Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 29 страниц)

Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.

– Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…

– Франи…

– После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…

– Франи, тя е моя клиентка. – Поклати глава, опита се да си обясни.

– Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.

– Дженифър те е слушала!? Боже мой! – Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: – Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?

Чу гласа на Франи, съвсем тих:

– Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.

Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно – всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.

– Това ли беше тайната?

Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.

– Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.

Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.

– Дизмъс? – Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.

– Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?

– Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.

Той подскочи като ужилен.

– Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?

Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.

– Не, не казах това. – Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. – Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.

– А къде искаш да стигнем, Франи?

– Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.

На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.

Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.

– Права си – каза той и я целуна. – Извинявай. Нека поговорим за това.

– Казала ти е, че Лари я е биел?

– Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.

– Може и да е. – Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. – Не трябва никога да удряме децата си.

– Не ги удряме.

– Знам. Да не започваме.

Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.

– Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.

– Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?

– Така е, но…

– Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.

– Ако е повярвала на мен.

– А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? – Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. – Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?

– Няма. – Франи въздъхна. – Някои неща… просто не е както трябва.

– Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…

– Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…

– Дали не е виновна?

– Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никого.“

– Въпреки че Лари я е малтретирал?

– Дизмъс, моля те не ме подлагай на кръстосан разпит. Тя призна пред мен, че Лари я е биел. Но също така ми каза, че не го е убила. Нито пък Мат. Случайно или нарочно, по каквато и да било друга причина.

Харди я погледна и се зачуди дали подобно на него самия, тя не се опитва да убеди сама себе си. Преди всичко заради Мат.

31

Никой нямаше представа откъде дойде бурята, но дъждът шибаше почти хоризонтално, когато Харди излезе от колата си и хукна към съдебната палата зад ъгъла. Беше студено, и боята на фасадите изглеждаше сива и стара.

Влезе в сградата в 12:42 – точно през обедната почивка, както бе възнамерявал. И без това не искаше да отиде най-напред при Вилърс.

Фримън и Дженифър обядваха в един празен кабинет зад съдебните зали.

Харди кимна на пристава, който пазеше пред вратата, после се спря за миг, колкото да възстанови дишането си от бягането в дъжда. Видя ги да седят един срещу друг на старо метално бюро и да разговарят или по-скоро да бъбрят. Отвори вратата.

Фримън вдигна ръка за поздрав с пълна уста.

– Здрасти, Диз. Закопаваме ги, честно ти казвам. Ще вирнат петалата.

Дженифър побутваше някаква салата върху пластмасова чинийка. Дженифър отново го впечатли – някак си боязлива, но изискана, невинна и недостижима. Сякаш се бе превърнала в творение на Фримън – парче глина, моделирано от скулптор.

Харди разкопча мокрия си шлифер, обърна един стол и се настани. Един порив на вятъра заля прозореца с дъжд – достатъчно силно, за да ги накара да вдигнат очи.

– Още една добра новина – отбеляза Фримън. – Сушата пак свърши. – Той мушна парченце хляб в някакъв лепкав червен сос, лапна го и избърса устата си с изпоцапана салфетка. – Хей, Диз, слушай, здравата ще ги настъпя по опашките там вътре. Мисля си какво ще им кажа. – Той посочи с палец зад гърба си по посока на съдебната зала. – Там живея, разбираш ли? Искаш ли един съвет? Не искаш? Все едно, ще ти го дам. Ако държиш да направиш добър процес, и ти трябва да живееш там. – Малко мляко, пак бърсане със салфетката. – Това е истината, Диз. Истината също така е, че в момента печелим. Можеш ли да измислиш нещо, с което да ни прецакат? Не, не можеш, това е отговорът.

Тримата се спогледаха. Нов пристъп на вятъра плисна дъжд в прозорците. Някъде в другия край на града проблесна светкавица, след миг в стаята се разнесе тътенът.

Дженифър, седнала под ъгъл към него, сложи длан върху неговата. Някъде с периферията на мозъка си той регистрира, че е суха и хладна. Стори му се странно, че докосването й го изгаря така.

– Дженифър не е признавала пред Харлън Пул, че Нед я е биел. Винаги е отричала. Ако каже, че според него я е биел, това ще е само предположение. Може да заяви, че с Дженифър са имали връзка. Може да каже, че в кабинета му е имало атропин. Може да говори каквото си иска. Точка по въпроса. Вчера подадох предварително иск за прекратяване въз основа на член 1118.1, след като разпнахме Страут. Пул ще се окаже по-голяма трагедия за Пауъл.

Член 1118.1 даваше право на съдията незабавно да нареди оправдаване на обвиняемия поради липса на доказателства, въз основа на факта, че никой разумен съдебен заседател не би могъл да го осъди при това положение. След подобно решение делото повече не можеше да се преразглежда.

– Обзалагам се, че Вилърс ще го уважи след почивката. – Очите на Фримън блестяха. Той улови ръкава на Харди. – Пауъл може да дъвче дъвка и да се разхожда като паун, но не мисля, че може да върти предизборна кампания и дело по едно и също време. Изгърмя.

Приставът почука и влезе. Съдия Вилърс всеки момент щеше да се появи в залата. Заседанието щеше да се възобнови.

Харди слушаше внимателно, докато Пауъл се опитваше да вмъкне някъде показанията на Харлън Пул.

Зъболекарят приличаше на парцал. Беше трудно да си представиш, че този възпълен, оплешивяващ, потен и очилат мъж някога е бил любовник на Дженифър. Освен това се бе оказало невъзможно разпита му да мине тихомълком, както му бе обещал Теръл, защото, независимо дали му харесваше или не, Пул беше централен свидетел за обвинението в дело за предумишлено убийство. Ако се съдеше по погледа му, тази роля щеше да разбие живота му.

– Доктор Пул… – Пауъл се съвземаше след поредното прието възражение на защитата. Както обикновено, Фримън бе скочил на крака като ужилен, защото прокурорът се бе опитал да приеме за факт твърдението, че Нед Холис е малтретирал Дженифър, което не можеше да се установи категорично.

Объркан, Пауъл обикаляше пред съдията, заставаше пред съдебните заседатели, връщаше се към масата на защитата.

– Доктор Пул – продължи той най-накрая, – казахте, че сте познавали обвиняемата интимно.

Пул се вгледа в тавана. Избягваше погледа на жена си, седнала сред публиката. Извади кърпа и избърса челото си.

– Да.

– В интимните си моменти с нея, имали ли сте случай да видите тялото й без дрехи?

– Ваша светлост! Възразявам!

Пауъл изглежда беше предвидил тази възможност.

– Ваша светлост, налага се да извадим тези показания от сферата на догадките. Не ми се иска да тръгвам в тази посока, но въпросът е уместен и бих желал да чуем отговора.

Вилърс го гледаше сякаш през маска – вторачени право напред очи, неподвижни, като на манекен.

– Моля страните да дойдат при мен.

Харди стана заедно с Фримън. Никой не забеляза, никой не възрази. Застанаха пред Вилърс и вдигнаха очи.

Съдията заговори тихо:

– Не съм сигурна, че съм съгласна за уместността на въпроса, господин Пауъл. Какво общо има голото тяло на госпожа Уит със смъртта на съпруга й?

Фримън, все още възбуден, отговори вместо прокурора:

– Нищо.

Грешка. Вилърс го изгледа свирепо.

– Господин Фримън, когато поискам да чуя коментара ви, ще се обърна към вас, ясно ли е това? – И без да изчака отговора му, подкани Пауъл: – Е?

– Ваша светлост, става дума за мотива. Знаем, че съпругът й я е биел и че…

– Един момент. Досега стана дума само за застраховка и любовна авантюра…

Харди изведнъж забеляза, че стенографът го няма и изненада сам себе си, като отбеляза факта:

– Извинете, ваша светлост, ще се протоколира ли този разговор?

При сериозно дело като това нищо не биваше да остава извън официалния протокол.

Вилърс сякаш едва сега осъзна, че Харди е там. Изненадата в погледа й отстъпи място на типичния гняв, но Харди не отстъпи.

– Може би ще е по-добре да отидем в кабинета ви?

С невероятно неудоволствие съдията се вторачи в тримата мъже, застанали отпред.

– Какъв е смисълът, господин Харди?

– Едва ли е нужно да ходим там, ваша светлост – обади се Пауъл, самото помирение. – Струва ми се, че можем да изгладим проблема и тук.

Вилърс изопна гръб, пое въздух.

– Вижте какво, наистина ми омръзна да задавам въпрос на един, а да ми отговаря друг. Питам нещо Пауъл, отговаря Фримън. Питам нещо Харди, отговаря Пауъл. Сега… слушайте ме внимателно. Зададох въпрос на господин Харди. Искате да разговаряме в кабинета ми, така ли?

– Да, госпожо.

Вилърс насочи към него пръст.

– Да, ваша светлост. Не „Да, госпожо“.

– Да, ваша светлост, извинете ме.

Вилърс събра няколко листа от масата си и наведе глава.

– Това наистина може да ме изкара от кожата – прошепна тя сама на себе си и стана. – Стенографът ще ни придружи до кабинета ми. Ще се оттеглим за малко. Доктор Пул, можете да слезете, докато се върнем. Или да останете, където сте.

И поведе шествието след себе си.

Кабинетът й не беше много по-внушителен от кутийките, които използваха прокурорите. Беше малко по-голям, имаше собствена баня и тоалетна, кресла с малка масичка, килим и картини по стените, но въпреки това липсваше всякакъв уют.

Сега Харди трябваше да се сблъска с гнева на съдията лично.

– Добре, господин Харди, намираме се в кабинета ми и водим протокол. Ще ми обясните ли, ако нямате нищо против, защо сме тук?

– Господин Пауъл повдигна въпроса за уместността на…

– Знам какво повдигна.

Харди отстъпи назад.

– В такъв случай, ваша светлост, бих желал да продължи, защото за това може да стане дума във втората фаза, ако се стигне до нея.

Вилърс му напомняше за ядосана птица – наклонена на една страна глава, готова да му изкълве очите. Тя премести поглед върху прокурора, който се бе настанил в едно от кожените кресла.

– Добре, господин Пауъл, да чуем какво общо има голото тяло на госпожа Уит.

– Ваша светлост, показанията на доктор Пул ще покажат пряко, че Нед Холис редовно е пребивал жена си, което, разбира се, е още един мотив да го убие. Нима това е неуместно?

Освен това е и смекчаващо вината обстоятелство, помисли си Харди.

– Искате да кажете, че става дума за малтретирана съпруга?

– Налице са такива елементи. Въпрос на факти, които трябва да оценят съдебните заседатели.

Вилърс поклати глава.

– Давате ли си сметка какво искате да постигнете? Имате ли някакви доказателства, че вторият й съпруг… как му беше името?

– Лари.

– … че Лари също я е биел? Това ли ще твърдите?

– Извинете, ваша светлост – намеси се Фримън, – ние не твърдим, че Дженифър е малтретирана съпруга. Самата тя не твърди, че е имала причина… не казваме, че е убила двама съпрузи, защото са я пребивали от бой и са си го заслужавали. Казваме, че изобщо не е извършила подобно нещо.

Вилърс седна на ръба на стола и се опря на бюрото.

Харди погледна Дейвид, който се бе облегнал на библиотеката най-спокойно.

Вилърс се вгледа в прозореца и поройния дъжд навън.

– Значи, господин Пауъл, мога ли да смятам, че ще чуем, че по цялото тяло на госпожа Уит е имало синини, отоци и други подобни?

– Да, ваша светлост.

– И фактът, че доктор Пул ги е видял с очите си, според вас ще извади показанията му от сферата на догадките?

Пауъл си даде сметка какво означава всичко и започна да пъшка. Коженият стол, на който седеше, проскърца. Продължи да упорства:

– Самите синини, ваша светлост, са факт. Доктор Пул ги е виждал лично.

– И след това ще поискате съдебните заседатели по някакъв начин да ги свържат със смъртта на съпруга й?

– Ваша светлост, истината е, че първият й съпруг, Нед Холис, я е биел. Може да се заключи, че…

Фримън направи крачка напред.

– Не е вярно, Дийн. – Обърна се към Вилърс и продължи: – Извинете ме, ваша светлост, но клиентката ми категорично отрича да е била малтретирана и отказа да използваме подобно твърдение за защитата й. Съдебните заседатели не могат да основават заключението си на синини и белези, които може да са получени от какво ли не.

– Говори сериозно, Дейвид – Пауъл се надигна ядосано. – Много добре знаеш, че…

– Господа! Напомням ви, че разговорът се протоколира и всички забележки трябва да са отправени към съда. – Не изчака отговор, а стана и се вторачи в двамата мъже. – Господин Пауъл, доколкото успях да схвана, имате проблем с доказателствата. Смятате ли да призовете свидетел, който да даде някакви сведения за деня, в който е умрял господин Холис или за това, къде е била госпожа Уит по това време? Някой видял ли я е да взема атропин от шкафа на зъболекаря? Спринцовка? Видели ли са я да ги хвърля след това някъде?

Пауъл се изправи и мушна ръце в джобовете си. Искаше да изглежда уверен в себе си. Харди реши, че не е убедителен, не смяташе и че е успял да заблуди някой друг.

– Ваша светлост, след като имаме застраховката, закономерността…

Вилърс вдигна ръка.

– Зададох ви най-прост въпрос, който изисква отговор с „да“ или „не“. Смятате ли да призовете някой, който да хвърли светлина върху нещата, които изброих или не?

– Ваша светлост, аз…

– Да или не, по дяволите! – Вилърс погледна протоколчика и веднага добави: – Зачеркни последното, Адриан. Да или не, господин Пауъл?

Долетя далечен тътен от бурята.

– Не, конкретно за тези неща. Не, ваша светлост.

– А смятате ли да хвърлите повече светлина върху каквито и да било конкретни неща? Такива, които да не са в сферата на догадките, а в сферата на доказателствата? Не бързайте с отговора.

Пауъл седна отново, наклони се напред, опря ръце на бедрата си.

– Лейтенант Батист, който е разследвал смъртта на Нед Холис първоначално, ще бъде призован.

– Това е лейтенантът, който тогава не е открил достатъчно основания да се търси убиец, нали?

Прокурорът приглади косата си.

– Имаме още няколко свидетели, които…

– Не се съмнявам, че имате. Интересува ме, дали някой от тях ще ни каже нещо конкретно. Познавате закона не по-зле от мен, нали?

Сякаш в някакъв кошмар, Пауъл пак стана прав.

– Ваша светлост, след сериозни размисли и при немалки разходи, областната прокуратура реши да ексхумира тленните останки на Нед Холис, за да проведе възможните изследвания за отрови. Открихме смъртоносна концентрация атропин, който не е опият.

– Ваша светлост – намеси се Фримън, – собствените им свидетели твърдят, че Холис е експериментирал с наркотици. Може би е искал да изпробва въздействието на атропина.

Вилърс не обърна внимание на думите му и продължи да гледа Пауъл.

– Както много добре ви е известно, господин Пауъл, въпросът е не какво мислите, а дали сте в състояние да докажете по категоричен начин, вън от всякакво съмнение, че Нед Холис е бил убит. Представяте ми застраховка, която е била използвана по предназначение. Представяте ми наркоман, решил да си прави опити с опасни химикали. Сега променяте и мотива… ако госпожа Уит не е убила мъжа си заради парите, значи го е направила, защото смятате, че я е малтретирал. Оплаквала ли се е някога в полицията?

Пауъл най-накрая млъкна.

Вилърс кръстоса ръце на гърдите си, отиде зад бюрото и застана за миг неподвижно. Чакаха я. Дъждът барабанеше по стъклата, протоколчикът също престана да щрака с клавишите на машината. Вилърс се наведе, взе няколко листа от бюрото, пусна ги отново. След това поклати глава и огледа присъстващите.

– Искам малко спокойствие, за да обмисля положението. Върнете се тук след петнайсет минути.

Когато се върнаха, съдия Вилърс обяви, че е готова да обяви обвинението за смъртта на Нед Холис за несъстоятелно. В този случай, разбира се, Дженифър трябваше да бъде съдена повторно, на нов процес, само за смъртта на Лари Уит. Беше очевидно, че съдебните заседатели са предубедени – бяха чули, че според прокурора тя е убила и първия си съпруг. Освен това бяха видели, че Пауъл е прокурор, който представя доказателства, които никой разумен съдебен заседател не би приел.

Фримън и Харди започнаха да пресмятат кой губи повече – защитата или обвинението. В края на краищата от дилемата ги спаси самата Дженифър – тя нямаше никакво желание да стои в затвора, докато се насрочи ново дело и всичко започне отначало.

Всичко това влезе в протокола в присъствието на съдия Вилърс.

– Ваша светлост – каза Фримън, – струва ми се, че основанията за прекратяване на това дело са свързани с неправилното поведение на обвинението, което наруши правото на клиентката ми да бъде съдена своевременно, без протакане. Смятам, че другите обвинения също би трябвало да отпаднат, защото госпожа Уит вече беше изложена на опасност…

Вилърс не прие това добре.

– Хубав опит, господин Фримън, но няма да мине. Искате ли да пренасроча ново дело или не? Това ви питам. Ако желаете, обвиняемата може да бъде съдена от друг състав. Ако не желаете, аз на своя глава няма да поема инициативата.

Фримън, който не се бе надявал предложението му да се приеме, все пак остана доволен. Но не позволи да му проличи.

– В такъв случай, ваша светлост, макар и да смятам, че този процес вече е фатално опорочен, ще предпочетем да продължим. Разясних ситуацията на госпожа Уит и тя е съгласна. Така ли е, Дженифър?

Дженифър вдигна очи.

– Да.

Всички се върнаха в съдебната зала и съдия Вилърс обяви пред съдебните заседатели, че е решила да уважи искането на защитата, въз основа на член 1118.1, липса на доказателства, обвинението срещу Дженифър Уит за убийството на първия й съпруг да бъде оттеглено. Заседанията щяха да бъдат възобновени в понеделник, но дотогава Вилърс препоръча на заседателите да се прибират у дома рано и да си почиват добре.

Харди се измъкна от мокрия шлифер и го хвърли на съседния стол в заведението на Лу Гърка. Фримън седна срещу него.

Едва наближаваше четири, но навън беше тъмно. Собственикът играеше на зарове с един от постоянните клиенти, а жена му гледаше по телевизията някакъв блудкав сериал. Други хора нямаше.

Донесоха им кафето и Харди обви пръсти около чашата, за да ги стопли. Фримън добави спокойно две лъжички захар, после малко сметана. Разбърка го, отпи, сложи още сметана, пак отпи.

– Диз, трябва да ти кажа нещо, което няма да ти хареса.

И го уведоми, че разполага със сведения, които недвусмислено говорят, че Дженифър Уит наистина е отровила първия си съпруг Нед Холис.

Харди го изслуша стъписан, дори не успя да възрази срещу очевидното, че Фримън го е излъгал. Че след като е знаел това, е отървал Дженифър в съда. Дойде му твърде много. Довиждане и вървете по дяволите. И двамата…

– Искам просто да я изслушаш. Да го чуеш с ушите си. – Фримън бе изскочил след него на улицата, бе се вмъкнал на седалката до него. Дъждът барабанеше по покрива на колата, паркирана на паркинга пред съдебната палата.

Харди поклати глава удивено.

– Какво, по дяволите, може да ми каже тя? А ти…

Но се застави да слуша. Поне това бе длъжен, заради себе си.

32

Нямах избор. Щеше да ме убие, щеше да ме намери и убие. Колко време човек може да издържи, без да предприеме нещо?

Всички казват това, нали? Така мислиш и ти? Добре, след като всички казват така, може би има нещо вярно.

През първата година и двамата имахме работа, купихме си къща, щяхме да станем като нашите. Той още не прекаляваше с кокаина. Удряше ме понякога, но след това ставаше ужасно мил, извиняваше се и всичко минаваше.

След първия лош случай отидох у дома, при мама. Знаеш ли какво ми каза тя? Да сме се надявали да престане, но да не сме казвали на татко, защото щял да се разстрои, а и какво можел да направи? Сигурно щял да отиде при Нед и да си създаде неприятности. Щял да загази или той, или Нед – и в двата случая било лошо, така че било по-добре да се оправя сама с мъжа си и да не забърквам татко.

Така правели добрите съпруги, това каза мама. Опитвали се да загладят нещата, гледали да не се оплакват. Може би, ако съм била по-мила, Нед нямало да се ядоса чак толкова. Да не съм се държала като кучка, знаеш какво имам предвид.

Започнах да се опитвам, но лошото беше, че нямах никакъв шанс да повлияя на Нед, когато пиеше или вземаше кокаин и разни други неща. Ставаше направо гаден. Още по-гаден стана, когато загуби работата си при Бил Греъм – година-две беше нещо като главен организатор на турнета – и после го изхвърлиха… Познай защо… Трябваше да се върне в малките заведения и взе да става още по-лош. И разбира се, не престана с кокаина.

Все едно. В Лос Анджелес имах една приятелка, Тара, и избягах при нея. Направих грешка, че се обадих на Нед и му казах, че съм си отишла, че няма да се върна при него и да не се безпокои за мен. Страхотно, нали? Не исках да се безпокои за мен! Просто исках всичко да свърши.

Но той не беше съгласен. Сгреших, че му се обадих. И през ум не ми беше минало, че ще тръгне да ме търси. Глупаво от моя страна, като се замисля. Дойде там и беше странно спокоен. Не беше пиян или дрогиран. Имам чувството, че това ме уплаши най-много.

Пуснахме го да влезе. И през ум не ми мина, че… отиде до Тара и заби юмрук в корема й, без да каже дума, с всичката си сила. Нед беше едър мъж, метър и осемдесет, близо сто килограма. После се наведе над нея и я заплаши, че ще я убие, ако ме скрие още веднъж или се обади в полицията.

И мен заплаши. Каза, че ще ме убие, ако повикам полицията. Сериозно говореше. Не се съмнявах, че ще го направи. Сграбчи ме за косата и за ръката и ме завлече в колата. Цяла нощ пътувахме, не ме остави да отида и до тоалетната. После, когато се прибрахме у дома, ме наби и ме накара да измия колата, защото беше мръсна.

Звучи странно, но през цялото време се опитвахме да живеем нормално. Аз работех при Харлън, в приемната му, мислех си, че някой ден мога да стана сестра… не съм ли ти казвала? Така започна всичко. Нямах намерение да му изневерявам. Не смятах, че съм такава. Само че с Нед нещата не вървяха, а Харлън беше много мил с мен. Добър. Не беше трудно да се крием. Нямаше нужда да закъснявам вечер или да се измъквам тайно от къщи. Просто заключвахме вратата през обедната почивка и толкова.

Тогава, един ден видя… видя какво ми е направил Нед и каза, че трябва да се оплача в полицията, да повикам ченгетата, да предприема нещо. Но аз отрекох, че Нед е виновен. Казах, че съм се ударила без да искам и толкова.

Е, ти видя Харлън. Според него, ако човек прави каквото трябва, в края на краищата нещата все някак се подреждат. Накрая реших, че съм влюбена в него. Вярно е, че сега е дебел, но тогава не беше… беше едър. Винаги съм имала слабост към едрите мъже.

Реших да изчакам някой път, когато Нед не е пиян или дрогиран, за да поговорим, за да му кажа, че не се чувствам добре и не мога да понасям да ме бие, че ще го оставя, ако продължава. Разбира се, не му казах за Харлън. Слава Богу. Казах му, че няма други мъже, нищо такова. Че трябва да се разберем помежду си, той и аз.

Мислех си, че ако не бягам, ако съм разумна, реакцията му ще е различна.

Така и стана. Седя си на стола близо половин час, абсолютно спокоен, както онзи път, и трябваше да съм нащрек… каза ми, че щял да излезе, за да размисли на спокойствие.

Не се върна до полунощ и аз заспах.

Събудих се с писък, само че в устата ми имаше чорап или нещо такова… Не можех да дишам, не можех да гъкна. И там долу… в мен… чувствах някаква ужасна болка. Нед беше отгоре и ме държеше…

На следващия ден нямах сили да помръдна. Чувствах вътрешностите си разкъсани, задушавах се. По чаршафите имаше кръв, а ръцете ми бяха завързани за леглото. Гардеробът беше отворен и половината ми дрехи се търкаляха по пода разкъсани, нарязани на парцали, из цялата стая. Видях и ножа… за масло… беше мушкал в мен дръжката…

Когато дойдох на себе си пак, той ме отвърза, пак беше нормален. Помогна ми да вляза в банята, да се измия. Бях умряла от страх. Той беше напълно спокоен и каза, че можел да направи така, че всичко да изчезнело без следа. Щяла съм да се уверя сама.

И си взех отпуск по болест… нямаше как да се появя на работа в този вид… после дойдоха почивните дни. Нед имаше малко кокаин и искаше да се друсам с него. Щели сме да се забавляваме. Както едно време. Какво едно време? Никога не съм използвала наркотици.

Не можах да го направя. Толкова ме беше страх… още ме болеше. Нед пак започна да се дразни… трябваше да сложа край. Не можех да търпя повече, но нямаше как… реших да си мълча, да правя каквото иска той… искаше да правим секс.

Можеш ли да повярваш? Молих му се, казвах му колко ме боли, а той… „Какво от това, ти си ми жена. Лягай долу.“ Легнах. Мислех си, че ще умра.

Но не умрях. И това, че не умрях, беше най-лошото. Колко пъти съжалявах, че не умрях още тогава! Колко пъти ми се щеше да ме няма! Искам да кажа, да умра наистина, да не се събудя, просто да сложа край на онова… И, повярвай ми, веднъж като ти се прииска да умреш… много лесно е да поискаш и някой друг да умре. Защо да съм аз?

Събудих се рано и видях, че Нед още спеше до мен, без да помръдне. Гледах го дълго, мислих, надявах се да е мъртъв. Ощипах го по крака, но не реагира. После се разхърка. Изсумтя. Но идеята се заби в главата ми. Семенцето.

Минаха няколко дни, започна да ми минава и всичко взе да ми изглежда различно. Никой не ще да вярва, че няма надежда, нали? Дори и наистина да няма.

Върнах се на работа. Отказах на Харлън под някакъв предлог и изведнъж се сетих, че не съм виждала Бутс… Бутс беше котката ми… не бях я виждала няколко дни. Изведнъж, както си седях на бюрото в приемната, разбрах. Осъзнах единствения изход, дадох си сметка какво трябва да направя.

Не се заблуждавай, нямаше никакъв друг изход. Нед можеше да направи така, че всичко да изчезне без следа. Доказваше го. Аз бях следващата.

Престорих се, че ще се друсам с него. Казах му, че съжалявам задето съм била такава, че вече ще се забавлявам с него както някога…

_Беше лесно. Бих му инжекцията, взех вана, отидох на брега и зарових спринцовката… после се отбих при родителите си за закуска… тогава още го правех от време на време. След това се върнах у дома и се обадих в полицията, казах им, че мъжът ми е пострадал. Аз самата не чувствах нищо, бях като вдървена. Облекчението, съмненията и страховете дойдоха по-късно._

Малката задушна стаичка за разговори миришеше на пот и мокра вълна. Фримън седеше с кръстосани крака на стола в ъгъла срещу вратата.

Устата на Харди беше пресъхнала, усещаше гърба си вдървен. В продължение на петнайсет минути не беше помръднал и мускул от тялото му. Вярваше й изцяло и се мъчеше да запази обективността си.

– Можеше да признаеш убийството. При тези обстоятелства нямаше да ти искат смъртна присъда.

– Сега обвиненията отпаднаха – намеси се Фримън. – Пак няма да й искат.

– Законът не ме интересува – обади се Дженифър и приглади косата си. – Аз познавах този човек. Нямаше друг начин.

– Трябваше да се оплачеш в полицията – каза Харди. – Щяха да направят нещо. – Даде си сметка, колко неубедително звучи това.

Дженифър се засмя монотонно.

– Не, нямаше. Не разбираш ли? Онази гадост продължи две години и ченгетата нямаше да си помръднат пръста. Дори и да искаха, дори и да ме вземеха насериозно.

– А защо да не те вземат насериозно?

– Значи не си наясно, така ли? Не знаеш как действа системата? А си адвокат. Мислиш, че ченгетата защитават потенциалните жертви? Нищо подобно. Те са тук, за да наказват провинилите се. Докато няма пострадал или мъртвец, те не се занимават…

– Но ти си била пострадала. А Нед Холис е нарушил закона, трябвало е да си получи заслуженото.

– Може би… в мечтите ти. – Дженифър погледна Фримън. – Този тип истински ли е? В истинския свят ли живее?

– Дженифър, живея в истинския свят и ти не можеш да…