Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 29 страниц)

Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.

Тялото й – гърдите, ребрата, корема – бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.

Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.

– Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…

Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.

– Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.

– Знам. Обясних му… поне се опитах.

– Нямах понятие, че ще ви навлека…

Тя отново докосна ръкава му.

– Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.

Харди вдигна очи.

– Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.

Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.

– Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?

– Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.

Тя продължи да клати глава.

– Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.

– Преместете се на друго място.

– Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…

– Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.

– Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…

– Той постъпвал ли е така и с нея?

– Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това – тя посочи с жест тялото си – е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.

Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.

– Толкова е ревнив…

Опита да се съсредоточи.

– А сега какво, госпожо Дистефано?

Тя сви рамене.

– Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.

– Добре, нека да е нищо.

– Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.

Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.

Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.

– Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.

Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.

18

Както понякога се случваше, Ейб Глицки пристигна, без да се обади предварително. Когато Франи му отвори, той направи крачка назад и подсвирна. Тя беше със синя пола и бяла блуза, ниски обувки, найлонови чорапи. Сложила си бе руж, макар че едва ли се нуждаеше от него.

– За каквото и да си се нагласила така, успехът ти е в кърпа вързан.

Франи направи реверанс и се усмихна.

– Значи не мислиш, че е прекалено?

– Зависи какво смяташ да правиш? Да добиваш злато, да играеш футбол, да участваш в боксов мач?

Франи стана сериозна.

– Не. Имам среща.

– Тогава всичко е наред.

Тръгнаха към кухнята. Къщата приличаше на стара викторианска гара – дълъг коридор, от който се влизаше във всекидневната и трапезарията отляво, в банята вдясно. Отзад имаше няколко стаи – просторна кухня, спалнята на Харди и Франи с още една баня, стаята на Ребека (някогашният кабинет на Харди), стаята на Винсънт.

Харди излезе от спалнята с чаша топло кафе в ръка. Беше с панталоните на един от най-хубавите си костюми, бяла риза, италианска вратовръзка.

Глицки спря на прага.

– Май съм объркал къщата. Къде са децата?

– Взехме си почивен ден – отвърна Франи. – Дойде баба им и ги взе. Ще се върна веднага. Искаш ли чай или кафе?

Глицки кимна и отиде да си налее гореща вода за чай.

– Къде сте тръгнали?

Харди още беше потресен от срещата си с Нанси Дистефано. Когато се прибра предишната вечер, разказа на всичко на Франи, после остана сам във всекидневната и дълго не успя да заспи. Сега изневиделица се появи Глицки и искаше да разбере къде отиват. Ейб не би одобрил идеята Франи да се запознава с Дженифър Уит, защото, според него, умните хора не биваше да смесват семейния си живот със служебните проблеми. В момента на Харди никак не му се обясняваше защо бе капитулирал пред подобно искане на жена си, при положение, че знаеше колко глупаво е то.

– Ще закарам Франи някъде в града и после ще хапнем заедно. Какво те води насам?

Обяснението мина – умът на Глицки явно не беше в професионален режим, защото тогава малко неща убягваха от вниманието му.

– Трябва да поговоря с едно семейство, което е оставило у дома си пистолет, така че хлапето да си играе с него. – Присви устни. – На път ми е и реших да се отбия. Още ли си с Дженифър Уит?

Франи се върна и тримата поговориха двайсетина минути, докато Глицки изпие чая си, а те – по още една чаша кафе. Харди не спомена за разликата във времето по часовника на банката и този на полицията. Вече беше убеден, че това е важно сведение във връзка с делото и ако разкриеше, че смята да го използва в защитата, полицаят Глицки можеше да се почувства длъжен да го сподели с прокурора.

– Но коя сте вие? – Дженифър Уит я гледаше през плексигласовата преграда в общото помещение за свиждания.

Франи вече не беше сигурна. Жената срещу нея в момента определено не представляваше заплаха за никого. Почти изпаднала в летаргия, синини по лицето, неравно орязана коса, блуждаещ поглед. Тази жена, помисли си Франи, не вярва на никого.

– Аз съм… – Устата й беше пресъхнала. Наложи се да преглътне, за да продължи. – Изпраща ме господин Харди.

– Знам. Вече го казахте. Затова и дойдох тук. Но защо тогава не сме в другата стая?

Франи нямаше представа защо – смяташе, че са където трябва. Не знаеше, че съпругът й и Дженифър не разговарят в това продълговато помещение с плексигласова преграда и телефонни слушалки, за да се чуват по-добре.

– Вижте… понеже не съм адвокат… срещата ни не е официална и… – Даде си сметка защо Харди не бе дошъл, за да я представи лично. Какво би могъл да й каже? „Здрасти, отбих се да те покажа на жена си, за да престане да се безпокои. Тревожеше се, че ако един ден излезеш от затвора, можеш да се опиташ да ме убиеш.“

Почувства се глупаво и я обзе яд.

Дизмъс си бе направил шега, за да й даде урок – жесток урок, който би могъл да й спести, ако си бе направил труда да я разубеди.

После си даде сметка, че нямаше да се остави да я разубеди. Понякога бе в състояние да прояви забележителен инат. Беше решила, че трябва на всяка цена да се срещне с Дженифър Уит и нямаше да отстъпи нито на сантиметър.

Арестантката чакаше, вперила поглед в нея. Поглед, изпълнен с болка. Франи изведнъж си спомни за сина й Мат. Ами ако тази жена не беше убила никого? Ако беше загубила детето си? После… изнасилването и побоя в костариканския затвор…

– Зная, че е необичайно – заговори Франи най-накрая. – Аз… аз съм съпругата на Дизмъс Харди. Той ми разказа какво се е случило с вас и аз… просто се чудех дали няма начин да ви помогна по някакъв начин.

Общинската клиника „Мисионерски височини“ се намираше по средата на пътя между съда и медицинския център „Йерба Буена“ и не беше близо до никакви височини.

Харди застана от другата страна на натоварената улица и се вгледа в протестиращите. Имаше две отделни групи, ако се съдеше по плакатите, които носеха – едните протестираха срещу абортите, които се извършваха в клиниката, а другите бяха медицински работници, които не бяха съгласни с уволненията поради намаляването на общинския бюджет. Групите обикаляха в отделни кръгове и се гледаха враждебно – всичко това напомняше танц с внимателно изработена хореография.

През месеците, преди Дженифър да бъде заловена след бягството от затвора, борците против абортите се бяха активизирали. След разговора на Харди с Глицки беше загинала служителка на клиниката „Сънсет“, защото по една случайност останала в сградата след работно време. Може би онези, които бяха заложили бомбата, не бяха допускали, че при взрива наоколо ще има някой, може би целта им беше само да напомнят за себе си, но така или иначе това нямаше да съживи мъртвата.

Домовете на един лекар и две медицински сестри бяха пострадали – изпочупени прозорци, надраскани с камък или спрей по мазилката заплахи. Бяха налице поне шест доклада за нападнати на улицата след работа медицински работници, макар че никой не бе съобщил дали става дума за обикновени среднощни актове на насилие или за отмъщение, свързано с дейността на съответните клиники.

Лари Уит бе извършвал тук доброволно между два и пет аборта седмично, както смяташе Дженифър. Според нея Лари бил убеден привърженик на правото на аборт – хората не трябвало да раждат нежелани деца, тъй като най-сериозния проблем на света бил демографският бум и едно дете, родено в мизерия, почти нямало шансове да се измъкне от нея до края на живота си.

Харди осъзнаваше трагедията, но като бивш католик от ирландско потекло му бе трудно да разреши дори само за себе си моралната дилема за създаването на нов живот и за стойността на самия живот. Твърдо вярваше, че хората би трябвало да имат право на избор, но и не бе в състояние да одобри абортите по поръчка като средство за контролиране на раждаемостта. Най-малкото, смяташе той, всеки би трябвало да направи почтено усилие да си спомни това, което е забравил миналата нощ. Но, по същата логика, хората трябваше да положат почтено усилие и да запомнят, че не бива да се избиват едни други, но, уви, продължаваха да се избиват.

Прекоси улицата. Почувства се неловко с костюма си – наоколо не се мяркаше нито едно сако, нито една вратовръзка. Демонстриращите – мъже и жени – бяха облечени с дънки и памучни фланелки, спортни якета, маратонки, ботуши. Харди се промуши между тях и влезе в сградата без инциденти.

Вътре завари обстановка, каквато бе очаквал, но не бе видял в „Йерба Буена“ – пожълтели плочки, блестящи флуоресцентни лампи, типичната болнична миризма.

В главното фоайе се нареди на опашка и след двайсет и пет минути го изпратиха при секретарката на административния директор. Когато тя се върна от редовната си почивка и разбра, че Харди се интересува от документите за извършените напоследък аборти, най-любезно го уведоми, че е трябвало да се обади предварително по телефона, за да му кажат, че тази информация е напълно поверителна, така че да не си губи времето.

Ядоса се и понеже имаше на разположение цял час до срещата с Франи, спря за миг във фоайето, огледа се и тръгна по дългия кънтящ коридор, към който сочеше стрелката с надпис „Акушеро-гинекология“.

В чакалнята имаше осем момичета, които едва ли бяха навършили двайсет, а няколко приличаха на петнайсетгодишни. Две от тях бяха с приятелите си – може би – и им стискаха ръцете. Едно седеше между родителите си и плачеше. Останалите чакаха мълчаливо – дъвчеха дъвка, прелистваха списания или слушаха музика със слушалки. Отегчени и изпълнени с безразличие? Уплашени и стъписани? Не беше лесно да се прецени.

На приемното гише седеше приветлив млад негър с добре оформена брадичка и значка „Горд хомосексуалист“, на която бе изписано името „Сам“. Харди му подаде визитна картичка и го помоли да го изпрати при някой, който би могъл да му разкаже нещо за доктор Уит.

– Можеш да питаш мен – отвърна негърът. – Спомням си го много добре. Жалко, че се случи така.

Харди се съгласи и обясни, че целта му е да изясни тъкмо тази трагедия.

– Мислех, че го е убила жена му.

– Така казват всички.

– А ти мислиш, че не е тя?

– Тя твърди, че не е, така че съм тръгнал да обръщам камъните. Може би изпод някой ще изскочи змия.

– Тук? В клиниката?

– Отвън на тротоара видях цяла тълпа разгневени хора.

Сам махна с ръка.

– Онези ли? Зарежи ги. Те само там висят.

– Умряха хора, Сам. Няколко души от подобни клиники ядоха бой.

Сам се усмихна самоуверено.

– Ами бакалите? Автобусните шофьори? И те ядат бой от време на време. Такъв е животът в големия град.

Харди опита нещо друго.

– Добре, може да е било личен проблем. Някой от персонала, например. Не знам. Някой може да му е имал зъб.

– Ами. Няма начин. Това тук не е светски клуб. Лекарите доброволци идваха, вършеха си работата и си отиваха. Уит идваше най-често. Тук никой не им плаща, така че няма защо да се задържат. – Сам махна с ръка към чакалнята зад Харди и сниши глас. – Не сме увеселителен парк.

Явно нямаше да изкопчи нищо повече. Посочи визитната си картичка на перваза под гишето и каза:

– Ако се сетиш за нещо… каквото и да е… ще ми се обадиш, нали?

Харди проследи с поглед жена си, докато тя прекоси ресторанта и забеляза как седящите на бара обърнаха глави след нея. Един от проблемите му с нея в началото беше красотата й – почти прекалена. Знаеше, че е много лесно да се подлъжеш по хубаво лице. Беше му се случвало.

Макар и да познаваше Франи още от съвсем малка – сестричката на Моузес, – след като започна да се привързва към нея, когато я видя както трябва, си наложи да натисне спирачката. Не задълго, само колкото да се убеди, че онова, което обича у нея, не е отвън, а вътре. Така или иначе, три години по-късно не можеше да не признае, че голяма част е и отвън.

Приближи се келнера и задържа стола, докато тя седне. Дребните удобства.

– Защо се усмихваш?

– Аз съм повърхностен. Плитък. Питах се дали връзката ни не е чисто физическа.

Франи мушна изискано в устата си парченце калмар. Бяха до витрината и гледаха обления в слънце площад.

– Поне част от нея е.

Не бяха го обсъждали специално, но някак си и двамата чувстваха, че от време на време се налага да ходят на места като това – светли, хубави, безгрижни – за да измият тръпчивия вкус на сутрините.

Тя протегна ръка и прокара пръст по челюстта му. Взе чашата си и се вгледа във виното вътре.

– Два дни поред вино. Смяташ ли, че Винсънт ще се чувства добре? – Все още го кърмеше, макар че му даваше и бананова каша.

Харди я увери, че малкият няма да забележи разликата. Пък и майка му все още не се беше удавила в алкохол.

– Знам. Тревожа се. – Франи остави чашата и задраска с нокът по покривката. Не се тревожеше за Винсънт и Харди си даваше сметка за това.

– Много ли?

Тя кимна.

– Погледни тези хора тук… колко щастливи изглеждат. А там, в затвора… Човек започва да се пита кое е истинският свят.

Харди сложи длан върху нейната.

– Колко сами сме всъщност… – добави тя.

Келнерът прибра празната чиния от масата, после изчисти няколко несъществуващи трохи с четка. Някой засвири на пианото край бара – класическа музика. Сами? Беше склонен да се съгласи.

19

До петък Харди имаше чувството, че е проверил всичко възможно, но не бе открил нищо съществено. Когато съобщи на Фримън за разликата в часовниците на банката и полицията, той прие новината с обичайната си скептичност, макар и неохотно да се съгласи, че след време този факт може да се окаже полезен за тях.

Отношението на Фримън накара Харди да реши, че се поставяш в по-неизгодна позиция, ако смяташ клиента си за виновен. Самият той се опитваше да бъде обективен. Беше се уверил в правотата на Лайтнър за предаваната от поколение на поколение склонност към насилие в семейството от няколко публикувани и непубликувани източника. Майката на Дженифър бе търпяла побоищата вкъщи многократно, може би без да се оплаква пред децата си. Дъщеря й постепенно бе приела, че именно това трябва да очаква от семейния живот, че ако не е така, значи нещо не е както трябва, значи отношенията не са достатъчно интимни.

Излиза, че Лари редовно е биел жена си, мислеше Харди. Несъмнено така бе постъпвал с нея и първият й съпруг, Нед. Според теорията на Лайтнър, тя трудно би се омъжила за човек, който не се е държал поне донякъде грубо с нея, още докато я е ухажвал – не би го възприела като достоен за съпруг материал.

Независимо дали щеше да се докаже в съда или не, твърдението на Теръл, че Дженифър е инжектирала първия си мъж с атропин звучеше твърде правдоподобно, а ако е убила Нед, вероятно беше убила и Лари, нали?

Ако Дженифър наистина беше убила и двамата, едва ли някой щеше да отрече, че е имала сериозни основания да го направи, но пък и защитата би имала сериозни проблеми в съда, както винаги при предумишлено убийство. Клиентката им продължаваше да отрича, че е била малтретирана – единственият й шанс за смекчаване на вината. Дейвид Фримън беше бесен, въпреки клетвената й декларация.

Фримън се опасяваше, че ще загуби и че обжалването няма да даде резултат. Ръцете му бяха вързани – не можеше да се позове на побоищата, защото това означаваше да признае вината на клиентката си, независимо от собственото й упорито отричане.

Харди най-накрая бе открил брат й Том на един строеж. През деня не успя да се добере до него, но след работно време се върна, обул мръсни дънки и с кашонче бира в ръка, така че поговориха в продължение на двайсетина минути.

Том потвърди думите на майка си – Дженифър и Лари бяха престанали да посещават родителите й няколко месеца след сватбата си. По онова време той бил на седемнайсет. Личеше си, че това бе оскърбило някогашното момче, а сегашният мъж прикриваше раната с ругатни.

За последен път Том бе виждал семейство Уит на Коледа. Досега никой не беше споменал този факт и Харди попита защо.

Том сви рамене пренебрежително. Кой го е грижа? Отбил се при родителите си следобеда, изпил една-две бири и майка му започнала да се жалва за Джени и за внука, когото дори не била виждала. Купила на Мат подарък, а той нямало да дойде да си го получи.

Том се ядосал, яхнал велосипеда и подкарал към къщата на сестра си, готов да срита някого по задника, но когато пристигнал, си дал сметка, че няма да има голяма полза от това. Нищо нямало да се промени. Оставил своя подарък за племенника си – топка за бейзбол и бухалка – пожелал весела Коледа на Дженифър, казал й, че трябва да се отбие с Мат покрай баба му, така че малкият да получи подаръка си, и си тръгнал.

Те, разбира се, не отишли, което не изненадало никого.

Това обаче, помисли си Харди, би могло да е катализаторът, за който говореше Глицки. Том едва ли би хукнал да убива мъжа на сестра си без причина, но при подобно презрително пренебрежение…

Уолтър Теръл беше с тях, докато преглеждаха веществените доказателства и сравняваха компютърната разпечатка с описа им.

Окървавената риза на Лари. Останалите дрехи. Нещата от джобовете му – гребенче, швейцарско джобно ножче, ключове, няколко монети, включително и четвърт долар, намазан с лак за нокти.

– Лари висял ли е по баровете? – Харди все още не беше установил подобно нещо.

Теръл поклати глава.

– Няма такива признаци.

– Този четвърт долар е от някой бар. – Теръл и Фримън го изгледаха с недоумение. – За мюзикбокса – обясни Харди. – Боядисваш своите монети, за да не ти добавят към сметката за музиката.

Фримън не беше впечатлен.

– Значи е отишъл да пийне едно за Коледа. Може би. И при мен са попадали такива монети. Това е без значение.

Но имаше твърде малко неща, за които да се улови, така че Харди бе готов да се вкопчи във всичко.

– Два дни преди да бъде убит, всичко е от значение.

Фримън не отговори. Премести монетите встрани и придърпа един плик, който беше пълен като че ли с боклук.

– Какво е това? – Експертите бяха почистили стаята основно и бяха прибрали всичко, което им се бе сторило интересно – включително и съдържанието на кошчето за боклук – използвани салфетки, опаковки от подаръци, пликове. – Веществени доказателства ли са?

Теръл бутна към него още един плик и отговори отегчено.

– Знаеш какви са процедурите. Прибрали сме всичко това, за да го използваш, ако искаш. Ти ще решиш дали ти трябва или не.

Фримън придърпа плика към себе си и извади отвътре пистолета. Свери номера с този от описа, помириса цевта. След това се вгледа в доклада за отпечатъците от пръсти и вдигна въпросително поглед.

– По оръжието няма нейни отпечатъци?

– Пълнителят. – Теръл не изглеждаше ни най-малко изненадан. Бутна към тях още един плик. – Избърсала е пистолета.

– _Някой_ го е избърсал. – Фримън го изгледа лошо.

Теръл сви рамене.

– Щом казваш… – Петък следобед, ставаше късно, помещението в сутерена на съда беше задушно.

Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.

– Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?

Теръл поклати глава.

– Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?

– Добре, добре – отвърна Фримън. – Защо това е тук?

Теръл разпери ръце.

– Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?

– Но това е пистолет!

Теръл протегна ръка и го взе.

– Успокой се – каза той навъсено.

– Достатъчно спокоен съм. – Фримън се отпусна на облегалката. – Добре, синко, спокоен съм.

– Играчка е – обясни Теръл. – Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.

– Тогава защо е сред тях? – Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.

– Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.

– Същия контейнер ли?

Теръл кимна.

– И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.

– Боклукчията?

– Да.

– Каква е връзката? – попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.

– Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.

Харди знаеше, че това е методът на Теръл.

– И каква беше теорията ти?

– Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мислех, преди да се сетя за Дженифър.

– А взеха ли отпечатъци от него?

– Разбира се. Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен това онзи тип ми каза, че в боклука от всички играчки най-често се срещат пистолетите.

– В боклука?

– Така каза. Някои родители не искат децата им да си играят с пистолети и когато някой роднина им подари за Коледа или рождения ден, го изхвърлят. На второ място били куклите Барби. Можеш ли да повярваш? Кой би изхвърлил чисто нова кукла Барби?

– Можем ли да го задържим за делото? – Фримън се наведе напред, видимо заинтригуван.

Теръл сви рамене.

– Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.

Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.

– Какво ще кажеш?

– Играчка пистолет, намерена на боклука.

Фримън се замисли за секунда и попита:

– Да си намерил още нещо в този боклук, което според теб няма връзка с делото, Уоли? – Фримън затършува из пликовете. – Боклук, играчки… – Поклати глава и добави: – А сега може ли да видим пълнителя?

След това Харди се отби в отдел „Убийства“ и накара Глицки да наминат към Лу Гърка. Фримън отиде някъде – в понеделник щяха да уточняват графика за делото в съда и вероятно се бе впуснал в някакви задкулисни машинации в тази връзка.

Седнаха в заведението и Харди се опита да убеди Глицки, че непременно трябва да прекара отпуската си в Хавай, а Глицки отговори, че явно не е наясно с положението на полицая напоследък, ако си мисли, че може да си позволи да прекара две седмици с трите си деца и жена си в някой къмпинг в Америка, да не говорим за друго. Завърши с предположението, че ще прекарат уикенда в Санта Круз, а през остатъка от отпуската вероятно ще боядисат апартамента.

– Ако останат пари за боя.

– Натясно ли си?

Глицки лапна парченце лед от чая.

– Бях натясно, преди петте процента доброволно самопожертвувание.

– Доброволно?

– Както всички, които получават повече от петдесет хилядарки годишно. Сега, след някакви си деветнайсет години служба, когато най-накрая достигнах тази височина, ме кастрят, че съм се качил там. – Ейб остави запотената си чаша на масата и се загледа през прозореца. – Онзи ден казах на Фло, че ще поискам да работя по два часа безплатно всяка седмица. Тя одобри идеята, защото и без това не ни трябват никакви пари, за да живеем. Знаеш ли какво направих? Отидох при шефа Франк Батист и поисках да ми намали заплатата с две хиляди долара, за да спестя малко пари на градската управа.

– И как реагира той?

– Каза, че нямало да го направи… Било кофти жест. Обясних му, че изкарвам петдесет и две хиляди. Като махнеш петте процента, стават четирийсет и девет хиляди и четиристотин. Ако махнат две хиляди и един долар, ще вземам четирийсет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет. Петстотин долара повече.

– На твое място бих настоял.

Глицки поклати глава.

– Не, не би настоял. Знаеш ли защо? Защото разликата е петдесет долара в повече на месец, а като се извадят данъците, остават някъде към трийсет и пет… два хамбургера седмично. Срещу това ще си спечелиш репутация на опърничав заядливец. След деветнайсет години служба! А знаеш ли какво се случва с опърничавите заядливци? Ще ти подскажа. Осемдесет и пет души отказаха да дават петте процента доброволно и ги изхвърлиха от работа.

– Осемдесет и пет? – Харди не би могъл да допусне подобно нещо. Как беше възможно да се уволняват полицаи? И без това бяха твърде малко. – Осемдесет и пет?

– Аха. За какво са й на градската управа ченгета?

– Или здравни работници. – Харди спомена за демонстрацията пред клиниката.

– Е, да. Но кметът все още има шофьор. Не би искал кметът на твоя град сам да кара колата си, нали? Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят?

Харди отпи глътка бира.

– Е, поне е наясно с приоритетите си. На негово място и аз бих направил така… Ще си задържа шофьора и ще разкарам полицаите.

– Е, аз пък ще се погрижа сам за осигуряването си – поклати глава Глицки и се вгледа в нещо зад гърба на Харди. – Пристига първият кандидат.

Теръл мина зад гърба му и седна срещу Харди.

– Кандидат за какво?

– „Глицки. Охрана на дома.“ Въоръжена намеса три минути след сигнала.

Теръл отпи от бутилката бира, която донесе.

– Ще стреляме по хората? Без да им четем правата? Хващаме ги и ги пращаме по дяволите?

– Аха. И при това ще ни плащат.

Теръл вдигна глава.

– Идеята ми допада. Хващам се. – Отпи още една глътка и се вгледа в Харди. – Шефът ти може да е голям адвокат, само че… ф-ю-ю! Затова е голям, защото е ей така. – Обърна се към Глицки и добави: – Фримън.

– Как? – попита Глицки.

– Как? – повтори Харди тихо. – Пред инспектор Глицки можеш да говориш спокойно.

– Прибрах едно нещо, което можеше и да се окаже полезно за разследването, а той ми се разфуча. Казах му, ако иска, да го използва, ако не иска – не. Хрумна ми, че може да свърши работа, какво от това? Не свърши и толкова!

Заведението се пълнеше, стана шумно. Харди си проби път до бара, за да вземе по още едно питие. Когато се върна, чу нещо познато.

– … онова с Крейн си струваше да се разрови, но и оттам не излезе нищо.

– Какво? – намеси се Харди и остави двете бири за Теръл и чая с лед за Глицки.

– Разказвах му за онзи от Лос Анджелес, на когото си се обадил от къщата на Уит.

– Крейн. Онзи, когото са пречукали.

– Да, Крейн. Говорех му как понякога теориите се оказват полезни, а друг път – не.

– По-често не. – Ейб не спореше, просто съобщаваше факт. Веднага лапна новата бучка лед.

Харди имаше чувството, че ще полудее, но предпочете да не сменя темата. Ако Теръл бе открил някаква връзка със Симпсън Крейн, трябваше да разбере каква е тя. Но не беше в състояние и да се сдържи.

– Защо ти е било да ровиш? Нали си арестувал заподозряната?

Теръл не се обиди, а се усмихна пленително.

– Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е… съвпадение. Трябва да се провери, какво ще загубиш? При убийство няма излишни доказателства.

Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.

– И какво откри?

– Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.

– Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.

– Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.

– Е, кой е?

– Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. – Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. – Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.

– Да не би да работи и в Сан Франциско? – попита Глицки с усмивка. – Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.

Теръл поклати глава.

– Сигурно е, че не е той.

– Защо са го очистили?

– Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.

– И това не се е харесало на някоя голяма клечка?

– Така ми се струва. – Теръл вдигна двете празни бутилки. – Не бяха ли по половин литър? – Надигна се и добави: – Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.

Тръгна към бара.

– За мен не – провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. – Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.

Харди не се усмихна.

– Нали го чу? Обича работата си. – Отпи бира и продължи: – Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?

Глицки поклати глава.

– Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.

– Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.

Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.

– Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?