Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 29 страниц)
Харди пропусна няколко думи, но се съсредоточи отново към средата на изречението.
– … застраховки и в двата случая. Реших, че си струва пак да поровим в случая с Нед. Оказа се, че е имало защо.
– И смяташ, че е била Дженифър?
– Нед е бил убит. Това е връзката. После Лари и детето. Собственото й дете. Дявол да го вземе, тази жена трябва да гори в ада!
Ребека дотича през кухненската врата с нощницата си на мечета, прегърна крака на баща си и обяви какво смята да закусва – сироп, сок, ябълков сок, сироп, палачинки, сироп и кленов сироп.
– Извинявай – каза Харди в слушалката. – Нападнаха ме децата. Все пак ми се ще да разбера как сте научили това. Вероятно сте прави… Не знам, просто искам да разбера.
Ласкателството, старото изпитано оръжие. Теръл заяви, че Харди може да назове удобно време и двамата да видят дали ще се разберат.
Затвори телефона и попита дъщеря си дали би искала сироп с палачинките. Тя отговори, че най-много обичала сироп.
Всичко беше записано в досието. Оказа се, че освен съседите, разпитани от колегите на Теръл, самият той лично бе разпитвал шофьора на пощенския пикап два дни след смъртта на Лари Уит.
Колетът бе доставен от Фредерико Ривера – двайсет и шест годишен испаноговорещ – в 9:30 сутринта, понеделник, 28 декември. Знаел точно колко е часа поради няколко причини – първо, Лари Уит се подписал, че получава колета и след това си погледнал часовника, за да впише и времето („много стриктен тип“) до това, което разносвачът вече бил написал – двама души потвърждаваха, че е било 9:30. Но освен това Фредерико слушал и някаква радиостанция, която давала за награда екскурзии до Хавай, ако се обадиш девети по ред след като пуснели някакво старо парче от златния фон, което в този ден било „Имам две лица“ на Лу Кристи. Винаги пускали парчето точно в десет и половина. Фред си спомнял всичко това, защото водещият извикал, че оставало точно един час – така Фред разбрал, че било 9,30 и когато отново се качил зад волана, планирал маршрута си така, че в съдбовния час да се окаже край уличен телефон.
Харди седеше на масата в кухнята и преглеждаше своето копие от досието – беше го направил в кантората предния ден. Изведнъж му хрумна нещо и извика на Франи, за да я попита дали знае кой пее „Имам две лица“. Тя отговори, че не, защото било преди да се роди.
Все още нямаше седем.
– Аз съм само на двайсет и седем, Дизмъс. Никой на моята възраст не познава тези песни.
– Фред Ривера ги познава. – Разказа й за Лу Кристи и за „Имам две лица“ – един от големите хитове от ерата на поп музиката. Трябвало да й го пусне някой път, ако се окажело, че все още го имал някъде сред старите плочи на 45 оборота. Тя отвърна, че гори от нетърпение. Попита я дали някога е слушала такива плочи и, усмихнат, продължи да чете досието.
И откри, че наистина не се налага да се потвърждава точното време на пристигането на Фред, защото се оказа, че „Федерал Експрес“ използва компютъризирани автомобили и след всяка доставка шофьорът е длъжен да впише съответната информация. Теръл бе проверил – той имаше свои теории, но също така беше и педантичен, – че в дневника е вписано 9:31 – една минута, за да може Фред да приключи с Лари и да се върне до камиончето.
Фред Ривера не бе видял Дженифър в къщата й в 9:30, но като се вземеше предвид доколко е бил погълнат от мисълта за парчето по радиото, едва ли би й обърнал внимание и ако се бе разхождала гола зад гърба на Лари. Е, може би не чак дотам. Харди се зачуди къде ли е бил Мат.
Госпожа Флорънс Барбието се бе обадила в полицията в 9:40 – „две минути“, след като чула изстрелите. Къщите на „Олимпия Уей“, макар и големи, буквално бяха една до друга – на не повече от десетина метра разстояние. Тя бе чула изстрелите, погледнала към съседната къща през прозореца, замислила се, после излязла и позвънила на семейство Уит. Когато никой не й отворил, се върнала и се обадила в полицията.
Харди си помисли, че минутите по-скоро са били пет, а не две. А това означаваше, че или изстрелите са били произведени в 9:38, или три-четири минути преди това. Дали такава дребна подробност щеше да промени нещо? Може би. Може би не.
Постепенно фактите се трупаха. Също и възможните им тълкувания.
9
Дженифър скоро разбра, че хората там не са чак толкова различни. Не беше го очаквала. Сега не й се струваха толкова груби и не я плашеха колкото в първия момент, когато я доведоха. Бяха паднали духом, затворени, предимно хрисими. Като нея.
Не че беше раят на земята – вулгарността бе ужасяваща, но тя й се струваше дори утешителна, нещо като споделени чувства между хора, които се люлеят в една и съща люлка. Това бе техният език, техният свят и всеки, който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.
В началото никой не даваше пет пари дали е убила мъжа си или не. Но когато чуха за сина й… като че ли разбраха за какво става дума. Пролича си и тя не ги винеше. Но всичко й се струваше някак нереално.
Предната вечер, след като алчния за пари стар адвокат си отиде заедно с приятния си млад сътрудник, тя плака часове наред на горния нар в килията. В 3 следобед заключиха всички по местата им, за да направят редовната проверка, което отне близо час. После донесоха храната.
По това време Дженифър имаше чувството, че вече не са й останали сълзи. Тя взе машинално подноса с пластмасовите прибори и последва няколко други жени в голямата столова. Седна под телевизора.
Не беше в състояние да хапне нищо – бульон, кюфте, фалшиво картофено пюре, грах, три филийки хляб. Лари би запратил подобен обяд в другия край на стаята – освен всичко останало, грахът и хлябът бяха залети с бульон. Отново се разплака.
– По-добре хапни, сладурче. И по-гадни лайна са давали. – Беше една висока, достолепна негърка. – За първи път ли?
Дженифър дори не разбра за какво я пита. За първи път ли яде такова кюфте? За първи път ли плаче? Поклати глава.
– Не знам, просто не знам…
Жената, казваше се Клара, не продължи да я разпитва. Не беше нейна работа да любопитства какво не знае Дженифър. Седна до нея – дори поиска разрешение – и обясни, че са я прибрали – пак – за кражба.
– А ти за какво?
Дженифър набоде на вилицата си парче от кюфтето и го лапна. Нямаше никакъв вкус – добър или лош.
– Мислят, че съм убила мъжа си.
Клара кимна. Не беше впечатлена.
– Сигурно си го е заслужавал. Лошо ли те биеше?
– Не съм казала такова нещо. Беше добър човек. Лекар. Не съм го убила аз.
– Разбира се, че не си. – Клара се наведе към чинията си. – Не се безпокой. Кажи, че те е биел и ще те пуснат. Ще видиш. Ще се измъкнеш оттук без проблеми. Всичко ще се нареди, няма за какво да плачеш.
– Мъчно ми е за сина ми. – Дженифър не искаше да каже това, но някак си не успя да се сдържи.
Клара остави вилицата.
– Знам. И на мен ми е мъчно за бебчето ми. Родни е на две годинки и е много сладък. Но няма да ми лепнат повече от година, така че ще изкарам тук пет месеца и двайсет дни. Дотогава ще го гледа Елси, сестра ми. Тя се държи добре с него. Понякога на мен ми идва в повече, та сега ми е нещо като отпуска. И за двама ни. Бог сигурно е решил така.
Дженифър поклати глава.
– Моето момче го няма. Мъртво е. – Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.
– Ох, горката!
– Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.
Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.
– Не съм чувала да няма пускане под гаранция.
Дженифър й обясни, че сега го чува.
– Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?
– На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.
– Смъртна присъда? Е, имаш късмет. – Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: – Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.
На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.
Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.
Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.
– Затова ме обвиниха в грабеж.
– Само това и чакат – отбеляза Клара.
– Колко е гаранцията ти? – попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.
– Пет хиляди – отвърна Риа. – След ден-два Джими ще ги събере. Всичко е наред. Разбрахме се с него за това.
– Искаш да кажеш, че приятелят ти ще ти донесе пет хиляди долара и ти ще се прибереш у дома тази вечер или утре? И толкова?
– Тя не може да излезе под гаранция. – Дженифър беше откритие на Клара и тя държеше да го сподели с останалите. – Не й дават.
Риа не й обърна внимание, но изглежда надуши нещо. Нещо около Дженифър.
– Не те пускат под гаранция? Възможно ли е? Не искаш ли да излезеш оттук?
– Всички искат да излязат – обади се Мерседес.
– Аз не искам – намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички – симпатична латиноамериканка с миловидно лице. – Ще стоя тук колкото може повече.
– Искаш да стоиш тук?
Роузи стрелна Дженифър с черните си очи.
– Искам да съм някъде, където няма да ям бой.
– Чул те Господ – каза Мерседес. – Амин.
– Ако ме пуснат – продължи Роузи, – още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. – Лицето й просветна. – Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.
Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.
– Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. – Чукна леко масата с палката си и присви устни. – Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.
Дженифър чу името си по високоговорителя.
Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно – единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:
– Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.
– И какво?
– Какво какво, Дженифър?
– Какво ще стане, след като свършат.
– Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.
– А не могат ли да наемат обществен защитник?
– Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.
– Ами ако не споменем… тайната ми сметка?
Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.
– Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.
Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.
Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:
– Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?
Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.
– Проблемът е, че ако ви наема, няма да имам с какво да платя гаранцията, нали? – прошепна Дженифър след малко.
В началото Харди дори не го възприе. Само преди минута Дженифър Уит беше съкрушена. Или така изглеждаше. Сега погледът й беше ясен, бе вдигнала глава.
И Фримън забеляза. Тази дама определено не беше глупачка. Изведнъж атмосферата в малката стаичка стана напрегната. Харди стоеше настрана, но Фримън се наведе към Дженифър.
– Добре – каза той. – Добре.
– Какво добре? – Клиентката им се отдръпна назад и отпусна ръката си зад облегалката на сгъваемия стол.
Фримън не обърна внимание на въпроса й.
– Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?
Дженифър срещна погледа му мълчаливо.
– Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.
– И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?
Фримън кимна.
– Боя се, че е така. – А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.
Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.
– Ще трябва да помисля върху това малко повече.
Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.
– Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?
– Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?
– Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.
– А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…
– И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.
Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…
– Не знам…
Харди почувства, че трябва да каже нещо.
– Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?
Тя кимна замислено.
– Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?
– Диз, няма значение – намеси се Фримън. – Не сега.
Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:
– По дяволите, Дейвид! За мен има! – Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: – Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!
Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.
– Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?
В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:
– Не, ако не си го направила!
– Не съм.
Харди се изправи.
– Добре тогава.
Фримън извади от чантата си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне преди месец:
– Е, Дженифър, да се залавяме за работа.
10
Харди допи кафето си при Лу Гърка и реши, че това ще е обядът – отдавна беше загубил надежда, че ще изпълнят поръчката му. Жената на Лу беше китайка и готвеше сама – понякога превъзходно, винаги неповторимо, – но днес явно не беше в настроение.
След близо двучасовия разговор с Фримън и него, Дженифър продължаваше да настоява, че е невинна. Нямаше да се признае за виновна, дори и да се споразумееха с прокурора. Това само по себе си не беше зле. Поне отпадаше несигурността. Принуждаваше адвокатите си да се придържат към класическата, пасивна стратегия на отричането – при всяка възможност да демонстрират слабостите в аргументите на обвинението, чиято задача беше да докаже вината. Фримън щеше да пледира, че то не е в състояние да се справи.
Само че в действителност нещата не бяха толкова прости. Както се опитаха да обяснят на клиентката си, твърденията на обвинителите не бяха никак неподплатени. Разполагаха с веществени доказателства, предполагаем мотив, дори очевидци. Мъчеха се да я убедят, че не става дума за някаква политическа или друга вендета. Никой не бе тръгнал да отмъщава на Дженифър Уит. При предварителния процес съдебните заседатели бяха стигнали до извода, че има достатъчно основания да я обвинят, нищо не пречеше съдебните заседатели при същинския процес да стигнат до извода, че е виновна.
Обвиненията във връзка с първия й съпруг, Нед, още повече влошаваха положението. Онова беше станало отдавна наистина, но пък подобно съвпадение – особено като се вземат предвид солидните застраховки и в двата случая – нямаше да остане незабелязано и трудно можеше да се оспори.
В същото време обаче позицията на Дженифър осигуряваше на Фримън стратегия, а на Харди – конкретна посока. Можеха да следват само една, изпитана с времето и истинска пътека. Да открият дупките, ако не фактите, и да ги запълнят с контрааргументи.
*
Мъглата се бе вдигнала, но за сметка на това – за да не може Сан Франциско да се наслаждава на слънчевата топлина – бе излязъл вятър откъм океана. Харди стоеше на външната стълба на четвъртия етаж на съдебната палата и се вслушваше във виенето му в отсрещния строеж – бъдещия затвор.
Ейб Глицки отвори вратата, излезе и огледа намръщено прашните вихрушки и носещите се по улицата хартии.
– Имам хубав кабинет на няколко крачки оттук. Забрави ли?
– Там е Пауъл.
Глицки кимна.
– Точно така. Това е работното му място. Не и твоето, бих добавил. Защо всъщност се намираме тук, Диз?
– Провеждаме тайна среща, Ейб. Питах се дали не би искал да се повозиш с мен.
Глицки бе бръкнал в джобовете на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.
– В средата на седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.
– Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…
– Ако го извършиш и те хванат…
Харди го спря.
– Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в живота и кариерата си. Ако извърша това престъпление и ме хванат, ще ми отнемат разрешителното за работа, ще ме уволнят, Франи вероятно ще поиска развод, децата ще живеят със съзнанието, че баща им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава като на филмова лента пред очите ми…
– Пред очите ти. – Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.
– Хайде – подкани го Харди, – няма да ти отнеме и час.
– Защо върша всичко това? – попита Глицки.
– Мисля, че изпитваш вътрешна нужда да докажеш себе си. Понякога се безпокоя за теб. Наистина. Мъж на твоята възраст…
– Моята възраст е и твоя възраст.
– Знам, но аз съм по-млад. И изглеждам по-добре. Странно е, но е истина.
Глицки присви устни.
– Тъжно.
Намираха се във фоайето на „Банк ъв Америка“ на „Хайт“ и „Коул“. Харди подаде подписаното от Дженифър пълномощно на вицепрезидента – млада чернокожа жена на име Изабел Рийд, която изглежда никак не се притесни от вида и възрастта на Глицки. Тя провери теглените суми от автомата сутринта на 28 декември и се върна с информацията, че до сметката е бил осъществяван достъп в 9:43 часа и понеже и без друго станало дума за времето, в 4:30 трябвало да си тръгва и ако имали нужда от услугите й…
Харди отговори, че няма да имат нужда, благодари й и бутна Глицки, за да си вървят.
– Ако все пак ви потрябва нещо, тук съм всеки ден – добави жената.
– Знаете ли… – Харди изведнъж си спомни. – Има нещо, ако не възразявате… Ейбрахам, мислиш ли, че трябва да сверим онова?
По пътя към банката Харди обясни на Глицки, че тъкмо затова идва. Полицейската му значка им даваше достъп не само до сметката на Дженифър, но и до цялата автоматизирана система. Докато услужливата банкова служителка се занимаваше със справката, Харди се обади на „Пасифик Бел“ – метеорологичната служба, която осигуряваше „официалното“ време, по което полицията регистрираше спешните обаждания на телефон 911 – и го сравни с часовника на банката.
Оказа се, че има три минути разлика – в банката беше 2:11 минути, а според „Пасифик Бел“ беше 2:14.
– Има ли някакво значение? – попита служителката Глицки. Харди сякаш бе престанал да съществува.
– Може да се окаже изключително важно – кимна Ейбрахам. – В този случай. Но така или иначе, трябва да сверявате часовника си. Архивите имат смисъл само ако са точни.
Госпожа Рийд кимна съсредоточено, благодари им и подаде визитната си картичка на Глицки. После сякаш размисли и подаде една и на Харди.
Навън вятърът духаше все така силно.
– Ето затова го правим – отбеляза Харди стиснал зъби. – Архивите имат смисъл само ако са точни.
Глицки – щастливо женен с три деца, – се усмихваше непрекъснато, а това му случваше два пъти годишно.
Качиха се на колата и след известно време Глицки не издържа:
– Предавам се. Какво престъпление предотвратих с тази усилена полицейска работа?
Харди отговори абсолютно сериозно:
– Резервният вариант предвиждаше да се облека като нинджа, да нахълтам в банката посред нощ и да проверя каквото трябва. Този вариант не беше много добър и не мислех, че ще свърши работа.
Глицки поклати глава безмълвно.
Харди се замисли. Госпожа Барбието бе набрала телефона на полицията в 9:35, което означаваше, че в банката е било 9:37. Ако Дженифър е излязла две минути преди обаждането в 9:35, според показанията на госпожа Барбието, би трябвало да е изминала два километра и седемстотин метра бегом за осем минути, за да изтегли пари от автомата в 9:45. Това не бе възможно. Ако, от друга страна, между изстрелите и обаждането в полицията, което Харди смяташе за по-вероятно, бяха изминали не три, а пет минути, Дженифър разполагаше с единайсет минути. Това бе доста бързо, но не невъзможно.
Глицки, без да си дава сметка защо, беше прав – сведенията на госпожа Рийд от банката за времето можеха да се окажат много важни, ако не и най-важните.
Наложи се отново да се качи до ареста, защото макар и Дженифър да му бе дала разрешение да влиза в къщата й, той бе забравил да вземе ключа, който се съхраняваше заедно с останалите й вещи при шерифа. За да му го дадат, най-напред трябваше да вземе подписа на Дженифър.
– Господин Харди, нали?
Харди пое протегната ръка. Беше изненадващо мека за такъв едър човек. Когато вратата се отвори, Кен Лайтнър, психоаналитикът на Дженифър, стоеше зад решетките край асансьора, с кестенявата си коса и рижата си брада.
– Отивам при Дженифър. Трябва да я измъкнем оттук. Това място не е за нея… И вие идвате, за да я видите, нали?
Харди му разказа за ключа. Този човек не беше от неговата кръвна група, но пък нищо не пречеше да се държи с него учтиво.
– Всъщност – продължи Лайтнър, когато вратата на асансьора се затвори, – добре е, че сте тук. Канех се да ви се обадя.
– Ако е за Дженифър, трябва да говорите с Дейвид Фримън. Той е нейният адвокат.
– Да… Фримън… – Лайтнър замълча за миг и добави: – Изглежда Дженифър има по-високо мнение за вас.
Харди сви рамене. Какво би могъл да отговори? Реши да си замълчи.
– Но вие също я представяте, нали?
– Трябва да ви уверя, че ако вие или Дженифър смятате, че мога да се меря с Дейвид Фримън като адвокат, дълбоко грешите. Дейвид е малко рязък, вярно е, но такъв му е стилът. Той рядко губи дела, а именно в това са интересите на клиентката му.
– Ами ако… ако на нея й е по-приятно с вас, отколкото с него?
Между решетката и вратата на асансьора нямаше много място, но въпреки това Харди отстъпи назад.
– Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?
– Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…
– Тя е в затвора, докторе.
Лайтнър рязко се обърна.
– Не, не… нямам предвид положението й сега. – Овладя се и заговори по-тихо. – Вижте, господин Харди, тя не може да остане тук. Просто няма да оцелее цяла година, колкото вероятно ще се точи делото. Видяхте ли… разбира се, че сте. Знаете какво е. А господин Фримън я е предупредил да не се надява на пускане под гаранция. Защо? Това ли е нейният интерес?
Харди започваше да губи търпение.
– Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.
Лайтнър поклати глава.
– Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.
– Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.
– Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?
Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.
– Струва ми се. А сега, моля да ме извините.
– Не, почакайте, моля ви.
Харди зачака.
– Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук – добави Лайтнър.
– Вие знаете ли?
– Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.
На Харди му хрумна очевидният отговор:
– След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.
Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.
Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.
– Ето какво… – заговори той с нисък глас. – Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.
– Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.
Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа – това беше основната му цел, в края на краищата – и после заедно слязоха на третия етаж – етажа на прокуратурата. Като бивш служител, Харди познаваше помещенията и отведе психоаналитика в една стаичка за журналисти до фоайето с асансьорите.
В четвъртък следобед тук беше спокойно. Нямаше никакви репортери, нито пък други хора. Старите, библиотечни маси и изподрасканите ученически чинове създаваха дори впечатление за уют.
В момента диагнозата на Лайтнър за Дженифър не бе най-интересното за Харди, макар и предположението му да го стресна.
– Това все още не означава, че е убила някого – отбеляза той.
Лайтнър седеше на една маса край прозореца.
– Да, само по себе си не означава… но, казвам ви, боя се, че тя е убила съпруга си.
– Сигурен ли сте? От нея ли го чухте?
– Не, но знам…
– Ами сина й?
– Нямам понятие как се е случило това. Може да си е мислела, че е Лари.
– Седемгодишно дете? Собствения й син?
– Казах ви, че не знам как е станало. Момчето може да се е оказало между тях, да е натиснала спусъка по невнимание, някаква ужасна случайност.
Това не е невъзможно, помисли си Харди. Ако е имало пистолет, никакви случайности не са изключени. Самият той би могъл да измисли поне половин дузина сценарии, по които Мат да е намерил трагичната си смърт.
– Но тя отрича – възрази той. – Откъде знаете? Защо го твърдите?
Най-накрая директен въпрос. Лайтнър облегна добре скроения си костюм на масата. През прозореца се процеждаше слънчев лъч и осветяваше червеникавата му брада.
Психоаналитикът въздъхна и сви юмруци.
– Най-простият отговор е, _за да престане Лари да я бие_.
Харди се бе свил на един старомоден единичен чин и въртеше пръст по ръба на издълбаното гнездо за мастилница. Беше изопнал крака напред с кръстосани глезени.
– Твърди, че не я е биел. Карали се, както всички, но…
– Разбира се, че ще го каже. Но не е истина.
– Не е истина – повтори Харди. – А откъде да знам, че не е? – Той вдигна ръка и добави: – Не, не започвам да се заяждам отново. Просто имам нужда от някакво доказателство, от потвърждение. Признанието на Дженифър. Нещо друго. Иначе ще предположа, че го казвате, за да дадете на Дженифър възможност да се измъкне.
Лайтнър кимна.
– Така е. Само че позицията ми в този случай е малко особена. Убедих сам себе си, че мога да ви кажа някои неща, до които ще стигнете и без мен, ако разполагате с достатъчно време. Но се боя, че нямам право да ви кажа как съм научил.
След миг Харди отвърна:
– Лекарска тайна.
Ножът с две остриета. Лайтнър наведе леко глава.
– И без да се намесвам аз, някъде трябва да са останали следи. Никога не го е казвала, но мисля, че често е сменяла лекарите си. Те са длъжни да съобщават.
Харди си даде сметка, че е прав. Когато някой посети лекар заради определен вид нараняване – изгаряне, рана, счупване и така нататък – и заяви, че е паднал от велосипед или по стълбата, а нараняването изглежда подозрително, лекарят по закон бе длъжен да съобщи в полицията. Стига да има сериозни основания да смята, че е извършено нещо нередно.
