Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 29 страниц)

– А сега се оказва, че тази секретарка не е чак толкова сигурна. Странно, а?

– Страхотно. Невероятно. И Лайтнър ще хлътне, нали?

– Така изглежда. Все пак първо трябва да му мине делото.

– Трябвало е да духне, още като я обвиниха.

Харди го изгледа.

– Така сам щеше да се посочи с пръст. Не. Смяташе се, че има алиби. Трябвало е да наблюдава как върви процесът на Дженифър. Не е можел да я остави сама. Трябвало е да ни убеди да използваме побоищата… Само така щяхме да измъкнем нея, без той да бъде разкрит. Само така всичките му усилия нямаше да отидат по дяволите. И, най-накрая, не забравяй, че той наистина е бил луд по нея. Сам той е имал нужда от психотерапевт.

– Мъжът й наистина я е биел, нали? – попита Ейб Глицки.

Харди кимна.

– Но, както заяви Дженифър, не го е пречукала тя. Точка по въпроса. Може да е била изтъкана от комплекси, чувство за вина и не знам още какво, но в никакъв случай не искаше да се защитава от нещо, което не е извършила. Най-големият й проблем беше да накара хората, включително и собствените си адвокати, да й повярват.

Задната врата на къщата се отвори и се пови Моузес Макгайър. Харди изпразни чашата си на един дъх, лапна черешката и хвърли останалите плодове в прахоляка зад себе си, за да ги скрие. Изправи се, Глицки също.

– Айк, отиди да провериш пуйката – каза той.

Моузес се ръкува с тях, стиснал чаша скоч в лявата ръка.

– Това ми е първото. Вие много ли напреднахте? Какво пиеш, Диз?

Харди му показа празната чаша.

– Лед, чисто, без вода.

– Така те искам – ухили се Моузес и попита Глицки: – Е, как е бизнесът с убийствата? Още ли процъфтява?

В събота, 11 декември, в имението на фамилия Морънси в Сан Марино сключиха брак с тържествена церемония някогашните „заподозрени“ на Харди, Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Тъй като това бе едно от най-големите светски събития на годината, за него писаха почти всички вестници.

Бяха поканени над триста гости. На снимката сред знаменитостите Харди съзря кмета и шефа на полицията на Лос Анджелес. Франк Келсо също беше там, заедно с цяла тълпа други сенатори, филантропи и какви ли не още.

Джоди и Маргарет му се усмихваха. Вдясно от Джоди беше Тод Крейн, негов кум и управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“.

Според вестника, новобрачната двойка смятала да прекара медения си месец в южна Франция.

Къщата беше малка – три спални, две бани, в Белмонт, на осемдесет и пет километра от Сан Франциско. Хората, живели в нея преди това, я бяха поддържали в отлично състояние. В задния двор имаше и хубава градина. Имаше малък фонтан, заобиколен от каменни пейки. Покрай оградата растяха плодни дръвчета – портокали, лимони, череши и две сливи, макар че сега, в средата на януари черешите и сливите бяха оголели.

Дженифър Уит бе станала още със зората и бе пробягала петте километра до колежа и обратно. След процеса не беше запалила нито една цигара. Седна на масата в кухнята, отвори прозореца един сантиметър, наля си кафе и започна да яде кроасана от фурната на ъгъла. Беше облачно, но тихо, отвън долиташе ромоленето на фонтана и песните на птиците.

Беше първият ден от пролетния семестър. Дженифър беше готова в осем. Първият й час беше в девет. В продължение на две години не бе обявила кой ще е основният й предмет, но сега беше сигурна, че ще се занимава с психология. Искаше най-накрая да разбере себе си и реши, че колежът ще е добро начало.

Свърши с кроасана и остави чинията на мивката. Метна един пуловер на раменете си и надникна в спалнята. Майка й още спеше. Отиде при нея, целуна я по челото и каза:

– Тръгвам. Искаш ли да се видим за обяд?

Откакто се преместиха, Нанси спеше много. Сега се събуди и прегърна дъщеря си.

– Обядвай без мен. Стой в колежа. Намери си приятели.

– Ами ти?

Майка й се надигна.

– Не се безпокой за мен.

– Но аз се безпокоя. – Дженифър седна на леглото и Нанси я погали по главата.

– Никога не съм живяла по-добре. Откакто се помня.

Дженифър кимна и улови ръката на майка си.

– Знам. Просто не ми се искаше да стигна дотук по този начин.

Нанси се усмихна.

– Но поне стигнахме. Струва ми се, че сега най-важният въпрос е какво ще правим оттук нататък.

– Знам. Няма да е лесно – отвърна Дженифър и стана.

Нанси не пускаше ръката й.

– Добре, защо… само днес… защо не ме вземеш в града, за да хапнем някъде навън? Веднъж. Ти ще се посъвземеш. Аз ще изляза от къщи. Чувствам, че вече съм готова за това. Мога да се обадя и на Том…

Дженифър се замисли за миг.

– Ще бъде много хубаво, мамо. Ще се радвам.

Последната цветна снимка на Мат от училище беше увеличена и поставена в рамка на масичката край пътната врата. Преди да излезе, Дженифър се спря, както винаги. Този път я вдигна и се вгледа в лицето. Мат й се усмихваше щърбо. Тя целуна стъклото, остави снимката и отвори вратата. Пое дълбоко въздух и излезе навън, в хубавата сутрин.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2750

__Издание:__

Джон Лескроарт. Тринайсетият съдебен заседател

Второ издание

Издателство „Весела Люцканова“, 2001

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8453-61-4