушевен.
6.
Всички отдели „Убийства“ започваха с живота на жертвата. Начинът на живот често казваше повече за неговата или нейната смърт, отколкото начинът на смъртта.
Болд трябваше да се срещне с майката и сестрата на Дороти Инрайт. Това беше един от онези разговори, които по-скоро би прехвърлил на някой от детективите, но не го направи. Трябваше да поприказва за това, какъв живот беше живяла мъртвата жена, за нейните приятели, нейните врагове. Необходимо беше да се напъха в кожата й и да поживее поне малко така – тази мисъл го ужасяваше. Нещо някъде в миналото на Дороти Инрайт беше довело до безвременната й смърт. Тя или е била ограбена, или е била заварена да върши нещо от някого, или просто беше обичала негодник. Такава беше работата на Болд – или дългът му – да открие този човек и да го изпрати на подсъдимата скамейка с достатъчно уличаващи доказателства, заради които да го намерят за виновен. Заместник-прокурорът не би се задоволил с по-малко.
Лу Болд не би се задоволил с по-малко. От момента, в който Дикси беше доказал наличието на човешки кости сред натрупаните отломъци – значи и наличието на мъртвец – мислите му, енергията му, цялото му внимание бяха подчинени на един целенасочен устрем – да види престъпника или престъпниците изправени пред закона, да принуди убиеца или убийците на Инрайт да капитулират и да заплатят на обществото заради незаслужената и с нищо неоправдана смърт.
Изпита един вид благодарност заради Сидни Фидлър, който се беше изправил пред бюрото му в този момент, забавяйки го с тръгването за разговора с роднините на Инрайт.
Сидни Фидлър беше ужасно слаб и най-вече плешив. Носеше дрехи, които не си подхождаха, и винаги изглеждаше сънлив, макар да притежаваше един от най-острите умове, с които беше работил Болд. Лошото беше, че Фидлър беше пожарникар на ротационен принцип към полицейското управление – Сиатъл, в качеството си на детектив по палежите, вместо да бъде член на групата на Болд към отдел „Убийства“. Що се отнася до способностите му, нямаше много като Сидни Фидлър в този град. Ерген, самотник по принцип, той изглеждаше на шестдесет години – и се държеше като шестдесетгодишен. А беше току-що прехвърлил тридесетата си година.
– Помислих си, че би трябвало да направя известни разяснения по доклада от лабораторията за теб, сержант. – Въпреки ниския си ръст, той имаше дълбок и плътен тембър. Гледаше Болд право в очите. – И да те запозная с последните тълкувания по някои подробности. – Не дочака отговора на Болд и продължи с уверен тон, подавайки му доклада. – Това е предварителен доклад под формата на паметна записка, която да ни даде представа какво ще получим впоследствие.
Болд помръдна върху стола си. Такива паметни записки бяха проява на щедрост от страна на подвижната криминална лаборатория на щат Вашингтон, по правило се изпращаха само в случай на много важна и опасна информация и като намек, че ще изтече към медиите. Паметните записки даваха на следователите съществена представа за заключенията на лабораторията, точно тези записки рядко ставаха достояние на медиите. Но самата поява на тази записка означаваше за Болд, че заключенията на лабораторията бяха достатъчно знаменателни, за да се очаква и изтичане на информация. А това не беше добра новина.
– Сигурна работа – промърмори Болд.
– Бейън и аз го обсъдихме с момчетата от специализираното звено към…
– Гарман беше ли там? – прекъсна го Болд.
– Всъщност, да. Познаваш ли го?
– Не много добре – отвърна Болд. – Продължавай.
– Тия момчета от експертната група към градския съд са по-старички, но са и по-опитни. В града има пет хиляди пожарникари, разпределени в четиридесет и два полицейски участъка. А има само седем експерти към градския съд, нали? Всички заедно са натрупали най-малко двеста години опит по линия на тази работа. Казвам ти го само за информация, сержант – прощавай, ако ти казвам нещо, което вече знаеш.
– Не, не – успокои го Болд. – Оценявам това. Продължавай – повтори.
Усети се неспокоен заради заключенията на лабораторията. Въведението на Фидлър го караше да гадае какво може да последва.
– Пожарният инспектор от експертната група е проследил обгарянето до мястото на започването на пожара, надявайки се да открие остатъци от запалителното вещество, за да ги дадат на химиците. Както знаеш, „Пожарът Инрайт“ е много необичаен, защото зоната на започването е била почти изцяло унищожена от огъня. Може би това обяснява всичко, а може и да не го обяснява. Момчетата от специализираното звено мислят, че не го обяснява. Работата е там, сержант, че… докладът на лабораторията отрича да са били използвани въглеводороди. Това е най-същественото. Предполагам, че в твоя ресор това е равносилно на случай, при който да извадиш труп от водата, а да установиш, че няма вода в дробовете. Честно казано, смайващо откритие.
– И какво означава това? – попита Болд.
– Откровено ли? Не чак толкова много. Но не ми харесва. Най-добрата ни защита пред медиите ще бъде, че не сме открили разтопен метал в достатъчно количество и затова сме получили отрицателен резултат. Често се случва. Не и в нашия случай обаче – ние открихме натрошени метални остатъци и онзи синкав бетон, а това със сигурност ще покаже, че са били използвани запалителни вещества. Това е смайващото – то е, за което ме питаш. Защо няма въглеводороди? Няма и никакви петролни продукти. Защо? Другото е, че това не е краят, няма начин. Колективният съвет на експертите към градския съд е да съберем нови образци и да ги изпратим в Честнът гроув, в лабораторията на специализираното звено по палежите към ФБР. Много са добри там, страхотни химици. Специализирани са по палежи и бомби. Ако посочим, че е спешно, може да получим резултата само след две седмици. Има голяма вероятност да открият това, което на нас ни се е изплъзнало.
Фидлър спря за миг, не отмествайки красиво оформените си тъмнокафяви очи от сержанта, давайки му възможност да асимилира чутото. После продължи:
– Попита ме какво означава това. Трябва да е било използвано някакво запалително вещество за пожара. Не може да се е издигнал на три и половина километра и да е нажежил бетона до синьо само от няма нищо. Ние сигурно сме го пропуснали – поради най-различни причини. Най-доброто, което можем да направим, е да изпратим на федералните нови образци, за да опитат отново. Може да открият нещо.
– Въглеводороди – каза вместо него Болд. – Очакваш да открият въглеводороди.
– Много ще се изненадам, ако не открият.
– Ами ако не открият? – полюбопитства Болд.
– Нека да бързаме бавно.
На Болд не му хареса тонът.
– Можеш ли да ми дадеш малко повече разяснения, просто за всеки случай?
– Да ти объркам главата с безполезни факти? Или какъв човек е подпалвачът?
– Блажени са незнаещите, така ли? – попита Болд.
Изведнъж се почувства неловко с Фидлър. Не се ли опитваше да скрие нещо?
– Ако искаш да станеш спец по пиротехника и химия на запалителните вещества, си е твой проблем, сержант. Аз как постъпвам? Изчаквам си докладите от лабораторията, изчитам ги внимателно и тогава разбирам какво ще ми трябва да науча повече за дадения пожар. Ти как беше по органична химия?
– Прескочи този въпрос и дай следващия – изръмжа Болд.
Не му се искаше да си признава пред този мъж, че като ученик в горния курс даже беше записал допълнителни часове по химия и беше получил една от двете отлични оценки за годината. А сега не помнеше нищо и щеше да изглежда като тъпанар. Реакцията му накара Фидлър да се захили – имаше нужда да отиде на зъболекар.
Болд каза:
– Синкав цимент и отрицателен лабораторен резултат за наличие на въглеводороди. Това ли е накратко? – За миг направи пауза. – Кажи ми, Сид, какво мислиш за писмото, което е получил Гарман? Свързано ли е, или не?
– Датата съвпада. Писмото е шантаво. Не знам какво да кажа за пластмасата.
– Ще го изпратя долу за анализ.
– Ти какво мислиш за писмото? – попита Фидлър.
– Ако ставаше дума за обикновено убийство, щяхме да го вземем на сериозно, особено ако е било получено от жертвата.
– А ако ти го беше получил?
Болд отвърна:
– Аха, предполагам, че ако аз го бях получил, също щях да го взема на сериозно.
– Значи това, че Гарман го е получил, те обърква, така ли?
– Факт е, че той е член на експертната група по палежите към градския съд – това го разбирам. Обаче къщата на Инрайт не е в неговия район…
– Неговата дружина – коригира го Фидлър.
– Както и да е. Щом има основания да вземем писмото на сериозно, тогава възниква друг въпрос: защо подпалвачът не го е пратил на друг член на експертната група? Искам да кажа, ако познава така из основи типа организация на пожарникарите и пожарните инспектори, защо не е пратил писмото на съответния експерт?
Фидлър смръщи вежди и прехапа устни.
– Не бях го поглеждал от тази страна.
– Това ме притеснява – въздъхна Болд.
– Аха… вярно. Прав си – съгласи се Фидлър. – Сбъркал е.
– Хората бъркат по две причини, Сид. Или те наистина допускат грешка, или ние допускаме грешката да си мислим, че те са направили грешка.
– Значи случайно или нарочно.
– Точно така. И ако е нарочно, значи не те са сбъркали, а ние – защото сме го разтълкували по този начин – натърти Болд.
– Тогава, ако не е сбъркал? – попита Фидлър. – Ако наистина е искал да изпрати писмото точно на Гарман?
– Но защо на Гарман? – попита Болд. – Разбираш ли? – Направо можеше да прочете как се менят мислите на Фидлър по сменящите се изражения на лицето му. – Това може да стесни периметъра на разследването за нас. Може Гарман да се е отнесъл зле с някого? Някой, с когото се познава или с когото работи…
– Майка му стара – шумно въздъхна Фидлър. – Но това усложнява нещата. И ни отдалечава от жената.
– Ще караме подред – отвърна, прекъсвайки го, Болд. – Започвам да се запознавам с Дороти Инрайт постфактум. Нещата рядко се оказват толкова сложни, колкото ни се струват на пръв поглед.
– А аз? – попита Фидлър.
– Виж какво ще ти предложа: защо пък ти не се запознаеш със Стивън Гарман? – даде нарежданията си Болд, после добави: – Просто за всеки случай.
Двете жени с фамилия Инрайт, майка и сестра, бяха отклонили настояванията за среща в къщата на майката, съвместно владение в Редмонд. Независимо че трябваше да пътува дотам, Болд искаше да се срещне с майката на по-спокойно място, където нямаше да се притеснява да плаче, където щеше да бъде по-открита и откровена. Но сестрата на жертвата работеше в центъра и желанието на Болд да раздели двете жени в две различни срещи се осуети. Накрая се съгласи да се срещне с тях в четири часа в „Зимната градина“ на хотел „Фор сийзънс Олимпик“. И на двете беше казал да донесат снимки.
Разположен на любимото за светски събирания Пето авеню, „Олимпик“ беше сред малкото останали в страната грандхотели – в пищен и претрупан стил и много просторен. Съвсем явно беше, че е реконструиран и реставриран с много желание и без да се жалят средства. Фоайето беше великолепно, обслужването – безупречно. На Болд това място му беше добре познато. Слабостта му към чаепитието според правилата го беше водило тук няколко пъти, независимо от високата надценка. Това беше едно от малкото удоволствия, които си позволяваше. Колегите му си харчеха парите за уиски и посещения на мачове. Когато можеше да си го позволи, Болд предпочиташе да пие чай във „Фор сийзънс“ или да отиде на вечеря и за да се наслади на програмата в „Приятели на джаза“.
