Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 29 страниц)
Пауъл стана, за да се опита да спаси Теръл, поне засега.
– Ваша светлост, не е по същество.
– Не мисля – сряза го Вилърс направо. – Продължавайте, Фримън. Инспекторе?
– Да. Заемът им беше около осемдесет хиляди долара.
Фримън се обърна непохватно към съдебните заседатели като едва не залитна.
– А по време на разследването си установихте ли какво е станало с този заем?
Теръл дръпна яката си, сякаш изведнъж му бе отесняла.
– Мисля, че госпожа Уит го е изплатила.
– С парите от застраховката ли?
– Да, струва ми се.
– Струва ви се или го знаете със сигурност?
– Знам го със сигурност. Изплатила е заема с парите от застраховката.
– Точно така. – Фримън се върна до масата си и взе фотокопиран документ, обозначен като „Веществено доказателство на защитата №1“. – Познато ли ви е това? – Докато Теръл разглеждаше документа, Фримън се обърна към съдебните заседатели: – С други думи, инспектор Теръл, от този документ е видно, че клиентката ми не е прекарала примерно една година в Лас Вегас или на Хавайските острови, нали?
Пауъл скочи:
– Възразявам!
– Оттеглям въпроса си, ваша светлост. – Беше постигнал, каквото искаше – ако Дженифър беше убила мъжа си заради застраховката, би трябвало да задържи поне част от парите, за да се забавлява. – Искам да ви попитам още нещо, инспекторе. Казахте, че Дженифър… госпожа Уит… е споменала пред вас, че Нед Холис е употребявал наркотици?
– Да.
– Казала ви е, че е _експериментирал_ с наркотици, нали?
– Да.
– И сте разпитали хора, които са потвърдили тези думи?
Пауъл скочи отново.
– Ваша светлост, свидетелят не може да установи факт в съда въз основа на чутото от трето лице. Господин Фримън оказва натиск над свидетеля.
– Не съвсем, но разбирам какво намеквате.
Фримън мълчеше.
– Господин Фримън?
– Очаквах решението ви, ваша светлост.
Вилърс не сметна, че това е забавно. Накара протоколчика да прочете предишния диалог и заяви, за протокола, че възражението се приема.
Фримън кимна и продължи с Теръл:
– Колко души от приятелите на господин Холис разпитахте?
– Всички, които успях да намеря.
– И всички те потвърдиха пред вас, че Нед е експериментирал с наркотици върху себе си, нали?
– Възразявам. Предишните основания.
– Приема се.
– Някой от тях отрече ли, че Нед е експериментирал с наркотици?
– _Възразявам._
– Приема се.
Опитният адвокат направи едва доловима пауза и опита още веднъж:
– По време на изчерпателното си разследване върху причините за смъртта на господин Холис, някой от приятелите му описа ли пред вас употребата му на наркотици по друг начин освен като „експериментална“?
Пауъл отново скочи.
– Възразявам.
Вилърс прецени, че границата е премината.
– Господин Фримън, по колкото и начини да зададете въпроса си, няма да го допусна. Моля продължавайте.
Фримън си придаде разкаян вид.
– Моите извинения, ваша светлост. – Обърна се към Теръл и му се усмихна мило. – Нямам повече въпроси.
29
– Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. – Фримън отхапа от сандвича си – италиански салам в ръжено хлебче. – Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.
Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято – най-приятният сезон в Сан Франциско.
Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.
– Слушаш ли ме? – попита Фримън.
– Аха. Замислих се за нещо.
– Нещо за делото ли? – Харди сви рамене. – Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.
Харди се наклони напред и въздъхна.
– Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.
– Сериозно ли е?
– Не знам. Може би греша.
Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.
– Нещо се случи през последните два месеца – каза той, без да се обръща. – Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.
– Попита ли я?
– Поне двеста пъти.
– И нищо ли не ти каза?
Харди сви рамене, обърна се.
– Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.
Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.
– Да не би преди месец да се е случило нещо?
– Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.
– Може би пък наистина е била.
– Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.
Фримън се вгледа в сандвича си.
– На колко годинки са хлапетата?
– На две и почти на една, но не е това. – Харди видя скептичния поглед и добави: – Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?
– Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.
– Моите са си същите.
Фримън си позволи да се усмихне.
– Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. – Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. – Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?
– Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.
– Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.
– Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.
– Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.
Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт – че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.
Може би Фримън беше прав – Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.
Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг – поне така смяташе той – и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.
– На твое място бих я изненадал. – Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. – Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.
– Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?
– Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. – Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. – Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.
Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско – може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.
Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.
– Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?
– Да, аз.
– И какво беше заключението ви тогава?
Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.
– Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.
– Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?
Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение – чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.
– И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?
Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.
– Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.
– И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?
– Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.
Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.
– Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.
– А какво стана в нашия случай?
– Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.
Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.
Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности – фактите бяха неоспорими, – но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.
– Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?
Страут потвърди.
– А за какво се използва в медицината?
– За анестезия и за спиране на слюноотделянето. – Съдебният медик си го биваше – усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.
– Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?
– Възразявам. – Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.
– Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?
Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?
– И да се използва, не е често.
– Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?
Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.
– Не.
– А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?
– Не.
– Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…
Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:
– Ваша светлост, това са предположения, не по същество.
Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.
– Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.
Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.
– Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?
Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.
– Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.
– Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?
Страут се замисли за миг, после отговори:
– Бих казал, че да.
– А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?
Страут нямаше нищо против да побъбри.
– Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.
Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.
– Какви са тези усложнения, докторе?
– Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.
– Това ли стана в случая с господин Холис?
– До известна степен.
– Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?
Страут кимна.
– Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. – Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. – При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.
– Какво направихте после?
Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм – явно обичаше работата си:
– Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.
– В какъв смисъл?
Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.
– Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?
Страут беше сигурен.
– Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. – Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни – отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.
На Харди всичко това му се стори прекалено – всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:
– А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?
Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.
– При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?
– Какъв неоспорим начин?
– Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?
Страут се замисли.
– Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.
Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 – доклада от първата аутопсия.
– Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?
Страут огледа доклада и го върна.
– Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.
– Следи от игла? Къде бяха те, докторе?
– По ръцете.
– Там, където се инжектират наркоманите ли?
– Да.
– А открихте ли такива следи по бедрата?
– Не. Отбелязал съм го и в доклада.
Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:
– Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?
Докторът кимна добродушно и отговори както винаги – убийствено честно:
– Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. – Страут разпери ръце и добави: – Така е.
30
Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър – пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.
Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.
– Как мина днес? – попита Милнър.
Дженифър сви рамене.
– Шайка мъже, които не спират да приказват.
– Така си е. – Монтанес я поведе към вратата.
– Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.
Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:
– Това Уит ли е? Има посетител.
Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия – твърдите дървени столове и телефонните слушалки.
Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.
– Как си?
– Вече никой не ме удря. Може би си мислят, че ще спечеля. – На устните й заигра крехка усмивка. – Започвам да вярвам в способностите на господин Фримън.
Лайтнър кимна.
– Какво казва той?
– Нищо определено. Твърди, че щяло да мине още много време. Но чувам какво си говорят с Харди. Виждам как реагират съдебните заседатели. Струва ми се, че вярва в успеха.
– А ти?
– Липсваш ми, Кен. Липсват ми разговорите с теб. Всичко. Хората тук… – Нямаше какво да се каже за тях. Те живееха сякаш на друга планета. Тя млъкна и преглътна. – Всичко е толкова различно… не знам…
Телефонната слушалка едва не падна от ръката й.
– Какво, Джен?
Тя преглътна пак. Сякаш изведнъж я обзе отчаяние.
– Как ще продължавам нататък.
– Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!
Тя поклати глава и не каза нищо.
Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.
– Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.
– Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.
– Голяма помощ, няма що.
– Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова _различно…_ Хората тук – тя описа кръг с ръка, – това място… Понякога ми се струва, че никога вече няма видя нещо, което познавам, което искам… – От окото й се откъсна сълза и потече надолу по бузата. Тя не я избърса. Не се притесняваше от Кен, пред него можеше да покаже слабост. Затова беше дошъл. Тя беше слаба – бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща. – Толкова съм объркана, Кен. Толкова съм объркана…
Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се случи, без да знае точно какво. Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му се да й помогне да го преодолее, но без да се намесва грубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.
– Все още съм тук – каза той накрая.
Дженифър отново се усмихна.
– Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. – Полуридание, полусмях. – Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се оправи? Че светът ще стане друг, ще се промени.
– Помня, Джен. Все още не е късно. Говорили сме за това много пъти, обсъждахме промените.
Тя потрепери, тялото й се разтресе. Главата й започна да се люлее напред-назад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.
– Но точно там е проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… – Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. – Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.
Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.
– Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.
Лайтнър се наклони напред.
– Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. Нормално е да се чувстваш така, след всичко, което си преживяла. Но не си неудачник. Ако беше, нямаше да съм при теб. Ако не вярвах, че всичко ще свърши, че нещата ще се оправят…
– Така ли? Кажи ми кога ще стане това?
– Джен, никой не може да каже точно кога, но…
– Кен, мисля, че щеше да си при мен при всички случаи. Дадох си сметка… защото за теб аз съм нещо като предизвикателство… интересен случаи.
– Боже мой! Дженифър! Как можеш да говориш така след всичко, което…
– Защото е истина, нали? Всъщност пет пари не даваш какво ще стане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!
Тя захвърли слушалката, скочи рязко на крака и събори стола. Огледа се тревожно наоколо. Сълзите й сега се стичаха свободно. Надзирателката крачеше напред-назад с палка в ръце.
Лайтнър стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър каза нещо на надзирателката, без да се обърне назад. Двете тръгнаха към вратата към килиите, а Лайтнър се отпусна на дървения стол, за да се опита да овладее собствените си чувства.
Изведнъж тя се върна, залепи ръце за преградата, облегна се с цялата си тежест. Плачеше неудържимо. Надзирателката – намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда от нея – приближи отзад, докато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.
Не я чуваше ясно, но знаеше какво му казва. Казваше го винаги, когато стигнеше дъното, когато смяташе, че тежестта е непоносима и трябва да се примири…
– Съжалявам – ридаеше Дженифър и се опитваше да го достигне през плексигласа. – Извинявай, не исках да кажа това, не се сърди…
Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, обърна я към вратата.
Лайтнър остана на място. Дишаше дълбоко, мислеше, че може би в края на краищата е права – може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.
След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, красива глава.
Франи не можеше да повярва, че Харди е направил всичко това – да се обади на Ерин, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, да изпрати такси да я вземе, да запази места в този луксозен хотел.
Харди прояви скромност:
– Аз съм неизчерпаем източник на изненади. Истинско съкровище.
– Как така ти хрумна това? Ами делото?
Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.
– Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на този етап титуляр е Фримън.
Франи застана край прозореца със скръстени ръце и се вгледа в моста „Голдън Гейт“. Намираха се в стара викторианска къща, преустроена в хотел, в най-скъпия апартамент, в който имаше рафтове с книги, камина, портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.
Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готов план, Франи няма да може да откаже. В 6,15 изпрати такси да я вземе и сега бяха тук.
Все още не беше уверен, че изненадата му я е очаровала. Продължаваше да стои край прозореца със скръстени ръце. Лицето й беше навъсено. Не беше ядосана – въпреки отчуждеността им напоследък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите – съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.
Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.
– Здрасти.
Даде си сметка, че бе стаил дъх, че я гледаше и буквално го беше страх да си поеме дъх. Имаше чувството, че ако спре да диша, ще спре и мигът, че няма да се наложи да разбира какво крие следващият. Остави чашата на масичката и въздъхна тежко.
– Е, как е животът, Франи?
– Как е, според теб?
– Зле, струва ми се. От месец ме боли стомахът. Откакто престана да се усмихваш. Реших, че може би ще искаш да поговорим за това.
Франи пак се обърна към прозореца. Виждаше профила й. Видя как устните й се движат. Искаше му се да стане, да отиде при нея, да я прегърне, но нещо – може би страхът, че ако сега го отблъсне, ако не му позволи да я докосне, ще я загуби завинаги – го държеше прикован за стола.
Каза й, че не я е чул. Франи проговори след цяла минута.
Обърна се към него и го погледна в очите.
– Тайни.
Харди се помъчи да разбере и когато осъзна най-очевидният смисъл, стомахът му се сви. Усети как главата му олеква, имаше чувството, че ще припадне.
– Какви тайни? – Не можа да измисли друго.
Тя не промени позата си. Продължаваше да го гледа със скръстени на гърдите ръце.
– Тайните са това, което човек не казва.
Харди протегна ръка, все чашата, отпи, остави я.
– Добре.
– Не е само това.
– Дори не знам какво значи „това“.
– Така е, не знаеш.
Той вдигна ръце към слепоочията си, притисна ги.
– Добре, Фран. Но трябва да знам. – Дланите му се срещнаха. Като за молитва. – Друг ли има? Можеш ли да ми го кажеш?
Видя как раменете й се отпускат, как очите се затварят. Стори му се, че кризата е преминала. Ръцете й се разплетоха, увиснаха надолу. Приближи се до него и коленичи.
– Какво говориш? Друг мъж? Няма друг мъж. Не може да има. – Протегна ръце към лицето му, вгледа се в очите му, докосна го с пръсти, прегърна го, притегли го към себе си, притисна го. Харди усети, че трепери. Чувствата, които се бе опитвал да владее, излизаха на повърхността.
Затова се бе оженил за нея – защото й имаше достатъчно доверие, за да позволи да го вижда така, такъв, какъвто е. Беше част от него, катализаторът, който правеше от него едно цяло, благодарение на който преодоля загубата на сина си…
Притискаше го силно, долавяше бликащите чувства.
Това беше нейният мъж и той имаше нужда от нея. След като й се доверяваше достатъчно, за да й покаже слабостта си, нямаше за какво да се безпокои. Тя също можеше да разкрие пред него съмненията си, слабостите си, недостатъците си. Той нямаше да я изостави заради тях. Нямаше да я изостави.
*
– Боях се, че няма да разбереш.
– Може би не разбирам, но се опитвам.
– Очакваш животът да е съвършен, но…
– Не е вярно.
Направи му знак да мълчи с пръст на устните. Беше тъмно, по-късно, мостът осветяваше прозореца, край леглото гореше свещ.
– Не исках да те безпокоя – каза тя. – Бях толкова тъжна. И не заради теб, заради себе си. Беше си моя тъга… заради Еди, заради така наречената ми младост, заради всичко. Просто ме прихвана нещо… – Харди мълчеше. – Не исках да знаеш. Не исках да ти причинявам болка.
– Знам, че животът не е съвършен, Франи. Бог ми е свидетел, че го знам.
– Но искаш нашият да е. У дома, имам предвид. Понякога дори си мислиш, че е възможно.
– А ти не мислиш ли? Не мислиш ли, че си струва да се стремим към това?
– Не знам. Може би преди… И после стана това… всичко това. Чувствах се като хваната в капан. – Тя се раздвижи, сложи глава на рамото му, притисна се към него.
– Не съм искал да те улавям в капан, Франи. Като се оженим. Мислех, че сме щастливи заедно…
– Не си виновен ти, Диз. Животът ми е такъв. Изведнъж, не знам какво ми стана… всичко се върна. Имах чувството, че съм се провалила… искам да кажа, не бях щастлива, а _би трябвало…_ Кой тогава е виновен?
– Аз обикновено обвинявам арабските инвеститори.
– Аз също, но този път не се получи, а нямаше как да ти го кажа. Нямаше да е честно да те тревожа в началото на процеса, после изпитах угризения… че не мога да ти кажа, после повярвах, че така или иначе няма да те интересува… Типичните женски глупости, в които няма много логика и не могат да…
– Ай, ай ай! Типични женски глупости? Нима сме канили глупави жени?
– Знаеш какво имам предвид.
– Не знам. И логика… – Той се опря на лакът и я погледна. – Не знам. Наистина.
Франи затвори очи и пое дъх.
– Виждах се с Дженифър.
– Знам.
– Не, не тогава. – Франи поклати глава. – Още няколко пъти след това. Оставях децата на Ерин и ходех тайно.
– Колко пъти?
– Не знам. Три или четири.
– В затвора? – отговори си сам: – Разбира се, че в затвора.
