Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 29 страниц)
[Kodirane UTF-8]
Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател
„Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат са застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил в полицията…“
Кой е виновният? Съпругата, Дженифър Уит е арестувана. Защо всички мислят, че тя е извършила убийството на детето и съпруга си? Предстои тежък и труден процес, в който Дизмъс Харди стига до неподозирани разкрития от миналото на Дженифър. И все пак тя ли е виновната?
С невероятна проникновеност в женската психика Джон Лескроарт изгражда един от най-добрите си романи „ТРИНАЙСЕТИЯТ СЪДЕБЕН ЗАСЕДАТЕЛ“.
Лескроарт е най-добрият… разказва това, което никога няма да научите в Юридическия факултет.
Отдел „Убийства“ на прокуратурата в Сан Фрациско
„Бихме съдили една жена далеч по-внимателно, ако знаехме колко трудно е да си жена“
П. Джералди
„Непостоянството на жените, които обичам, е равно само на постоянството на жените, които ме обичат“
Джордж Бърнард Шоу
Първа част
—
_Дженифър Уит огледа масата още веднъж. Струваше й се съвършена, но когато не знаеш точно какво е съвършенство, не е лесно да си сигурен. Две нови червени свещи – Лари ненавиждаше наполовина изгорелите, с потънал в парафина фитил – бяха поставени в блестящия сребърен свещник._
_Бе си помислила да вземе една зелена и една червена, но Лари не понасяше бъркотията от цветове. Стаята беше разрешена в светлокафяво – това не способстваше кой знае колко за опазването на чистотата й, особено със седемгодишно дете, – но нямаше намерение да я променя. Спомняше си, когато купи репродукцията на Ван Гог (РЕПРОДУКЦИЯ! ЗА БОГА! ИСКАШ ДА ОКАЧИШ РЕПРОДУКЦИЯ ВЪВ ВСЕКИДНЕВНАТА МИ!?). Цветовете наистина го безпокояха._
_Той обичаше нещата да са подредени, точни. Беше лекар. Животът на хората зависеше от преценките му. Бе й обяснил, че не може да си позволи мозъкът му да се замъглява от боклуци у дома._
_Така че взе червените свещи._
_И сервиза от китайски порцелан. Тя обичаше китайския порцелан, но пък той се ядоса, защото всичко в собствения им дом било толкова официално. Не би ли могла да остави тези неща и да сервира нещо обикновено в обикновени бели чинии? Може би кренвирши и грах? Не било нужно непрекъснато да ядат изискани неща. Опитваше се да му угоди, но никога не беше сигурна как точно ще реагира._
_Веднъж никак не беше в настроение за кренвирши и грах. Каза й, че денят му бил особено тежък и му се ядяло нещо като за възрастен човек. Мат имаше проблеми с училището и хленчеше, а едната от чиниите беше пукната на ръба._
_Поклати глава, за да прогони спомена._
_Тази вечер искаше да се помири с него, поне да се опита, така че реши да бъде китайският порцелан. Сякаш чувстваше неудоволствието му. Всеки път, преди да излезе от кожата си, ставаше все по-лошо и по-лошо… а тя се мъчеше да забави избухването колкото се може повече…_
_Сготви му любимото ястие – специалните еленови бъбреци, които се купуваха чак в Норт Бийч и аспержи от „Петрини“ за 4,99 долара килограма. И бе сложила Мат да си легне рано._
_Погледна се в огледалото и й се стори странно толкова много мъже да я намират за привлекателна. По средата на носа й имаше гърбица. Струваше й се, че кожата й е едва ли не прозрачна, като смъртна маска. Личаха и костите й – беше твърде слаба. Сините й очи бяха твърде светли за жълтеникавата кожа. Разположени дълбоко, чужди – сякаш предците й бяха от Неапол, а не от Милано, както бе в действителност._
_Приближи се и се вгледа по-внимателно. Разкъсаният кръвоносен съд все още личеше, но сенките за очи скриваха и последните жълтеещи остатъци от синината. Докато го чакаше да се прибере у дома, докато проверяваше всичко за сетен път, отново бе прехапала долната си устна – добре че забеляза петното от червило върху зъба си, леко размазаната линия._
_Ослуша се, после бързо събу обувките – за да не събуди Мат – и отиде по твърдия дървен под в банята, където светлината бе по-силна. Изтри устните си със салфетка, после отново сложи червило. И гланц. Лари обичаше устните й да изглеждат мокри и лъскави. Но не много. Иначе изглеждали евтини, като че ли си го търси – така й бе казал._
_Върна се отново в предната част на къщата и се обу. Горе, по „Олимпия Уей“ до небостъргача Сутро, почти не минаваха коли. Беше най-късият ден от годината и уличните лампи горяха още от 5 часа, когато се върна от пазар. Погледна часовника – беше 7:15._
_Вечерята щеше да е готова точно в 7:20 – когато се хранеха винаги. Лари се прибираше от клиниката между 6:50 и 7:05 всеки ден. Е, почти всеки. Когато се прибереше, изпиваше дозата си уиски с бучка лед, а тя нареждаше масата._
7:18.
_Помисли си дали да не изключи фурната. Щеше ли и тази вечер да поиска най-напред питието си? А какво да прави с вечерята? Би могла да я сервира на масата, но пък имаше опасност да изстине. Лари наистина не понасяше храната му да е студена._
_И, още по-лошо – би могъл да си помисли, че го кара да бърза. Последното, от което имаше нужда след дългия работен ден с пациентите, някой у дома да го кара да бърза._
_Проблемът бяха аспержите._
_Какво би станало, ако Лари влезе през вратата точно след една минута, седне веднага на масата и попита какво става с вечерята? Ако аспержите не са готови? Трябваше да се варят на пара точно деветдесет секунди – най-много от всичко Лари не понасяше подгизнали, размекнати аспержи. Може би, ако дойде и веднага седне на масата, би могла да се позабави, докато сервира останалото и аспержите ще могат да станат каквито трябва точно навреме._
_Беше малко рисковано, но все пак по-добре, отколкото да ги сложи да се приготвят веднага. Не биваше да разчита, че ще си дойде навреме и веднага ще седне на масата._
_По улицата нямаше и следа от колата му. Нямаше жива душа. Къде ли се бавеше? По дяволите! Отново прехапа устни._
_7:20. Изключи котлона с ориза. Той поне нямаше да изстине напълно, ако го оставеше затворен – и всяко зрънце беше отделно, точно както обичаше Лари._
_Увери се, че водата за аспержите е пред завиране – всичко зависеше от тях. Да са готови, за да ги сложи да се приготвят веднага, щом той се появи на вратата, дори щом го чуе. Затова водата трябваше да ври – иначе всичко щеше да отиде по дяволите._
_До 8:15 извади бъбреците от фурната, доля още няколко пъти вода за аспержите, добави масло на ориза, за да не се залепи, но вече нямаше никаква надежда. В 7:35 наля уискито на Лари и сложи лед. В 8:00 изля разредената напитка в умивалника._
_Чу стъпките по алеята навън. Колко се надяваше да е намерил място за паркиране наблизо! Понякога, ако се прибереш вкъщи късно, наоколо просто нямаше къде да оставиш колата си, а това винаги разваляше настроението му._
_Може би вечерята щеше да бъде спасена? Тя знаеше какво може да направи… ще му налее ново уиски, с нова бучка лед, ще го посрещне на вратата и ще го остави да си почине около двайсет минути, докато приготви нов ориз. Щеше да претопли бъбреците в микровълновата фурна на ниска температура и може би нямаше да изсъхнат прекалено. Аспержите нямаше да са проблем._
_Когато Лари отвори вратата, тя го посрещна с чашата уиски в ръка. Беше висок и хубав – с цепнатата си брадичка и все още младото си тяло, на четирийсет и една. Косата му не беше опадала – вълниста и дълга според модата. Италиански костюм, шарена вратовръзка и снежнобяла риза – вратовръзката може да е шарена, казваше той, стига цветовете да си подхождат. Мушна чашата в ръката му, целуна го по бузата, усмихна му се._
– _Къде беше?_
_Боже мили! Не искаше да каже това! Просто се изпусна и й се щеше да имаше как да вземе думите си назад._
– _Как така къде съм бил? Къде, според теб, съм бил?_
– _Исках да кажа… късно е. Помислих си… бях започнала да се тревожа._
– _Да се тревожиш? Хубава работа. – Сякаш едва сега забеляза чашата. – Какво е това?_
– _Уискито ти, Лари. Защо не седнеш малко… за да се съвземеш…_
– _Колко е часът? Знаеш, че като се прибера толкова късно, не обичам да пия преди вечеря. Бих предпочел да сложа малко храна в стомаха си._
– _Знам… но си помислих…_
– _Добре, помислила си си. Полагаш усилия и го оценявам. Само че умирам от глад. Хайде да седнем на масата и да се нахраним, какво ще кажеш?_
_Тя направи крачка назад – не много голяма, за да не прилича на отстъпление._
– _Вечерята ще е готова след няколко минути, скъпи._
_Лари я изгледа._
– _Как така след няколко минути? Прибирам се вкъщи и няма вечеря? Работя по цял ден и се оказва, че няма какво да ям?_
– _Лари, вечерята беше готова преди час. Не знаех, че ще се забавиш толкова и…_
– _Значи вече е късно, така ли? И аз развалих всичко… излиза, че аз съм виновен._
– _Не, Лари, не исках да кажа това. Просто трябва да я претопля. Защо не изпиеш уискито си? Ще е готово след минутка._
_Би могла да използва стария ориз. За щастие, не го бе изхвърлила. Можеше и да не забележи. Ако веднага сложи аспержите и претопли месото на малко по-висока температура, след около пет минути всичко ще е готово, може би и по-малко._
_Видя как челюстите му се стягат, как свива юмруци. Свива, отпуска, свива, отпуска. Направи уплашено крачка назад, после се овладя, усмихна му се._
– _Наистина. Само пет минутки. Няма да усетиш. Обещавам. Изпий си уискито с удоволствие._
_Той погледна надолу към чашата._
– _Не ме учи какво да правя, Джен, става ли? Пациентите ми и без това по цял ден ме засипват с мнения за неща, от които нямат никакво понятие. Съгласна ли си?_
– _Добре, Лари. Съжалявам._
_Той поклати глава._
– _И, моля те, престани да казваш за всичко, че съжаляваш._
– _Добре. – За малко щеше отново да каже, че съжалява, но млъкна точно навреме._
_Той отпи от уискито. Юмруците му престанаха да се свиват. Като че ли щеше да се размине._
_Опрощение._
_Този път._
_Може би._
1
В продължение на четирийсет и три последователни работни дни Дизмъс Харди слагаше костюм и вратовръзка и неизменно отиваше в центъра, в кантората, която бе наел. Кантората беше междинен ход, не доживотен ангажимент. Все още не се чувстваше готов да постъпи на работа в някоя голяма адвокатска фирма – поне, докато не провери дали няма да е в състояние да изкарва прилични пари от някаква дейност, свързана със закона.
Започваше да се съмнява в това.
Наемодател му беше Дейвид Фримън – адвокат, който също бе решил да сложи самостоятелна табела на вратата си – само че беше успял. Шейсетгодишен, по-корав от кората на прочутите ръжени хлебчета на Сан Франциско, възрастният човек се бе превърнал в легенда на града. Някогашната евтина табела сега беше от масивен месинг – „Дейвид Фримън и сътрудници“ – и бе завинтена до вратата на собствената му красива четириетажна сграда във финансовото сърце на града.
Бяха се срещнали преди година, като противници в едно дело за убийство. Още преди да приключи, двамата, макар и неохотно, вече се възхищаваха един от друг, заради някои качества, които притежаваха – неумолимата кучешка упоритост, почти хулиганското отношение към юридическата игра, нуждата от лична независимост. Възхищението постепенно се превърна в приятелство.
През следващите няколко месеца Фримън ухажваше Харди и го предупреждаваше за опасностите на живота в големите правни фирми. Парите наистина са добри, но освен това е налице и отегчителната административна работа, грижата всяка седмица да си осигуряваш по четирийсет платени часа, зависимостта от някой съдружник, пред когото трябва да превиваш гръб (по всяка вероятност дори по млад от четирийсет и едногодишния Харди) – живот като в кошер, където всяко твое решение – от оформлението на докладите, до стратегията на защитата – подлежи на одобрение от един или друг комитет. Дали Харди би искал да се сблъска с всичко това? Защо не даде шанс на истинските си мечти и на инстинкта си? Би могъл да наеме кантора на горния етаж, да ползва библиотеката, секретарката в приемната, да плаща минимален наем, поне докато реши какво да прави по-нататък.
И преди четирийсет и три дни Харди взе кантората.
Оттогава точно четири пъти бе влизал в съдебните зали на съдебната палата. Три от тези дела, за които го бе препоръчал Фримън, бяха за развод и шофиране в нетрезво състояние – участието му в тях бе в най-добрия случай периферно. Клиентите му си платиха глобите и си отидоха у дома. Четвъртото дело беше срещу един приятел на негов познат на име Евън Питърсън – с петнайсет неплатени глоби за неправилно паркиране връхлетял върху знак „стоп“ и бил арестуван моментално. Питърсън му се бе обадил, за да помогне на приятеля му да се измъкне от бюрократичната джунгла, което и бе направил.
Живот на гребена на юридическата вълна!
Следобедът напредваше. На обяд бе отишъл да види жена си и двете деца, Ребека и Винсънт, след това бе пробягал шест километра по брега, през парка „Голдън Гейт“ и обратно до къщата им на 34-а улица. След това се поддаде на католическото си чувство за вина – ами ако някой клиент почука на вратата на кантората му, а той в това време не е там? Облече отново костюма си и подкара към центъра.
Седеше с крака на бюрото и четеше. Вдигна за момент поглед от страницата и се опита да мисли философски – каза си, че днес е четирийсет и третия ден от остатъка на живота му.
– Господин Харди?
На вратата застана Филис, секретарката на Фримън. Беше малко суха, но потенциално мила жена на петдесет и няколко, както си мислеше Харди. Усмихна му се колебливо. Той свали краката си от бюрото, остави книгата, „Година в Прованс“ – мечти, мечти – и й махна да влезе.
– Зает ли сте? Да не би да ви прекъснах?
Той призна, че има няколко свободни минути.
– Току-що се обади някаква жена, на име Дженифър Уит. Знаете ли коя е тя?
Харди изведнъж стъпи здраво на земята. Филис влезе.
– Тази сутрин е била арестувана и искаше да говори с Дейвид, но той е в съда. – Фримън винаги беше в съда. – И от сътрудниците му няма никой.
Фримън имаше малък екип млади адвокати, на които винаги намираше работа.
– Дейвид иска да отида аз?
– Потърсих го и той се обади току-що, през почивката. Каза, че ако не изпратим наш представител веднага, госпожа Уит ще се обърне към някой друг. Попита, дали не бихте могли…
– Дженифър Уит? – попита Харди.
Филис кимна.
– Струва ми се, че предстои голям процес.
Самото престъпление бе широко отразено от пресата и по телевизията – беше се превърнало в основна храна за местните новини. Лари Уит, лекар и седемгодишният му син Мат, застреляни у дома им. Майката била навън, правела крос. Някакъв съсед чул изстрелите и позвънил на полицията. Когато майката се върнала, полицаят тъкмо бил пристигнал и й наредил да почака долу, докато той види какво става на горния етаж. След това открил касапницата.
През първите две седмици пресата лансираше версията, че поради неизвестна причина е бил нает професионален убиец, за да премахне семейство Уит. Твърдеше се, че госпожа Уит видяла някакъв подозрителен тип – испано-американец или негър? – да се върти наоколо онази сутрин.
Самата Дженифър Лий Уит, съпругата, също бе обект на повишено внимание. Дори и на най-лошите снимки, замръзнала на заставката за новините от 6:00, разплакана или очевидно потресена, личеше фотогенично лице на млада жена, съвсем скоро напуснала възрастта на невинността. На добрите снимки изглеждаше толкова пленителна, че сякаш позираше.
Беше облечена в жълти дрехи, като всички останали затворнички на седмия етаж. Въпреки че черната й коса беше късо подстригана, отстрани падаше леко напред и отчасти скриваше лицето й. Ходеше, забила поглед в земята.
Дизмъс Харди я видя да приближава към стаята за свиждане през армираното стъкло, седна на масата и зачака надзирателката да отключи вратата и да му я представи.
Ключовете издрънчаха и Харди стана.
– Госпожа Уит?
– Господин Фримън? – Протегна му ръка неуверено.
– Не. – Объркана, тя дръпна ръката си и отстъпи назад. Стори му се, че всеки момент може да припадне и веднага заговори: – Работя с господин Фримън. – Не съвсем. – Той е зает в съда.
Жената не помръдна.
– Това ли правите вие, адвокатите? Прехвърляте си хората от един на друг? Обадих се на адвокатите на мъжа ми, но те казаха, че не могат да ми помогнат. Изпратиха ме при Дейвид Фримън. Бил най-добрият.
– Наистина е много добър.
– Съгласих се да му се обадят, но дойдохте вие. Не знам нищо за този Фримън. Не знам нищо за вас. Просто не мога да повярвам, че съм арестувана. За убийството на Лари и на сина ми! За Бога! Не могат да мислят, че съм убила детето си! – Когато спомена детето, горната й устна се разтрепери. Извърна лице и вдигна ръка към челото си. – Не, не… няма да се разплача. – Твърдо решена да се овладее.
Харди кимна на надзирателката, тя излезе и затвори вратата след себе си. Стаичката беше малка, три на два, и повечето място заемаха очуканото бюро и трите метални стола. През стъклената преграда се виждаше канцеларията на женското отделение на затвора. Две униформени надзирателки се суетяха между бюрата и ту се появяваха, ту изчезваха от полезрението му. Общото отделение беше някъде съвсем близо, така че при отварянето на вратата изведнъж нахлуваше шумотевица – дрънчене, гласове, ридания.
Харди изчака Дженифър Уит да се успокои. Най-накрая тя се обърна към него. Той седеше върху единия ъгъл на бюрото.
– Господин Фримън би могъл да се заеме с вашия случай, но ще трябва да го изчакате, защото известно време ще бъде зает. Положението ви е сериозно. Няма да има гаранция.
– Искате да кажете, че ще трябва да стоя тук? Господи!… Колко време? – Произнасяше думите с мъка. Изведнъж тя отметна глава назад и седна.
Харди се почувства като натрапник. Следващата минута му се стори дълга цяла вечност.
Жената въздъхна дълбоко, сякаш бе сдържала дишането си.
– Съжалявам, аз съм виновна. Просто не исках да имам повече неприятности и си помислих, че трябва да взема адвокат.
– Добре. – Харди слезе от бюрото и седна на стола срещу нея.
– Не че има значение.
– Може и да има – каза той.
Тя нямаше намерение да спори върху това, дали има смисъл да наемаш адвокат или не. Поклати уморено глава.
– Продължавам да мисля, че нещо ще помогне… че ще оправи положението.
Харди понечи да каже, че един защитник може да обърне положението на сто и осемдесет градуса, но погледът й беше празен. Просто не го слушаше.
– Госпожо Уит?
Не беше в стаята. Или, по-скоро, за нея той не беше там. Бавно въртеше глава отляво надясно. След малко, като махало, спря, сякаш от само себе си.
– Не – каза тя. – Имах предвид Мат. Момчето ми.
Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил – никога нямаше да забрави.
Изведнъж, като гледаше тази жена – крехка и уязвима в затворническите дрехи, – почувства някаква дълбока близост с нея. Може би беше непрофесионално и непредпазливо, но нищо лошо нямаше да се случи, ако юридическите проблеми почакаха няколко минути. И без това, след като веднъж започнеха, нямаше да свършат скоро.
– Колко време продължава? – попита я той.
Тя дръпна настрана кичур коса.
– Не мога да го приема. – Гласът й прозвуча дрезгаво. Погледът й стана далечен. – Нищо не изглежда истинско вече, знаете ли? – Посочи вяло задушната стая. – Това място. Имам чувството, че ходя на сън… в някакъв кошмар. Искам да се събудя. Искам да върна Мат… – Преглътна, сякаш въздухът бе твърде гъст. – Господи! Не знам. Какво можете да направите вие? Какво ви интересува?
– Интересува ме, госпожо Уит.
Прие това без да мигне – без въздишка, без да вдигне очи. Отново в себе си.
Харди погледна ръцете си, опрени на масата помежду им. Дженифър Уит не се интересуваше от адвокатите и техните игри, от освобождаването под гаранция или широкия жълт затворнически костюм. Бе загубила сина си и никой не можеше да й го върне. Беше права. Каквото и да направеше Харди, нямаше да поправи това.
*
На едното от бюрата на надзирателките от външния прозорец падаше слънчево петно. От началото на разговора им то се бе преместило близо трийсет сантиметра.
Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.
– Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?
– Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.
– Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?
Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.
– Нищо… всичко… това…
– Защо?
– Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… – Отново поклати глава.
– Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? – Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.
– Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…
– А какво ви отговориха?
Тя сви рамене, видимо озадачена.
– Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.
– Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…
Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.
– Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.
Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново – сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално – макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.
Но дотогава щеше да мине още много време.
– Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… _не знам дали е така…_ И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?
Започваше да губи сражението със сълзите.
Харди слушаше.
– Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.
Тя кимна.
– Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… – Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. – Точно за това си мислех… не за проклетите _причини_ те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. – Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. – По дяволите. По дяволите!
Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.
– Всичко е наред – увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.
– Нищо не е наред.
Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.
Най-накрая, нещо съществено:
– Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…
– Каква е сумата?
– Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.
Харди се замисли и отбеляза:
– И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.
Дженифър кимна.
– Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… – Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. – Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.
– Но без него бихте имали повече, нали? – Пробваше. Чувстваше, че трябва.
– Да, но… – Протегна ръка и докосна неговата. – Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. – Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. – Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.
– От колко време бяхте женени?
– От осем години.
Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.
– Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?
Пак прехапа долната си устна.
– Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.
– Какъв пистолет?
– Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.
– Не разбирам.
– Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.
Харди не отговори. Тя поклати глава.
– Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… – Сви юмрук и удари по масата. – Знаете какво се опитвам да кажа.
– Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.
Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.
– Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?
– Да.
– Но той просто _стоеше_. Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после – изстрели.
– Карахте ли се онази сутрин? С Лари? – Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. – Колко време ви нямаше в къщата?
– Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. – Видя реакцията му и продължи: – Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.
– Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…
– Попитах го, дали е позвънил и той отговори, че го е направил, но никой не е отворил. Казах, че би трябвало да му отворят… Бях сигурна, че Лари не е излязъл. Беше седмицата след Коледа… първата му отпуска след миналото лято. Както и да е, разтревожих се. Реших, че Лари е в банята, а Мат се е заиграл и не е чул. Позвъних пак, но отново никой не отвори, така че извадих моя ключ и влязохме. Извиках „Лари“, „Мат“ и тръгнах нагоре по стълбата, но полицаят ме спря, така че седнах на канапето. След това извика от горния етаж да не се качвам и да стоя там, където съм. Тогава разбрах… Боже мой! Разбрах!
Устата й се отвори, затвори се, пак се отвори. Най-накрая не издържа и сълзите започнаха да капят върху масата, над скръстените й ръце.
2
Харди не беше сред любимците на бившите си колеги от прокуратурата на третия етаж. Предното лято бе влязъл в политически спор с Кристофър Лок – главен прокурор на Сан Франциско, вследствие на което размениха някои доста неколегиални реплики. После Харди напусна, отиде в лагера на защитниците и победи в съда помощник главния прокурор, който бе отмъкнал собствените му материали по делото – следователно бе победил и самия Лок.
Сега, когато се случеше да мине по познатите коридори, имаше чувството, че косата на тила му настръхва. Причината да се върне тук днес беше Фримън и клиентката му – ако останеше такава.
Спря пред двойната стъклена врата на приемната в края на коридора и попита за Арт Драйсдейл, първия заместник главен прокурор, с когото винаги бе поддържал топли, дори приятелски отношения, макар че и те бяха пострадали от миналогодишните събития.
– Това ли е всичко, което ти каза тя? – Драйсдейл престана да подхвърля топката за бейзбол и я опря в бузата си. – Струва ми се, че ти е спестила някои малки подробности.
– Арт, прекарах с нея само един час. Тя не е убила сина си.
Драйсдейл, който повече или по-малко очакваше да чуе това, кимна.
– Може би не умишлено.
– Какво означава това?
– Означава, че хлапето се е изпречило на пътя й.
– На _какво_?
– Попречило й е да убие господин Уит.
Харди се обърна в полукръг.
– Моля те…
Драйсдейл се наведе напред и каза:
– Не знам дали ти харесва, Харди, но обвинението е непоклатимо. Хлапето е било там, когато се е опитвала да убие мъжа си. В случай, че не знаеш, убийството на сина в такъв случай също става предумишлено. Все едно че обирач на банка е застрелял човек от охраната без да иска. Съжалявам, но я обвиняваме в предумишлено убийство.
– Ти говори ли с нея?
– Как ли пък не! Веднага щом арестуват някого, аз трябва да хукна горе, за да защитя гражданските му права! След това трябва да държа ръката му, да го сложа да си легне и да го завия. Не се занасяй!
Харди знаеше, че Арт е прав – разбира се, че нямаше никаква причина да говори с Дженифър Уит. Но не искаше да се откаже.
– Не го е направила дори и по погрешка, Арт.
Отново започна да подхвърля топката – лош знак.
– Затова има съдебни процеси, мой човек. За да се разбере какво точно се е случило.
– Но сте предявили обвинение.
Неохотно, Драйсдейл отново престана да подхвърля топката.
– Това по традиция предхожда ареста. Ако искаш, можеш да прочетеш доклада за местопрестъплението.
– Защо не ми разкажеш?
Арт Драйсдейл – някогашният му наставник, човекът, който едно време го бе приел на работа в прокуратурата, отвърна:
– Бих го направил, но това не е мое дело. Не съм добре запознат с подробностите.
Глупости! Арт Драйсдейл знаеше всички подробности, на всяко дело, което минаваше през прокуратурата, особено ако е за убийство.
– Дийн Пауъл се занимава с него. Знаеш къде е кабинета му, нали?
С други думи, довиждане и не се отбивай пак на излизане. Сега си от другата страна. Ще се видим някой път.
Реши все още да не се среща с Дийн Пауъл. Вместо това отиде в отдел „Убийства“, с надеждата да се види със сержант-инспектор Ейб Глицки. На времето двамата започнаха като редови полицаи. После Харди отиде да учи право, започна работа в областната прокуратура, а Ейб прекара десет години в полицията, като най-накрая се добра до отдел „Убийства“, където, според него, се чувствал у дома си. Ако вече не можеше да разчита да получи някакви вътрешни сведения от Арт Драйсдейл, за Ейб не се съмняваше. Видя го да седи на бюрото си зад стъклената преграда, да преглежда някакви документи и да яде сладолед от пластмасова купичка.
