Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 29 (всего у книги 36 страниц)
Видът му я накара да се вцепени от ужас – срещу нея стоеше човек с широки рамене и много по-висок. Този човек беше съвсем различен от предишния. „Той ме е набелязал“, помисли си тя, водена от интуицията си. Стойката му беше много по-агресивна, уверена и предизвикателна. Тя посочи петно от вода. Ноздрите на Джони Гарман се разшириха. На Мартинели й се зави свят. Но както я беше инструктирала Дафи, отсече:
– На „Лейкууд авеню“ не търпим петната!
Повече не погледна Джони Гарман; жената, за която се представяше, малко се интересуваше от мнението и чувствата на околните. Вместо това отвори вратата, прокара пръст върху плота в основата на предния прозорец и на лицето й се изписа видимо задоволство, че се е освободила от лепкавата бъркотия, която беше сътворило ангелчето й.
Седна зад кормилото и потегли, само след минута вече се усети в безопасност. В безопасност, но докога, запита се тя; положението й беше като на порцеланова касичка прасенце.
Дафи беше като зашеметена. Трябваше да изчакат известно време, преди да могат да прегледат записа, направен във вътрешността на форда. Но и без да го е прегледала, беше сигурна, че Гарман не е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса. Струваше й се невъзможно да е сгрешила в преценката си за него. Но се беше провалила. Друга жена – друга клиентка – предстоеше да умре тази вечер. Тя прошепна:
– Не мога да повярвам.
Болд изглеждаше не по-малко поразен от нея.
– Може би има достъп до системата за регистрация на МПС – предположи Болд. – И така научава адресите. Всъщност ние нищо не знаем за него.
– Не, не знаем – съгласи се Дафи, макар да подозираше, че и тя, и той вече знаят доста.
– Може би е компютърен хакер. Как иначе би могъл да научава адресите на жените?
Не се осмеляваше да я погледне, а това за Дафи беше показателно.
– Господи, Лу – прошепна тя.
Болд каза:
– Продължаваме, както е по план. Мартинели свърши страхотна работа. Сега отиваме при къщата и ще го чакаме да се появи. – Слуховите апаратчета в ушите им изляха поток от разменени реплики и инструкции. Болд не реагира на нито една от тях. – Сега остава да видим какво ще направи. Ще го проследим. Наблюдава го многочислен екип. Няма да го изпуснем, Дафи. Ще се справим. Нашият човек тази вечер няма да се прибере да чете книжки. Това го знаем със сигурност. И ще го докажем.
– Съжалявам – помоли за извинение Дафи с дрезгав шепот.
Но не него, сигурен беше той. Извинението й беше насочено към новата жертва на Джони Гарман – към онази, заради която той беше изпратил поредното си послание заплаха. Към тази, за която се опасяваше, че й беше писано да умре.
52.
Бен чака заедно със Сюзан в плаващата къща около час, след което и двамата ги обзе безпокойство. Дафи закъсняваше и независимо от молбите му, Сюзан не пожела да го остави сам. След срещата с Емили в парка Бейкър Ридж той непрестанно мислеше за нея. Беше му дошло до гуша от всички методики, системи и програми на Сюзан и Дафни. Искаше му се да приключи с всичко това и да се махне.
Сюзан, опитвайки се да звучи сдържано и спокойно, предложи да отидат в Полицейското управление – Бен подозираше, че му предстои да прекара няколко часа в скучно очакване, и затова каза:
– Тя ще се обади.
– Тя продължава да е на онова заседание от час и половина. Не мога да остана с теб, Бен. Ще се наложи да я изчакаш там.
– Ще я изчакам тук – натърти той най-малко за пети път.
– Не се надявай, момчето ми. Или в полицията, или се връщаме обратно в центъра за малолетни.
– В центъра? – не повярва на ушите си той. – Да не искаш да кажеш, че ще спя там?
Досега не беше оставал да спи там и нямаше намерение да го прави и тази вечер.
– Имаш право на избор. В полицията или в центъра?
Бен се ужаси от мисълта да прекара една нощ в центъра за малолетни.
– В полицията – беше отговорът му.
Бен и Сюзан преминаха през контролата на вратата, водеща към отдел „Убийства“.
Вътре всичко вреше и кипеше, полицаи тичаха нагоре-надолу, повечето разнасящи папки и всички изглеждащи съсипани от умора. Пистолетите на някои се подаваха изпод мишници и над коланите. Страхотно, помисли си Бен.
Сюзан непрестанно питаше за Дафни или за Болд минаващите покрай тях, най-накрая един полицай се вслуша в думите й, посочи дъното на коридора и спомена за лейтенант.
Сюзан посочи на Бен един стол, опрян на стената, и му каза да седне и да я чака.
– И аз искам да дойда – възпротиви се той.
– Ще стоиш там! – произнесе със заповеднически тон тя, улови го за раменете, завъртя го и лекичко го побутна.
Бен се отправи към стола.
Сюзан се насочи към дъното на коридора.
Бен остана сам за пръв път от векове насам.
Не можеше да откъсне мисли от Емили. Ами ако просто стане и си излезе през вратата…
Ако продължи да седи на стола, Сюзан ще го заведе в центъра и ще го остави там. Абсолютно беше сигурен в това. И заплахите им да навредят на бизнеса на Емили щяха да увиснат – ако нямаха него като свидетел.
Пъхна ръка в джоба си, за да провери дали там все още си стоят петте долара, които Дафи му беше дала за непредвидени случаи.
Заизмъква се от стола, оглеждайки се наоколо изпод вежди – по всичко изглеждаше, че никой не се интересуваше от него. Сюзан се беше изгубила някъде в дъното на коридора и никъде не се виждаше. Там й беше мястото! Той се запъти с бавна крачка към изхода, сред клокочещия хаос наоколо, все едно че търси тоалетната.
От десетте или петнадесетте души, които бяха най-близо до Бен, само две жени уловиха погледа му, и двете му се усмихнаха изкуствено – по начина, по който го правеха библиотекарките. Той не спря да крачи към изхода, изправил рамене, изпънал гръб – точно както Дафи го беше съветвала – беше сигурен, че някой ще се изпречи пред него и ще му попречи да избяга.
Но никой нищо не му каза.
Бен прекрачи навън и щом зави зад ъгъла, с все сила се затича към асансьорите.
„Емили!“, помисли си той. Сърцето му щеше да се пръсне.
53.
Дафи знаеше, че от момента, в който Джони Гарман беше идентифициран в автомивката, нямаше да остане сам нито секунда повече от живота си. Винаги щеше да има някой, който да го държи под наблюдение или да е в килията с него. Щеше да има адвокати, лекари, съдии и съдебни заседатели; но никога нямаше да остане сам.
Заради немного вероятната възможност Джони Гарман да си има още един помощник, освен Хол и баща си, не поеха риска да се срещнат с Мериън Мартинели.
Болд и Дафи най-много ги притесняваше липсата на телефонна връзка с „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет – телефонът беше изключен, след като къщата беше иззета в полза на града. Тази информация беше съществена, тъй като батерията на уоки-токито на Мартинели беше започнала да се изтощава. В четири и четиридесет и три следобед линията беше възстановена и телефонът в къщата иззвъня. Мартинели се отзова моментално.
– Ало? – прозвуча гласът й.
– Болд и Матюс, от заседателната зала – обяви Болд.
– Чуваш ли ме, Мериън? – попита Дафи.
– Да. Говори.
Отвърна й Болд, а не Дафи.
– Заподозреният е все още в автомивката. Очакваме, че ще остане там до пет часа. След това ще бъде под постоянно наблюдение и ако се насочи към теб, веднага ще те уведомим.
– Разбрано – отсече тя.
– Ще ти изпратим пакет чрез колетна служба – каза Болд. – Колетна служба, Мартинели. Разбрано?
– Колетна служба. Разбрано.
– Сълзотворен газ, противопожарно облекло и бутилка кислород.
– И батерии – напомни Мартинели.
– Добре – потвърди Матюс.
– Ако установим, че наблюдава къщата, ще излезеш от нея, като преди това изгасиш всички лампи.
– За да се увери, че момчето не е с мен. Да. Разбрах.
По линията се възцари тишина.
Продължи Болд:
– Вероятността да те последва е твърде слаба, но при положение, че те проследи, ще трябва да отидеш някъде. Не може просто да обикаляш с колата. На кино или в близкия супермаркет.
– Той може да подготви къщата за взривяване, докато ме няма.
– Знаем какво може да направи – сопна й се Болд. – Наблюдаваме къщата от всички страни.
– Ти се справи много добре – каза й Дафи, питайки се в същото време защо Гарман не беше погледнал в кутията.
За да научи адреса.
Пикап на колетната служба спря пред „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет в четири и петдесет и пет и Джон Ла Моя в кафява униформа изкачи стълбището и почука на вратата. Направи й знак, че й носи обещания пакет. Подаде й го и й прошепна:
– Всички работим сега за теб, Мартинели.
След което двамата се впуснаха в обичайния за такъв случай разговор заради евентуалния си наблюдател. Мартинели влезе в къщата и се върна с раницата на Бен – все едно че беше решила на свой ред да изпрати колет. Ла Моя отиде до пикапа и се върна с разглобяема картонена кутия, каквито използваха за бързи поръчки. Зае се да я сглобява, а в това време Мартинели попълни адреса на самозалепващия се етикет и бланката за бърза поща. След което сложи раницата в кутията, а Ла Моя я затвори и облепи.
В раницата на Бен беше видеокасетата със записа, направен в автомивката от скритата камера – с ясна картина, от която щяха да добият по-добра представа за това, какво беше правил Гарман в колата. От „Техническо обслужване“ нямаха търпение да получат този видеозапис.
– Ще бъдеш наблизо, нали, Джон? – попита Маргинели видимо притеснена.
– Съвсем наблизо. Ти си най-известното момиче в града тази нощ. Само не се притеснявай.
– Той е побъркан, нали?
И двамата разбираха за кого става дума.
Тя продължи:
– Държах ръката му. Не мога да ти опиша какво чувство изпитах.
– Трябва да тръгвам – прекъсна я Ла Моя. – Стой вътре. Това е най-разумно. Щом се появи той, и го залавяме.
Взе кутията с пратката и тръгна към пикапа.
– Добре – каза тя и на висок глас благодари на мъжа с кафявата униформа.
Полицайката в нея усети още нещо: Ла Моя също беше притеснен – от третата им среща насам не се беше държал така приятелски. Някой го беше накарал ли да се държи така?
Искаше й се всичко да е приключило.
После влезе в къщата и отвори пакета. Освен изброеното от Болд, имаше и батерии. Веднага подмени изтощилата се батерия на уоки-токито си – точно навреме, за да чуе съобщението на екипа за наблюдение.
Джони Гарман току-що беше напуснал автомивката.
Наблюдател №1: Имаме проблем! Заподозреният си тръгва с велосипед, не с кола! Поема в източна посока по Осемдесет и пета улица. Облечен е със син пуловер, с вдигната качулка, дънки, кара сив велосипед. С очила. Без каска.
Болд: Велосипед… В източна посока по Осемдесет и пета улица. Разбрано. Следи го, първи.
Дафи и Болд все още се намираха в боклукчийската кола, паркирана през две пресечки от автомивката. Диспечерът излая поредица от заповеди за разгръщане на наблюдателните екипи. Но настроението беше потиснато. Беше почти невъзможно да се следи велосипед. Гарман караше бързо, изпреварвайки колите отдясно и поемайки с пешеходците по пешеходните пътеки, ако светеше червено. Владееше всички трикове в това отношение. Диспечерът се опита да го следва и да направлява наблюдението, но му беше все по-трудно да се справя. Гарман въртеше здраво педалите и поддържаше висока скорост без умора – на юг през университетския квартал и през моста „Монтлейк“. Пътят стана стръмен и ако усетеше, че го следят, много бързо щеше да им се изплъзне. Всъщност на два пъти визуалният контакт с него беше изгубен, а след това изведнъж го виждаха да минава съвсем близо покрай наблюдателния пост – и краката му все така неуморно въртяха педалите. Стигайки „Мадисън“, той пое по нея на запад, към града, предизвиквайки смут сред преследвачите си, които полагаха какви ли не усилия, за да не го изпуснат. Очакванията им бяха, че той ще продължи на юг и поредният сменен екип, определен да го преследва в този участък, насити радиовръзката с възклицания и ругатни, свидетелстващи за тотално объркване. Без да е имал такова намерение, Джони Гарман ги подлагаше на невероятно изпитание.
Когато Болд се обади за хеликоптер, Дафи разбра, че са изпаднали в истинско затруднение. За хеликоптерите се плащаше по неколкостотин долара на час. Новината, вместо да върне увереността на Дафи, постигна точно обратния резултат: паника сграбчи сърцето й. Наблюдателните екипи не се справяха.
Нареждането за хеликоптера се оказа твърде късно дадено. Отново без ни най-малък намек и предупреждение заподозреният пое на юг, по „Бродуей“, после зави наляво при „Кълъмбия“ и навлезе в къса глуха уличка, качи колелото на тротоара, което му позволи да заобиколи жалоните, побити в асфалта, за да попречат на движението на колите. След това пое надолу по хълма, пресече Дванадесето авеню и буквално изчезна.
Кола без опознавателни знаци за принадлежност към полицията премина през тревната площ при „Шосе Джеймс“, боксувайки и плъзгайки се в калта, но визуалният контакт така и не беше подновен.
Джони Гарман беше изчезнал.
Студена пот изби по врата на Дафи и тя ядно я изтри. Откъм Болд се разнесе миризма на пот – той беше не по-малко напрегнат.
– По дяволите – промърмори той, след като чрез радиовръзката потвърдиха изчезването на Гарман.
– Той се движеше на юг, Лу. „Лейкууд“ е на юг – припомни му тя, споменавайки улицата, където го очакваше Мартинели като възможна негова жертва.
– Защо тогава мина по „Мадисън“? Защо зави по „Бродуей“? – попита реторично Болд. – Ще ти кажа защо: защото ни усети. И ни изигра.
– Не смятам така – възрази Дафи. – Никой от наблюдаващите екипи не докладва за проявени признаци на страх и паника. Той следваше някакъв маршрут. До микробуса му? До лабораторията му? Следвал е свой маршрут. Може би до компютъра, откъдето да разбере адреса на Мартинели? Маршрут.
Болд нареди да се установи наблюдение върху „Тунеления парк“. Направо не беше на себе си. Отчаянието беше лишило от цвят лицето му и изцъклило очите му. Още два наблюдателни екипа бяха изпратени на „Лейкууд авеню“.
– Изгоряхме! – процеди той.
И след това, усещайки иронията в коментара си, се разсмя с цяло гърло. Беше истеричен смях.
Дафи изпита желание да го докосне – както заради него, така и заради себе си. Сълзи бяха избили в очите му – отново – и тя си помисли, че той ще рухне – съвзе се, както се беше съвземал толкова пъти досега, много бързо.
При нея съвземането не можа да стане толкова бързо, както се оказа. Тя се разкъсваше от вина заради неуспеха си да предугади поведението на Гарман и от страх заради пожара, който неминуемо щеше да избухне. Но последната капка се изля в горчивата чаша на този неин ден съвсем по друг повод. Диспечерът се извърна заедно със стола си към Дафни – боклукчийската кола се носеше по улиците на Сиатъл – и й каза:
– Матюс, съобщение за теб от управлението: някой на име Бен е избягал. Не ми казаха фамилията, нито откъде е избягал, но настояха да ти кажа, защото си била заинтересована.
Дафи ахна, като че студен душ се изсипа върху нея.
– Няма ли да свърши този ден? – изръмжа ядно тя.
54.
Бен стоеше и упорито чакаше на отсрещната страна на улицата, на която се намираше малката лилава къща с познатия неонов надпис, макар всяка изминала минута да му се струваше час. Дом – не можеше да я нарече по друг начин. В алеята беше паркиран камион шевролет и Бен веднага влезе в кожата на следовател и анализатор, отбелязвайки наличието на стикер върху бронята му, обявяващ, че шофьорът има честта да е родител на завършил с отличие ученик, металната кутия за инструменти, прикрепена на плота до кормилото, насочваше към професията на строителен или някакъв друг вид работник.
Петнадесет минути по-късно от къщата излезе и шофьорът – възрастна жена, чиито деца трябва отдавна да бяха пораснали, която се покатери на високото стъпало, седна зад кормилото и подкара камиона.
Бен тръгна с бавни крачки, които само след миг преминаха в бяг – през улицата, по алеята, около къщата и към задния вход. Почука по уговорения начин три пъти и щом Емили позна сигнала, лицето й засия, ръцете й се разтвориха и той се хвърли в прегръдката й, потопи се в топлината и обичта й, надявайки се без някаква основателна причина, че тя няма да го остави да си тръгне.
След минута Емили вече му приготвяше чай и препечена филийка домашен хляб, а в няколко чинийки изсипа коктейл от различни конфитюри и желета, предлагайки му сам да си избере. Наля чай и за двамата, поднесе му готовата филийка и седна на стола срещу него. Очите й плувнаха в сълзи, докато го наблюдаваше как отпива от чая и лакомо поглъща хляба.
– Ти си избягал – въздъхна гадателката.
Бен усети руменина да избива по бузите му. Сви рамене в жест, с който искаше да каже, че не се е случило нещо чак толкова особено.
– Избягал си от полицията – уточни тя.
– Те бяха заети – отвърна той. – Дафи трябваше да дойде да ме вземе.
Емили смръщи вежди и сбърчи устни.
– Какво толкова? – попита я той.
– Имахме уговорка, Бен. Само между теб и мен…
– Знам, знам, обаче…
– Никакво обаче – уговорката си е уговорка. Полицията е тръгнала да те търси. Опитват се да си свършат работата.
– Опитват се да те сплашат.
– Не е така – възрази му тя. – Полицията се занимава с мен от години. Понякога много обичат гадателите – когато им трябват, а понякога искат и да ни изселват от града. Повярвай ми, на мен всичко това ми е много познато. И мога да се оправям с тях. И уговорката ми беше с теб, не с тях.
– Знам.
– И ти ми обеща.
– Много ми беше мъчно за теб – рече той съвсем честно, осмелявайки се и да я погледне, макар да се страхуваше от гнева й.
Сълзи потекоха от очите й. Тя ги изтри с две ръце. Аркансилът й се размаза и плъзна на струйки по бузите й. Стисна устни, за да се овладее, но когато се опита да заговори, те се разтрепериха още повече. Стана от стола, заобиколи масата, взе лицето му в ръце и го притегли в топлата си и успокояваща прегръдка.
Бен разбра, че никъде нямаше да ходи.
55.
Лу Болд беше кълбо емоции. Той се беше сгромолясал от нивото на тотално наблюдение до нивото на тотална загуба на заподозрения някъде сред ситния дъжд, превърнал въздуха в сива пелена, същата на цвят като облачното небе, която изля тонове сивота наоколо, докато целият свят не се превърна в размазани очертания на сгради, улични лампи, коли, хора на велосипеди, слели се в една хомогенна смес, погълнала Джонатан Гарман по силата на някакъв невероятен фокус.
Фактът, че записът, направен в автомивката, не показваше Гарман да е отворил кутията с регистрационния талон на колата и адреса на къщата, което от своя страна правеше абсолютно неоправдана последвалата мащабна операция по наблюдение на къщата с Мартинели, означаваше, че ако на Шосвиц му потрябваше изкупителна жертва, нямаше да се наложи дълго да я търси. Че Болд беше поставил наблюдението още преди да проучи записа, лесно можеше да бъде обяснено – че е искал да защити Мартинели на всяка цена. Но базирайки се само на един психологически портрет, макар сполучливо обединил всички факти и обстоятелства, Болд разполагаше единствено с дванадесетгодишния си свидетел, който да уличи Джонатан Гарман в каквото и да било престъпление – не непременно палеж – и сега ги беше загубил и двамата – и Гарман, и свидетеля.
Беше се озовал в незавидната роля на човек, на когото предстои да извърши нещо крайно унизително. Имаха на разположение признанията на Стивън Гарман, че е извършил палежите. Имаха на разположение показанията на Никълъс Хол, че е продавал хиперголично ракетно гориво на неидентифициран трети човек. Гарман също беше признал по време на разпит, че е запалил караваната на станалата му ненавистна негова съпруга и в резултат на този пожар синът му е бил обгорен до неузнаваемост – още едно доказателство, че е способен на всичко.
След първото признание на Гарман висшите чинове в полицията и кметът обявиха, че случаят с Начетения – краля на ужаса и терора, е приключен, уверявайки жителите на града, че на палежите е сложен край. Това беше направено без участието на Болд, така както операцията по наблюдението на Джонатан Гарман пък беше организирана без тяхно съгласие. Шосвиц, посредникът между началниците и изпълнителите, го насилваше да вземе решение, което сержантът никак не искаше да вземе.
Офисът на лейтенанта миришеше на мръсни чорапи и изветряло кафе. Болд остана прав, независимо от повторната покана да седне. Шосвиц в същото време не спираше да крачи.
– Просто не знам на какво да вярвам – заяви най-накрая той, по тона му Болд разбра, че още не е взел решение. – Да вярвам или не… Знаеш ли какво значи това? Че не може да си опазим задниците… и твоя, и моя… Представи си, че отидем горе утре сутринта и им кажем, че шибаният драскач на цитати се разхожда навън и търси нови жертви… Знаеш ли какво значи това? Че ще ни е нужен нов пожар, за да ни повярват. Изобщо не си мисли, че гледам да те прекарам. Без пожар никой няма да ни хване вяра. Майтапът настрана! Получили сме писмо… след всяко писмо имало пожар… ако довечера няма пожар, просто ще ти кажат, че Гарман си го е изпратил, преди да го арестуваме… А на мен марката и датата изобщо не ми я размахвай, защото знам как стават тия работи, и нито моята кариера, нито твоята ще оставя да зависят от една шибана пощенска марка.
– Рано е, все още имаме време – напомни му Болд.
– Глупости! Точно тези пожари са били подготвяни по-рано през деня – и аз, и ти го знаем. Рано! Пълни глупости. – Той спря да крачи и се втренчи в него. – Приеми, че е късно. Много е късно да намесваме този гадняр Джони Гарман. Те – и той посочи с палец към тавана – даже няма да ни изслушат. Нямаме нищо. Нула доказателства. Кръгла нула. Само едно момче с лице като дрисня, дето мие прозорците на колите.
– Имаме хавлиените кърпи. Нишките.
– Хиляда хавлиени кърпи, раздадени за половин година. – И той отново закрачи. – За бога! Това със синчето на Гарман е чиста глупост, Лу. Оставихме се на Матюс да ни промие мозъците и се повлякохме по нейните теории. Единственият начин да се измъкнем, е моментално да се откажем. Отказваме се и го забравяме. Прибираме Мартинели и я пращаме вкъщи. Благодарим на екипите и се прибираме да се наспим. А на теб точно това ти трябва. Да се наспиш. Имаш абсолютно скапан вид. И аз се чувствам скапан. Имам нужда от едно уиски. Две-три ще ми дойдат още по-добре. Прибираме всичко, прономероваме го, прошнуроваме и го осчетоводяваме към другите разходи, надявайки се никой нищо да не усети. – Отново спря и се втренчи в панталоните на Болд. – Откъде си купи това каки?
– Поръчвам си го по каталог.
– Не е ли от „Брукс брадърс“?
– Не, поръчка по каталог – повтори Болд. – Мисля, че трябва да продължим наблюдението и тази вечер. Започна да вали. Може затова да е поел по „Мадисън“ и „Бродуей“ и покрай университета. За да се измъкне от дъждовния облак. Това още не значи, че изобщо се е отказал.
– Да не би двамата да не сме гледали един и същи запис? – запита го недоумяващ лейтенантът. – На какво се надяваш? Той даже не погледна онази кутия.
Повтаряйки това, което Дафи му беше споменала, Болд се опита да обясни:
– Може да е спрял микробуса някъде около университета. Може да има достъп до някакъв компютър там, откъдето да разбере адреса.
– Даже не можем да потвърдим името му.
– Ла Моя, Гейнис, Бейън и Фидлър – каза Болд. – Остави ми ги за още едно денонощие. Само още едно. И Мартинели. Тя ще остане в къщата. А всички останали – техническите екипи, полицаите в автобусите, на всички, на които се плаща за извънреден труд, могат да си отидат.
– По никой начин! – изрева Шосвиц. – Бейън и Фидлър остават там, където са – да обработват Гарман старши, докато признанията му станат като за пред съда. Като нещо, което лесно да се обясни. – И пак посочи с палец към тавана. – Сега какво ще правите другите? Ето какво, извръщам се с гръб към вас и не ви виждам. Обаче не искам и да ви чувам. Никой нищо да не е чул! Аз знам, че търсите улики срещу Гарман. Трябва ви синът му като възможен свидетел – е, това е! Чу ли ме? Понякога сам се учудвам какви идеи ми идват. Свидетел. И толкова. Някой, който да даде показания, че Стивън Гарман е запалил онзи пожар, за който ти ми каза, в Монтана ли, или където е бил там. Какъв гений съм, а? Благодари се, че съм аз на главата ти, Лу. Попаднал си в добри ръце. Спасих ти задника, така да знаеш.
– Свидетел – повтори Болд.
– Точно така. – Това окончателно възвърна равновесието на лейтенанта. – Откога не си ял?
– Не съм гладен.
– Да ти поръчам пица?
– Не, благодаря.
– Тогава по-добре уиски. – Отново загледа панталоните на Болд. – Свиват ли се?
– Джони Гарман е Начетения, лейтенант.
– Пак ме правиш на луд, Лу.
– Ако беше с нас, когато разпитвахме Гарман в килията му, щеше да си убеден, че това е истината. Той го прикрива, това прави той.
– И добре го прави, ако е така. – Лейтенантът се приближи и улови с два пръста ръба на панталона му. Материята видимо му се понрави. – Иди и намери свидетеля, Лу. Доведи го тук и като си поприказваме, тогава нещата може коренно да се променят. Но дотогава да не съм чул нито дума. Нито че някой друг е подочул нещо. Никакви коментари, никакви обяснения и от твоите хора. Аз пазя твоя задник, ти пазиш моя. – И той погледна Болд право в очите. – Гледай да не оплескаш нещо. Иначе ще се оправяш сам.
Болд кимна. В очите му избиха сълзи.
– Така или иначе съм сам – измърмори той, вървейки към вратата, мислейки си за Лиз и за живота, който щяха да изгубят.
Шосвиц сломена нещо за панталона му, но Болд не го чу. Ушите му пищяха. Усети, че дясната му ръка се свива в юмрук.
