Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 29 страниц)
– Не знам. Склонен съм да мисля, че не.
– За кое точно не?
– Не знам.
– Кое не знаеш?
– Не съм сигурен… за момчето, Мат. А ако не е убила него, всички останали обвинения рухват, нали?
– Смяташ, че не е убила детето?
– Не го виждам.
– Защо? Само не ми казвай, че не е от тези.
– Добре. Поради две причини – отвърна Харди навъсено. – Най-напред, тя не просто отрече, стори ми се искрено изумена, че някой би могъл да си помисли, че е тя. Дори не искаше да говори за това, Дейвид. Искам да кажа… държеше се, сякаш е станала някаква странна грешка, която скоро ще се оправи. Що се отнася до това, че е убила собствения си син, как е възможно някой да си помисли, че… Както казах, успя да ме убеди.
– Диз, Диз… Да предположим, чисто теоретично, че тя го е направила. Ако е така, направила го е заради парите от застраховката. Дотук съгласен ли си? Добре. Да решиш да убиеш някого е много рисковано. Хората непрекъснато правят такива неща, но тези, които убиват за пари, са нещо по-различно. Ако Дженифър Уит е извършила тези убийства хладнокръвно, можеш да си сигурен, че не би го признала. Поела е риск… вече го е поела… и възнамерява да получи всичко или да изгори. Това е. Коя е другата причина?
Фримън бе оборил първата и чакаше втората.
– Просто мисля, че не е от тези…
Фримън се наведе над документите отново.
– Плаща ми се на час и смятам, че не е достатъчно.
Харди прие укора усмихнато.
– Ако махнем сина Мат, обвиненията срещу нея не изглеждат достатъчно сериозни.
– Не можем да махнем Мат. Той е бил там. Ще ми се да не е, но е бил и това е. Пауъл няма да се откаже. Убийството на детето изправя това момиче пред газовата камера.
Харди бе водил този разговор многократно. Дори и Дженифър да бе убила съпруга си Лари, а той не бе убеден в това, чувстваше се абсолютно сигурен, че смъртта на Мат е била някаква трагична случайност, някаква лоша карта. Така или иначе, тя бе извадена от тестето и беше попаднала у тях, сега трябваше да я изиграят.
– Все още си мисля, че ако съдебните заседатели са свестни, ще я пуснат да си отиде.
– Ако са свестни, могат да пуснат и хунския вожд Атила, само че не разчитай на това.
Фримън се наведе напред и бащински сложи ръка на рамото му. Не за първи път Харди се зачуди как е възможно Фримън да е постигнал такива големи успехи и да е толкова симпатичен. Както винаги, нуждаеше се от бръснене. Устните му бяха дебели и червеникави. Бялото на мътните му очи имаше жълт оттенък, а по кожата около тях имаше петна. Беше хубав, колкото прокажен глиган – ако глиганите боледуват от проказа.
– Историята с парите няма да се хареса на заседателите. Ако повярвам, че е невинна, всъщност ще намаля шансовете й, даваш ли си сметка за това?
– Как така?
Фримън се огледа в празната съдебна зала, за да е сигурен, че никой не може да ги чуе.
– Прилича на ходене по въже. Искаш да убедиш сам себе си, че защитаваш невинен човек, дотук добре, това е част от играта. Но ако наистина започнеш да вярваш, че клиентът ти е невинен, ще приемеш, че съдебните заседатели ще видят същото, което виждаш и ти. Ще сметнеш, че искат да ти повярват, да приемат твоето тълкуване на фактите.
– И аргументите ти няма да са убедителни, защото не си ги изпитал пред самия себе си – допълни Харди.
– Виждаш ли? Диз, вярвам, че имаш усет за нашия бизнес. – Фримън премести пурата в устата си. – Ако нещата опрат до съдебните заседатели, значи клиентът ти вече здравата е загазил и трябва да погледнеш на положението колкото се може по-сериозно.
– Гледам сериозно, Дейвид. Питаш ме, дали дълбоко в себе си вярвам, че Дженифър Уит е невинна. Най-малкото, не съм убеден, че обвиненията срещу нея са толкова непоклатими…
– И затова искат смъртно наказание? Затова Пауъл свързва този процес с политическите си амбиции? Може би желае да се поупражнява в съда? Не мисля.
Харди се усмихна.
– Трябва да се научиш да изразяваш чувствата си, Дейвид. Някой ден ще рухнеш, ако задържаш всичко в себе си.
Фримън кимна.
– Знам. Опитвам се. Ще имат ли нещо против, ако запаля тук?
– Обзалагам се – отвърна Харди. Фримън седеше точно под табелката, че пушенето е забранено.
– Да ти призная, през цялото време смятах, че ще участваш в това.
Харди все още не беше решил точно как да повдигне въпроса за по-нататъшното си участие в защитата на Дженифър Уит, но както често се случваше, с Дейвид Фримън въпросът се оказа решен предварително.
В щат Калифорния всички дела, по които се иска смъртно наказание, протичат в две фази – за установяване на вината и за определяне на присъдата. Съдебните заседатели не биха могли да гледат с добро око на човек, който през първата фаза е твърдял за обвиняемия, че е невинен, а се е оказало, че не е – който фактически признава, че е лъгал.
За да се избегне това, през втората фаза винаги се явява друг адвокат и точно тази роля Фримън искаше да поеме Харди, ако вината на Дженифър се докажеше.
– Разбира се, ако е в състояние да плати – каза го напълно сериозно.
Дженифър Уит имаше право на съдебна защита, но, ако не разполагаше със средства да покрие разходите – а те щяха да са огромни за дело като нейното, – съдът щеше да й определи служебен адвокат. В този случай нямаше никаква гаранция, че ще назначат Фримън и Харди.
Разбира се, Фримън отдавна беше одобрен от съда, но Харди все още не бе подал дори молба да бъде включен в списъците. Освен това, при такова дело – а то вероятно щеше да нашуми и да се превърне в най-добрата реклама в бизнеса, – лешоядите неминуемо щяха да налетят. Двамата можеха да поемат защитата единствено, ако Дженифър платеше със собствени пари – това нямаше как да се избегне.
– Ще ти кажа още нещо, Диз. Нашата практика е частна. И майка Тереза да ти е клиент, трябва да си вземеш парите.
Отново го каза съвършено сериозно и това смути Харди.
Влязоха секретарят и стенографът. Започнаха да подреждат работните си места и тихо да разговарят. Появиха се и някои адвокати – Фримън кимна на няколко от тях. Вече се събираше и публика.
Това беше висш съд – тук не се гледаха дела за неправилно паркиране. Харди остави Фримън да чете документите и отиде до преградата, която отделяше участниците в процеса от зрителите.
– Не знам защо, но очаквах да те видя тази сутрин – заяви Дийн Пауъл и го потупа по рамото.
– Казах ти, че делото е на Фримън – отвърна Харди. – Ей го там отзад, учи си урока. Аз съм само компания.
– Е, вече изясни ли му се каква ще е стратегията на защитата?
– Още не. Но на Дженифър е ясна. Тази, която обичаш най-много.
– Ще твърди, че е невинна? Че е полудяла? Или че е имала право?
– Госпожа Уит твърди, че не е извършила тези убийства.
Пауъл кимна с каменно лице, но Харди имаше чувството, че е във възторг.
– Лъже.
Съдия Оскар Томасино – с подстригана като четка коса и мургава кожа – имаше вид на човек, който няма да търпи глупости в съдебната зала, в която председателстваше повече от десет години. Тази сутрин пристигна с поредната изненада.
– Преди да започнем днес – каза той, – има ли някой в тази зала, който кара зелен шевролет „Лумина“, номер 1NCV722?
От третия ред се изправи някакъв млад латиноамериканец и вдигна ръка. Съдията му махна да се приближи и той се подчини неохотно.
– Не забелязахте ли, сър, че на мястото, където сте паркирали, има табела с надпис: „Запазено за съдия“?
Младият човек се обърна назад, сякаш търсеше подкрепа от залата.
– И какво сега? Ще си изпатя, защото съм заел мястото ви за паркиране ли?
– Не точно – отвърна Томасино, – макар че и това няма да ви се размине. Големият ви проблем е, че колата ви я няма.
Съдията махна на пристава да изведе младежа. На горния етаж щяха да решат какво да правят с него, а колата беше откарана на градския паркинг.
Харди още се подсмихваше, когато призоваха обвиняемата и защитниците. Двамата с Фримън заеха местата си зад преградата, Дийн Пауъл също се приближи, заедно с младия си помощник. След малко въведоха Дженифър и я накараха да застане на подиума пред съдията. Изглеждаше изтормозена и отчаяна, наистина като виновен човек, но арестантските дрехи биха направили същото и със Синди Крофорд. Харди я представи на Фримън.
Тя изгледа неугледния си адвокат без кой знае какъв ентусиазъм, но той бе свикнал на подобни реакции. „Това ли е защитникът ми?“ – сякаш питаше физиономията й.
Обърна се пак към съдията и секретарят прочете обвинителния акт изцяло – както при всички дела за убийство.
– Дженифър Лий Уит, обвинена сте в трикратно убийство в нарушение на наказателния кодекс, секция 187. На трийсет и първи август 1983 година предумишлено и съзнателно сте лишили от живот Едуард Телър Холис, като…
Секретарят прочете обстоятелствата, при които е станало това, после премина към убийствата на Лари и Мат Уит. Когато свърши, Томасино кимна и отбеляза, че поради присъствието на господата Фримън и Харди, приема, че обвиняемата е осигурена с надлежната съдебна защита. После попита Дженифър, дали се признава за виновна.
– Невинна съм, ваша светлост.
Томасино отбеляза нещо в документите си и погледна над полукръглите си, леко мътни очила към Пауъл.
– Обвинението настоява ли за лишаване от освобождаване под гаранция?
– Настоява, ваша светлост – отговори Пауъл. – Тук имаме особени обстоятелства. Обвинена е в тройно убийство и убийство с цел облагодетелстване. Вече е убила…
– Ваша светлост! – скочи веднага Фримън. Не възнамеряваше да търпи това. Все още не бе доказано, че Дженифър е убила когото и да било. Това беше целта на процеса.
Съдията се намръщи на прокурора и каза:
– Господин Пауъл, моля ви.
Пауъл се престори на разкаян. Държането на неугледния, непохватен Фримън също бе много добре режисирано.
– Съжалявам, ваша светлост – извини се прокурорът, – но става дума за престъпления, за които се полага смъртно наказание. Законът забранява обвиняемата да се пусне под гаранция. Освен това, убедени сме, че съществува сериозен риск да се укрие.
– Ваша светлост – заговори Фримън небрежно, – обвиняемата ще предаде паспорта си. Досега не е била обвинявана, нито пък осъждана за каквото и да било престъпление. В миналото на госпожа Уит и във фактите не съществува основание за опасенията на обвинението. Не е напуснала града, макар че е имала тази възможност и няма как да не е разбирала, че е заподозряна. Освен това не е оказала съпротива при ареста.
– Добре, добре. – Томасино погледна над очилата. – Все пак, господин Фримън, тогава не е била обвинена в нищо, а сега е обвинена в тройно убийство. Това променя малко ситуацията, не мислите ли?
– Ваша светлост, госпожа Уит не е извършила тези престъпления и държи това петно да бъде изчистено от името й в съда.
Томасино почти се усмихна.
– Да. Ще получи тази възможност. Но съм склонен да се съглася и с обвинението, че, след като е изправена пред евентуално смъртно наказание, най-малкото ще се изкуши да не се възползва от нея. След като вече нищо не я задържа в града и няма семейство тук…
– Ваша светлост! – Гласът на Дженифър изненада всички. Обикновено обвиняемите се чувстваха твърде потиснати, за да говорят при такива обстоятелства. – Аз имам семейство. Тук, сега.
Харди се обърна. На втория ред се бе надигнал един човек, който би могъл да бъде брат на Томасино. Един млад човек до него също се канеше да стане. Между двамата седеше мила жена на средна възраст.
На Харди му направи впечатление също така, че Дженифър едва забележимо трепна при вида на един добре облечен мъж с брада, няколко реда по-назад. И защо поне не кимна на майка си, баща си, брат си? Посочи ги на съдията с надеждата да позволи пускането й под гаранция, но с нищо не показа, че са й близки и държи на тях.
Томасино се съвзе бързо.
– Добре, благодаря ви. Можете да седнете.
– Ако съдът позволи, бих искал да попитам госпожа Уит – намеси се Пауъл, – от колко време не се е виждала със семейството си.
– Ваша светлост, моля! – Харди бе сигурен, че Фримън няма понятие за какво говори прокурорът, но нямаше и да остави подобно искане, без да възрази. До процеса оставаше още много време, а да се разпитва обвиняемата сега беше недопустимо.
– Какво намеквате, господин Пауъл?
– Ваша светлост, по време на разследването стана ясно, че госпожа Уит не поддържа близки отношения със семейството си. Истината е, че дори са отчуждени…
– И затова ли са тук, Дийн – засече го Фримън моментално.
Съдията удари с чукчето.
– Господин Фримън, отправяйте всичките си забележки към съда, ясно ли е?
– Разбира се, ваша светлост. Извинете ме. – Както повечето от ходовете му, този също бе пресметнат. Отклони вниманието от неприятния въпрос, поведи нещата в друга посока, дори и да ти коства предупреждение за неуважение на съда. Освен това по този начин той спечели няколко секунди, за да измисли нещо друго. – Все пак господин Пауъл би трябвало да помисли. Семейството на госпожа Уит е тук, за да я подкрепи. Какво повече е нужно?
Томасино махна с ръка и улови чукчето.
– Госпожо Уит, отбелязвам присъствието на семейството ви, но това не променя нещата. При такива обвинения не мога да ви пусна под гаранция.
– Ваша светлост… – реши Фримън да опита още веднъж, но съдията не искаше да слуша повече.
Издигна тържествено чукчето над главата си, удари леко и отсече:
– Отказвам пускане под гаранция.
5
Циганите бяха изчезнали от фоайето навън, но, както обикновено, разговорите продължаваха да отекват в голите стени.
– Как така не я пуснаха под гаранция? – попита бащата на Дженифър, Фил Дистефано. Фримън реши, че не е настроен докрай войнствено, но във всеки случай не е и сърдечен.
– Бихме могли да обжалваме – отвърна адвокатът, – но дори и да спечелим, съдията ще определи невъобразимо голяма сума.
– Колко, господин Фримън? – обади се миловидната госпожа Дистефано зад гърба на мъжа си.
Дистефано я сряза:
– Няма никакво значение, Нанси. Няма да е по силите ни.
И по външния им вид личеше, че е прав. Каквато и сума да определеше съдът, двамата Дистефано нямаше да са в състояние да я платят.
Фил беше с обикновен черен костюм, който не бе виждал ютия отдавна, с бяла риза – огладена, но стара, с тясна вратовръзка. Нанси беше достатъчно хубава, дори красива като дъщеря си, но нещо в присвитите й устни и в държанието й подсказваше, че животът й никак не е бил лесен. Синът, може би двайсет и тригодишен, беше с джинси, ботуши, въздълга коса и презрителен поглед.
Семейството явно беше бедно и това изненада Харди. Досега никъде в медиите не бе споменавано, че Дженифър произхожда от бедно семейство, разговорът му с нея не го бе накарал да мисли друго – дори и в затворническите дрехи тя приличаше на заможна съпруга на лекар.
Когато Фримън обясни, че може да се очаква сума от порядъка на един милион долара, братът избухна:
– Откъде, по дяволите, ще вземе тези пари!?
– Том!
Фримън вдигна успокоително ръка.
– Точно така, синко. Целта е да не излезе от ареста. Мислят, че ще избяга.
– Не вярвам. Има много солидна защита. – Мъжът, на когото принадлежеше гласа излезе напред и подаде ръка на Фримън. – Кен Лайтнър. – Като че ли името обясняваше нещо. – Аз съм психотерапевтът на Дженифър – добави той.
Беше мъжът, когото Харди забеляза в залата. Сравнително хубав, силен, което личеше дори под добре скроения му костюм, той имаше грижливо оформена червеникава брада и тъмнокестенява коса. Странна комбинация, която, според Харди, се дължеше на боя.
– За какво й е бил на Джени психар? – попита Том Дистефано.
Нанси Дистефано сложи ръка върху рамото на сина си, а Лайтнър каза:
– Вие трябва да сте Том.
– Не. Аз съм английската кралица.
Майка му застана между двамата.
– Не бъди груб, Том.
Харди се зачуди дали Том изобщо е в състояние да се владее достатъчно, за да бъде каквото и да било – дори груб. Какъвто и да беше източникът на гнева му, беше повече от ясно, че го е обзел изцяло. Оглеждаше се наляво и надясно, сякаш искаше да побегне. Майка му не пусна ръката му, но той се отскубна и се обърна към Харди:
– Да не би да се опитвате да я изкарате луда? Това ли е идеята? Мислите, че е смахната?
– Ни най-малко. – Лайтнър сякаш се стремеше към някакъв помирителен тон, с който да обхване всички и всичко.
Фримън реши, че е длъжен да ръководи представлението и не отстъпи.
– Все още не сме се спрели на някаква стратегия – каза той. – Дженифър е невинна, докато не се докаже обратното. Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни.
Картината беше многопластова – гняв, разместване на позициите, тревога, мъка, сила. Братът Том беше в центъра, може би донякъде укротен, но Харди се надяваше никой да не избере точно този момент, за да го тласне по-нататък. Щеше да загуби.
Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.
– Е… – промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. – По дяволите!
– Ще трябва да се справим със ситуацията – отбеляза Лайтнър. – Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…
Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.
– Не могат да поискат… – не успя да произнесе „смъртно наказание“ – … на дъщеря ми, нали? – Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.
Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.
– Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.
– По-добре е да се тревожим, при това сериозно! – извика Том. – Ако сега не вземем мерки, ще се случи!
– Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? – попита Харди.
– Да. Знам! – отговори Том. – Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.
– С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?
– Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.
– Дженифър също има пари, Том – отбеляза Фил.
– Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.
– Кой иска? – учуди се Харди.
– Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.
– Никой не иска да й види сметката, Том.
– Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…
– Том, престани! – намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:
– О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?
Стана за миг – ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.
– Не смей да ми държиш такъв тон!
Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.
– Майната му! – изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.
– Съжалявам за сина си – каза майката на двамата адвокати. – Мисли си, че светът…
Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.
– Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?
– Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.
Фримън се обърна към госпожа Дистефано.
Тя обаче поклати глава.
– Не сме ги виждали от години.
Фил се опита да заглади положението.
– Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…
Нанси го прекъсна:
– Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.
Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче – засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.
– Е, каква е защитата, докторе? – обърна се Фримън към психиатъра.
Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.
– Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.
– Може да се очаква – повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър – да разберат, дали имат клиентка.
Лайтнър клатеше глава.
– Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…
– Кой кого бие? – учуди се Фримън.
Лайтнър спря.
– Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.
– Лари е биел Дженифър? – Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.
Фримън разсъждаваше една стъпка напред.
– Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.
„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани съпруги, убили половинките си – нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие – когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.
– А защо Мат да е проблем? – попита Лайтнър.
– Защото малтретираните съпруги не убиват децата си – отговори Фримън. – Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.
– _Била е._ Станало е непреднамерено, случайно.
– Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.
– Мислиш ли, че тя го е направила? – попита неочаквано Харди.
Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.
– Имала е причини.
Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.
– Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?
– Разбира се – добави Лайтнър веднага, – това, че е имала причини, не означава, че го е направила.
– Какво точно искате да кажете? – вгледа се в него Харди.
– Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…
– Струва ми се, че току-що казахте…
– … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.
Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.
Асансьорът пристигна.
– Ние сме нагоре – отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. – Благодаря за информацията.
– Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. – И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.
*
Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна да прелиства папката, а Харди седна от другата страна на малката масичка и се загледа през прозореца. Една надзирателка подреждаше документи в древния канцеларски шкаф.
– Знаеш ли… – Не се обърна. – Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. – Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.
– Още не съм се запознал с нея.
– Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. – Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. – Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трябва _поне малко_ да поспи.
– Спя достатъчно – изръмжа Фримън.
– Но не изглеждаш добре.
– Слушай – смени посоката, – може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.
– Помня. Дори те разбрах.
– Е, и?
– Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.
Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.
– Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.
Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция – че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък – призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.
– Нима искате да остана _тук_?
Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило – разбираемо.
Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:
– В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.
– Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?
За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.
Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.
– При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.
Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.
– А защо не вие и господин Харди?
Фримън улови ръцете си.
– Честно казано, хонорарът ни… това е мое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съберете толкова пари, ще трябва да ви назначат служебен защитник.
Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение – нямаше време за такива работи.
– А служебният защитник не може ли да е всеки адвокат?
– Не. Трябва да е одобрен от съда. При такова сериозно дело се иска значителна компетентност.
– Значителна компетентност – промърмори Дженифър и поклати глава.
– Съжалявам, но нещата стоят така.
– Става дума за _живота ми_!
– Дейвид… – Харди почувства, че трябва да се намеси. Нещата, които наговори Фримън, може би бяха важни и дори верни, но парите не бяха чак толкова съществен фактор за него за него самия, а подозираше, че и за Дейвид, колкото и убедително той да твърдеше обратното.
Възрастният мъж вдигна очи.
– Какво?
– Ела навън за минутка.
Оставиха Дженифър край масата в малката стаичка и излязоха навън, в пустия коридор. Затворническите звуци тук се чуваха по-отчетливо. Харди заговори веднага:
– Какво ще кажеш да се уточним за парите по-късно?
– Кога?
– По-късно.
– Въпросът трябва да се реши, Диз. За нея няма да е от полза, ако се наложи да сменя адвокати. – Почеса се по бръчките около дясното си око. – Ако се окаже, че не може да плати, няма да е етично да започваме. Просто се опитвам да изясня нещата в самото начало.
– Тормозиш я, това правиш.
– Така или иначе, трябва да разберем и то веднага. – Потупа Харди по рамото. – Слушай, знам, че делото е добро. Дявол да го вземе, бихме могли да го поемем безплатно само заради рекламата, но преди това искам да знам с какво си имам работа и сега му е времето да науча. После… е, ще се компенсирам пред нея. – Наклони леко глава. – Хайде да влизаме. Ще се държа мило и любезно.
Фримън седна срещу Дженифър.
– С господин Харди съжаляваме, че ви подлагаме на всичко това, Дженифър, но трябва да знаем какво е финансовото ви състояние. Ще се окаже полезно за по-нататъшната ни работа.
Мускулите на челюстта й потрепваха, но лицето й продължаваше да е безизразно.
– Ами… струва ми се, че парите няма да са проблем… Нали има застраховка…
Фримън поклати глава.
– Не, Дженифър. Ще блокират застраховката, докато не свърши процеса. Ако ви признаят за виновна, няма да платят.
Харди не повярва на очите си – дали наистина тази жена се опита да се усмихне?
– Но вие ще им попречите да ме признаят, нали?
Фримън пак поклати глава.
– Боя се, че не съм склонен да заложа хонорара си, Дженифър. – Харди си помисли, че Дейвид наистина не го бива да се държи любезно. – Да не мислим за застраховката. Нещо друго, освен нея?
Дженифър обясни, че са живели в къщата си пет години, но са я купили скъпо, малко преди пазарът да замре. Може би струвала около седемдесет хиляди или малко по-малко. Ако се намери купувач. Имали малко акции, за още шейсет и пет хиляди. Мебели, някакви бижута, две коли. Разпродажба на смешни цени, помисли си Фримън.
– А какво става, ако ти позволят да излезеш под гаранция и… как се казваше… вземеш, че се пръждосаш? – попита Дженифър. – Теоретично.
– И през ум да не ви минава! Гледайте да не ви чуе някой, когато питате такива неща! Предупреждавам ви, тук, в затвора, не трябва да говорите с _никого_ за _нищо_! Това е един много добър безплатен съвет. Ако ви хванат, след като се „пръждосате“, ще загубите парите за гаранцията. _Всичките._ А след известно време ще ви хванат. Повярвайте ми. После никога вече няма да намерите човек, готов да ви даде заем за гаранция и а) ще убедите цялата съдебна система, че сте виновна, второ…
– „Б“ – поправи го Харди.
– … и второ, ще настроите всички срещу себе си, а това е много лоша идея. И през ум да не ви минава!
– Не че е пусната под гаранция, за да избяга – припомни Харди.
– Ей, да не би да сте репетирали всичко това? – попита Дженифър.
Фримън започна да драска в бележника си.
– Ето какво получих – каза той след малко. – Дори и да не обжалвате решението за гаранцията и продадете къщата заедно с всичко в нея, пак няма да имате достатъчно. Искаме да ви помогнем, но ще трябва да уведомя съдията, че се оттегляме от делото.
Дженифър го погледна.
– Има още… – каза тя. – Има още една сметка.
Фримън престана да прибира нещата си. Харди дръпна един стол и го възседна.
– Каква е тази сметка?
Дженифър сведе очи и преглътна. Очевидно бе неспокойна.
– Някога… струваше ми се, че с Лари нещата няма да тръгнат, разбирате ли? И си помислих. Че ако… че ако се наложи да заживея сама, с Мат… искам да кажа… – Дженифър изгледа единия, после другия. – Искам да кажа, че реших да спестя нещо, за Мат и мен. За всеки случай…
