Текст книги "Без шанс за разпознаване"

Автор книги: Ридли Пирсон

сообщить о нарушении

Текущая страница: 28 (всего у книги 36 страниц)

В телефонния указател не фигурираше Джонатан Гарман. Нямаше издадена шофьорска книжка, нито регистрирано превозно средство на негово име. Бяха проверени всички възможни регистри, които биха могли да съдържат данни за него, но в крайна сметка се оказа, че подпалвачът беше съумял да уреди живота си така, че да остане извън обичайните списъци, или пък се представяше под измислено име.

– Не си представях, че може да стане така – въздъхна тежко Гарман. – Тя се продаваше. И караше и момчето да прави същото.

Болд шумно въздъхна и отново приседна на нара. Понякога мразеше да научава истината.

Отново се чу шум от приближаващи стъпки, този път нямащи нищо общо с предварителния план. Затова и тримата полицаи застанаха нащрек, очаквайки да разберат какво ли можеха да означават. Пазачът подаде на Болд втора бележка.

Болд я прочете, вдигна глава и обяви:

– Търсим автомивка.

Щастливият миг, който тласна напред разследването на Болд, беше осигурен пак от Бърни Лофгрийн. В същия този следобед помощниците на Лофгрийн бяха установили, че сребристосините нишки, намерени в колите на две от жертвите на подпалвача, не само са идентични едни с други, но и с нишките, открити върху прозорците на Болд и край отпечатъците от стълбата при „Пожара Инрайт“. Това беше едно от онези доказателства, които се наричаха ключ към случая, и Лофгрийн веднага беше уведомил групата на Болд. В същото време детективите от неговата група бяха успели да установят, че същият тип сребриста боя е била продадена само на пет печатници в северозападната част на страната.

Когато позвънили на петата в списъка – „Локал Калър“ от градчето Кьор Дален, Айдахо, оттам веднага разбрали за каква поръчка става дума според цветовата комбинация: хавлиени кърпи, поръчка от верига от автомивки „Лукс уош“, Сиатъл, Вашингтон, с щампи от сребриста и зелена боя на синя повърхност – цветовете на „Сийхоукс“. Върху кърпите бяха отпечатали логото на автомивки „Лукс уош“ и адресите на три автомивки от веригата. От другата страна бяха отпечатали „НАПРЕД, СИЙХОУКС!“. Поръчката била за хиляда и петстотин кърпи.

Когато тримата се върнаха в заседателната зала на петия етаж, тя вреше и кипеше. Болд се отпусна тежко на един стол с мисълта, че всеки момент ще оглушее от шумните разговори. Обърна се към детектив Боби Гейнис и каза:

– Значи би могъл да е всеки от хиляда и петстотинте клиенти на „Лукс уош“!

– Хилядата – поправи го Гейнис. – Петстотинте още не са им изпратени. Не мисля, че става дума за клиенти. Не, този тип автомивки са за хора с пари. Услугата струва единадесет долара, ако щеш вярвай. Клиентът излиза от колата, влиза в кафенето, пие по едно еспресо, а колата му я пускат на конвейера – пълно почистване с прахосмукачка, пълно измиване и лъскане по желание, а също и измиване на прозорците отвътре и отвън. Екипът за подсушаване чака в края на конвейера – и ето какво: кърпите, които използват тези екипи, са същите тези хавлиени кърпи, които търсим. Това обяснява и нишките вътре в колите.

– Три автомивки – размисли на глас Болд.

– Две в града и една в Белингам – съобщи му Ла Моя, четейки кратичката паметна записка за последните разкрития.

В залата цареше такава възбуда и оживление, че Болд се видя принуден да поиска почивка. Но предпочете да остави решението да бъде взето от Шосвиц, тъй като прочете същото желание, изписано на лицето му. Всички от екипа бяха вършили упорито и здраво черна и неблагодарна работа, поглъщаща цялото им свободно време, поотделно и колективно. Да се опиташ да укротиш ентусиазма им, означаваше да ги лишиш от енергията им – а в момента те просто имаха нужда да се освободят от напрежението. Болд си даде сметка за това и усмири нетърпението си, като вместо това реши да получи колкото се може повече информация за това, което беше свършено.

– Проверяваме данъчните декларации на работниците – осведоми Гейнис.

– Той може да не се води на ведомост – предположи Дафи. – Най-вероятно се хваща на работа само от време на време и за пари на ръка.

Намеси се и лейтенант Шосвиц:

– Проверяваме всичко, което намерим. Точно сега не е време да правим заключения. Виждаме и тогава преценяваме. Няма нужда предварително да решаваме нещо.

Един от униформените полицаи взе страната на Дафни:

– Щом като подсушава прозорците, значи работи за пари на ръка и за бакшиши. Това е най-ниското ниво в една автомивка. Тези момчета не се задържат дълго там.

И Ла Моя присъедини гласа си към тяхното мнение:

– Нашият човек, Джонатан, е бил там за кратко.

Дафни каза:

– Може да е работил почасово в няколко автомивки. И това да е мястото, където набелязва жертвите си.

Преценявайки важността на това сведение, Болд попита:

– Имаме ли списък на автомивките, които предлагат цялата гама услуги?

– Имаме – провикна се униформена полицайка.

И тя размаха лист хартия. След като премина от ръка на ръка, листът се озова в ръцете на Болд.

Полицайката продължи:

– Седем в Сиатъл, две от тях са на „Лукс уош“.

– Той се мести? – попита Шосвиц.

Отговори му Дафни:

– Не по своя воля. – Двамата с Болд се спогледаха. – Носи лицето си като кръст. Чувства се неловко, когато трябва да се среща с нови хора, да се излага на любопитните им погледи. Като дете често му се е налагало да се мести, но като възрастен това не му е присъщо. – И тя допълни: – Ако беше така, досега да се беше преместил от Сиатъл. Той е самотник, човек, който прави това, което му се харесва. Живял е така от доста време. Това едновременно работи за и против нас. Той се е чувствал уверен, докато не арестувахме Хол. Това го е разстроило. От друга страна, признанията на баща му сигурно са го ядосали. Ще му е трудно да накаже баща си, след като го отклонихме от утъпкания път.

За Болд това описание на подпалвача, макар Дафи да изглеждаше напълно убедена в думите си, прозвуча объркващо. Все едно вече беше провела разпит на Джонатан Гарман.

Сержантът обяви на всеослушание:

– Маската, която нашият малък свидетел е видял, всъщност е кожата на нашия човек. Не сме виждали снимки, но резултатът от хирургическата намеса и реконструкцията на лицето е бил доста отблъскващ – Джонатан поначало е бил силно обезобразен.

– Незабавно трябва да установим наблюдение над трите автомивки „Лукс уош“ – обяви Шосвиц с такъв тон, сякаш това беше страхотно и оригинално хрумване.

Няколко детективи видимо сподавиха усмивки.

Болд отново се обърна към всички:

– От „Специални операции“ ще монтират скрити камери и ще установят наблюдение в двете автомивки „Лукс уош“ за целите и в рамките на воденото от нас разследване. – Погледна към най-младия полицай. – Ето адресите – каза той и пусна листа с адресите да се предаде от ръка на ръка до момчето. – Слез долу в „Специални операции“ и им обясни за какво става дума. Ще имаме нужда най-малко от два техни екипа. Искам аудио и видео, денонощно наблюдение и запис на лента. Щом като нашият човек има обичай да изчезва от време на време, не искам да пропусна появата му. Кажи им да ми се обадят, когато се появи.

Момчето се втурна да изпълнява задачата. Болд познаваше този тип ентусиазъм, макар самият той отдавна да не го беше изпитвал. След това се обърна към Ла Моя:

– Свържи се с полицията в Белингам и ги попитай дали можем да установим наблюдение в автомивката там, ако не, нека те го направят. Но да е колкото се може по-бързо и абсолютно прецизно. Още днес, не утре или вдругиден.

– Разбрано – кимна Ла Моя.

Той се завъртя на стола си, след това стана и се запъти към най-близкия телефон. Нямаше да излезе от тази зала, за да не пропусне нещо важно – Болд знаеше, че от него щеше да излезе великолепен сержант, ръководител на група. Изпита чувство на облекчение и това едновременно го изненада и го накара да разбере нещо важно за самия него.

Телефоните в залата звъняха почти непрекъснато и при всеки звън Болд се надяваше, че се обажда Елизабет. След известно време му дойде наум, че не беше поръчал да му прехвърлят разговорите в заседателната зала. Поръча на един от полицаите да изпълни това вместо него – младият мъж се зарадва, че му беше възложена някаква задача.

– Междувременно – провикна се Болд, за да привлече вниманието на насядалите около масата и останалите присъстващи в залата, – само за да сме сигурни, че сме проверили навсякъде, трябва да се снабдим и с кадровите списъци на останалите пет автомивки.

– Той е в една от автомивките „Лукс уош“ – противопостави му се Дафи.

Болд не се вслуша в думите й.

– И на петте. С имената на собствениците, на всеки служител и работник през последните шест месеца. И без оправдания – добави той, показвайки, че няма да приеме ничие извинение за несвършена работа.

Заместник прокурорката се обади за пръв път. Саманта Ричард беше малко над петдесетте, с бледа кожа и рядка пепеляворуса коса, с привлекателно лице и не по-малко привлекателно тяло, нещо в израза й обаче я превръщаше в човек, неотличим в тълпата. Беше облечена с черни панталони и сиво сако. Ричард имаше сиво излъчване, както и да я погледнеше човек. Беше престанала да се бори с пораженията на възрастта преди повече от десетина години. Беше работила в течение на петнадесет години като обществен защитник, преди седем години беше решила да премине към другия отбор, когато съквартирантът, с когото делеше една и съща къща, я беше пребил жестоко, след като опитът му да я изнасили беше пропаднал. Очите й също бяха сиви, на безименния си пръст носеше златна халка – беше се появила там преди няколко месеца, макар че не беше омъжена, доколкото беше информиран Болд; даже не се и срещаше с някого.

Ричард каза:

– Какви улики и доказателства имаме срещу този човек? – Тя изгледа Шосвиц, Болд и след това и Дафни. – Надушвам желание за линч. Не можете да му предявите обвинение само защото притежава определена хавлиена кърпа. Вие сама казахте – обърна се тя към Гейнис, – че са били раздадени безплатно хиляда от тези кърпи.

– Той е просто един заподозрян – обясни Болд. – И това обяснява защо искаме да установим наблюдение над него.

– Съгласна съм, тук сте абсолютно прави, но ще ни е необходимо да го свържем по-здраво с това, в което искаме да го обвиним. За да го видим в килия на смъртник, ще ни трябват солидни улики и доказателства.

– Ще ги намерим – изръмжа Болд.

Шосвиц наблюдаваше все едно беше зрител на тенисмач, очите му се въртяха наляво и надясно – до безкрай. Болд усещаше желанието му да се намеси в разговора. И в типичен свой стил Шосвиц нямаше да го направи сякаш нагазва с предпазливи крачки във водата, а щеше да плонжира, разплисквайки всичко около себе си. Лейтенантът, както и всеки друг в залата, разбира се, ясно си даваше сметка за натиска, на който бяха подложени.

– Трябва да го проследим до склада с откраднатото гориво – или нещо от този род – заяви Ричард.

Изказването й прозвуча враждебно, но с въпросите, които беше поставила, беше стигнала до сърцевината на проблема и Болд се почувства неловко.

Дафи заговори и прикова вниманието на всички:

– Една жена ще умре тази вечер – не казвам, че трябва да го арестуваме. Трябва да го открием – и то бързо. Може да ни отведе до скривалището, където държи горивото, може и да се опита да запали пожар. И в двата случая ще имаме основание да го арестуваме.

Болд я познаваше много добре. Това не беше типично изказване за нея. Той извлече най-същественото от него и го облече в свои думи:

– Но може и да изгубим още един човек, ако го арестуваме.

Тя вдигна удивено вежди нагоре и довърши вместо него:

– А точно това не бива да става.

Възцарилата се тишина се нарушаваше единствено от звъна на телефоните. Лека-полека хаосът отново си възвърна позициите.

Болд се извърна към нея и й каза:

– Имаш предложение как да действаме ли?

Дафи кимна, лицето й се беше изопнало от напрежение и тревога.

– Но трябва да действаме незабавно.

Тя извади разпечатка на кадровия справочник на полицейското управление. Оформен като годишник, той беше разделен на две основни части – действащ персонал и цивилни служители, във всяка от които също имаше разделение по ранг или квалификация. Идеята за такъв вид справочник беше на профсъюзната организация, а целта – да послужи за взаимно опознаване. В него нямаше никакви номера на домашни телефони, адреси или друга лична информация, само служебните телефони, принадлежността към отдели и групи, както и посочени интереси в сферата на прекарване на свободното време и участие в клубове по софтбол, волейбол, боулинг, по автомобилизъм и лов и риболов.

Дафи отвори справочника на страница седем, която беше отбелязала с листче. Извади от папката си снимка на жената на Стивън Гарман – Даяна, и я постави до снимката на полицайка на име Мериън Мартинели. Приликата между двете беше невъзможно да не се забележи, единствената разлика беше в дължината на косата – при Мартинели беше малко по-дълга по времето, когато е била правена снимката й. Дафи извика на Ла Моя, който говореше по телефона:

– Джон? Все още ли си приятел с козметика от театъра „Пето авеню“?

– Кой? – извика той, закривайки с длан микрофона на слушалката.

– Гримьорът – каза тя.

– Джоф? Хомото? Че как иначе.

Дафи започна да излага съображенията и плана си, тонът й беше настойчив и самоуверен:

– Изпратеното писмо означава, че вече е набелязал жертва. Може да имаме късмет и да успеем да го проследим до жертвата. Но и двамата знаем, че този тип следене се проваля много по-често, отколкото успява. Колко – между двайсет и трийсет процента са случаите, когато съумяваме да не изгубим от поглед следения заподозрян, нали?

– Толкова горе-долу.

– Което означава, че жертвата има седемдесет процента шанс да гори в пламъците. Неравенството е очебийно.

– Продължавай.

– Можем да променим съотношението на силите – каза тя, потупвайки с ръка върху полицейския справочник. Когато тя заговори, в залата се беше възцарила постепенно необичайна тишина. – И това ще направи полицай Мериън Мартинели. Тя и майката на Джонатан си приличат като две капки вода, Лу. С по-къса коса, с малко грим и белег от свалена халка и той ще я забележи още в мига, в който тя прекрачи автомивката. Тогава ще можем да я отведем в къща по наш избор и под наш контрол. Той научава адресите им от регистрационните документи на колите, нали? Така предполагаме ние. Така че ще му дадем адрес, където ще го чакаме. Щом се покаже с инструментите си за миене на прозорци, готов да изиграе и този път етюда със сгрешената улица, ще го хванем с горивото и всичко останало. Ричард ще получи исканите улики и доказателства, а ние – търсения убиец.

– А Мартинели ще получи язва – вметна Гейнис.

Болд се провикна:

– Някой да познава Мериън Мартинели?

Всички в залата като по команда завъртяха глави към Ла Моя, чиято репутация на сваляч – най-вече на новопостъпили полицайки – беше всеизвестна.

Ла Моя приличаше на котка, хваната с мишка в устата. Той сви рамене, поклати глава в оневиняващ жест, но все пак реши да признае:

– Е, беше се разделила за известно време със съпруга си. Е, излязохме няколко пъти. И какво от това?

– Повикай на помощ целия си чар, момчето ми – каза Болд. – Мартинели ще ни трябва като примамка.

50.

Събитията от последните деветдесет минути се редуваха в ускорен ритъм. Кулминацията на тази хаос сътвориха двадесетте и един полицаи, пряко въвлечени в изпълнението на плана на Дафни да бъде подмамен заподозреният. Седем цивилни агенти бяха изпратени да си измият колите. В един и седемнадесет часа следобед на двадесет и четвърти октомври чрез радиостанцията беше съобщено на Болд, че заподозреният е идентифициран в една от автомивките на „Лукс уош“, намираща се на Северозападна осемдесет и пета улица в „Грийнууд“. Според описанието беше слаб, с тегло около шестдесет и пет килограма и с лице скрито зад качулка, високо вдигната яка на фланелата и очила.

По пътя за наблюдателния пост Болд се отби у дома, за да остави бележка на Лиз.

Още с влизането в кухнята се разплака. Накъдето и да погледнеше, виждаше Лиз. В мислите му нахлуха спомени за техни разговори, прекарани отпуски, рождени дни, любовни прегръдки – някак не можеше да си припомни лошите моменти, само хубавите. Сълзите му не бяха само за Лиз, плачеше и заради себе си, от самосъжаление и страх. Помоли Господ да му даде някакво обяснение, да му прости за годините, през които не беше отправял молитви, питайки се дали един молител, самоотлъчил се за дълго, ще бъде чут. Дали връзката в такъв случай просто не се разпада – като неизползвана телефонна линия?

Как да й каже, че знае? Колко много неща щяха да останат недовършени?

Чу шума на извиваща по алеята кола. Не искаше да я вижда – вече знаеше тайната й, тайна, която тя беше решила по някакви нейни причини да не споделя с него. Той се запита дали изобщо е имал право да научи, може би тя се нуждаеше от време, първо самата тя да асимилира ситуацията и едва след това да сподели с него или с някой друг. Времето, което беше поискала да прекара само със Сара, изведнъж получи своето обяснение. Може би искаше да се сбогува с всяко от децата, имаше нужда от време, за да примири в себе си всички вътрешни конфликти, които я раздираха в такъв момент. Болд нямаше представа какви поражения можеше да нанесе в психиката на един човек съобщението за предстоящата му смърт.

Той изтри сълзите с ръкава си и излезе навън. Беше Марина с децата, докарани от мъжа на Марина, не Лиз. Изпита усещането, че са му смекчили наказанието. Излезе изпод козирката на предната веранда, за да ги посрещне. Поздрави Марина и Майлс, целуна Сара. А щом сълзите му потекоха отново, се запъти направо към колата си и потегли, без да каже нито дума. Малкото му момченце му помаха за довиждане, следвайки го с разтревожения си поглед.

51.

– Какво ще кажеш? – попита го Дафи.

Болд и Дафи стояха в най-вътрешния край на паркинга зад изоставения пазар на Осемдесет и пета улица, отстоящ на четири пресечки от автомивката. Наблюдението на заподозрения продължаваше, а Болд биваше осведомяван за курса на събитията през апаратчето в ухото си.

Първото, което го порази, беше колко старо изглеждаше тиксото, използвано за закрепването на училищна снимка на Бен в най-крайния ъгъл на предното стъкло.

– Как го правят това? – възкликна Болд, докосвайки тиксото.

Изглеждаше така, сякаш цяло лято се беше пекло на изгарящата слънчева светлина.

– Значи така – каза Дафи с негодуващ тон. – Виждаш какво е положението, а питаш единствено как така тиксото изглежда толкова старо?

Тя имаше предвид цялостната инсценировка във вътрешността на колата. На пода пред тази част на предната седалка, предназначена за пътника, лежаха разпилени няколко листи от тетрадки на Бен, запълнени с неговия ужасно нечетлив почерк и неправилно изписани думи. Дафи ги беше взела от плаващата си къща. Върху тях имаше кален отпечатък от гуменка, а до него върху постелката на пода – смачкана чаша на Макдоналдс от млечен шейк. На плота под предния прозорец беше сложено малко камионче „Тонка“, обърнато обратно, на задната седалка – играчка „Редник Джо“ и голямо пластмасово копие на космическия кораб на Хан Соло от „Междузвездни войни“ – всичко това беше на Бен. И на пода пред задната седалка лежаха пухкав пуловер и износени гуменки. На самата седалка беше сложена една от трите раници на Бен, която Дафи беше взела, без да го пита. От огледалото за обратно виждане висеше посребрен кръст на подходяща верижка – това в случай, че подборът на жертвите се водеше и от религиозни подбуди.

– Всичко е много убедително – въздъхна Болд. – Аз нямаше да се сетя за снимката – призна той.

– Трябва да създадем представа за наличие на дете, но не и да използваме самото дете за примамка.

– Много е убедително – повтори Болд.

– Момчето се превръща в мотив за действие при него, Лу – каза тя с абсолютна увереност. – Приликата с майка му и наличието на дете. Една от грешките ми беше, че изобщо не обърнах внимание на ролята на детето.

– Успя да ме убедиш – кимна той. – Сега ни остава единствено – продължи, оглеждайки колата от външната страна – хубавичко да я нацапаме отвън.

В три и петдесет следобед Мартинели, облечена в дънки и пуловер, влезе с форда си в автомивката, притежание на „Лукс уош“. Атмосферата в специалната кола за наблюдение на полицейското управление – Сиатъл, която отвън изглеждаше като кола за почистване на боклука по уличните платна, беше страшно напрегната, но ни най-малко не непрофесионална. В тясното пространство се бяха побрали видеотехника, радиостанции и Болд и Дафи, седящи почти един върху друг.

Появата на Мартинели беше точно планирана, колата й се вля в опашката за конвейера във време, когато щеше да бъде ред на заподозрения – вярваха, че човекът в автомивката е Джонатан Гарман – да мие прозорците от вътрешната част. Четирима работници вършеха тази работа на ротационен принцип – редът, по който се сменяха, беше установен с помощта на двама цивилни агенти.

Вътре в специалната кола за наблюдение видеомониторът започна да пращи и присветва, образът на Мартинели внезапно стана зърнест и мъгляв.

– Какво става? – попита Болд.

– В една автомивка има доста метални части – отвърна техникът, поддържащ връзката. – Предавателят е скрит под задната седалка, а антената е под колата. Никоя система не е перфектна. Затова в колата сме монтирали записваща камера. Записаното от нея ще бъде с чист образ.

Екранът продължи да присветва и пращи, каналът, настроен на радиовръзка с Мартинели, се пълнеше със статично електричество.

– Вътре съм – докладва тя.

На екрана картината се модифицира до подскачащи вертикални ленти, след това заплуваха и черни хоризонтални линии.

– Не ми харесва това – промърмори Болд.

– И на мен не ми харесва, сержант – сви рамене техникът. – Ще опитам да го оправя.

Дафи беше екипирана с микрофон и слушалки, оформени като шлем на главата й. Тя се свърза с Мартинели, за да се увери, че се чуват.

– Чувам те идеално – обяви Мартинели.

Физическата й прилика с образа от снимката на Даяна Гарман беше поразителна – благодарение на усилията и уменията на Джоф Джефрис от театър „Пето авеню“.

Когато видеовръзката ставаше добра, на екрана се явяваше картина от цялата предна седалка на форда, с широк ъгъл на визиране, от едната до другата врата.

През микрофона на Мартинели долетя мъжки глас:

– Не ни е позволено да пипаме личните ви вещи, госпожо. Трябва да ги приберете, ако ще чистим вътре в колата. Ще дойда след малко.

Дафни зашепна в ухото на Мартинели:

– Нищо не пипай.

Искаше всички примамки да са на местата си.

– Действай, както си знаеш – каза Мартинели на мъжа.

Агентите, които наблюдаваха срещуположния край на автомивката, докладваха, че работникът, с когото беше говорила Мартинели, вече чисти вътрешността на колата. Гарман щеше да се включи по-нататък.

Върху екрана се появиха лицата на двама негри, чистещи с прахосмукачки.

Мартинели докладва, че се отправя към зоната, където шофьорите изчакваха, докато трае процедурата.

Фордът вече беше в конвейера. Без да сваля очи от монитора, Болд попита Дафи:

– Какво мислиш?

– Имам чувството, че всичко ще мине добре. Само дано Мартинели да издържи.

Още докато говореше, на екрана настъпи раздвижване – един мъж седна на предната седалка, с кърпа в едната ръка и спрей почистващ препарат в другата. Видеосигналът в момента беше лош. За няколко секунди екранът стана черен, последван от мътна сянка на фона на трепкащата зърнеста картина – най-вероятно беше рамото на работника или темето му, докато енергично чистеше прозорците отвътре, стъклото на контролното табло и огледалото за обратно виждане.

– Върви! – каза Дафи на Мартинели, представяйки си как полицайката тича към колата, сякаш е забравила нещо.

– Покажи си лицето, приятел – призова Болд мияча на прозорците.

– Помни, че си развратница – продължи Дафи в микрофона. – Лоша майка. И че точно сега си в безизходно положение.

Мартинели извади слуховото апаратче от ухото си, както се бяха условили, и се запъти към Джони Гарман, поклащайки предизвикателно бедра, надменна мадама от крайбрежието, която рядко обръща внимание на хората от по-низшите слоеве. Вътре в себе си таеше надежда, че следващите няколко минути ще я изстрелят от патрулен полицай в орбитата на цивилните детективи. Даже не й беше останало време да се обади на съпруга си и да му обясни какво й предстои. Беше свалила брачната си халка и на нейно място се беше показала тънка ивица по-бяла от останалата кожа, на което Дафни Матюс беше реагирала с думата: „Чудесно!“. Не спираше да си напомня, че е разведена, майка, огорчена и преуморена. Нетърпелива. Може би вложеното старание по време на курса за актьорско майсторство, който беше посещавала в гимназията, сега щеше да й се възвърне – правейки по-убедително изпълнението й на ролята, която трябваше да играе. Оценката й тогава съвсем не беше лоша. Но на Дафи Матюс нищо не беше споменала.

– Млади човече – започна тя високо, вдигна ръка, завъртайки я от китката във въпросително ироничен жест, и се взря в огромните очила от разстояние.

Смути го, провокирай го, беше й казала Матюс.

– Млади човече – повтори тя, пристъпвайки право към Джони Гарман с чувството, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.

Не се беше родил с тази кожа на лицето, бяха му я присадили върху главата, пострадала при изгаряне. Реконструкцията не беше добра; носът му сякаш беше моделиран от наслоени едно върху друго и оставени незагладени парченца глина от студент първа година скулптура. Това подобие на нос и скулите бяха единственото, което Гарман излагаше на показ; странно, но на Мартинели й се прииска да види и останалата част от лицето му. Представяше си как изглеждаше кожата около отвора за устата – пластичните хирурзи най-вече се затрудняваха, когато ставаше дума за операция в областта на устата; линията на прехода – ако изобщо имаше такава – между пластиката на лицето му и кожата на шията. Дали имаше коса, зачуди се тя, или носеше перука, което беше по-вероятно.

Той се оказа плашлив. Болезнено срамежлив. Когато се осмели да погледне към приближаващата жена, тялото му потръпна като че раздрусано с електрошок. Беше едновременно стъписан и раздразнен.

Беше с ръкавици, забеляза Мартинели. Тънки ръкавици от волска кожа, много тесни, за да му прилепват на ръцете като втора кожа.

С колкото можеше по-непринуден тон тя каза:

– Моето малко ангелче на тръгване разсипа пуканки отпред. Ето там, отдясно, до предното стъкло. Бъди така добър да го почистиш вместо мен, а?

Мартинели наближи още повече Гарман.

– Нали не те притеснявам? Надявам се, че нямаш нищо против. Не е кой знае какво да изчистиш малко пуканки. – Тя затършува в дамската си чанта, извръщайки се нарочно настрани, за да го накара да се почувства пренебрегнат и отхвърлен. – Пари за един мъничък обяд, искаш ли? Мммм? – Тя държеше еднодоларова банкнота в лявата си ръка така, че той на всяка цена да забележи бледата ивица от липсващата венчална халка. Мартинели напъха банкнотата в ръката му против волята му. Според Матюс осъщественият по такъв начин контакт с него – нарочно по-дълго задържайки ръката му в своята – щеше да бъде завръзката, гарантираща по-нататъшно развитие и развръзка. Докосването й щеше да го погнуси. Той щеше да я ненавижда – заради това, че му беше предложила пари, заради снизходителния тон и поради нежелания физически контакт. – Не е чак толкова студено. – Тя пусна ръката му и вдигна своята към лицето си. – Защо си се увил така? Приличаш ми на къща със спуснати капаци, готова за зимата.

Върна се на предишната тема:

– Сега за пуканките. Ти въобще чу ли какво ти казах?

– Разпилени пуканки – да ги почистя – изрече той с глас, приличен на стържеща шкурка по метална повърхност.

Леден душ като че обля Мартинели – не искаше този човек да я следи.

Каза му:

– Така е по-добре. Благодаря ти. Можех да накарам и моето ангелче да ги почисти, но пък на теб нали това ти е работата?

И тя се отдалечи, отново поклащайки бедра с надменен и арогантен маниер. Не се обърна нито веднъж назад: твърде много странности имаше в него. А това я беше изплашило. Сега имаше нужда от въздух, силната влага и миризмата на почистващи препарати в автомивката само усилиха внезапния пристъп на клаустрофобия.

Болд и Дафи наблюдаваха как Джони Гарман поема с колата към миещото устройство. Той се загледа в снимката на Бен, прикрепена към стъклото, след това в сребърния кръст, окачен на огледалото за обратно виждане. Изми и почисти стъклото, но в същото време преобърна всички играчки, празната чаша от млечния шейк и дрехите. Видяха го как бърше плота, приближавайки се към кутията, в която беше регистрационният талон на колата.

– Отвори я – опита се да му внуши Дафи, в същото време колата попадна под обстрела на струите вода, сипещи се върху нея като порой. – Отвори я – повтори тя, в тона й се четеше силно безпокойство.

В регистрационния талон фигурираше адрес на къща под наблюдение – „Лейкууд авеню“, сто и четиринадесет – къща, иззета от наркодилъри по нареждане на щатската данъчна комисия.

Дафни потрепери – външно отражение на усещането за предстоящото – колебаещо се все още на ръба между предчувствието за добро разрешение и за ужасен край. „Вземи кутията!“, насърчи го мислено тя. За нея друг вариант беше немислим.

– Очертава се сериозен проблем – промърмори Болд, след като на екрана се видя как заподозреният напуска предната седалка и се прехвърля отзад, малко преди да започне подсушаващата процедура.

– Мериън? – повика я Дафи в микрофона, надявайки се по това време Мартинели да беше влязла в дамската тоалетна и да си беше сложила слуховото апаратче, както беше уговорено.

– Тук съм – отзова се нервен глас.

– Започваме втори етап – обяви Дафи. – Изиграй го добре!

Мартинели се запъти отново към зоната за изчакване и се загледа през прозрачната преграда към подсушаващото устройство. На два пъти успя да забележи Гарман вътре в колата, и двата пъти той търкаше енергично прозорците. Време беше. Краката й не искаха да тръгват. Един мъж застана близо до нея. Ърни Уейтс, полицай от „Нравствения отдел“, който беше в охраняващия я екип. „Спокойно, каза си тя. Не си сама.“ Бутна вратата, водеща към зоната на изхода от конвейера, след което плати на човека на касата с банкнота от двадесет долара.

Наближи форда и видя, че блести от чистота.

Последните няколко метра се наложи да измине с по-широка крачка, защото Гарман отвори вратата от срещуположната страна на колата и излезе навън, продължавайки да трие страничния прозорец.

Тя му извика:

– Млади човече! Млади човече! – И продължи, както Дафи я беше инструктирала: – Почисти ли вътре?

Назад к карточке книги "Без шанс за разпознаване"