Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Въпреки че все още нямаше официално право на това, Арт Драйсдейл му направи услуга и уреди да получи документите на прокуратурата по убийството на Уит баща и син.

Когато му каза, че Дженифър е спестила някои малки подробности, Арт бе отчасти прав, отчасти – не. Беше прав, че ги е спестила, не беше прав, че са малки.

Те включваха показанията на очевидец, някой си Антъни Алварес, пенсиониран пожарникар, с едно чекмедже медали. Шейсет и четиригодишният Алварес живееше със съпругата си – инвалид – точно срещу семейство Уит и бе чул два изстрела. Ако е бил само един, нямало да му обърне внимание – щял да помисли, че е гръмнал ауспух на кола. Дори и след като ги чул, не му минало през ум, че са изстрели. Само му се сторило любопитно и отишъл до прозореца. Видял Дженифър Уит да стои пред портата на къщата си и да гледа към пътната врата. Първо му минало през ум, че тя също се чуди какви са тези гърмежи. Останала на място няколко секунди, после хукнала да бяга.

Имаше и още един свидетел – госпожа Барбието, от съседната къща, която също бе чула изстрелите и се бе обадила на полицията. Според нея Лари и Дженифър Уит се карали по цели седмици. Синът им бил нещастно същество. Плачел почти непрекъснато. Вечерта преди убийството едва не помрачили вечерята на семейство Барбието… („Трябваше да ги чуете на Коледа, три дни преди това!“)

Харди реши първо да се запознае само бегло с документите и затова отвори веднага на раздел „Свидетели“. От гледна точка на защитата, очевидците по делото не даваха кой знае какъв повод за надежди.

Седеше встрани, на стъпалата пред сградата на съда. Денят беше хладен и слънчев. Подухваше ветрец, който до пет час<а> сигурно щеше да се превърне в буря. Сега все още беше приятно, въпреки дима от автобусите и започващите да се носят във въздуха опаковки от закуски.

Зачете доклада на полицая, арестувал Дженифър. Инспектор Теръл беше започнал да я подозира, след като поискал да му даде списък на нещата, които липсват от дома й. Тя бе проверила внимателно и му бе казала, че не липсва нищо, дори и пистолета, който по-късно бил намерен под контейнера за боклук.

След това я бе попитал защо не го е споменала и тя бе отговорила, че не е обърнала внимание. Харди не си спомняше да се е споменавало за това в някое от телевизионните предавания и сега никак не се зарадва. Затвори папката.

– Харди!

Притвори очи на силното слънце и стана. Висок мъж, малко по-възрастен от него, облечен в тъмен костюм, му подаде ръка.

Харди я пое.

– Видях те, че седиш тук и реших да ти се обадя, Диз. Носи се слух, че защитаваш Дженифър Уит.

– Знаеш какви са тези слухове, Дийн. Никога не са съвсем верни. – Обясни какво е положението – че замества хазаина си, прославения адвокат Дейвид Фримън.

Дийн Пауъл му показа пълна със зъби уста. Имаше величествена бяла на цвят грива, червендалеста кожа и внушителна осанка. Харди все още не искаше да говори с него, не се чувстваше готов за това, но той беше пред него – усмихнат и бъбрив.

– Арт искаше да ме предупреди навреме, че ти поемаш делото. За да се подготвя по-сериозно. – Още повече зъби, за да подчертаят комплимента. – Но, значи ще е Фримън.

Лицето му леко се заоблачи. Можеше и да се държи любезно с Харди и да го четка за това, колко добре се е представил, но споменаването на Фримън малко променяше нещата. Фримън рядко губеше дело.

– Това нейната папка ли е? – попита Пауъл.

Харди я потупа.

– Мотивът да убие Мат ми се струва доста слабоват. Споменах го пред Арт, но на него нещо не му се говореше за това.

Усмивката на Дийн помръкна.

– Ще говориш за тези неща с мен. Мотивът са парите на мъжа й. Момчето се е изпречило на пътя й. Точка.

Харди се обърна леко встрани, за да избегне блестенето на слънцето.

– Наистина ли си убеден в това?

– Дали съм убеден? Не виждам защо да не съм.

– Друго те попитах.

Помощник областният прокурор прокара ръка през косата си.

– Питаш ме, дали според мен е застреляла сина си хладнокръвно? Ще ти кажа истината – не знам. През последните две години сме обвинили точно четири жени в същото това престъпление, така че не ми обяснявай колко зловещо е то, за да го направи една майка.

– Казвам само, че Дженифър не го е направила. Прекарах известно време с нея – настоя Харди.

– И ти се стори тъжна, нали? – Пауъл поклати глава. – Диз, помниш ли Уонда Хайес? – Говореше за едно нашумяло дело отпреди няколко месеца. Кимна – помнеше го. – Е, Уонда не престана да плаче през цялото време. Беше съкрушена. И призна, че е убила две от децата си. Твърдеше, че един ден просто излязла от кожата си… Беше й много тъжно от всичко това.

– Добре, Дийн, но…

– Какво „но“? Не твърдя, че планът на Дженифър е включвал да убие сина си. Твърдя и можем да го докажем, че е планирала убийството на мъжа си, но не се е погрижила достатъчно добре по това време момчето да го няма у дома. Може би е била само _небрежна_. Не знам и не ме интересува. Не мога да мисля за това. Важното е, че синът й също е мъртъв и тя ще си го получи и заради него. Това е.

След като изля гнева си, Пауъл изведнъж въздъхна, сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства. Овладя се.

– Слушай – добави той, – тъкмо бях тръгнал към „Лу“. Не искаш ли да пийнеш нещо?

„Лу“ беше заведението на Лу Гърка, местното свърталище на ченгета и прокурори.

Харди посочи папката и поклати глава.

– Друг път.

Лицето на помощник областния прокурор се изопна. Говореше се, че Пауъл се кани да се кандидатира за главен прокурор на близките избори и очевидно внимателно мереше всички свои публични действия – тази искреност например, – но все пак Харди беше нащрек. Според Пауъл едно от първите задължения на прокурора бе да осигури на защитата достъп до всички материали по делото.

– Знаеш ли, може би няма да е зле да се отбиеш отново при Арт. Не искаме да има никакви изненади.

Харди примижа, премести се леко встрани.

– Получих папката преди около час.

– Да. С Арт поговорихме след това и решихме, че ще е по-добре да играем с открити карти от самото начало. Както казах, не искаме да има никакви изненади.

– Какви изненади?

Лицето на прокурора стана сериозно.

– Още не си видял обвинителния акт. Ще предявим на госпожа Уит и трето убийство.

– Какво трето убийство?

– Предполага се, че първият й съпруг е умрял от свръхдоза наркотици преди девет години. Знаеше ли това? Не ми е ясно как журналистите все още не са напипали този факт, но сигурно скоро ще го направят.

Харди стоеше неподвижен като стълб. Зачуди се дали някогашния му приятел Арт Драйсдейл нарочно му е дал само половината от фактите – не че в това имаше някаква юридическа изгода, но Арт беше известен с това, че обичаше да създава проблеми на адвокатите от защитата, само за да ги изважда от равновесие. Това бе добра поука за Харди – той наистина беше от другата страна.

– Във всеки случай – продължи Пауъл, – инспектор Теръл, който я арестува, настоя за ексхумация и го уреди чрез Страут. – Това, спомни си Харди, беше Джон Страут, съдебният лекар. – Оказва се, че госпожа Уит е спечелила нещичко и от онази смърт. Седемдесет и пет хиляди долара, а по онова време това бяха доста пари. Теръл откри, че госпожа Уит е ходела с един зъболекар, когато Нед… това е съпруг номер едно… е хвърлил топа. Да ходи със зъболекар, докато все още е била омъжена!? Колко грозно! Но, както и да е. Когато Нед е умрял, се е сметнало, че е станало заради свръхдоза… Направили са тест А, намерили са кокаин и алкохол и са написали заключението.

Харди знаеше, че в такива случаи съдебните лекари правят три проби. Третата включваше проверки на много повече вещества – барбитурати, амфетамини и така нататък, но освен това беше и много по-скъпа от първата, която бе за летливи вещества – най-вече алкохоли, така че рядко се стигаше до нея, ако още в началото се установи видима причина за настъпването на смъртта.

Харди знаеше всичко това, но все пак трябваше да попита:

– И не е проверил за нищо друго?

– Защо да проверява? Намерили са каквото са търсели, свръхдоза кокаин и алкохол… знаеш как е. Нед е бил добре натъпкан и с двете, така че въпросът е бил приключен. Само че познай какво стана сега.

– Не мога. – Харди се чувстваше вдървен.

– Атропин.

– Какво?

– Атропин.

– Какво „атропин“?

– Умрял е от атропин. Ексхумирахме го по настояване на Теръл и открихме атропин.

– Значи е умрял от свръхдоза атропин.

Пауъл поклати глава.

– Човек не умира ей така от свръхдоза атропин. Това не е наркотик. Не можеш да се надрусаш с него. А Нед е бил натъпкан до козирката.

– Това все още не означава убийство.

– Мисля, че ако се свърже с последните две, означава.

– Тя не е виновна и за тях. Не забравяй, че все още не е осъдена.

Пауъл го удостои с един уморен от света поглед, с който сякаш искаше да каже: „Е добре, така говори адвокатът за своя клиент, но все едно, като професионалисти и двамата много добре знаем каква е истината.“

– Твоята госпожа Уит е черна вдовица, Харди – каза той гласно. – За всичко това ще я обвиним в убийство първа степен. Смъртна присъда. Положението е сериозно.

3

– Не. Не…

Лицето не Дженифър бе съвсем пребледняло. Главата й увисна надолу, но след миг тя се овладя, стана, отиде до стъклената преграда и се загледа в стаята на надзирателките.

– Нед се самоуби… може би без да иска… Но Лари и Мат уби някой друг. Кълна се пред Бога… _Не бих могла да убия собствения си син!_

Харди обърна внимание, че не казва същото за съпруга си. Седеше с отпуснати рамене, сключил пръсти на масата пред себе си.

– Разкажете ми за Антъни Алварес – подкани я той.

Тя приглади два пъти косата си с пръсти, все още с лице към стъклото.

– Не познавам никакъв Антъни Алварес.

Харди запази спокойствие.

– В полицейския доклад пише, че това е съседът ви от отсрещната страна на улицата.

Тя се обърна.

– Господин Алварес? О… _този_ Антъни Алварес. Дори не знаех малкото му име. Е, и? Какво общо има той?

– Общото е това, че той е една от сериозните причини да сте тук. – Разказа й показанията му накратко. Докато слушаше, тя се върна до масата и седна странично от Харди.

– Но аз не направих това. Никога не започвам да тичам, преди да мина ходом няколко пресечки, за да загрея. Не е възможно да съм затворила портата и веднага да съм хукнала. Не само не е възможно… _Не го направих!_

Харди кимна.

– А защо, според вас, твърди това? Карали ли сте се за нещо?

– Просто не мога да повярвам! – Дженифър пое дъх, потрепери и изпусна въздишка. – За четири години съм разменила с този човек около стотина думи. Дори не съм сигурна, че ще го позная, ако го видя някъде в града. Защо постъпва така с мен?

– Не знам – отвърна Харди, – но засега ми се струва, че ще е по-добре да се насочим към нещо, което би могло да ви помогне. Дали не ви е видял и някой друг съсед?

Дженифър затвори очи и се отпусна на облегалката на стола. Проличаха извивките на тялото й, гладката кожа на бузите й. Харди изведнъж си даде сметка колко е привлекателна, дори и със затворническите дрехи. Пълни, леко нацупени устни, нос, издаващ сила, пропорционални кости.

– Минах покрай един мъж – каза Дженифър, все още със затворени очи. – Възрастен. Мексиканец или негър… във всеки случай беше с тъмна кожа.

– Прочетох за него. – Харди се наведе напред. – Не мисля, че ще свърши работа.

– Как така? Аз _видях_ някого. Мисля, че може да е бил…

Харди поклати глава. Тя протегна ръка към него през масата.

– Не, не. Слушайте. Беше седмицата след Коледа. Никакви коли, жива душа наоколо… и видях онзи мъж, облечен с тежко палто… Стори ми се, че оглежда номерата на къщите. За малко щях да спра, за да го попитам дали не мога да му помогна, но не исках да закъснея, така че продължих. – Тя замълча за миг и се вгледа в Харди. – Наистина би могъл да е _онзи…_ който… искам да кажа, все някой трябва да го е направил!

– Забелязахте ли дали има оръжие?

– Не, но…

– Видяхте ли го да влиза в двора на вашата къща?

– Не… Щях да…

– Имате ли представа защо някой, който не познава Лари лично, би искал да го убие? Или сина ви? – Погледът й се втренчи в пространството помежду им. – Дженифър, ако откриете утвърдителен отговор на някой от тези въпроси, ще можем пак да поговорим за този човек, но засега няма да имаме полза от него.

– Но това би могло да се окаже…

– Когато се окаже, ще направим нужното, обещавам.

Харди си припомни, че не е дошъл, за да я разстройва, но чувстваше, че трябва да й каже какво ще бъде обвинението. Макар и делото да беше на Фримън, не би навредило да събере още малко впечатления за тази жена.

– Добре, да минем нататък. Може би ви е видял и някой друг?

– Но… онзи мъж… той може да е бил…

Потупа я по ръката, задържа я на масата.

– Да продължим нататък.

Тя отдръпна ръката си.

– Трябва да ми повярвате. Не съм го направила аз и ако онова е бил…

– _Ако…_ Може и да е имало такъв човек, може и да е застрелял Лари, но може и да е всякакъв… турист, някой, който се разхожда…

Дженифър го изгледа ядосано.

– И двете му ръце бяха в джобовете. Може да е имал пистолет.

Харди за малко щеше да й припомни, че убийството е извършено с тяхното оръжие, но се овладя.

– Момент! – каза той. – Вижте какво, не сме тук, за да спорим. Ще се върнем на този мъж по-късно. Засега нямаме полза от него, освен ако не живее някъде наблизо и има начин да го намерим. Опитвам се да открия нещо, върху което да изградя защитата ви, но той няма да свърши работа.

Тя наведе глава. Тялото й едва доловимо се поклащаше напред-назад.

– Направихте ли нещо необичайно, докато тичахте? Нещо, което вече сте казали на полицаите. Или не сте.

Тя престана да се поклаща. Вдигна глава, сякаш й тежеше и въздъхна.

– Не ме питаха нищо такова. Искам да кажа… не смятах… нямах представа, че съм заподозряна. Заблудиха ме. Не са ме питали нищо такова.

– Но сега аз ви питам, нали? Хайде да се опитаме да открием нещо.

Дженифър кимна. Спомни си, че бе спряла пред банковия автомат на Хайт стрийт. Харди реши, че това е странно.

– Тръгнахте да спортувате с магнитната карта в джоба?

– Че какво странно има? – И му обясни, че анцузите й имали джобове и най-редовно, преди да излезе, грабвала ключовете и портмонето си – където държала картата. Обясни му, че онази сутрин е стигнала до първата пресечка без да тича, минала е покрай мъжа, после е минала тичешком още две пресечки и е спряла, за да изтегли пари от автомата.

– Беше понеделник след Коледа. Не бяхме теглили пари цели три дни.

Това поне беше някакво начало.

Оказа се, че в известен смисъл е по-лесно да обясни защо се заема с Дженифър Уит на самата нея, отколкото на жена си.

След успеха в първото си дело за убийство – когато защитаваше бившия съдия от върховния съд Анди Фаулър – Харди с изненада си даде сметка, че е станал нещо като собственост на малкия свят на юридическото общество на Сан Франциско. Адвокатите, които можеха да стоят на краката си в съдебната зала, изглежда не бяха често явление. Дори и в големите правни фирми основната работа – подготвяна от цяла армия чиновници, секретарки, счетоводители, книжни плъхове, стратези и какви ли не още – се изнасяше от онзи, който умееше да изложи съответната теза пред съдебните заседатели и съдията убедително.

Тъй като повечето адвокати от големите фирми рядко виждаха съдебната зала отвътре, много от тях нерядко наемаха външни хора с богат практически опит, както бейзболните отбори наемат утвърдени играчи – ролята им е ограничена, но пък спасяват положението.

Поради сензационния характер на делото срещу съдията Фаулър и успеха на Харди – дотогава никому неизвестен, новоизлюпен адвокат – поне половината от големите фирми го забелязаха и веднага след като бе произнесена присъдата в полза на клиента му, телефоните започнаха да звънят.

Другото събитие, съвпадащо по време с процеса срещу Фаулър, беше раждането на Винсънт – синът на Франи и Дизмъс. В началото Харди отказваше всякакви покани за работа под предлог, че жена му има нужда от него у дома. Сега, три месеца по-късно, бе посетил единайсет фирми с луксозни офиси, облечен в единствения си официален костюм, бе приел множество покани за обеди с мъже и жени, с които чувстваше, че няма нищо общо – не че бяха неприятни хора, нищо подобно, бяха елегантни, мили, самоуверени, финансово осигурени. Просто не го привличаха като човешко същество.

Предлагаха му високи заплати, възможността след време да стане съдружник, когато щеше да получава значителни допълнителни суми всяка година.

Франи имаше сериозна застраховка, още отпреди брака им. Освен хонорара за процеса срещу Фаулър, който бе малко шестцифрено число, Харди притежаваше една четвърт от бара „Литъл Шамрок“. За къщата плащаха по-малко от шестстотин долара месечно. Не можеше да се каже, че са изпаднали в нужда, но независимо от това парите, предлагани от големите фирми, не бяха дребна работа, дори го изкушаваха.

Къщата, сега с двете деца, започваше да им отеснява и не беше невъзможно да помислят за нова. Дори на няколко пъти обсъждаха въпроса. Повече или по-малко и двамата смятаха, че един ден ще избере някоя от фирмите, ще започне работа, ще заживее като възрастен човек.

Но чисто и просто не беше готов да се обвърже с никоя от фирмите – очакваше да се появи по-добро предложение, да попадне на хора, сред които би се чувствал по-добре. Затова реши междувременно да наеме офиса в сградата на Дейвид Фримън – където седеше почти без работа, когато му се обадиха за делото на Дженифър Уит.

– Сигурно няма да са малко пари – каза Харди.

– Но това е само ново дело. Не е нова работа.

– Дори не съм го поел още. Титуляр е Фримън.

– Ала не е изключено и това да стане.

Ръцете на Харди, кръстосани пред него на масата, се разтвориха.

– Може би.

Франи се опитваше да го разбере и той не можеше да я обвини, че се безпокои. Би могъл да й каже, че всъщност не е променил намеренията си, но и двамата знаеха, че не е истина. Работата в екипа на защитата при едно потенциално добре платено дело въобще не би могло да се сравни с това, да си съдружник в някоя от големите адвокатски фирми и Франи си даваше сметка за тези неща.

– Делото ще продължи дълго… година, може би две. Кой знае, то е нещо сигурно, Франи. Не се знае какво може да стане.

Жена му вдигна нагоре зелените си очи, сякаш очакваше с нетърпение да чуе точно това. Той продължи да настоява:

– Госпожа Уит струва два милиона долара, може би повече…

– Само че застрахователната компания няма да й ги даде, след като е обвинена в убийство.

Беше се надявал да не стане дума за това.

– Случвали са се и по-странни неща. – Опита да се усмихне. – Може пък да й ги даде.

– Направи ми една услуга, Диз. Ще разбереш ли как точно стоят нещата?

След вечеря сложиха децата да спят и седнаха на масата в трапезарията на чаша вино и шоколадови сладки – последното кулинарно откритие на Франи, към което и двамата бяха пристрастени. Меден свещник с почти изгорели свещи хвърляше трепкаща светлина.

Франи въздъхна.

– Не искаш да работиш за някой друг, нали? – Вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. – Ако е така, нямам нищо против. Но не искам да говорим за това, като че ли искаш.

– Не съм казал такова нещо.

– Но съм права, нали? Наричаш хората, които ти правеха предложения „фирмени плъхове“. Струва ми се, че фразата говори достатъчно ясно.

Харди лапна една сладка и отпи вино.

– И сам още не съм наясно. Делото на Дженифър Уит влезе в живота ми съвсем неочаквано днес сутринта. Какво трябва да направя? Фримън ме помоли да помогна. Утре ще поеме той.

– Но не ти се ще да се откажеш, нали?

– Не съм поемал никакви ангажименти, но… наистина делото е интересно. Прегледах папката.

– Имаш предвид онази, от която не можеш да си извадиш носа. Която вече си научил наизуст.

Харди се отказа.

– Да, нея.

– А какво ще стане, ако го е направила тя? – Франи вече се ловеше за сламка и си даваше сметка за това.

– Дори и така има право на адвокатска защита.

– А какво общо има това с теб?

– Адвокат ли съм?

Двамата се засмяха. Напрежението поотслабна. Едната от свещите изгасна и изпусна дим. Франи улови ръката на мъжа си.

– Слушай, знаеш, че съм с теб. Просто искам да съм сигурна, че ще постъпиш така, че после да не съжаляваш. Тук не става дума само за това дело. Ако го вземеш, след това ще правиш само това – ще вземаш нови и нови. През цялото време ще защитаваш някого.

Харди някога беше полицай, беше работил и в прокуратурата. Франи бе на мнение, че ако някой е роден, за да бъде обвинител, това е мъжът й. Беше чувала тирадите му срещу адвокатите на защитата, помнеше как ги наричаше преди време: „боклуци“ и „утайки“, готови на всичко, стига да получат приличен хонорар.

– Може би няма да е чак толкова лошо – каза той.

Франи му се усмихна.

– Просто се питах дали това е животът, който искаш да живееш.

– Искам да живея с теб.

Тя стисна ръката му.

– Разбираш какво имам предвид.

Разбираше. Той също се безпокоеше до известна степен, но също така бе наясно, че ако Дейвид Фримън го помоли да помогне за делото на Дженифър Уит с каквото и да било – а веднага му идваха на ум няколко неща, – не би могъл да откаже. Това означаваше, че се отказва от възможностите за работа, което пък на свой ред означаваше, че…

Все едно.

Угасна и другата свещ.

– Хайде да не мием чиниите сега – предложи той.

4

Сградата на съда в Сан Франциско се намира близо до магистрала 101 на ъгъла на 7-а улица и Браянт авеню и представлява удивително безличен сив монолит. На долните етажи се помещават различни градски и областни служби – полиция, съдебна медицина, седалището на областния прокурор, съдебни зали и чакални за подбор на съдебни заседатели. Арестите на седмия и шестия етаж са под контрола на областния шериф, а не на градската полиция. В някогашния паркинг отзад бавно израства нов затвор.

Харди влезе през задния вход, мина през детектора за метали и като избегна асансьора, който мнозина смятаха за най-бавния в Америка, се изкачи пеша на третия етаж, за да влезе в познатия хаос, който цареше в обширното фоайе.

Освен обичайния цирк, тазсутрешното представление предлагаше и група от двайсетина цигани. Униформени полицаи се мъчеха да забранят на няколко жени да си сварят кафе на газов котлон на пода. Харди най-напред се учуди как са успели да вкарат котлона през детектора за метали на входа, после се спря, за да погледа, запленен, както винаги, от невероятните неща, които се случваха между тези зелени стени.

Изглежда спорът беше смислен – все още никой не беше повишил глас, но и пламъкът продължаваше да гори. Докато едната жена се грижеше разговорът да върви, другата наливаше течността в чаши и раздаваше на мъжете, които най-напред мушкаха бучки захар в устите си и едва после пиеха.

– Трябва да инсталират телевизионна камера и да излъчват от това фоайе на живо – чу глас. Беше Дейвид Фримън, както обикновено, с евтиния си изпомачкан костюм и с вид на човек, който не е спал цяла седмица. – Програмата може и да спечели трийсет процента от зрителите.

Харди махна с ръка.

– Ще ти трябва съдия коментатор, който да се мъчи да обяснява какво става тук. Погледни само.

Фримън се замисли.

– Добра идея. Ще се сменят на ротационен принцип, както в редовния график. „Тази седмица с вас ще бъде Мариан Браун, а през почивните дни, дами и господа, съдия Оскар Томасино!“

Тръгнаха към 32-и отдел и съдебната зала, в която след час щеше да бъде връчено обвинението на Дженифър Уит. Фримън можеше да отдели само това време, за да научи подробностите по делото. Беше безсмислено да го пилее.

– Как изглеждат нещата? – попита той.

– Искат смъртно наказание.

– Смъртно. Пауъл би трябвало да присъства един-два пъти на екзекуция, за да поомекне.

– Подозирам, че ще му хареса.

Фримън не беше склонен да мисли така – бе присъствал на шест екзекуции в няколко щата и според него нормален човек не би могъл да хареса такова нещо. Пауъл беше напълно нормален.

– Обвиняват я в три убийства, извършени за пари. Това е утежняващо обстоятелство.

– Три? – Както и Харди, Фримън също се изненада от обвинението за първия мъж на Дженифър Уит, Нед Холис, преди девет години. – Доста сериозно са се разровили, не мислиш ли?

– По-добре прочети документите.

Стигнаха до високата масивна дървена врата, която водеше към залата на съдия Оскар Томасино.

– Толкова ли е лошо положението?

– Нещата изглеждат сериозни. Обвинението не е изсмукано от пръсти. Все пак тя твърди, че не го е извършила.

Фримън отвори вратата и влязоха.

– Всяко нещо по реда си.

– Може би наистина не е.

– Може би – съгласи се Фримън. – От друга страна, може и да е.

Дори и шепотът отекваше в сводестата празна зала. Дизмъс Харди и Дейвид Фримън седнаха на последния ред – дълга, твърда и студена пейка от светло дърво. Фримън започна да прелиства папката, скръстил крака, с незапалена пура в устата си. От време на време вадеше листове от препълненото куфарче на Харди.

– Много е окуражаващо да говори човек с теб, казвали ли са ти го?

Фримън сви рамене.

– Клиентите ми ме обичат. Защо? Защото ги отблъсквам. Дали смятам, че са виновни? Дали ме интересува? Вероятно… и за двата въпроса. Повечето пъти.

– Повечето пъти мислиш, че са виновни?

Фримън вдигна поглед от документите и го изгледа.

– Повечето пъти са виновни. Нашата работа е да ги отървем, така че ме интересува преди всичко това.

– Е, аз установих, че много силно ми се ще да й вярвам. Плачеше, изглеждаше наистина съкрушена.

– Заради загубата или задето са я хванали? – Фримън отбеляза с пръст мястото, където четеше. – Знам, знам. Аз съм жесток и циничен. Но все пак сълзи се ронят поради най-различни причини, не на последно място сред които е самосъжалението, а когато някой е хвърлен в затвора, повярвай ми, това чувство е много силно. Човек може много сериозно да рухне, виждал съм го. – Продължи да чете и след още две страници попита: – Тя е хубава, нали?

Харди кимна.

– Млада?

– В документите пише, че е на двайсет и осем.

– Двайсет и осем… значи млада. – Самият Фримън беше може би на петдесет и осем. Според Харди той не изглеждаше по-стар от осемдесет. – Добре. Млада, красива и разплакана… Естествено, че ще си склонен да й вярваш. И знаеш ли какво? Предполагам, че и тя е наясно с това. Независимо дали е убила мъжа си или не, госпожа Уит много добре знае какъв ефект оказва плачът на един нормален топлокръвен мъж, какъвто си ти. А ефектът е, че си склонен да й вярваш, че ти се иска да я утешиш. Повече от всичко друго искаш да я накараш да престане да плаче, нали? – Фримън извади пурата от устата си, изплю листче тютюн и пак я лапна. – И като стана дума, кажи ми честно. Това е нещо като мое лично изследване на общественото мнение. Направила ли го е, или не.