Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 29 страниц)

Апартаментът му беше със скромни размери – две спални, всекидневна и кухня с малка трапезария. Въпреки доходите на собственика му, съвременните технологии не бяха допуснати вътре. Фримън все още използваше стар, монтиран на стената телефон с шайба и купения през шейсетте години, модерен за времето си стерео грамофон, на който пускаше плочите си със симфонична музика – друга не признаваше. Креслата и канапетата във всекидневната бяха удобни, макар и тапицерията им от червена кожа да бе протрита и напукана. Краката на малката масичка имаха формата на лъвски крака с нокти, а лампите бяха със старовремски абажури.

Делото, по което Фримън работеше в момента, беше отложено за понеделник, защото представителят на обвинението имал зъбобол и трябвало да се лекува. Повика Харди – той живееше само на шест пресечки, – за да поговорят за Дженифър Уит преди почивните дни.

Разбира се, снимките от местопрестъплението бяха в папката. Харди знаеше, че някои хора първо ги разглеждат, а после четат – той не беше от тях.

Общо бяха направени двайсет и седем фотографии на стаята, в която бяха извършени убийствата, макар че повечето показваха едни и същи неща, но от различен ъгъл. Както обикновено, бяха изпълнени професионално – с добър фокус и контрастни цветове, виждаше се всичко, което трябва.

Имаше и осем снимки на труповете – както бяха заварени от полицията в апартамента и близки планове на раните, снимани по-късно, върху масата за аутопсии.

Харди и Фримън ги разгледаха внимателно една по една. Мълчаливо.

Когато свършиха, разстлаха върху масата десетина снимки от местопрестъплението, за да ги огледат още веднъж.

И бащата и синът бяха простреляни с по един куршум от автоматичния пистолет 38-и калибър на семейството. Както и останалите пет в пълнителя, те бяха с нарязани върхове – нещо често срещано при оръжията, купени за самоотбрана в дома, защото в случай на нападение човек рядко има възможност да стреля повече от веднъж и този единствен изстрел трябва да причини максимални поражения.

В това отношение куршумите си бяха свършили работата. Лари бе прострелян в сърцето, от упор. Оловното парче бе излязло през гърба и се бе забило в стената. Дупката в мазилката беше снимана отблизо и Харди се изненада, че не я е забелязал при посещението си, но пък си даде сметка, че тогава умът му не бе в най-добрата си форма.

Силата на изстрела бе съборила Лари върху леглото, откъдето се бе свлякъл на пода. Изглежда беше умрял преди това, защото кървавите петна около него не бяха размазани.

Човек трудно би могъл да разгледа хладнокръвно снимките на Мат. Момчето беше улучено в главата. Бе стояло пред вратата на банята. Предишната вечер тя изглеждаше стерилна, но на снимката огледалото беше счупено, стените бяха изпръскани с кръв.

Оставиха снимките настрана и заговориха за банката, за разговора с Лайтнър, за посещението в къщата, смъртта на Крейн, за мнението на Теръл относно смъртта на Нед Холис. Фримън се разхождаше напред-назад, все още по хавлия и слушаше внимателно. Когато Харди приключи, призна, че не си е губил времето.

– Положението не изглежда толкова лошо, колкото ми се видя вчера. Естествено, утре може да стане по-зле.

– Радвам се, че го казваш. Не ти трябва да е розово два дни поред.

Фримън не му обърна внимание.

– Така или иначе, залавяме се за работа. Накарах Филис да прехвърли парите в нашата сметка. Първоначалната сума. Нямаше проблеми.

– Мислеше ли, че ще има?

– Да си призная, като вземем предвид всичко останало около Дженифър, просто не бях сигурен.

Харди реши да смени темата.

– Мислех тази сутрин да отида при Дженифър и да я поразпитам за работата на Лари, както й за родителите й, с които са били в обтегнати отношения. Къщата изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Искам да разбера дали е влизала в стаята, в която са намерени труповете, след като е била почистена.

– От това няма да имаме никаква полза.

Харди започна да прибира документите в куфарчето си. Щеше да направи, каквото е решил и нямаше намерение да спори.

– Така е, знам. Но може да даде храна за актьорските ти способности. Ще накараш съдебните заседатели да жонглират с възможностите.

– Възможности ли?

– За това кой друг може да е убил Лари.

Фримън кимна.

– Да, но не се налага да доказваме, дори да показваме, че някой друг може да е убиецът. Господин Пауъл ще трябва да докаже, че е Дженифър.

– Ако не е влизала в спалнята, за да види какво липсва, ще елиминираме най-сериозния им аргумент.

– Само, ако го докажем. Можем да го твърдим, но няма как да го докажем. От голи твърдения няма полза.

– Ще предизвика някакво съмнение. Ако има достатъчно съмнителни моменти…

Фримън се намръщи.

– До делото има още много време. Каквото и да открием, ще е от полза. Това с Теръл… ще свърши работа. Ако Пауъл се хване.

Харди затвори куфарчето си.

– Обвинителният акт е подписан. Вече няма да отстъпи. В играта е.

Фримън изглежда не беше чак толкова убеден в последното.

– Вероятно разполага с още нещо. Това бих искал да разбера. Той сигурно се безпокои, че е възможно и да не спечели с нещата, които ни е показал досега. Така или иначе, съвсем скоро ще разберем. Междувременно, искам да проуча внимателно каквото са ни връчили. Не ме разбирай погрешно… идеята ти не е лоша. Старата стратегия „свършил го е някой друг идиот“. Аз също съм я използвал.

– Е?

– Това е всичко. Намери някой друг идиот, когото да посочим с пръст.

Харди стана, доволен, че отново се движи.

– Възможно е тя да казва по-голямата част от истината.

– Сигурен съм, че е така. – Фримън почеса небръснатата си челюст. – Много трудно е да не издадеш поне част от истината, ако се мъчиш да я скриеш. – Фримън замълча, доби сериозно изражение и добави: – Казах „ако“.

13

– Значи Лари е работел и в клиника за аборти. И какво от това? – Глицки почти не слушаше. Седеше отпуснато на седалката в колата си до Харди. – Пък и не знам дали си спомняш… Работната седмица свърши.

Но Харди нямаше намерение да се откаже.

– А колко заплахи и смъртни случаи има тази година в клиниките за аборти?

Глицки затвори очи.

– Не знам. Ти ми кажи.

– Добре, ще ти кажа. Днес следобед проверих. От декември в града са четири.

Глицки отвори очи. Работеше в отдел „Убийства“ и това беше в неговата сфера.

– Смъртни случаи?

– И заплахи.

– Колко са били смъртните случаи?

– Един.

Глицки изсумтя и пак затвори очи.

– Лари Уит може да е вторият.

– Ако го беше пречукал някой недоволен борец срещу абортите, а не жена му.

Харди продължи да кара на запад. Нямаше мъгла, вятърът бе утихнал и се очертаваше прекрасна петъчна вечер. Залезът пред тях бе достоен за пощенска картичка.

– Значи не ти се вижда правдоподобно?

– Ако съм съдебен заседател, определено нямаше да се хвана. Естествено, аз съм ченге и не мисля като съдебните заседатели, но така или иначе, трябва нещо повече от голо твърдение. „Дами и господа, знаете ли че в сряда и събота доктор Уит е правел аборти“ няма да ти свърши работа. Имаш ли представа колко се ядосват някои хора от такива неща? Как очакваш да реагират? Нямаш никакъв свидетел.

– Ами Том? Братът на Дженифър?

Сутринта, след посещението си при Дженифър, Харди бе разговарял и с брат й. Очевидно Том мразеше Лари, ненавиждаше го. Не беше особено привързан и към сестра си. Не можа да му каже къде е бил сутринта на 28 декември – нямал работа, така че най-вероятно се е размотавал в апартамента си. Никога не се бил опитвал да вземе пари назаем от Дженифър или Лари. „Или от Мат“, добави насмешливо.

Единственото, което му каза Том, а и то не можеше да се използва непосредствено, бе това, че баща му редовно биел майка му. Харди бе видял как се държи Фил, така че фактът не бе кой знае какво разкритие, освен че потвърждаваше думите на Лайтнър за приемствеността при семейните побоища.

Харди продължаваше да търси „другия идиот“, когото да използва Фримън при защитата – човек, който да е имал мотив, а и възможност да убие Лари Уит. Беше решил да изпробва предположенията си пред Глицки и след „наемният убиец“, видял сметката на Симпсън в Лос Анджелис и недоволният борец против абортите, идваше ред на Том.

– Е, какво ще кажеш за Том? – продължи да настоява. И сам не вярваше, че има голяма вероятност.

Глицки се отърси от дрямката.

– Добре, нека да изясним този въпрос и после ще говорим за друго, съгласен ли си? Първо – той сви показалец, – Том не е искал заем от Лари или сестра си, така ли е? Така е. Ще посочиш ли друг възможен мотив? Този тип няма досие и всички потвърждават, че не се е виждал със семейството на сестра си повече от година. Да не смяташ, че една сутрин просто се е събудил и си е казал: „Я чакай да убия мъжа на сестра си“? Няма да ти повярвам. Освен това няма никакви отпечатъци – в къщата или по пистолета. Ако вкараш тези неща в играта, само ще провалиш защитата си.

Харди примижа от яркото слънце.

– Бедата е, че клиентката ми остава без…

– Може би тъкмо затова й е връчен обвинителния акт – прекъсна го Глицки небрежно.

Предния понеделник Харди и Моузес бяха ходили за сьомга и бяха уловили по две всеки. Същата вечер опекоха едната за вечеря у Моузес, а другата мариноваха по рецепта на домакина. Останалите две нарязаха, осолиха, намазаха със захар и коняк, увиха във фолио и затиснаха с тухли в хладилника на Харди. Щяха да ядат риба, докато им омръзне или умрат – което дойде по-напред.

Франи се бе облегнала на барплота и пиеше сода. Пико Моралес, настоятел на аквариума „Стайнхарт“ и стар приятел на Харди, седеше на масата до жена си пред чинийка с ордьовър. Моузес и приятелката му Сюзън Уейс се целуваха в тъмния ъгъл край задната врата.

Харди влезе с Ейб и го представи на компанията. Прекоси стаята и целуна жена си, а тя извърна съвсем леко лице, колкото да му покаже какво мисли.

Все още бе сърдита.

Харди си даваше сметка защо и до известна степен я разбираше. През седмицата се бе отдал изцяло на кариерата си и трябваше да мине известно време, преди конфликтът да утихне. Не обвиняваше Франи. Самият той бе доста изтощен от безсънната нощ и посветения на Дженифър ден. Отгоре на всичко бяха поканили приятелите си на сьомга – Пико и Анджела, Моузес и Сюзън, Глицки и жена му Фло.

Направи се, че не забелязва недоволството на Франи, вдигна фолиото, покриващо стъкления съд и направи физиономия.

– Пак ли сьомга! – каза с въздишка. – Предпочитам да изям един хотдог.

Харди обичаше сьомгата безумно. Взе един нож и си отряза тънко парченце.

– Можете да ме гледате, като го правя, но не опитвайте сами. – Мушна суровото парче в устата си и задъвка доволно. – Знаете ли, че един от първите работнически закони в Шотландия е забранявал на работодателите да хранят наемниците си със сьомга през цялата седмица?

Сюзън Уейс не можеше да повярва.

– Истина ли е? Имало ли е такъв закон?

– Законите са неговият живот – отбеляза Франи.

Разбира се, каза го на шега, но Глицки изгледа Харди съчувствено. В този момент се позвъни – беше време да се появи Фло. Харди и Ейбрахам отидоха да отворят.

Моузес разказваше за пореден път – сега заради Сюзън – за това как Харди бе спасил живота му във Виетнам. Харди изпитваше неудобство и реши да омаловажи събитието.

– Хайде, хайде. Бяха го простреляли в краката, а аз се намирах на десетина метра.

– Да, ама наоколо беше доста горещо. – Моузес показа как са трещели мините и трасиращите куршуми.

– А какво трябваше да направя? Да те оставя там ли? Скочих и домъкнах окаяния му задник обратно в дупката. Стана за не повече от десет секунди.

– Обаче го улучиха и него.

– Това не се предвиждаше. Сега, двайсет години по-късно, рамото още ме наболява.

– А на моите крака им няма нищо. – Моузес се ухили.

Телефонът иззвъня. Харди смяташе да остави телефонния секретар да запише обаждането, но позна гласа на Фримън, стана и се извини на компанията.

– Съжалявам, че прекъсвам вечерята ти – каза Фримън, – но имам лоши новини. – Харди зачака. – В деня, когато са арестували Дженифър, са арестували и някаква жена на име Риа Томпсън. – Гласът му звучеше дрезгаво, гърлено. – Гаранцията й е била пет бона и днес си е тръгнала със сутеньора си.

– Много хубаво.

– Да. Риа удивително прилича на Дженифър. Сещаш ли се?

– Е, и? – Харди чакаше.

– По някакъв начин снимката на Дженифър се е оказала върху арестантската карта на Риа.

Арестантската карта беше нещо като вътрешен паспорт на седмия етаж. Надзирателите сравняваха лицата и снимките, за да се уверят, че всичко е наред. Риа и Дженифър бяха прекарали в ареста само два дни и физиономиите им не бяха познати.

– Какво говориш, Дейвид?!

– Че нашата клиентка ни е платила само до понеделник, защото не е имала намерение да остава там след това. Малката ни птичка е духнала от кафеза.

– Дженифър е избягала? От седмия етаж? Майтапиш ли се?

– Ще ми се да се майтапех, синко. Ще ми се – въздъхна Фримън.

Втора част

—

_Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада – ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари щеше да е в неведение. Нямаше да може да се досети, че нещо не е наред. А така, ако закъснееше, той щеше да разбере и да й помогне._

_Обичаше я. Това бе причината за всички ограничения._

_За да води Мат до частното училище на шест пресечки от дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дори и при задръстване, но не стигаше за никакви разговори с другите майки. Така – и това беше разумно – тя не би могла да си навлече неприятности, като говори повече отколкото трябва, както правят някои други жени. Семейство Уит се ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени – така предпазваше всички тях. Не само нея._

_За пазаруването – стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките – проявяваше гъвкавост. А нея я биваше да пазарува – можеше да отиде до „Петрини“ на авеню „Оушън“, да напълни количката и да се върне за по-малко от час._

_Понякога го лъжеше, но това беше защото в самото си сърце тя бе лош човек. Непокорен човек. Лари знаеше, че е в състояние да го лъже и затова бе определил правила, които да й пречат, които да премахнат изкушението. Но тя въпреки всичко ги заобикаляше – макар и да знаеше, че са за нейно добро. Такава беше._

_Лари я обичаше, независимо от това, независимо, че знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато от време на време й се нахвърляше. Тя самата сигурно отдавна би убила човек като себе си, ако беше на негово място. Понякога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честно спрямо Мат, а й спрямо Лари._

_Като онзи път, когато се опита да избяга заедно с Мат. Какво беше това, ако не вик за помощ? И Лари я чу – не го бе споделила дори с доктор Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея толкова, че да си вземе почивни дни от работа, за да я последва чак до Лос Анджелес? Не можеше да му се сърди, когато й каза, че ако опита да направи такова нещо още веднъж, ще я убие. Не би могла да го изостави. Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Когато се прибраха у дома, не я удари нито веднъж цели два месеца. Нед почти я премаза от бой, когато постъпи по същия начин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върнала._

_За семейството й, разбира се, той беше прав. При първите им едно-две посещения се оказа, че нейните хора не харесват Лари, че не харесват вече и нея самата. Просто завиждаха. Лари заяви, че много съжалява за това, но нямало какво да се направи. Не можело да промениш хората и тя трябвало да го знае. Знаеше, че не е в състояние да промени майка си и баща си. И най-вече Том. Нищо не можеше да промени Том – той си беше зъл и гаден._

_Нямаше никаква причина да се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха заслужили подобно отношение. Дадоха възможност на семейството й, но тези хора си останаха каквито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъхал срещу тях. Но това не беше истина. Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след като Лари й помогна да разбере, да долови обидните намеци за „надутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе, че, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват._

_Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…_

_Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго._

_И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките._

_Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха семейство, но парите си бяха изцяло негови. Във формуляра вписваше „Женен, отделни данъчни декларации“. Разбира се, той беше сигурен, че тя не декларира приходи. През първата година бе много рисковано. После тя си нае пощенска кутия и й изпращаха формулярите там, така че нямаше проблеми._

_Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка – нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари – те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси семейството си._

_Понякога се замисляше… защо тогава избяга? Освен викът за помощ… искаше да се предпази, а Лари я удряше по лицето._

_Кен успя да я накара да погледне нещата по друг начин – беше му повярвала. Известно време му вярваше – че Лари не е за нея, че тя също има воля и трябва само да я наложи, така се бе изразил. Да си отиде от Лари и да вземе със себе си Мат. Законът на Калифорния щял да я защити._

_Но Кен не знаеше… как би могъл да знае? Тя се чувстваше… просто беше никоя без Лари. А ударите… тя самата си беше виновна, не той. Нима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеше я, но пък чувстваше, че и тя контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? Нали?_

_Когато организираше празненството за петия рожден ден на Мат… Лари дори позволи да поканят на гости деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не._

_Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата._

– _Слушай – отговори му тя, – положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко._

_И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат – точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден – в сряда, а празненството щеше да е в събота – тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно._

_Но пък от друга страна – това беше добрата част – с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше._

_Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите – сега синините бяха по лицето й, не както преди – само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата._

_Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред – изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа – цупенето, мръщенето, беглата усмивка._

_Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла – избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж._

_Както и ако отиде при друг мъж – пак щеше да я убие._

_Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо – да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето._

_Тук Кен беше прав – тя не контролираше това. Сега вече дори мразеше Лари понякога. Мразеше го наистина и го знаеше – признаваше го пред себе си. Хващаше я страх._

_Или пък, ако се нахвърлеше на Мат. Ако Мат се случеше наблизо, когато Лари е побеснял. Нямаше да му позволи да удари Мат, дори и Мат да застане помежду им или нещо такова. Ако го направеше, ако…_

_Каквото и да се случеше с нея, тя си го заслужаваше. Иначе защо ще се случи? Но с Мат не беше така. Той не се държеше лошо. Беше доверчиво и честно момче. Никога нямаше да позволи на Лари да му причини болка._

_Но как би могла да го спре? Това беше въпросът – как би могла да му попречи?_

14

В събота, 10 юли, Харди люлееше шестмесечния Винсънт на коляното си и му пееше почти с цяло гърло. Намираше се на десет метра над земята, край парапета, който ограждаше терасата на покрива на Моузес Макгайър.

Моузес напоследък не се престараваше в работата си. След като най-накрая реши да не чака повече Харди да се отегчи от правото и да се върне към барманската професия, нае на негово място един тип на име Алън Бланкард и сега разполагаше с предостатъчно свободно време, за да се занимава с хобито си – а то можеше да се изрази с две думи: Сюзън Уейс.

Беше ранния следобед, слънцето грееше на безоблачното небе, от изток подухваше лек топъл ветрец. Сюзън – челистка в симфоничния оркестър на Сан Франциско – седеше до Харди на парапета. Беше завързала гарвановочерната си коса на опашка и изглеждаше колкото Франи, макар и да беше осем години по-възрастна. Носеше шорти, впита памучна фланелка и сандали.

Моузес и сестра му печаха месо на скарата. Харди подаде бебето на Сюзън и тя започна да му гука. Франи я изгледа и отбеляза:

– Не я оставяй да се занимава с бебета твърде много. Така се започва.

Моузес отпи глътка бира направо от бутилката и отвърна:

– Започва се с това, че е ужасно хубава. Другото идва после.

– А от другото се раждат бебета. Знам го от сигурно място.

Моузес, нехарактерно за него, не отговори веднага.

– Фран, тя наистина ме кара да си мисля за тези неща.

Франи нямаше нищо против – харесваше Сюзън и признаваше, че е красива, а Моузес не беше в първа младост. Все пак трябваше да разбере.

– Май говориш сериозно. Права ли съм?

– Седнала – пусна типичния си бармански отговор той.

Франи намаза ръката му със сос. Изгледа големия си брат тревожно и попита:

– Това не е годежно тържество, нали?

– Не е. Дори не е и тържество, а най-обикновен обяд.

Харди и Сюзън станаха. Сюзън притискаше Винсънт към гърдите си и леко го люлееше. Франи чу, че тихо му пее.

– Предупредих те – каза тя на Моузес.

– За какво? – попита Харди и прегърна жена си през кръста.

– Не се отнасяше за теб. Говорех на Моузес.

Харди я целуна по ухото и я подкани:

– Е, за какво става дума?

– Мисли, че Сюзън ще поиска да си има свое бебе, защото държи вашето – намеси се Моузес.

Сюзън кимна.

– Може би е права. – Отдалечи Винсънт от себе си и му направи физиономия, на която той отвърна с лъчезарна усмивка. – Боже, каква кукла е! Не ми е чужда мисълта да си имам такъв сладур. – Облегна се на рамото на Моузес и добави: – Не е ли страхотен?

Моузес я прегърна и се вгледа в бебето.

– Не – поклати глава той. – Прилича на Харди. Виж, Ребека, племенничката ми, наистина е страхотна. Прилича на сестра ми, а тя пък прилича на мен.

Харди реши да се възползва от възможността на целуне жена си, но Моузес го спря.

– Не, не. Само да няма езици.

– Как така да няма езици? Мама и тате имат езици! – обади се Ребека, появила се неочаквано при възрастните. Тя погледна майка си и баща си разтревожено. – Какво ще стане с езиците им?

– Вуйчо Моузес говори глупости – каза Харди. – Лош вуйчо Моузес. Лош!

Моузес клекна.

– Беки, повечето народности ценят вуйчото по-високо от всички други роднини. Психическата травма, която баща ти се опитва да ти нанесе с тези безсмислици, ще бъде неизмерима, ако ги вземеш присърце. – Усмихна й се мило и я целуна.

– Въпреки всичко смятам, че Винсънт е страхотен – обади се Сюзън. – Може ли да го подържа още малко?

Франи изгледа брат си назидателно и заяви, че не възразява. Разнесе се писукане.

– Какво беше това? – попита Моузес. – Само не ми казвайте, че мой роднина има такава пищялка!

Харди извади пейджъра и отвърна:

– Още една семейна тайна излиза на бял свят. И престани да ме наричаш „роднина“. Франи ти е роднина. – Присви очи към изписания на дисплея телефонен номер.

– Зарежи го – каза Франи. – Обади им се в понеделник. Събрали сме се да празнуваме.

– Не да празнуваме, а да обядваме – поправи я Моузес.

– Глицки е. В събота. Сигурно е нещо важно.

– Дизмъс, остави за понеделник…

– Ще се върна след минута – възрази той и тръгна към вратата към стълбата. – Трябва да видя за какво става дума.

– Довиждане – каза Франи.

– Ще се върна веднага, обещавам.

Харди пристигна първи, както и предишния път. Само че сега щеше да дойде и Фримън. Навън все още беше светло, а в женския затвор беше горещо и цареше някаква странна тишина. Събота, късен следобед.

Полагаше усилия да овладее гнева си. На входа го бяха претърсили – обикновено беше достатъчно да покаже служебната си карта и го пускаха веднага. Сега, за да се види с Дженифър, най-напред го опипаха от горе до долу, а сега го караха да чака в горещата задушна стая.

Придружаваха я две надзирателки и беше облечена с червени дрехи, не жълти. На краката й подрънкваха вериги, а китките й бяха оковани с белезници за метална лента около кръста. Косата й беше орязана неравномерно на около сантиметър от черепа. Лицето й беше на петна, устните напукани, около очите имаше синини.

Харди – с джинси и памучна фланелка – стана и Дженифър залитна към него. Опита се да протегне ръце, но веригите й попречиха. Плачеше.

– Какво, по дяволите… – заговори той.

Едната от надзирателките дръпна Дженифър назад и я бутна на стола.

– Стига преструвки, мила.

– Оставете клиентката ми! – Надзирателката го изгледа кръвнишки. Другата държеше в ръка палка. – И двете отстъпете назад. Веднага!

От заплашителния тон на адвоката по джинси не им мигна окото, но пък и нямаше смисъл да тормозят арестантката пред него, така че неохотно излязоха.

Когато вратата се затвори, Харди попита:

– Те ли ти направиха това?

Дженифър поклати глава.

– Тогава кой?

– Там, долу… – промърмори тя с наведена глава. Сега не изглеждаше смутена, както преди – беше истински уплашена. Очевидно нещо й се беше случило.

От обаждането на Глицки бе разбрал някои подробности – как Теръл отлетял до Коста Рика, за да уреди екстрадирането й. Щял да се върне всеки момент и да я докара в затвора. Харди и Фримън можели да я видят веднага след това.

– Какво се е случило?

Дженифър бавно вдигна очи. В погледа й се четеше болка. Тя поклати отново глава и каза:

– Те направиха всичко. Всичко.

Върна се в притъмнялата си къща някъде към 11:45. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Аквариумът с тропически рибки бълбукаше в спалнята. Седна на масата и отпи глътка бира.

– Това днес беше годеж. – Франи се облегна на вратата, все още облечена и с разрошена от съня коса. – Не беше обикновен обяд. Разбира се, теб те нямаше, но това е без значение.

– Франи, недей…

– Естествено. Не тревожете Дизмъс. Работата му е много по-важна от всякакви семейни глупости.

– Не говори така. Това не е моето мнение.

– Разбира се.

Той отпи още глътка бира.

– Искаш ли да поговорим или просто държиш да ми опяваш?

– Да ти опявам.

Той остави бирата на масата и погледна жена си. Животът не беше толкова прост, колкото си мислеше Франи. Като че ли тя не искаше да приеме, че на света има и по-важни неща от двете им малки деца и любовните приключения на Моузес.

– Не си справедлива.

– Аз не съм справедлива? Добре го каза. Много добре.

– Благодаря. Но трябва да знаеш, че това не е много добро време за мен. Не съм в настроение да слушам проповеди. Опитвам се да работя, за да печеля пари, така че да можеш да стоиш тук и да си живееш живота. Понякога дяволски съжалявам, че се налага да върша неща, които не влизат в плановете ти. Случват се и гадости, Франи, а аз трябва да се справям с тях.

– Горкия!

Харди се втренчи в нея. Глупава караница. Отстъпвай. Взе бирата си, отпи голяма глътка и тръгна по коридора към всекидневната.

Тя не го последва. Много добре. Взе една от възглавниците и я мушна под главата си на канапето – щеше да спи там.

15

На 7 юни – най-щастливия ден от годината – Харди се събуди на канапето във всекидневната със схванат гръб. Погледна часовника си и видя, че още няма шест. Къщата беше тиха, едва осветена.

Отвори пътната врата и взе неделния вестник, после се върна в кухнята както беше по чорапи, сложи малко бекон в чугунения тиган, който имаше още от студентските си години и го постави на печката.

Движеше се пестеливо и докато отваряше шкафовете и се суетеше около кафеварката, болката постепенно го отпусна. Беконът зацвърча, замириса приятно.

Седна на масата и си наля кафе.

През четирите месеца, когато не се знаеше къде е Дженифър, той бе работил в кантората на Фримън и не можеше да твърди, че това бяха най-добрите времена в живота му. Дейвид и сътрудниците му бяха прехвърлили няколко елементарни дела. От няколко се бе отказал. Две – оспорван бракоразводен процес и кражба от магазин – се влачеха като костенурки и имаше всички изгледи да се гледат до края на столетието.