Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 29 страниц)
Шест часът. Харди се бе настанил в едно от креслата. След разговора с Али Сингх се бе опитал да се свърже отново с Дона Белоуз, но безуспешно. Беше оставил съобщение и за Джоди Пакмън от „Крейн и Крейн“. После отново прочете циркулярната оферта. След наученото от Али Сингх, тя не изглеждаше по-различно.
– Какво от това? – учуди се Харди. – Как какво?
Фримън изсумтя, подаде му бутилка бира и продължи да търси нещо в барчето.
– Това са ужасно много пари – продължи да упорства Харди. – Ужасно много!
Фримън най-накрая измъкна бутилка червено вино.
– Съгласен съм. – Започна да я отваря. – Но пак те питам, какво от това? Шайка лекари са спечелили много пари. Случва се всеки ден.
– Не е шайка. Броят се на пръсти. Според администратора Сингх, не са били повече от петнайсет-двайсет.
Фримън извади тапата, помириса я и я остави върху барчето. После взе една кристална чаша, изля вътре четвърт от бутилката и я вдигна към прозореца, за да види цвета, бистротата.
Харди кръстоса крака.
– Дейвид, ако те отегчавам, кажи ми, става ли?
Фримън отпи от виното.
– Не ме отегчаваш. Ни най-малко. – Отпи пак, задържа го в устата си, преглътна, въздъхна. – Това бордо осемдесет и втора година наистина е фантастично. Защо не го опиташ?
Приближи се до съседното кресло, остави чашата върху мраморната масичка и седна. Харди упорито продължаваше да пие бира.
– Дизмъс – каза Фримън след малко, – наистина се опитвам да сглобя някакъв аргумент от всичко това, но не го виждам.
Харди се отпусна назад и се помъчи да организира мислите си. Това би било добра тренировка, преди да излезе пред Вилърс. Може би в края на краищата нещата не бяха чак толкова ясни, колкото му се струваше.
– Добре. Да проявим благородство и да кажем, че петдесет души от „Йерба Буена“ са купили акции. В центъра са членували около четиристотин.
Фримън слушаше с чашата в ръка.
– Е?
– Според мен, една година по-късно тази циркулярна оферта прилича на чиста измама.
– Преди една година още не беше започнал първото си дело – отвърна Фримън. – Още не работеше тук. Нямаше две деца. Не познаваше Дженифър Уит. Лари и Мат бяха живи. – Разклати виното и добави: – За една година могат да се случат много неща. Да настъпят промени.
– Мисля, че Лари се е свързал с адвокатката си и след това с фирмата в Лос Анджелес, защото е подозирал нещо нередно. Искал е да го предотврати, да посочи с пръст, когото трябва.
– Кого?
– Бордът на директорите, адвокатите… не знам. Който е замислил цялата шашма.
Рунтавите вежди на Фримън се повдигнаха.
– Сега пък стана шашма.
– Само ако е шашма, може да помогне на Дженифър.
– Дизмъс, не си мисли, че нещата стоят така, само защото искаш да стоят така.
– Струва ми се, че не го правя.
Фримън поклати глава.
– Искаш да е шашма, защото ако е, ще имаш шанс да помогнеш на Дженифър да се отърве. Ако го докажеш. Само че не виждам как ще го направиш. На този етап можеш само да се надяваш да заменят смъртното наказание. Тя е призната за виновна. Невъзможно е да предизвикаш преразглеждане на делото.
– Мога да накарам Вилърс…
– Говориш за съдия Джоан Вилърс от Върховния съд, предполагам? Дръж се сериозно. Няма да я накараш абсолютно нищо… По-скоро ще убедиш някое парче бетон.
– Нека убедя теб, тогава.
Фримън се облегна.
– Слушах те. Спомена нещо за някакви си петдесет доктори, които купили акции. Продължавай.
– Причината останалите триста и петдесет да не купят е самата оферта, която е написана така, че да я хвърлиш в кошчето, още щом я видиш. Освен това са я разпратили по празниците, така че да е съвсем сигурно, че почти никой няма да й обърне внимание.
– Дотук ми е ясно. Лари купил ли е акции или не?
– Лари е надушил нещо непочтено.
– И после?
– После е заплашил, че ще провали шашмата. Затова се е обадил в Лос Анджелес.
Фримън опря пръсти в слепоочията си и въздъхна.
– Опасявах се, че си намислил тъкмо това.
Но Харди не беше склонен да се остави Фримън да го разубеди – през последните няколко седмици го бе правил достатъчно пъти.
– Дейвид, съдружникът от фирмата в Лос Анджелес, която се е занимавала с това, е бил застрелян само месец след Лари Уит.
Фримън напълни чашата си.
– Това вече го спомена. Извинявай, но не виждам как подобно нещо ще намали присъдата на Дженифър, дори и да накараш Вилърс да те изслуша, което няма да стане. Искаш да ми кажеш, че е имало някакъв си мистериозен наемен убиец, за чието съществуване защитата, тоест ние, не си направи труда да спомене досега нито веднъж, понеже няма никакво доказателство?
– Това не означава, че не съществува.
– Мислиш ли, че съществува? Според теб Дженифър казва истината, така ли?
Харди отговори, че не е напълно убеден, но че съдебните заседатели можели и да повярват.
– Ще ги оставя да решат сами.
– Вилърс няма да ти позволи да развиеш теорията си. Дори и да ти позволи, Пауъл ще възрази и ще спечели, ако не представиш доказателства. С такива не разполагаш.
– И това означава, че Дженифър ще умре – отбеляза Харди.
Фримън шумно отпи от чашата си.
– Това се предполагаше от самото начало – промърмори той.
Но Харди не смяташе да се вслушва в съветите на Дейвид, дори и да са разумни. Оставаха му четири дни. Ако намереше доказателствата, за които говореше Фримън, можеше да накара Вилърс поне да го изслуша.
В края на краищата на карта бе поставен човешки живот. Нещата бяха сериозни, не ставаше дума за някакви теоретически спорове или политика. Трябваше да открие нещо реално.
Тогава, разбира се, възникваше въпросът дали такова реално нещо съществува, но Харди нямаше друг избор – трябваше да приеме, че съществува. Някъде.
43
На следващата сутрин разговаря с трима лекари от медицинския център „Йерба Буена“. Двама от тях не бяха купили акции, единият беше. Двамата се чувстваха като попарени, макар и да не смятаха, че са станали жертва на някаква конспирация – центърът се бе развил добре и те само можели да съжаляват, че са пропуснали шанса си, но пък и на времето всичко било лотария и никой не бил в състояние да предвиди какво ще стане.
Щастливецът, някой си доктор Сайдъл, беше от по-младите членове на центъра и имал право да купи само деветдесет и една акции. През декември платил за тях 4,60 и забравил. Миналия месец, когато му връчили 13 143,12 долара, си помислил, че всичко това е много хубаво. Но след като платил данъците, останали по-малко от десет хилядарки, с които платил дълговете си по кредитните карти и отново се върнал на нулата. Наистина извадил късмет, но пък не чак такъв, че да промени живота му.
Харди започваше да си мисли, че ще е трудно да убеди когото и да било с теорията за конспирацията, дори и себе си, ако не открие някой, който е спечелил значителна сума и следователно би имал интерес да запуши устата на канещия се да проговори Лари Уит.
Следобеда отиде до библиотеката и в справочния отдел намери имената на директорите от борда на „Йерба Буена“, но сред тях нямаше нито едно познато. Научи, че корпорацията е трябвало да задържи петдесет и един процента от акциите, а лекарите – четирийсет и девет, ако всички решат да купят акции. Зачуди се какво ли е станало с непродадените акции, предназначени за лекарите, но в публикувания проспект не се споменаваше за това.
Направи нужните изчисления и се убеди, че ако само десет процента от лекарите са купили акции, някъде са останали още 125 000 на стойност около седемнайсет милиона.
*
В петък сутринта влезе в кабинета си и веднага се свърза с полицията в Лос Анджелес. Все още не бе открил фактическа връзка между бизнес делата на центъра „Йерба Буена“ и смъртта на Лари Уит. Предната вечер още веднъж поговори с Дженифър за всичко това, но тя не си спомни мъжът й някога да е споменавал акции или нещо подобно. Харди се почувства изкушен да я накара да измисли нещо правдоподобно, но се сдържа. След това изведнъж му хрумна – в Лос Анджелес е имало две убийства, значи е имало и разследване. Знаеше, че полицаите са чувствителни на тема неразкрити престъпления и се надяваше да вдъхне малко ентусиазъм чрез предполагаемата връзка на едното престъпление с другото.
– Рестофър, отдел убийства.
Беше възрастен глас, но не уморен. Харди си бе пробил път през бюрократичната джунгла по-лесно, отколкото предполагаше. Може би и това означаваше нещо?
Представи се и обясни защо се обажда, като говореше максимално бързо, но и колкото се може по-ясно – каза, че е адвокат от Сан Франциско и че може би е открил някаква връзка между клиентката си и убийството на Симпсън Крейн.
Последва доста дълга пауза.
– Как казахте, че ви е името?
Харди повтори. Последва още една пауза.
– Един момент. Изчакайте малко.
Когато гласът на Рестофър се чу отново, шумът около него беше утихнал.
– Казахте, че се обаждате от Сан Франциско?
– Да.
– Слушам ви.
Харди разказа всичко, този път по-подробно.
– Това е доста съмнително, господин Харди – отбеляза Рестофър накрая.
Харди се съгласи. Инспекторът беше напълно прав. Симпсън Крейн управляваше юридическата фирма, която се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, чийто член беше Лари Уит. Крейн лично не беше адвокат на центъра, нито пък на Лари. Дори и Джоди Бакмън не беше личен адвокат на Лари.
Харди не продължи да настоява – според него това беше най-лесният начин да накараш едно ченге да престане да те слуша. Особено след като теорията му беше недоказана.
– Е – каза той, – помислих си, че трябва да съобщя на някого, защото не бях сигурен. Да не ми тежи на съвестта.
Това беше знак за Рестофър да затвори, ако иска, но той не го направи.
– Бяхме доста сигурни, че убийството е дело на профсъюзните босове, но не успяхме да открием никакви улики. Направили са го професионално.
– Тук, при нас също. Разликата е, че признаха клиентката ми, съпругата на Уит, за виновна. Уж го е убила заради застраховката.
– Вече са я осъдили?
– Миналата седмица. Моят проблем е, че няма никакви факти в нейна полза… Може само да повтаря, че не го е направила. Твърди, че е видяла на улицата някакъв човек. Може да е бил наемен убиец и затова реших да поровя малко, за да разбера на кой и защо Лари е бил неудобен. Мисля, че открих.
– Остават ми четири месеца до пенсия – отбеляза Рестофър след малко. – Не бих имал нищо против да приключа случая успешно. Крейн беше известен човек. Жена му също. Но в момента имам четири други случая… Кога да намеря време? – Това си беше негов проблем и Харди го остави да мисли как да го реши. – Разполагате ли с някакви документи? Каквито и да е?
Харди разполагаше само с циркулярната оферта и проспекта. Предложи да му ги изпрати, ако иска.
– За колко пари става дума?
– За около седемнайсет милиона.
– Седемнайсет милиона!
– Според мен това може да е сериозен мотив да видиш сметката на някого.
Рестофър изсумтя.
– Тук, при нас понякога стигат и седемнайсет цента. Добре де, изпратете тези неща. Ще им хвърля едно око.
Сега Харди би могъл да затвори, но не искаше да подвежда полицая. Искаше да му каже абсолютно всичко.
– Инспекторе… – започна.
– Името ми е Флойд. Да си говорим на „ти“.
– Добре, Флойд, има още нещо, което трябва да знаеш и което не подкрепя теорията за наемния убиец. Може да се окаже, че си си губил времето.
– Слушам.
– Не знам дали наемните убийци постъпват по този начин, но Лари Уит беше застрелян със собствения си пистолет.
Тишина. На Харди му се стори, че чува въздишка.
– Крейн също – каза той. – Изпрати онези неща.
Поне бе тръгнал по някаква диря, въпреки че подробностите не изглеждаха съществени. Като пакетът, доставен от „Федерал Експрес“, например. Докато Харди попълваше формуляра, с който искаше Али Сингх да бъде призован като свидетел, си спомни, че фактурата за пратката е сред веществените доказателства по делото и че е достатъчно да я погледне, за да види кой е подателят.
Оказа се, че е Нанси Дистефано. Харди си спомни, че Том бе ходил до къщата на Дженифър през седмицата преди убийството, за да занесе подарък на Мат. Нанси беше решила да даде своя лично, но след като посещението на семейство Уит у тях бе пропаднало, бе решила да го изпрати по пощата. Не беше важно какво е имало в пакета – вероятно бе потънало сред купчината играчки на Мат. Така или иначе, още един незначителен въпрос бе намерил своя отговор.
В разпродажбата на медицинския център „Йерба Буена“ имаше нещо гнило. Теорията на Харди не беше напълно разработена, да не говорим за доказана, но това, което подозираше, го привличаше неудържимо. Както и всяка друга възможност. Ами ако Симпсън Крейн и Лари Уит независимо един от друг се бяха натъкнали на някаква непочтена игра и са заплашили да я разкрият? Този, който я е започнал, е трябвало да премахне двете пречки – Лари и Симпсън, – за да продължи. Наел е някой, за да свърши мръсната работа и всичко е станало така, че следите да водят другаде – към профсъюзите в единия случай и към съпругата в другия. Любопитен паралел.
*
Неделя сутрин, пържени яйца с бекон в тигана. Франи, по хавлия, чете вестника в осветената от слънцето кухня. Ребека и Винсънт се радват на рядкото удоволствие да се занимават един с друг – Ребека помага на мама да храни бебето, като успява да напъха в устата му цели двайсет процента от банановата каша.
Харди наблюдаваше всичко това с ъгълчето на окото си. Ценеше тези моменти от семейния живот и им се наслаждаваше истински. От другата стая се чуваше симфонична музика – поредното влияние на Фримън. Той стана, прекоси кухнята и целуна Франи по челото.
Тя се обърна разсеяно и също го целуна. В този момент телефонът иззвъня – винаги ставаше така.
– Не вдигай – каза Харди. Стоеше до апарата и засега се справяше с изкушението успешно.
Но Франи вече бе станала.
– Сюзън е. Каза, че ще се обади. Може да е бременна. – Вдигна слушалката, намръщи се и каза: – Един момент. Сега ще се обади.
Изгледа я кръвнишки, но вече нямаше какво да направи.
Беше Флойд Рестофър.
– Имам добра новина и лоша новина. Лошата новина е, че съм отстранен от случая.
– Отстранен си от случая!? – Харди излезе със слушалката в коридорчето, за да чува по-добре. – Защо? Какво стана?
– Май е свързано с политиката. След като получих офертата в петък, поговорих с младия Крейн, Тод, сина на Симпсън. Попитах го дали има нещо против да поговоря с някои от съдружниците му и той каза, че не възразява. Не му обясних точно за какво става дума… само, че работим по нова версия. Попитах го дали баща му се е занимавал с „Йерба Буена“.
– И?
– Лично не е. Бил е Бакмън и неговите помощници.
– Добре.
– Поговорих с Бакмън. Стори ми се свестен човек. Искаше да помогне. – Харди също си спомняше разговора си с него. – Попитах го дали познава Уит. Каза ми, че е чувал името. После си спомни, че си му се обаждал и че той е забравил да те потърси, както бил обещал. Записа си, така че го очаквай. След това поговорихме за акциите и дали е възможно Симпсън да е бил замесен по някакъв начин. Бакмън не можеше да си го представи, аз нямах повече въпроси и всичко свърши. Останах с впечатлението, че името Уит не му говори нищо конкретно.
– Спомена ли пред него седемнайсетте милиона?
– Да. Според него цифрата била силно преувеличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си разпределили малко пари като премия, а и директорите си запазили правото да изкупят всички акции обратно, но това не било тайна за никого.
– Добре, а защо са те махнали от случая?
– Помолиха ме, това е всичко. Вчера ми се обадиха у дома.
– Кой?
– Заместник шефа ми. Но не ми нареди, а по-скоро ми предложи… Какво съм се бил захванал с убийство отпреди десет месеца, когато ми оставали четири месеца до пенсия? По-добре било да си разчистя бюрото и да не се занимавам с дивотии.
Харди се загледа през прозореца. Хрумна му нещо.
– А откъде е разбрал, че отново си се захванал с този случай? Ти ли му каза?
– И аз му зададох същия въпрос. Инициативата беше на шефа, който пък си поприказвал с господин Келсо.
– Кой е господин Келсо?
– А, да. Забравих, че не си оттук. Франк Келсо е един от видните ни граждани. Обадил се на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество, при това, когато е дълбоко опечален. Предполагам, че става дума за Тод Крейн.
Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголен нерв и това го изпълни с надежди.
– И какво ще правим в такъв случай?
– Какво ще правя аз ли? Боя се, че няма да правя нищо. Положението ми е такова, че не искам да мътя водата. Щом като шефовете искат да се откажа, отказвам се и толкова.
– Наредиха ти да забравиш убийство?
– Случва се по веднъж на няколко години. – След секунда добави сериозно: – И аз зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Попитаха ме дали имам някакви сериозни улики или се опитвам да ловя риба в мътна вода. Аз споменах най-важните неща за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. – Рестофър въздъхна. – Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.
Харди изчака малко и опита пак:
– И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?
Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.
Рестофър се засмя.
– Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно повече няма да промени нищо. Можеш да опиташ с някой частен детектив. Мога да ти препоръчам един-двама от тукашните.
– Флойд, трябва ми професионалист. Някой, който е вътре. – Може би комплиментът би свършил работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, недостъпни за никакъв частен детектив.
– Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.
– Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.
Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:
– Няма ли да ме попиташ за добрата новина?
– Питам те. – Макар че и лошата новина бе добра в известен смисъл – намесата на полицейски шефове и видни граждани означаваше, че не всичко е химера. Имаше нещо гнило. Някой искаше да го прикрие. – Каква е добрата новина?
– Добрата новина е, че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да проверя някои работи. На едно място тук държим архиви с нещата, които правят баровците. Не са секретни, макар че понякога е трудно да се вредиш. Записва се кой с какво е допринесъл за еди-коя си кауза, все от тоя сорт. Реших да проверя делата на нашия господин Келсо, да видя дали някой от „Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.
– Че има такъв.
Харди си го представи как кима.
– Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.
– Тя ли е говорила с Келсо?
– Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.
– А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?
– Не е достатъчно, Харди. – Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.
– Без доказателства не може да се направи нищо – добави инспекторът.
– Знаеш ли нещо за тази Маргарет Морънси?
– Нищо особено. Членува може би в десет борда… тези хора си изкарват хляба така, нали? Участват в директорски бордове, пазят парите и срещу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ей, слушай, след четири месеца отивам да живея край едно езеро в Монтана, в къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги от тази зоологическа градина. Защо да блъскам повече?
– Звучи добре.
– Ще бъде добре, и още как. Първата година само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.
– Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони – каза Харди.
– Е, живот… – въздъхна Рестофър след малко. – Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.
– Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.
– Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.
– Разбрах.
– Дочуване.
44
Харди се изкачи по стъпалата на съдебната палата. През нощта беше станало студено и сутрешното слънце грееше слабо, сякаш през марля, само колкото да хвърля дълги сенки.
И през ум не му бе минавало, че ще чувства отсъствието на Дейвид Фримън, но сега бе сигурен, че арогантното му, троснато и самонадеяно присъствие ще му липсва. Влезе в сградата, премина през металотърсача и слезе в кафенето, в което все още нямаше много хора. Поръча си кафе, седна на една маса и извади от чантата си нов бележник и черна химикалка.
Беше едва седем и четирийсет, а заседанието щеше да започне в девет и половина.
След разговора си с Флойд отдели цял час, за да прецени възможностите и в края на краищата реши, че вече не му е останало никакво време, за да търси каквото и да било в Лос Анджелес. Трябваше да защитава клиентката си в съда – Дженифър Уит щеше да бъде осъдена на смърт, ако не откриеше сериозни основания това да не стане.
И, разбира се, не можеше да използва най-добрия си аргумент.
Все пак втората фаза му даваше малко по-голяма свобода за действие, отколкото бе имал Фримън през първата. През първата фаза се отделяше повече внимание на тежестта на доказателствата, на фактите. При втората беше нужно да се изведат на преден план фактори, които могат да убедят съдебните заседатели в добрите човешки качества на обвиняемия. Харди би могъл да говори за всичко – за Дженифър като съпруга и майка, за детството и приятелите й, дори за домашните й животни. Бедата бе, че през последната седмица, въпреки ежедневните двучасови разговори с нея, не бе открил почти нищо повече в този дух от това, което вече му бе известно. Предполагаше, че онази част от живота й, за която бе упълномощен да говори, не би трогнала съдебните заседатели ни най-малко…
Лари Уит й бе забранявал да има приятели и тя се бе примирила. Дори не й бе позволявал да се занимава с живота на Мат в училище. Не бе посещавала брат си и родителите си. Нямаше дори домашни животни. Няколкото пъти, когато бяха излизали с Лари на вечеря или пък го бе придружавала на официалните коктейли, се бе държала като недостъпна красавица, като съпруга ловен трофей.
Продължаваше да не приема кошмарната реалност – че е призната за виновна. Харди продължаваше да я убеждава, че от гледна точка на съдебните заседатели, тя е жесток, безскрупулен убиец. Трудна за приемане истина, но истина. Дженифър я избягваше, както бе избягвала толкова много други истини в живота си.
Най-накрая постигнаха някакъв компромис – тя се съгласи Харди да изтъкне различни факти, които според него биха накарали съдебните заседатели да променят мнението си за нея, дори да пледира за живота й, все едно че наистина е виновна, стига да не споменава, че Лари я е малтретирал. В същото време Харди трябваше да продължи да търси нови версии за убийствата, защото надежда все още съществуваше, а откриването на друг евентуален извършител бе най-добрата защита. Независимо от реалността, Дженифър все още се надяваше, че истинският убиец ще бъде открит и тя ще бъде оправдана напълно.
И така, респектиран от предупреждението на Дейвид Фримън, Харди отдели по-голямата част от нощта, за да подготви и систематизира аргументите, подкрепящи твърдението, че става дума за наемен убиец, с определен мотив, свързан с непочтената игра в медицинския център „Йерба Буена“. За тази цел бе призовал като свидетел Али Сингх.
Усилията да се представи Дженифър като олицетворение на човечността и добротата се оказаха доста по-тежки. Тя просто не беше дружелюбната приятна съседка, която имат всички и никога не се бе преструвала на такава. Отраснала като трудно и неприветливо дете, тя се бе превърнала в трудна и неприветлива жена, както всички в съдебната зала бяха успели да видят – високомерна, хладна, прикрита, склонна към самоунищожение. Нямаше начин да се разбере какво се крие зад тази фасада. Съдебните заседатели не биха могли да изтълкуват правилно много от нещата, които бе направила след ареста, но Харди предполагаше, че са успели да научат всичко, което знаеше и той самият, и едва ли ще го забравят.
Отбеляза си фактите, върху които съдебните заседатели щяха да изграждат заключението си – след като е убила мъжа си и сина си, Дженифър е излязла да тича, за да си осигури алиби – банковият автомат за малко щеше да ги заблуди. После хитрото бягство от затвора, при което бе останала на свобода три месеца, през които не бе прекратила връзката си с психотерапевта (ето ти любяща съпруга).
Макар и съдия Вилърс да бе инструктирала съдебните заседатели да не вземат предвид първия пункт на обвинението, отпаднал поради липса на достатъчно доказателства, Харди не се съмняваше, че според тях Дженифър беше убила и първия си съпруг и този факт несъмнено щеше да натежи на везните, когато му дойдеше времето.
Да, Дженифър беше хубава. Може би някои мъже я намираха дори за красива. Но Харди подозираше, че даже и този факт може да се обърне срещу нея – цялото й високомерно поведение подсказваше, че тя е над тези неща… може би и над закона? Сълзите биха й помогнали в това отношение, но тя правеше всичко възможно, за да не ги види никой.
Харди отдели почти цял ден, за да формулира инструкциите, които съдия Вилърс трябваше да даде на съдебните заседатели, преди да се оттеглят, за да вземат решението си.
– Добро утро, дами и господа.
Пауъл застана на няколко метра от съдебните заседатели и се обърна с лице към тях. Говореше тихо, със спокоен глас. Като че ли демонстративно се стремеше да избягва всякакво театралничене. Може би долавяше, че на съдебните заседатели им е дошло до гуша от поведението на Фримън?
Проблем беше и фактът, че след почивните дни рейтингът на Пауъл бе скочил. Сега той водеше пред следващия кандидат със седем пункта и имаше реални шансове да бъде избран още на първия тур. Харди предполагаше, че някои от съдебните заседатели знаят това и следователно шансовете на Дженифър намаляваха още повече. Влиянието и авторитетът на Пауъл биха нараснали неимоверно, ако съдебните заседатели гледаха на него като на бъдеща най-важна фигура в прокуратурата, а не като на обикновен неин служител. Но и срещу това не можеше да се направи нищо.
Пауъл продължи:
– В нашата страна, в Съединените американски щати, средно по веднъж на всеки два часа се извършва убийство… всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Допреди няколко години за такова престъпление се присъждаше смъртно наказание сравнително често. Дори и за така наречените по-леки престъпления като изнасилването и някои случаи на въоръжен грабеж.
В нашата „просветена“ епоха, вече не е така. Обществото ни осъжда на смърт само за най-вероломните убийства, при това ако са налице особени обстоятелства. Такива, според закона, както ви разясни съдия Вилърс, са отнемането на живота на няколко души, причакването на жертвата, убийство с цел лично облагодетелстване, убийство на полицейски служител.
Вие признахте Дженифър Уит за виновна в убийството на двама души, с цел финансово облагодетелстване. Това вече не подлежи на оспорване. През настоящата фаза на процеса аз ще ви покажа защо щатът Калифорния настоява за смъртно наказание.
Първо, погледнато строго юридически, според законите на щата, изброените престъпления влекат след себе си смъртно наказание. Разбира се, ние не можем да си затворим очите и пред нещо друго… пред личността на убиеца, личност, толкова лишена от милост и човешки чувства, че се е оказала способна да замисли и най-хладнокръвно да приведе в изпълнение плана си за убийството на мъжа си, при което жертва е станал и нейният син, нейният единствен син, плът от плътта й и кръв от кръвта й.
Харди очакваше подобно встъпление. Колкото и високопарно да изглеждаше то, несъмнено въздействаше силно и беше издържано юридически. Никой досега не се бе наел да твърди, че смъртта на Матю Уит не е била случайна, но беше ясно, че тя е настъпила като пряка последица и по време на извършването на друго „хладнокръвно“ убийство. Извършителят на едното, според прокурора, трябваше да е предвидил и възможността да извърши другото. В такъв случай юридически и двете убийства се квалифицираха еднакво или почти еднакво и Харди реши, че няма смисъл да възразява по този пункт, защото така само би накарал Пауъл да изреди горните аргументи.
Прокурорът замълча и се обърна към масата на защитата. Дженифър, която сега седеше отляво на Харди, сякаш вдигна гордо глава и се вторачи дръзко в него, без дори да премигне. Харди сложи ръка на китката й и почувства, че трепери. Стисна я, за да я предупреди – подобна демонстрация на хладнокръвие нямаше да е от полза.
Но досега синът й бе споменаван сравнително рядко и бегло – сега прокурорът използва силни думи, които я нараниха. Беше й трудно да понесе всичко това. Тя издърпа ръката си и каза гласно:
– Ти си задник.
Залата се взриви.
Пауъл остана на мястото си с провиснала челюст, но несъмнено му беше приятно. Защо да не я остави сама да си надене примката? Вилърс призова към ред, започна да удря с чукчето. Залата продължаваше да жужи зад гърба на Харди. Той се опита да притегли Дженифър към себе си, да я застави да млъкне веднага.
Вилърс се мъчеше да надвика шума, но безуспешно. Дженифър се надигна, искаше да каже още нещо. Харди стисна ръката й. Опитваше се да я успокои, да я спаси.
– Ох! Причиняваш ми болка! – извика му тя. – Пусни ме!
Изплъзна се и се обърна към съдията, после към съдебните заседатели. Двама пристави приближаваха, готови да я усмирят.
Харди скочи, улови я и в същото време се опита да направи знак на приставите, че не е нужно да се намесват. Съвсем тихо и настойчиво, започна да повтаря:
– Успокой се, всичко е наред…
Само че не беше. Дженифър се самоубиваше.
Вилърс се изправи, забравила за чукчето. Някой отзад повика Дженифър по име и тя се обърна. Доктор Кен Лайтнър си бе пробил път до парапета и тя се втурна към него, за да го прегърне. Започна да я гали с големите си ръце по косата, както се успокоява малко дете. Приставите не се приближаваха и чакаха. Кризата бе преминала само за няколко секунди и сега изглежда нямаше някаква реална опасност. Вилърс седна. Пауъл си придаде изненадан вид. Съдията удари с чукчето, обяви почивка и повика Харди в кабинета си.
Обикновено сивкавото лице на Вилърс бе станало аленочервено. Пауъл мълчеше.
– Няма да го направи пак, ваша светлост…
