Текст книги "Без шанс за разпознаване"
Автор книги: Ридли Пирсон
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 36 страниц)
Този разпит всъщност щеше да ускори това.
Денонощното наблюдение над него започна половин час след като си тръгнаха.
Стивън Гарман беше заподозрян номер едно.
35.
Светът на Бен рухна в пламъци. Първо този мъж, който се опитваше да го убие, след това откриването на тялото… даже не искаше да мисли за това. Обаждането на деветстотин и единадесет и връщането при къщата, за да наблюдава ареста на пастрока си.
И въпреки че беше забравил толкова много неща за майка си, тъй като представата за нея беше засенчена от постоянните и непоколебими закани и наказания, сега тя отново зае място в душата му. Откриваше присъствието й в мислите си, като образ спомен, като успокояваща, гальовна сила – понякога полъх, понякога толкова реална, също като че беше понесен от течението на океана. Носейки го към нови и различни хоризонти.
Дните, непосредствено следващи инцидента, бяха едни от най-хубавите в живота му. Емили го беше настанила в отделна стая – негова собствена, отделила му беше кърпи само за него, приготвяше храна само за него и даже сандвич за обяд в училище. Не посмя да й каже, че не ходи на училище – беше твърде изплашен, че синият микробус може да се върне, че целият този кошмар ще се повтори отново. Затова вместо на училище ходеше да се катери по дърветата, да наблюдава яхтите и сърфовете в езеро Вашингтон, прилични на пеперуди, трепкащи с крилца по повърхността на прозорец. Петстотинте долара не бяха с него – беше ги оставил в къщата, а не смееше да отиде там.
Хубави дни бяха, независимо че Емили не му позволяваше да й помага с клиентите както преди – защо, Бен не проумяваше, но и не протестираше. Нямаше намерение да насилва нещата. Вечер тя изключваше неоновия надпис, заключваше вратата и двамата играеха на карти или редяха пъзел – Емили нямаше телевизор, нещо, което го беше смаяло, щом го разбра, но после откри, че изобщо не му липсва. Преди да заспи, тя му четеше – а това му се случваше за първи път. Освен учителите, никой друг не му беше чел през дванадесетте години от живота му.
Когато полицията го задържа, той се уплаши до смърт. Беше убеден, че знаят за петстотинте долара и отначало изобщо не искаше да говори. Но когато Дафи Матюс му беше дала възможност да избира между центъра за временно въдворяване на малолетни и нейната плаваща къща, Бен започна да говори. Никога не беше виждал плаваща къща, а можеше да си представи какво е положението в центъра. Това негово проговаряне счупи леда. А и му беше трудно да не говори – след всичко, което беше изживял. Дафи се оказа добър човек, с когото се разговаряше леко – като че винаги знаеше какво ще й каже, преди още да си го беше помислил. Направо го изумяваше с тази своя способност.
Въпреки това Емили много му липсваше и болка свиваше сърцето му, което не намираше покой, след като беше открил трупа в скривалището.
В този момент Бен седеше на дивана в плаващата къща на Дафи, а по телевизията даваха черно-бял филм.
През последните два дни той не беше оставал сам, освен в банята и тоалетната. Замисли се за бягство, но единственото място, където можеше да отиде, беше къщата на Емили, а това щеше да бъде и първото място, където щяха да го потърсят. Освен това Дафи го беше предупредила, че ако се държи лошо, това щеше да навреди на Емили. Не беше посочила как точно щеше да й навреди, но беше ясно, че Емили щеше да се раздели с работата си, а той щеше да изгуби завинаги възможността отново да заживее при нея. Това беше немислимо. Тя беше единственият му близък човек. Нямаше начин да избяга. Понякога Емили му липсваше ужасно.
Дафи го вземаше всеки следобед от училище – място, оградено от телена ограда. Отиваха да хапнат някъде. После се разхождаха. Беше го завела в аквариума, центъра за наука – места, които досега не беше виждал.
След като вечеряха, се прибираха в плаващата й къща – там той гледаше телевизия или четеше книга. Плаващата къща беше малка, но му харесваше. Стените бяха тънки. Дафи сигурно си мислеше, че Бен чете, а той подслушваше телефонните й разговори. Разговаряше с някого на име Оуен – и от това, което беше чул, заключаваше, че нещата между тях не се развиваха добре. Два пъти му беше затваряла телефона и беше плакала след това. За него беше неочаквано, че и хората от полицията също можеха да плачат.
Два пъти беше поглеждал крадешком и сред документите на Дафи – бюрото й, на което понякога работеше, се намираше на първия етаж, където спеше Бен, и той искаше да знае дали тя не си води записки за него. Така че изчиташе всичко, което откриеше, включително и от дебелата папка, която тя постоянно разнасяше до службата си и обратно. За Бен това не беше по-различно от надничането през прозорците на колите.
Не беше сигурен с каква цел точно, но Дафи го беше накарала да запълва всекидневно по една страница от дневника си. А като пишеше в дневника си, тогава не се налагаше вечер да разговаря с нея – само с другата жена – Сюзан, през деня. И за да избегне разговорите, той пишеше. Беше му казала, че може да пише за всичко – училище, дома му, Емили, сънищата, можеше и да си съчинява каквото поиска.
През нощта беше сънувал, че участва в археологически разкопки в Египет за каквито беше чел в специалните репортажи на „Нешънъл джиографик“. Беше се придвижвал по корем във вътрешността на една пирамида, по камъните, в прах и кал. Това му напомни за „Индиана Джоунс“. А когато стигна самата гробница, всичко там беше от злато – златни пръстени с всякакви размери, а мумията на жената на фараона беше обвита с бинтове. Разви главата на мумията и видя лицето на майка си. Побягна изплашен навън, забравяйки за златото. Залута се из лабиринта. Събуди се паднал на пода.
Бен приближи молива си към третата страница на дневника си и започна бавно да описва съня си.
„Снощи сънувах, че съм в Египет.“
36.
За Болд разследването приличаше на огромна скала на върха на планина. Отначало следователят трябваше да изкачи планината, сдобивайки се с каквито успееше да намери подходящи сечива за изпълнение на предстоящата задача – това бяха уликите и доказателствата. Като стигнеше скалата въоръжен със сечивата, опитваше различни системи от лостове, за да я помръдне, събираше и екип, с чиято помощ да стане това. Заедно с хората от екипа се заемаше с най-важната част – бутането, и те пъхаха лостовете, натискаха, повдигаха, бутаха. Колкото по-добре беше организирана работата на екипа, колкото по-добре синхронизираха и по-правилно насочеха усилията си, толкова по-бързо скалата се поддаваше на натиска. Веднъж вече задвижена, трябваше едно последно усилие, за да бъде отместена от ръба, да бъде оставена във властта на земното притегляне – за това бяха необходими едновременните усилия на всички от екипа. Лудешкото препускане надолу по склона на планината беше самостоятелно изпълнение на вкаменената стихия. Най-важната задача пък сега на екипа беше да се предотврати разбиването на скалата на малки късчета.
Болд беше точно по средата на нанадолнището.
Отначало не си даде сметка за това, което за сетен път доказа, че най-трудното в едно разследване е да разбереш в коя фаза се намира то; за жалост някои от екипа все още стояха на върха с лостовете, докато скалата се търкаляше надолу. Възможното участие на военния с обгорялата ръка, за който беше съобщила гадателката, изказаното предположение на лабораторията към специализираното звено на ФБР, че е използвано ракетно гориво като запалително средство и най-накрая откритието, че Гарман е купил същия тип стълба „Вернер“ като оставилата намерените отпечатъци – всичко това беше бутнало скалата надолу. В тази фаза задачата на Болд беше да се придържа край нея; да фокусира разследването към нещо по-лесно управляемо, по-податливо.
Задачата му обаче беше значително затруднена заради две събития, които бяха последвали непосредствено: първото беше пристигането в деня след разпита на Гарман на четвърто писмо – четвърти цитат и парченце зелена пластмаса. Второто беше, че Емили Ричланд се беше обадила на Дафи същия ден.
Дафи се втурна на петия етаж, останала без дъх от тичането по стълбите от деветия етаж надолу. Тонът й беше истеричен, думите й като че напираха да излязат едновременно:
– Тя се обади. Емили! Ник, мъжът с обгорялата ръка, току-що се е уговорил да се срещне с нея в пет часа днес. Разполагаме само с два часа. Ще успеем ли?
Болд се усети внезапно връхлетян от притеснение, то го проряза целия и остави болка в главата и стомаха му. Два часа? Наблюдение, спасителен отряд, сапьорска група – абсолютно повторение на екипа, организиран преди по-малко от седмица. Нямаше седем дни откакто Бранслонович лежеше в гроба. В съзнанието му отново се всели онова призрачно видение.
– Ще се постараем – изръмжа той.
37.
В четири и четиридесет и седем следобед един плешив мъж с куртка и панталон в цвят каки и с ботуши, стигащи до глезените, излезе през вратата на лилавата къща на Източно двадесет и първо авеню. Детективите му бяха прикачили прозвището Генерала. Генерала беше със стегнати в метални рамки очила и синя барета. Носеше малко кафяво кожено куфарче, запъти се с огромни крачки към огромна кола без опознавателни знаци и надписи и се отдалечи с нея. Съдържанието на куфарчето беше останало в къщата на Емили – миниатюрен микрофон и радиопредавател, захранван от батерии, закрепени под ръба на масата, край която приемаше клиентите си, както и широкообхватна черно-бяла фиброоптична камера, инсталирана към съществуващата шпионка за наблюдение в кухнята, откривайки гледка към гърба и раменете на Емили, както и леко поизкривена, но с широк ъгъл на визиране гледка към лицето на клиента й. Видеопредавателят беше свързан с кабел към телевизионната антена, монтирана на покрива на лилавата къща.
Оперативната кола – същата онази боклукчийска кола, която бяха използвали преди по-малко от седмица, беше паркирана в една от пресечките на Източно двадесет и първо авеню.
В тревната площ на съседната къща беше забита табела с надпис „Продава се“. Под този знак имаше по-малка метална табела с надпис „Без расови ограничения“, към която бяха прикачени шест разноцветни балона и прожектори, осветяващи надписа. Всички лампи в тази къща бяха запалени. Виждаше се един мъж с мустаци и зелено спортно яке с щампован надпис на фирма за недвижими имоти, както и впитите дънки и каубойските му ботуши.
Ла Моя излезе от къщата, за да посрещне останалите полицаи под прикритие, дошли за наблюдение на лилавата къща, всеки от тях със слухово апаратче в дясното ухо. В задната част на къщата, откъдето щеше да се води наблюдението, очакваха заповеди двама от сапьорската група и двама полицаи от спасителния отряд.
Други двама членове на сапьорската група бяха в кабината на камион с платформа, върху която след малко щяха да качват паркирала на забранено място кола. Местонахождението им – непосредствено до алеята, водеща към лилавата къща – им осигуряваше лесен и бърз достъп до синия микробус с белия покрив, който щеше да се появи всеки момент.
Болд, Боби Гейнис и Дафи се бяха настанили върху седалката с мека мъхеста тапицерия, извърнати към големите, огледални отвън прозорци на съвсем обикновена светлокафява каравана, паркирана на срещуположната страна на улицата, точно срещу обявената за продан къща. Гейнис беше с тяло на гимнастичка и яркосини очи, опулени като на дете сутринта на Коледа. Облечена бе с ватирана фланела, дънки и работни ботуши с грайфери на подметките. Болд държеше в ръка мобифон, чрез който можеше да поддържа постоянна връзка посредством друго телефонно устройство с командния пулт на диспечера в оперативната кола. До краката му бяха сложени две портативни радиостанции – едната настроена на секретната честота на полицията, другата приемаше директно от радиопредавателя, прикрепен под масата в лилавата къща. Мобифонът, лежащ на седалката до Гейнис, представляваше портативен факс апарат, захранван от батерии. На пода лежаха два револвера, полицейска палка, газов пистолет и две кутии пълнители за револверите. До тях бяха двете бронирани жилетки с щампован върху тях с ярки жълти букви надпис „ПОЛИЦИЯ“. Болд си помисли, че с целия този арсенал са готови за малка война.
На втория етаж на обявената за продан къща единствено прозорецът на стаята, служеща за мокро помещение, не светеше – там се намираше фотографът на полицията, въоръжен с два тридесет и пет милиметрови никона, всеки от които зареден с филм с различна чувствителност. Всяко движение щеше да бъде регистрирано и всяка дума.
Велосипед, мотоциклет и две коли без опознавателни знаци и надписи бяха разпределени по съседните улици, готови да последват микробуса, след като напусне района. Сега водачите на тези превозни средства стояха нащрек и очакваха пристигането на микробуса.
В четири и петдесет и седем се чу ясната дикция на мотоциклетиста по радиовръзката:
– Микробусът на заподозрения, сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест, току-що премина през патрул „Браво“, насочи се в западна посока. Прието?
Диспечер: В западна посока. Прието.
– Точен е – каза Болд, гледайки си часовника.
Дафи с познатото изражение на човек, изпълнен с решимост, се готвеше да състави бърз психологически портрет на заподозрения.
Диспечер: Сто двайсет и четири Бе седемдесет и шест е регистриран на името на бял мъж, двадесет и девет годишен, Никълъс Грентън Хол. Адрес по местожителство: Паркланд, Южна Двеста и втора улица, сто трийсет и четири.
– Ето го – промълви Гейнис, наблюдаваща през процепа между завеските, закриващи стъклото между кабината и задната част на караваната.
Виждайки как микробусът наближава, Болд усети желание за мъст. В съзнанието му отново изникна образът на Бранслонович в пламъци сред дърветата – като горяща статуя. Един човек, отговорен за смъртта на толкова други хора.
Дафи каза:
– Той от военновъздушните сили ли е? Можем ли да го потвърдим?
Болд повтори въпроса в микрофона на мобифона. Диспечерът отвърна, че в момента тече пълна проверка на заподозрения. Сержантът повтори информацията за Дафи. Тя кимна, сдържаното й лице не показа никаква емоция.
Не бяха изминали и тридесет секунди и Болд, който все още несъзнателно притискаше мобифона до ухото си, информира Дафи:
– Осем години е бил във военновъздушни сили. От три години е цивилен служител във военната база „Командир Джоузеф“.
– Уволнението – смяната на работата – съвпада с нараняването на ръката. Сигурна съм.
– Той нашият човек ли е? – попита Гейнис, не откъсвайки лице от завеските и наблюдавайки приближаването на синия микробус.
Болд сви рамене. И той погледна навън. Ла Моя беше на верандата на обявената за продан къща. И се сбогуваше с Бримзли и Майърс – двама детективи от отдел „Наркотици“. Бримзли и Майърс бяха сред най-добрите стрелци с револвер в полицията. Болд беше поискал двамата да са пред къщата по времето, когато заподозреният се очакваше да пристигне. В случай че наблюдението се провалеше – а практиката показваше, че това ставаше ясно още през първите две минути – искаше най-добрите му хора да са навън: познаваше Бримзли и Майърс много добре, за да отсъди сега, че те сякаш изведнъж бяха надебелели – и двамата бяха с бронирани жилетки, неговата беше под спортното яке, нейната – под синия дъждобран. Двамата полицаи се спряха на пътеката, извърнаха се и помахаха с ръка на агента по недвижимите имоти – и двамата бяха с лице към лилавата къща, готови за стрелба.
Никълъс Хол излезе от микробуса и пое по пътеката покрай огромния глобус, лицето му отрази различните цветове на неоновия надпис, и натисна звънеца. Звъненето се чу на секретната полицейска честота.
Болд, напрегнат до крайност, измърмори приглушено:
– Оставете го да влезе.
Заподозреният забеляза Бримзли и Майърс пред съседната къща. След това се огледа наоколо – внимателно, изпитателно. В момента, в който гледаше към тяхната каравана, Болд изсъска:
– Не мърдай. Не дишай.
Хол продължи да се оглежда даже и след като Емили се показа на вратата. Вниманието му беше привлечено от двамата полицаи, които се мъчеха да качат колата върху платформата на камиона. Те бяха сапьори и досега не им се беше случвало да вършат нещо подобно.
Факс апаратът нададе вой. Болд погледна нервно натам – от него бавно се точеше лист, представящ копие на черно-бяла фотография на заподозрения. Увеличение на снимката от шофьорската му книжка. Никълъс Хол изглеждаше нормален във всяко едно отношение.
Болд прошепна в микрофона на мобифона:
– Разберете за обгорялата ръка.
Ръката. Даже от разстояние ясно се виждаше. Болд сложи бинокъл пред очите си, доволен, че осветлението на верандата е включено. Ръката. Парче розово месо с три нокътя в края. Изглеждаше така, сякаш мъжът беше пъхнал нормалната си ръка в розова балетна пантофка или в розов чорап. Но този чорап всъщност нямаше смъкване. Обзе го моментно безпокойство: би ли могъл човек с такава ръка да се катери по дърветата? Би ли могъл да дълбае цифрово-буквено указание за библейски текстове върху дървесната кора? Болд вдигна мобифона си и каза на диспечера да го потърси по радиостанцията, ако трябва. След което прекъсна връзката и набра номера на офиса на Лофгрийн, надявайки се той да е останал и след работно време, какъвто му беше обичаят.
Гейнис подаде на Болд факса със снимката на Хол. Болд го пое и веднага го остави настрана.
Пред входната врата на къщата Хол все така се оглеждаше.
– Добре дошъл – чуха в караваната приветствието на Емили. Звукът беше приглушен, тъй като от верандата до стаята с масата, под която беше микрофонът, имаше поне четири метра. – Влез – подкани го тя.
– Виждала ли си друг път паяк в този квартал? – попита той. – И на вас ли ви вдигат колите?
– Постоянно – излъга го тя.
– Да оставят талони за глоба – да. Но чак пък да ги вдигат?
– Нали и те трябва да печелят – като ти вдигнат колата, ти вземат повече. За какво мислиш има паркинги? – изрече тя с ирония. – Ти какво се притесняваш? – попита го тя. – Нали си паркирал в моята алея?
– Какво самообладание има тази жена – ахна Дафи.
– Страхотна е – съгласи се Гейнис.
Един от помощниците на Лофгрийн се обади на Болд. Оказа се, че шефът му си е тръгнал. Помощникът му съобщи номера на телефона в колата на Лофгрийн и добави:
– Тръгна си преди пет минути.
Болд се свърза с Лофгрийн, който в момента се намираше на придвижващия се с бавна скорост плаващ понтонен мост, и му каза:
– За тези издълбани надписи…
– Аха?
– Може ли да ги е дълбал левак?
– Точно това не сме проверявали.
Наблюденията се водеха на принципа „искам да знам на всяка цена, и то веднага“. Лофгрийн нямаше как да знае, че Болд в момента се намираше в преоборудвана каравана – собственост на полицията, с очи, приковани в евентуалния главен обвиняем.
– Направих увеличени снимки, с дигитален апарат. Помощниците ми могат още да ги увеличат. Ако искаш, аз да ги погледна, могат да ми ги пратят по факса още в колата. Иначе те също могат да помогнат. – Болд си представи вътрешността на служебната кола, карана от Лофгрийн. Оборудвана с комуникационен терминал на „Моторола“, принтер, мобифон и факс апарат, играеше ролята на изнесен на местопрестъплението филиал на лабораторията по идентифициране.
– Трябва ми спешно. В момента съм на наблюдение, Бърни.
– Кажи ми как да те открия.
Знаейки, че отново би трябвало да свърже мобифона си с оперативната кола, Болд се заинтересува за мобифона на Дафи. След като разбра, че е с нея, съобщи номера му на Лофгрийн.
Лофгрийн го обнадежди:
– Нещо забавихме ход и това е само от полза за теб. Ще мога по-бързо да ти свърша работа. И веднага ще ти се обадя.
Болд му благодари и прекъсна връзката. После набра номера на оперативната кола и възстанови постоянно поддържаната връзка.
Никълъс Хол прекрачи прага на входната врата и тя се затвори зад него. Гласът на Емили се чуваше по-добре, колкото повече се приближаваше към масата с микрофона.
Дафи седеше със затворени очи, така по-добре се концентрираше. Изведнъж усети погледа на Болд, насочен към нея, и изрече тихо:
– Не му хареса паякът. Предлагам да се изтегли.
Болд предаде думите й на диспечера. След по-малко от минута колата беше покачена и закрепена на платформата и камионът потегли надолу по улицата.
В течение на следващата минута на полицейската честота се чуваше разговорът между диспечера и двамата сапьори в камиона, на които беше наредено, след като завият в първата пресечка, да се разположат северно от лилавата къща.
След това последва разговор между един от полицаите от спасителния отряд, който поиска информация от всички постове дали заподозреният наистина е влязъл в къщата. След което, подобно на сянка, плъзнала се за миг върху тревната повърхност, той се изтърколи от храстите и се вмъкна под микробуса на Хол – Болд зорко беше наблюдавал тази сцена. След по-малко от пет секунди полицаят се претърколи в обратна посока и се притаи в сянката на кедровото дърво.
– Устройството е на определеното място – обяви той на диспечера.
Диспечерът препредаде информацията. Полицаят беше прикрепил миниатюрно устройство за проследяване към микробуса, което щеше да позволи на полицията във всеки момент да установява точното му местонахождение. Това компактно, но мощно приспособление даваше възможност на провеждащата наблюдението кола на полицията да не го следва плътно, с това устройство нямаше да има нужда от непрекъсната визуална връзка. Тази част от акцията беше много важна – след успешното й завършване Болд въздъхна облекчено, възвръщайки си усещането, че всичко е под контрол.
– Умно. И отлично изпълнено – произнесе Дафи, пак беше притворила очи, след което добави: – Бих казала на Ла Моя да намали до минимум суетенето около къщата. Ще бъде още по-добре, ако загаси лампите и остави всички вътре да си вършат работата на тъмно. Господин Хол е маниак на тема контрол – обяви тя с хладен и нетърпящ възражение тон.
Болд усети студени тръпки като мравки да плъпват по гърба му.
Дафи продължи:
– Свикнал е да мисли по военному: всичко да си е на мястото. И всичко да си има своето обяснение. Вариациите не са в неговия стил и не му харесват. Това е човек – любител на кънтри музика. Абсолютен мъжкар. Моментално ще я вземе за заложница, ако заподозре нещо нередно.
Това беше директно предупреждение. Оставяйки Емили абсолютно самостоятелно да проведе гадателския си сеанс, Болд беше поел огромен риск. Беше се доверил изцяло на преценката на Дафи, че на гадателката може да се разчита. Да се излага обаче цивилно лице на такъв риск, беше абсолютно забранено в полицейската работа. Въпреки това в редки случаи го допускаха – разбира се, с всички необходими за случая декларации за отказ от последващи претенции и обвинения към това лице – и точно такъв беше и сегашният случай.
Дафи поясни думите си, без Болд да я подканя:
– Коланът, който Емили описа, е типично каубойски. Част от родео екипировката. Това означава кънтри музика – значи означава мъжкарско поведение. Това, че тя е такава дребна и крехка женичка също пасва на този тип поведение. У него има стаен гняв заради ръката му. Изпитва този гняв всеки божи ден. Уверен е, че животът му е длъжен, длъжен да му даде нещо в замяна. И ето го и определящия стимул при него – отмъщението. Нямам му доверие така, както остава сам с нея. Затова трябва да се погрижим да се почувства в абсолютно спокойствие там.
От вътрешността на чантата й се разнесе пиукане на мобифона й. За първи път Болд забеляза уоки-токито в скута й и се запита какво ли трябва да означава. Тя извади мобифона от чантата си и го подаде на Болд.
Сержантът се отзова на обаждането. Гласът на Лофгрийн информира:
– Деветдесет процента съм сигурен, че човекът е дълбал надписа с дясната ръка.
Последва пращене.
Смаян и обезсърчен, Болд промърмори:
– Задължен съм ти.
Лофгрийн отвърна:
– Напълно си прав.
Болд върна мобифона на Матюс.
– Не той се е катерил по дърветата, нали?
– Кое те накара да мислиш така? – попита Болд.
– Да се пукна през гърба, ако не е вярно – отвърна тя, без да отговаря на въпроса му. След което продължи, изпреварвайки следващия му въпрос: – Гарман отново изгрява на хоризонта.
Гейнис я погледна смаяна:
– Да не искаш да кажеш, че Хол не е подпалвачът?
– Какво е мястото на Хол, само може да гадаем. – Дафи вдигна показалец, слагайки по този начин край на разговора, и го насочи към радиостанциите. – Започва се – кимна тя.
Емили: Добре дошъл отново.
Н. Хол: Искам да провериш за една среща.
Дафи приближи уоки-токито до устата си и прошепна:
– Както преди?
Емили: Както преди?
Болд я изгледа смаян. Тя посрещна погледа му спокойно и обясни:
– Никълъс Хол не е единственият маниак на тема контрол.
Боби Гейнис се ухили.
Н. Хол: Аха, точно така. Както преди.
Дафи каза:
– Попитай го дали другите му срещи са били успешни.
Болд я изгледа невярващо:
– Кога успя да го инсталираш?
Тя му хвърли красноречив поглед, който означаваше да запази въпроса си за по-късно.
Емили: Е, успешни ли ти бяха другите срещи? Няма как. Звездите имат страхотна сила, нали?
Н. Хол: Следващата седмица. Четвъртък. Може да ми провериш, нали?
Дафи изсъска в уоки-токито:
– Погледни звездните карти и му кажи, че изгледите са лоши. По-добре да избере по-ранна дата.
По радиостанцията Болд чу как Емили бута стола, за да стане, и издърпва чекмедже. Чу се шумолене на хартия, тя се върна до масата с микрофона и седна.
Емили: Имаш луна в залез следващата седмица.
Гласът на гадателката звучеше заплашително, и зловещо.
Гейнис подхвърли:
– Откакто съм станала на трийсет, луната ми все е залязваща. И всичките ми планети!
Невъзможно – с това нейно тяло!
Дафи я стрелна с недоволен поглед, но Болд се захили.
Н. Хол: Какво значи това?
Емили: Значи, че не е най-подходящото време за бизнес. Беше казал, че става дума за бизнес, не за удоволствие, нали?_Н. Хол:_ Има ли значение?
Емили: Огромно.
Дафи каза на колегите си:
– Интересно. Как може човек, цитирал Платон, да вярва на всичко това? Мисля, че той приема думите й напълно сериозно. Много странно, нали?
Болд нямаше какво да каже. За него разговорът с гадателката беше само началото. Трябваше им стабилна улика срещу Хол, която да доведе до обиск в микробуса и мястото, където живееше. Иначе вървим към провал, предупреди го вътрешният глас. Откритието, че Хол не би могъл да издълбае надписите по дърветата, беше свило стомаха му на топка. Сбъркаха ли с него? Обзе го нетърпение и нервност. Не искаше вземане на заложници; не искаше стрелби; искаше всичко да стане спокойно и чисто; щяха да го следят, надявайки се нещо да се случи. Което да предизвика обиск.
Н. Хол: Ами да, бизнес.
– Бинго! – възкликна Дафи, а в уоки-токито додаде: – Опитай да измъкнеш повече информация.
Емили: От вида на бизнеса зависи как да се тълкува положението на звездите и планетите. Да вземем например продажбите. Продажбите са неуспешни при луна в залез. С много усложнения. Преговорите не се влияят чак толкова. Можеш да преговаряш следващата седмица, но трябва да си много предпазлив. Ако ще продаваш обаче, съветвам те да поизбързаш (шумолене на хартия). Следващите два-три дни са най-подходящи за това (мълчание). Искаш ли да проверя за някоя по-ранна дата?
Н. Хол: Защо досега не си ми споменавала за такова нещо? Миналия път например? За луната?
Емили: Миналия път нямаше луна в залез. Миналия път хороскопът ти беше добър. Този път обаче не е (мълчание). Продажба ли е? Много е важно, за да изтълкувам правилно влиянието на звездите и планетите.
Н. Хол: Ами да, продажба. Може и така да се каже.
Дафи нареди в уоки-токито:
– Чудесна работа. Сега разбери колко други са замесени. И къде ще стане продажбата.
Емили (прочиства гласа си): Марс и Венера са ти в добра позиция. Обаче Плутон много се е отклонил… Това има връзка с бройката. В тази продажба не участват много хора, нали? Само още един, познах ли?
Н. Хол: Това ме смайва.
Емили: Коли. Тъмнина. Много коли. Паркирани коли. Добре ли виждам? И е много шумно там. Какъв е този силен шум? Сякаш ръмжат някакви животни.
Н. Хол: Самолети.
Емили: Разбира се, че е летището (мълчание). Ти работиш на летището.
Н. Хол: Нещо такова. Ама ти направо ме убиваш.
Емили: Един мъж има там, нали? И той участва в продажбата, нали? Още един мъж.
Н. Хол: Да речем.
Емили: Но не са много хора. Важно е.
Н. Хол: Не са.
Болд се наведе напред.
– Наркосделката, за която се е обадило момчето.
Боби Гейнис се обади нервно:
– Е, поне не е някакъв шпионаж. Или секта – като в Оклахома сити.
– Той й вярва – обяви Дафи. – Съвсем ясно е, че й вярва.
Емили: Следващите един-два дни, най-много още един. С нищо повече не мога да те зарадвам.
Н. Хол: Миналия път обаче пропусна нещо (мълчание). Почти се бях отказал да идвам при теб заради това.
Емили (дълго мълчание): Виждам нещо, което няма връзка с бизнеса ти. Нещо неочаквано. Има някаква липса. Нещо си загубил.
Н. Хол: Откраднаха ми го.
Дафи се обади с тревожен тон:
– Не знам за какво става дума.
Болд отвърна:
– Обзалагам се, че нашият приятел Бен знае.
Дафи му хвърли изненадан поглед.
Емили: Пари.
Н. Хол: Вярно е, по дяволите.
Емили: Много пари.
Н. Хол: Майката си ебало – да. Едно момче ми ги открадна. От микробуса ми (мълчание). Искам си парите.
Дафи и Болд се спогледаха:
– Бен – промълви тя, съгласявайки се с него.
Болд кимна.
– Сега разбирам защо толкова го е било страх от нас. Мислел е, че искаме да го арестуваме.
– Тя знае какво се е случило. Бен й е казал – отвърна Дафи.
В тона й личеше известна обида.
Болд се почувства обезпокоен за взаимоотношенията й с момчето.
– Или тя е накарала Бен да открадне парите. Може да са го правили и преди – предположи Болд.
– Не – възпротиви се Дафи. – Не вярвам.
Болд започна да размишлява на глас:
– Той работи във военновъздушни сили. Не са били наркотици. Било е ракетно гориво.
Възцарилата се тишина беше рязко прекъсната от гласовете, долетели чрез радиостанцията от къщата.
Н. Хол: Помислих си, че би трябвало да видиш какво ще има да става. Защо не ме предупреди?
Емили: Ти ме попита за определена среща. И толкова.
Н. Хол: Е, сега те питам за усложненията. За изненадите.
Емили: Предупреждавам те, че колкото повече залязващата луна…
Н. Хол: Майната й на тази луна! Кажи ми за усложненията!
Дафи каза:
– Не ми харесва тази негова враждебност. Става все по-бесен. Нещо е отключило този бяс. – В уоки-токито каза: – Предразположи го! Говори спокойно! И по-неопределено. Не така категорично. Не ми харесва как му говориш.
На Болд – уоки-токито вече беше в скута й – довърши:
– Ще може ли да спасим положението, ако се наложи?
