Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 29 страниц)
– Историята е вълнуваща, Моузес. Само че не долових каква е поуката. Нали говорехме за Дженифър Уит?
– Разбира се, че говорехме за Дженифър Уит. Ти си адвокат, а тя е твоя клиентка, така че за какво друго можем да говорим, говорим, говорим, говорим? Но – Моузес глътна наведнъж една трета от съдържанието на чашата, – ще го повторя, но, има някои хора, за които предварително не можеш да кажеш нищо и, жалко е, но е факт, повечето жени са такива. Такава е връзката между Рейчъл и тайнствената госпожа Уит. Ако я беше видял тогава, щеше да се обзаложиш на всичко, че това момиче е заклета девственица.
– Може и да е била.
Моузес се засмя.
– Поне на следващата сутрин определено не беше. Знам го от сигурно място.
– Кое? – попита Сюзън, дочула последното изречение от мястото си.
Моузес се намести и отговори без да му мигне окото:
– Стана дума за Дженифър Уит и за това, как лъжат някои жени.
Франи пое бирата си и неволно разля малко върху краката на Моузес.
– О, съжалявам, скъпи братко. – Почисти разляната бира демонстративно и добави: – Доколкото ми е известно, мъжете също лъжат.
– Така е, всеки лъже в един или друг момент, но говорех за друго… а в скромния си житейски път съм се сблъсквал с това явление по-често при жените, отколкото при мъжете. Имам предвид някои несъвместими личностни характеристики… Все едно двама души живеят в един, а околните въобще не могат да се досетят.
Франи се наведе към Сюзън.
– Още не си се омъжила. Имаш време да се отървеш.
Моузес беше защитил докторат по философия, но обичаше да казва, че го е надраснал. Но не беше надраснал любовта си към приказването. Думите му се лееха като река и, понякога, Харди имаше чувството, че дори ги е обмислил, преди да ги произнесе, но явно сегашният случай не беше такъв.
– Франи, нямам предвид теб и Сюзън. Всичко това отдавна е описано в литературата. Не е нужно да се обиждаш. Просто исках да кажа, че жените умеят да крият по-добре от мъжете. Още от малки се учат на това. Да бъдем честни, жените лъжат по-добре. Та това е комплимент!
– Мисля, че е крайно време да му спра бирата – заяви Сюзън и взе чашата на Моузес. – Все още те обичам, но наближаваш границата на допустимото. Жените лъжели по-добре!? Това било комплимент!
– Кой води в резултата? – намеси се Харди с надеждата да сложи край, но Франи не искаше и да чуе.
– А какво ще кажеш за мъжете, които най-редовно пребиват жените си, Моузес? Личи ли си какви са, като ги погледнеш? Смяташ ли, че това не е чудовищна лъжа?
Моузес се замисли за миг и отговори:
– Мисля, че си личи, ако ги опознаеш по-добре.
– Аха – намеси се Харди, – омъжваш се за такъв и като те пребие, започва да ти личи.
– Не е смешно – укори го Франи. – Не се шегувай с тези неща, Диз.
– Не се шегувам. На твоя страна съм, какъв ти е проблемът?
– Моят проблем? Това не е мой проблем! Брат ми току-що заяви, че всички жени са лъжкини и не мога да се съглася, че това е мой проблем!
– Не съм казал „всички жени“, казах…
– Знам какво каза! Аз пък казах, че това не е _мой… гаден проблем_!
Изведнъж Франи скочи на крака и се измъкна в прохода между седалките, като едва не падна върху Моузес и Сюзън. Харди я проследи безпомощно с очи. Сюзън стана и я последва.
– Ей, какво толкова казах? – учуди се Моузес.
Харди не отговори.
Когато най-накрая намериха място за паркиране на близката пресечка и изтощени взеха спящите деца на ръце, за да ги занесат до вкъщи, вече минаваше шест.
Фил и Том Дистефано ги очакваха на стъпалата пред входа по дънки и памучни фланелки.
Харди изруга под нос. Отвори портата и мина пред Франи.
– Моментът не е подходящ, господа – каза той. Ребека се размърда в ръцете му и той я улови по добре.
– Криеш някакви бебета и мацка, така ли? – Фил беше пиян. Много пиян. Погледът му беше разфокусиран и му беше трудно да пази равновесие.
– Не крия никого – отвърна Харди тихо. – Как разбрахте къде живея?
– Можеш сам да се досетиш, задник такъв! – Том явно беше разговарял с баща си, защото отношението му изглеждаше променено. При срещата им край строежа, беше навъсен, но не враждебно настроен. Сега дори стойката му бе красноречива. Беше готов да се бие, препречил пътя.
Харди ги изгледа с уморена, изтормозена усмивка.
– Хайде, време да е да си вървите. Извън границите на имота ми. Отместете се, за да минем.
Никой от двамата не помръдна.
– Идвал си вкъщи да тормозиш жена ми. Мислиш си, че ще ти се размине хей така? – изръмжа Фил.
– Остави детето, задник. – Този „задник“, който повтаряше като някаква мантра, започваше да му лази по нервите. Обърна се назад към Франи, стиснала Винсънт в ръце. Беше почти готов да ги върне назад към колата и да се обади в полицията от първия уличен автомат. Почти готов.
– Трябва да си голям смелчага, щом се криеш зад детето – каза Фил.
– Махайте се оттук! – извика Франи, която се бе отърсила от първоначалното стъписване. Направи крачка встрани, за да заобиколи Харди, но той протегна ръка и я спря.
– Прибираме се – каза той. – Върви след мен.
Опита се да размърда Ребека, да я събуди, за да я остави на земята, но тя спеше дълбоко.
– Особено силни думи в устата на човек, който пребива жена си. Това не го може всеки. Иска се кураж. Истински мъж.
– Остави детето и ще ти покажа аз истински мъж.
– Заедно с Том, нали? Двамата срещу един. Това ли ти е смелостта?
– А каква е твоята, задник? – намеси се Том.
Харди се обърна към него.
– Разбери сам. – Изгледа го, размисли, реши да не предприема нищо и мина напред. – Разкарайте се оттук моментално или ще съжалявате, че сте се родили.
– Колко е лош!
Харди кимна.
– Не ме предизвиквайте.
Тръгна напред, Франи го последва. Фил и Том направиха крачка назад, в тревата. Харди пусна Франи пред себе си, за да я предпази отзад. Храбреци като тези като нищо можеха да хвърлят и камък.
Ръцете й трепереха и не успя да отключи вратата, така че той я отмести и завъртя ключа. Преди да влезе се обърна.
– Когато погледна през прозореца, по добре да не ви виждам. Отидете да се наспите, преди да сте загазили сериозно.
Фил вдигна пръст и изръмжа:
– Ако още веднъж се приближиш до жена ми…
Франи се почувства зле – след цял ден на слънце, след кавгата на стадиона и неприятностите пред дома им. Харди я накара да вземе хладен душ и се зае с децата. Сложи ги да спят, после целуна за лека нощ и жена си. Навън все още беше светло.
Седна на един стол, пусна си класическа музика и се зачете в „Кратка история на времето“, препоръчана му от Моузес и Ейб независимо един от друг. Черни дупки, големият взрив, може би дори Бог.
Но не можа да се съсредоточи.
Не беше в състояние да се освободи от мисълта за конфликта. Все още беше бесен, а нямаше къде да отиде. Как бяха разбрали къде живее? Беше дал на Нанси домашния си телефон – грешка. Мина му през ума, че е достатъчно да познаваш някой от телефонната компания, за да научиш всичко дори и за незаписан в указателя номер, а тя беше най-големият работодател в щата. Глупаво.
Започна да обмисля варианти, сред които и няколко незаконни. Да отиде до къщата на Фил с пистолет, за да му обясни по-убедително, че не желае повече да му се мярка пред очите? Да отиде без пистолет? Да се обади в полицията и да съобщи за побоя над Нанси? Да се оплаче от заплахите тази вечер? Спомни си думите на Глицки, че полицията в Сан Франциско вече не се занимава с такива неща.
Зачуди се как ли ще постъпи Фил с жена си, когато се върне вкъщи, без да е изпуснал парата. Какво ще стане, след като Том си отиде?
Вдигна телефона и набра номера на близкия участък. Може би тази вечер нямаха толкова работа, може би някой младок ще реши, че си струва да се докара пред шефа си, като свърши нещо извънредно. Нищо не губеше, само би могъл да помогне.
– Ало? Не, няма да ви дам името си – каза Харди. – И не е нищо спешно. Имам опасения и няма да е зле, ако има как да изпратите кола…
В „Шамрок“ не беше мъртвило, но все пак животът течеше бавно. Неделя вечер. Зад бара беше новият – заместникът на Харди. Музиката свиреше непрекъснато, не много силно – обикновената смесица от стар рок и ирландски балади.
На втората бира Харди стана и отиде пред мишената, за да премери сили с един от местните типове, на име Рони. Рони беше пианист в някакъв оркестър и имаше почивен ден. Освен това илюстрираше детски книжки и явно беше талантлив. Определено беше и достоен съперник пред мишената. Притежаваше и големи запаси сиво вещество.
– Работата е там – заяви той, – че ми е трудно да си представя как може брат и баща да оставят дъщеря си и сестра си, особено дъщеря си, да бъде екзекутирана за престъпление, което са извършили те.
– Екзекуцията още е далече. Ако се отърве, ще си остане само с неприятните моменти, които преживява сега.
– Доста неприятни са наистина. Да те съдят за убийство…
– Опитай да живееш с тях. Да видим кое ще предпочетеш… Може би просто не са имали късмет. Не са предполагали, че ще я арестуват и сега чакат да видят какво ще стане. – Харди отпи глътка бира и въздъхна.
– Знаеш ли, хрумна ми нещо – поклати глава Рони. – Възможно е да са се опитвали да убият и нея… цялото семейство… и по една случайност тя не си е била у дома. – Харди замръзна с вдигната нагоре ръка, стиснал стреличката. Рони беше умен. – Знаеш ли кой наследява всичко, ако от семейството не остане нито един жив? Мъжът й има ли други роднини? Които да са наследници?
– Не знам – поклати глава Харди. – Но това е дяволски хубав въпрос.
Запрати стреличката и тя се заби в очертанията на центъра.
– Добър изстрел – каза Рони.
– Не беше лош – съгласи се Харди.
25
– Той беше самият дявол!
Пени Роумън, майката на Мелиса – момичето, починало след несполучлив опит за аборт – вярваше в това. Не беше много възрастна, но някак си създаваше впечатление на много стара – сплъстена бяла коса, тежък грим. Беше с басмена рокля с дантелена яка, подходяща за ученичка, и както шляпаше с чехлите и с подноса за кафе в ръце, изглеждаше гротескно.
Мъжът й Сесил имаше подрязани мустаци, молив зад ухото и очила, беше със зелени памучни панталони.
– Пен – каза той, – може да е бил в ръцете на дявола, да е вършил работата на дявола, но…
– Беше дяволът.
Сесил сви рамене и поклати глава.
– За нас беше много тежко. Не можете да си представите.
– Съжалявам – каза Харди.
Още повече съжаляваше, че е дошъл тук, в този апартамент със стотина квадратни метра площ, чиито прозорци, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледаха от три репродукции в рамки, окачени на стената в малката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. Харди и Сесил бяха на канапето, а Пени – на креслото срещу тях. От масата се усмихваше голяма снимка на дъщерята Мелиса, монтирана в гравирана рамка.
Семейство Роумън беше неизследван терен, който бе обсъдил с Фримън, само за да предизвика укорите му – Дейвид не беше в състояние да приеме скрупулите му по въпроса дали тези старци биха могли в действителност дори да си помислят да навредят на Лари Уит. Важното, според Фримън, беше не това, а дали може да ги посочи с пръст, дали биха могли поне отчасти да отклонят ударите на обвинението.
Освен това не му харесваше, че се бе наложило да отиде там под фалшив претекст – предишния ден се бе обадил и бе казал, че е полицай. Теръл и Глицки не можеха или не искаха да го направят…
Когато работеше в прокуратурата, си беше купил значка. Законът нито забраняваше, нито позволяваше да имаш значка – всички си даваха сметка, че понякога да имаш значка е от полза, особено когато си имаш работа с хора, които не знаят много добре езика, но пък знаят какво означава значката, независимо, че не е съвсем каквато трябва.
По телефона се представи като детектив Харди, а когато дойде, показа значката. Веднага го поканиха да влезе.
– Това е формалност, особено след толкова време. Опитваме се да се движим в крак с времето. Някой ден може би ще успеем. – Усмихна се окуражаващо, отпи малко кафе и отвори големия хартиен плик, който беше донесъл. Не беше полицейско досие за произшествието с колата на доктор Уит, както обясни, а копие от досието на клиента му Франкъл, който наивно беше решил, че ще може се измъкне безнаказано, след като е бил хванат да шофира в пияно състояние. Семейство Роумън не забеляза.
– Какво казва той за нас?
Сесил се опитваше да види нещо в папката, което изглежда му се струваше познато. Харди я дръпна настрана.
– Честно казано, обвинява ви, че сте откраднали радиото…
– Каква нелепица! – Пени разля кафе в чинийката си. – И е лъжец отгоре на всичко!
– Вече не е нищо, Пен. Мъртъв е.
– Да, знам. Разбира се. – Стисна устни, за да замълчи, но не успя. – И се радвам, че е!
– Пен! – Сесил протегна ръка през масата и улови жена си за коляното. – Трябва да сме християни. Да мразим греха, но да обичаме грешника.
– Не мога. Не мога така.
Сесил я потупа по коляното разсеяно. Обърна се към Харди, но не дръпна ръката си, така че остана седнал накриво.
– Доктор Уит беше грешник, но това не значи, че сме откраднали радиото от колата му. – Посочи с жест стаята и попита: – Приличаме ли на хора, които крадат? При това радио за кола? Какво бихме постигнали така? Нима щяхме да върнем дъщеря си?
Харди започваше да си мисли, че тези хора действително не биха разбили колата на доктор Уит. Ако изобщо някой я беше разбивал. Отбеляза си да попита Дженифър.
– Казвате, че доктор Уит е бил грешник. Познавахте ли го лично?
Харди видя как мускулите на лявата ръка на Сесил изпъкват. Стисна коляното на жена си с някакво ледено външно спокойствие, но тя не реагира.
– Доктор Уит правеше аборти. Той уби дъщеря ни.
Нататък всичко се разви, както Харди очакваше. Пени се разрида – безшумно, неподвижно. За тези хора случилото се представляваше типична илюстрация за това как злото влече след себе си ново зло – сластолюбието на дъщеря им, нейният грях, после отказа й да изпълни волята Божия и да износи плода в утробата си, най-накрая безразсъдството да се предаде в ръцете на убийците, извършващи аборти, които – Пени и Сесил не се съмнявали – в края на краищата убили и нея.
Харди затвори папката.
– Получил си е заслуженото – не се сдържа Пени. Ръката не Сесил отново се сви. – Естествено, прочетохме във вестниците какво е станало. Бог се грижи да има справедливост.
– Мисля, че някой друг се е погрижил за доктор Уит – възрази Харди.
– Той не беше от Бога. Беше самият дявол. Последният мъчител на дъщеря ни. Никога не сме виждали колата му. Не знаем каква е била. – Пени се разплака. – Не знаехме нищо за него. Сега се връща от гроба, за да ни накаже още повече.
Харди се изправи. Искаше да се махне от това място.
– Не, госпожо, не е така. Няма да ви наказва повече. Ще приключим разследването и ще забравим. Вярвам ви.
Постепенно огънят изгасна. Пени се отпусна изтощена и успя да промърмори едва чуто „благодаря“.
Сесил го изпрати до пътната врата и излезе на стъпалата отпред. Сутринта беше ясна, подухваше лек ветрец. Небостъргачът „Сутро“ проблясваше на слънцето на около километър от тях. Сесил се вгледа в него продължително.
– Хората получават каквото заслужават. Понякога.
– Надявам се да е така – отвърна Харди.
– Говоря за него… за доктор Уит. – Харди чакаше. – Знаете ли, след като уби Мелиса, преди и самият той да бъде убит, знаех че живее там горе в хубавата си къща, че печели големи пари благодарение на греховете си…
Харди се зачуди, дали Сесил знае, че Лари Уит е работел в клиниката на доброволни начала. Реши, че и да не знае, сега не е моментът да му го каже.
– Такъв е този свят… Грешниците се радват на просперитет. Но от време на време виждаме истината. Виждаме как справедливостта тържествува. На този свят.
– Да. – Харди кимна и стисна ръката му.
Едва когато стигна в центъра и паркира колата, си даде сметка какво му е казал Сесил. Пени може и да е била убедена, че не знае – че и двамата не знаят – нищо за доктор Лари Уит, но Сесил очевидно знаеше, че е живеел в хубава къща край небостъргача „Сутро“. И го е знаел преди да го прочете във вестниците.
Харди отиде при Дженифър и научи, че колата на Лари наистина е била разбивана, но той не е съобщил в полицията, защото, според него, тя нямало да направи нищо. Закарал я в сервиза да я поправят, купил си ново радио и толкова, така постъпвали всички. Застраховката покрила разходите.
Лари нямал братя и сестри, а родителите му били починали отдавна. Семейството му не поддържало връзки с никого, живеели съвършено сами. Затова и толкова се стремял да я опази – не я пускал никъде сама, искал да знае къде е и какво прави през цялото време. За да е сигурен, че всичко е наред, че семейството му е в безопасност.
И двамата с Лари били съгласни, че Фил и Нанси не бива да стават попечители на Мат, така че Лари помолил една своя братовчедка, някоя си Лори, която живеела в Ориндж Каунти, да поеме отговорността, ако някога се стигнело дотам. Но така или иначе, семейството на Дженифър – като най-близки роднини – щяло да наследи всичко, ако и тя била убита заедно с Лари и Мат.
След това, макар и да би бил много доволен, ако се окажеше, че Фил и Том имат пръст в двойното убийство или дори семейство Роумън, Харди си даде сметка, че това е малко вероятно.
След разговорите с лекарите на Дженифър, някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя наистина е извършила престъплението, в което я обвиняват. Струваше му се, както и на Фримън, че е убила и двамата си съпрузи, само за да престанат да я пребиват от бой. И че Мат е станал жертва на някаква трагична грешка.
*
Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър направи същото. Вгледаха се една в друга. Франи не беше възнамерявала да ходи при Дженифър точно сега. Остави децата на Ерин и тръгна да пазарува.
Може би заради срещата с баща й и брат й, може би искаше да се увери, че не са чак толкова страшни. Може би я гризеше съвестта, че е започнала нещо, което няма сили да доведе докрай. Не беше сигурна – освен във факта, че сега е тук.
Дженифър наруши мълчанието първа:
– Не изглеждаш добре. Да не си болна?
В началото бавно, после изненадана от собствения си водопад от думи, Франи й разказа за конфликта с Моузес, за неприятностите на Дизмъс, които сякаш започваха да живеят свой собствен живот, чувството й за вина, че пак е оставила децата при Ерин Кокрън, бабата на Ребека. Едва накрая разказа за заплахите на Фил и Том Дистефано предната вечер.
– Брат ми и баща ми са идвали при вас? Защо, по дяволите, са го направили?
– Струва ми се, че искаха да си разчистят сметките с Дизмъс. Или поне да го заплашат. Бяха много пияни. Уплаших се до смърт.
Дженифър вдигна очи към двете долепени до плексигласа ръце.
– Идиоти! Това няма да свърши никога. – Въздъхна и попита: – Защо го заплашваха?
– Бил тормозил майка ти. Дизмъс ми каза, че се е срещал с нея.
– Знам. След като баща ми я е пребил от бой за пореден път. Каза ми и това.
Тишина.
Франи изпитваше страх. Изпитваше го цяла сутрин, стряскаше се при най-малкия шум, при звъненето на телефона, представяше си как някой влиза в къщата, разбива вратата, чупи прозорците… Ядосана или смутена, а може би и двете, не бе имала желание да говори за това с Дизмъс преди да излезе.
– Току-що говорих с него… с мъжа ти. Искаше да му кажа някои неща за родителите си, но не спомена и дума за снощи.
– Идвал е тук?
Дженифър поклати глава.
– Обади се по телефона. За да стигне дотук трябва да мине през един куп формалности, а имаше само два въпроса. Не, ти и Дизмъс сте… отделно. Мъжете винаги са отделно. Така е. Казвам му това, което иска да знае. Задава ми въпроси, аз отговарям.
– Ами баща ти? Какво, според теб, ще направи?
– Не знам. Срещу друг мъж? Не знам. Нито пък брат ми.
– Възможно ли е да посегнат на децата? Ако ги докоснат с пръст… – Франи млъкна, неспособна да довърши.
– Ще ги убиеш?
Да, беше способна да убие човек, за да защити децата си.
– Това ли се случи? Лари посегна на Мат?
За миг й се стори, че Дженифър ще кимне и ще каже „да“, но тя изведнъж се отдръпна. Нещо в позата, в очите й едва доловимо се промени. Отдръпна ръката си.
– На твое място не бих се безпокоила. Баща ми няма да направи нищо. Освен това мъжете удрят само когато са сигурни, че няма да отвърнеш. – Дженифър кръстоса крака и се наклони напред. – Готова съм да убия човек за една цигара… Първият ми мъж един път реши, че зъболекарят ми е хвърлил око. Отишъл при него и го цапардосал веднъж, два пъти… или поне така ми каза. После се върна и наби мен. – Тя се усмихна тъжно, почти отчаяно. – Както винаги.
– А какво направи ти? – Франи се вгледа в нея напрегнато, без да сваля ръка от преградата. – Как си могла да търпиш това?
Дженифър въздъхна отново, скръсти ръце на гърдите си, вторачи се в пространството между тях.
– Кажи ми – подкани я Франи.
Дженифър протегна ръка към плексигласа. Лицето й помръкна, като че ли я връхлетя някакъв спомен. Впери поглед във Франи и прошепна:
– Не ти трябва да знаеш.
Харди го беше споменал повече или по-малко мимоходом – като повод за раздразнение преди всичко, – но на Ейб Глицки никак не му хареса факта, че Фил и Том Дистефано са си позволили да си показват рогата пред най-добрия му приятел. Не го безпокоеше самата закана – в края на краищата не беше извършено никакво престъпление. Фактът, че във Сан Франциско се разследваха само най-сериозните нарушения на закона, според него не означаваше, че нецивилизованото поведение е нещо, което трябва да се търпи. Все още не беше забравил, от дните, когато патрулираше по улиците, колко силно може да въздейства едно ченге върху индивидите, които имат нужда от урок по добро държание и самоконтрол.
Фил Дистефано беше водопроводчик в една неголяма фирма. Диспечерът каза на Глицки, че е отишъл да обядва и трябва да се върне след петнайсет минути, така че той реши да изчака.
Върна се по-скоро. Глицки стана и почувства, че белегът на устните му побелява под враждебните погледи на тримата работници. Само наполовина бял, понякога се улавяше, че мрази белите повече, отколкото всички, освен най-противните негри. Мислеше, че това е може би недостатък във възпитанието му. Някой ден трябваше да се заеме с това. Наистина.
Диспечерът каза нещо и най-едрият от тримата се обърна. Заговори учтиво, тихо:
– Аз съм Фил Дистефано. Някакъв проблем ли има?
Глицки вече беше показал значката си на диспечера и не се съмняваше, че Фил е разбрал с кого си има работа. Другите двама застанаха до него, но си личеше, че търсят повод да се върнат в работилницата или там, където чакаха да ги повикат, за да поправят тръби или отпушват канали. Показа значката си още веднъж.
– Ако може да ми отделите минутка, господин Дистефано.
Кимна към улицата, отиде до вратата, отвори я и излезе. Застана така, че слънцето да е зад гърба му и чак тогава се обърна. Фил го последва. Присви очи, започваше да се поти.
Глицки зачака да се изпоти по-хубаво.
Фил Дистефано издържа около десет секунди, които му се сториха ужасно дълги.
– Какъв е проблемът? Имам поръчки, чака ме работа, така че…
– Дизмъс Харди. – Каза го съвсем тихо, така че онзи да слуша внимателно.
– Кой?
Глицки обясни:
– Адвокатът на дъщеря ви. Онзи, когото сте посетили снощи.
Фил вдигна ръка.
– Един момент. Харди е идвал в моята къща! Не знам какво е наприказвал, но тъкмо той…
Фил продължи още известно време. Челото му заблестя от пот. Когато се изтощи, Глицки го попита дали е свършил.
– Не знам дали съм свършил. – Изглежда външното спокойствие на полицая му вдъхваше увереност – стоеше със скръстени ръце, не го прекъсваше. – Мисля си, дали да не подам оплакване? Ако смята да продължава да ме безпокои по този начин…
– Аз безпокоя ли ви?
– Не, не. Не, не. Не исках да кажа това. Не искам да идва у нас и да тревожи жена ми повече.
Достатъчно. Глицки смяташе, че другият му сериозен недостатък е това, че като малък не е изгорил достатъчно мравки с увеличително стъкло и все още му се иска да го прави. Кимна, сякаш премисляше чутото.
– Харди не е безпокоил жена ви.
– Как да не е? Идвал е и…
– И ако чуя, че сте го заплашвали пак, животът в този град ще ви се стори черен. Ще плащате глоби за превишена скорост и ще вдигат колата ви от улицата непрекъснато. Помислете за това.
Фил се изпълни с благочестиво възмущение.
– Заплашвате ли ме?
– Напълно възможно е да загубите и работата си. Шефовете не обичат хората им да се забъркват с полицията. Отразява се зле на бизнеса.
– Не съм длъжен да слушам всичко това. Как казахте, че е името ви? Няма да позволя това безобразие.
Белегът на Глицки заблестя още повече.
– Ще го позволите и още как. – Сниши глас и добави: – Казвам се Ейбрахам Глицки, сержант-инспектор. Искате ли да ви кажа как се пише? Ще ви дам и номера на значката си, ако искате.
Фил продължаваше да стои и потта се стичаше по лицето му. Глицки направи крачка към него.
– Харди е мой приятел. Препоръчвам ви да стане и ваш… Ако му се случи нещо лошо, ще се почувствам изкушен да мисля, че вие имате пръст в тази работа и това няма да ви се отрази никак добре.
Обърна се и остави Фил да се поти. Качи се в колата, чу ругатнята, но не й обърна внимание. Очакваше я. Беше казал каквото искаше. Беше го предупредил. Затова беше дошъл чак дотук.
26
Макар и да бе обещала, до петък Дона Белоуз не се беше обадила, за да му съобщи какво е открила за връзката между „Крейн и Крейн“ и Лари Уит. Фримън беше готов да се вкопчи и в най-малката сламка, която би могла да помогне за защитата, така че Харди, макар и да не вярваше, че между смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес и Лари Уит в Сан Франциско има нещо общо, реши да се обади пак.
Споменът за първия разговор не беше никак приятен и в действителност никак не му се искаше отново да преживява същото. Затова се бе надявал Дона Белоуз да го потърси – за да не се налага да преследва онзи призрак сам. Все пак, трябваше да си върши работата, да върви по следите, докато не се увери напълно, че не водят никъде. Освен това Фримън искаше да жонглира, да създава илюзии – както не един път в миналото, – които така да объркат съдебните заседатели, че и през ум да не им мине как са постигнати, въобще да не разберат, че пред себе си имат огледала.
Вижте това. А сега онова. Какво ще кажете? Е! Елегантен трик. Разсейвай, отвличай вниманието от същественото, от всичко, което може да закопае клиента.
Качи краката си на бюрото. Прозорецът и вратата бяха отворени и в течението се долавяше приятния аромат на залива. Докато телефонът в Лос Анджелес звънеше, взе една стреличка и я запрати по мишената. Заби се на около пет сантиметра от централния кръг.
Обади се телефонистка с монотонен глас, която му каза да почака. Докато чакаше, хвърли още една стреличка и този път улучи. Обади се някаква секретарка. Удивително официален тон.
– Господин Крейн в момента има среща. Мога ли да ви помогна аз?
Харди уважаваше секретарките, дори и стриктните като Филис, но не понасяше тези, които се вземаха за пазачи на портите към рая. Според него те губеха повече време, отколкото пестяха. Главните действащи лица трябваше да разговарят без посредници.
– Ако господин Крейн е там, ще изчакам. – Каза го максимално учтиво. – Става дума за нетърпящ отлагане въпрос, свързан с дело за убийство.
Чу се въздишка, после дълга пауза, накрая уморен мъжки глас.
– Тод Крейн, слушам ви.
Харди размаха победоносно юмрук, представи се, изказа съболезнованията си. Но Тод Крейн държеше да говорят по същество.
– Максин ми каза, че става дума за дело за убийство. С какво мога да ви бъда полезен?
Харди обясни за бележката с телефонния номер, която беше намерил на бюрото на Лари Уит.
– Боя се, че не мога да… Какво беше името на жертвата?
– Лари Уит. Доктор Лари Уит. – Хвърли още една стреличка. – Медицински център „Йерба Буена“? Говори ли ви нещо?
– Аха. Уит там ли е работел? Те са наши клиенти. С тях се занимава Джоди Бахман. Искате ли да ви свържа?
Телефонът – вероятно в кабинета на Джоди Бахман – иззвъня десетина пъти, преди да се чуе гласът по телефонния секретар. Харди продиктува името си, обясни накратко за какво става дума и разочаровано затвори.
Стана, хвърли последната стреличка от бюрото си и отиде до прозореца. Въпреки всичко се чувстваше донякъде окуражен. Най-накрая бе открил каква е връзката между Лари Уит и „Крейн и Крейн“. След като бе намерил листчето с телефонния номер, не се съмняваше, че има такава, но не бе успял да разбере точно каква е тя. Сега бе успял. Стана му приятно – както от течението в кабинета. Чувстваше се добре, когато откриваше факти.
Естествено, съвсем друг въпрос беше какво означават тези факти, какво могат да подкрепят или опровергаят, и понеже беше петък следобед, не бе в настроение да продължава в същия дух. Засега не бе намерил път, който да води към истината.
Къде щеше да го заведе новооткритият факт?
Според полицията в Лос Анджелес Симпсън Крейн и жена му бяха убити от наемник, макар и да нямаше преки доказателства за това. Фирмата на Симпсън – или един от нейните служители – се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, където бе работил Лари Уит. Дори и гений като Дейвид би се затруднил да каже какво точно означаваше това.
Така или иначе Харди беше доволен, че е свършил работата си. Очакваше Бахман да го потърси и да научи повече подробности преди да започне делото, до което щеше да мине още поне месец. Глицки се бе съгласил, макар и неохотно, да провери къде са били майката и бащата на Мелиса Роумън в деня на убийството. Би могъл да се срещне още веднъж и с Нанси Дистефано, да се опита да научи какво са правили Фил и Том.
Беше открил достатъчно възможни извършители. Засега обаче основната му работа беше да помага на Дейвид Фримън, да проучва юридическите проблеми, които неминуемо щяха да възникнат, да се готви за своя етап от процеса, ако Дженифър бъде осъдена.
Щеше да види какво може да постигне Дейвид Фримън с мозъка си, с пословичния си, но и нерядко руган талант.
Част трета
27
В понеделник, 18 юли, Оскар Томасино бе изпратил „Народът на щат Калифорния срещу Дженифър Лий Уит“ в 25-и отдел, при съдия Джоана Вилърс от Върховния съд. Тази процедура бе последвана от порой официални искания и откази. Изборът на съдебни заседатели беше насрочен за 23 август.
Дейвид Фримън веднага подаде иск за отпадане на обвиненията въз основа на алинея 955 от наказателния кодекс, поради липса на достатъчно доказателства. Както се и очакваше, съдия Вилърс го отхвърли. След като на предварителния процес бе решено, че има основания за връчване на обвинителен акт, само удивително смел или глупав съдия би могъл да не се съобрази с това решение.
