Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 27 (всего у книги 29 страниц)

Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си – разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?

– Обичам да съм сама тук.

Наистина на това място човек можеше да се усамоти – не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.

– Откъде познавате Джоди? – попита тя.

Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.

– Боя се, че съм поредният адвокат.

Реши, че смехът й е страхотен – дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.

– Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.

– Аз се страхувам.

– От какво, господин Харди? – Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. – Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.

– В момента се боря с жестока настинка – каза Харди. – Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.

Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.

– Та, докъде стигнахме?

– До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.

За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?

– Не сте полицай, нали?

– Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?

– Няма причина. А вие не ми отговорихте.

– Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.

Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.

– Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.

Харди кимна.

– Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.

Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.

– Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.

– А защо му се обадихте?

– Защото, господин Харди – тя се наклони напред, – защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?

– Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.

– Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.

А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.

И почти не му бяха останали сили.

– Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?

– Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.

Харди не беше убеден в последното.

– Освен това – продължи Маргарет Морънси, – всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.

Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.

Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.

Харди стана.

– Благодаря ви за разговора.

Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.

– Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.

– Благодаря ви за разговора – повтори той. – Приятен ден.

Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.

Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.

– Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?

– Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.

– Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити Клуб. Имам запазена маса и готвят фантастично. В дванайсет, става ли?

– Разбира се – отговори Харди.

– Добре тогава, до утре. Знаете ли къде е?

Харди каза, че ще го открие и Бакмън затвори.

Отпусна се назад на леглото и затвори очи. Почувства, че се движи, сякаш стаята се завъртя. Изправи се отново.

Нещо пропускаше. Беше важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А му беше толкова трудно да мисли… Минутите минаваха. Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.

– Още ли си болен?

– Още.

Гневът на Франи се бе изпарил и бе заменен от тревога.

– Защо не се прибереш, Диз. Трябва да отидеш на лекар.

Каза й за уговорената среща на следващия ден. При всички случаи след нея нямаше какво повече да прави в Лос Анджелес. Но за нея трябваше да остане непременно.

Тя престана да настоява. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъгува за теб… не е опит за събуждане на чувство за вина, а факт… тя, Франи, жена му, ако все още си спомня, също тъгува… Ще направи ли опит да се пази и да се грижи за себе си?

Каза й, че ще се опита. Нямаше голям избор. Не можеше да отиде никъде за вечерта в това състояние и трябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.

Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.

Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.

Харди дръпна щорите, легна и се уви.

Почувства се както у дома – глупави страхове, параноя.

Но фактът, че разбираше това, не му помагаше никак. Изведнъж реши, че трябва да се махне от хотела. Беше дал на Джоди Бакмън номера на стаята, беше му казал, че ще прекара нощта в нея.

Джоди Бакмън, който според теорията на Харди бе наел човек, за да види сметката на Симпсън Крейн и жена му, на Лари и Матю Уит. Сега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…

Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.

Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.

52

Джоди Бакмън закъсня двайсет минути и ако се изненада, когато видя, че Харди все още седи и го чака на масата, която бе запазил, не го показа с нищо. Треската бе утихнала след още дванайсет часа в един мотел край Глендейл. Но Харди все още се чувстваше като разнебитен.

Когато се събуди, си позволи да се чувства като идиот в продължение на две минути. Ала все пак се бе събудил, което беше утеха, а може би дори и оправдание. Може би го бе направил заради умората и треската. Без никакви сериозни причини. Но, беше факт. Смени хотела. Най-вероятно постъпката му бе глупава и излишна. Е, щеше да се примири с това.

Разбра, че е Бакмън, още преди да стигне до масата му. Влезе в помещението така, сякаш беше негово. Беше от онези бивши сърфисти на Южна Калифорния, които сякаш остаряват по някакви по-различни закони от обикновените смъртни. След като бе съдружник на Крейн, би трябвало да е поне на трийсет и пет, но изглеждаше с десет години по-млад – изсечени като с длето скули, цепната брадичка, нито бръчица, появила се от безпокойства и тревоги. Косата му, която преди петнайсетина години трябваше да е била сламеноруса, сега беше светлокестенява, късо подстригана като на президента Кенеди. Или притежаваше солариум или прекарваше много време край басейна на Маргарет Морънси.

И, нямаше никакво съмнение, този човек беше влиятелен. Преди да стигне до него, Бакмън най-напред се спря край масата на кмета на Лос Анджелес, седнал с още шестима души малко по-нататък, сред които Харди разпозна един известен и често фотографиран щатски законодател.

Докато Бакмън се приближаваше до масата край прозореца, Харди пиеше газирана вода. Нямаше никакъв смог. От мястото, където седеше, се виждаха безкрайни складови площи, нефтени помпи, железопътни депа, електропроводи, шосета, гипсови кариери. Изгледът бе добър за любителите на големи пространства, в които няма нищо приятно за гледане – нямаше вода, мостове, острови, красиви сгради, зелени хълмове. Може би Бакмън все още не се бе издигнал дотолкова, че да му се полага маса от другата страна, където беше кметът с хората си и откъдето човек можеше да зърне океана, зеленината, блещукащите планини.

– Съжалявам, че закъснях. Приятно ми е, Джоди Бакмън. – Бакмън поздрави още някой, когото беше пропуснал при влизането си и най-накрая седна. – Не ми стига времето да се здрависам с всички. Няма край. Ще пиете ли нещо?

Харди посочи чашата си.

– Само газирана вода, благодаря.

– Аз също. Чудя се как можеш да пиеш дори мартини или бира в средата на деня, да не говорим за силни питиета… – Той поклати глава. – Умът ми не го побира. Все едно да вземеш приспивателно. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

– Искам да доведа нещо докрай – отвърна Харди. – В петък клиентката ми беше осъдена на смърт.

Бакмън бе вдигнал чашата си, за да отпие, но ръката му замръзна във въздуха.

– Боже! – възкликна той. – Има и такива закони.

– Да, така е. Малко по-различно е от фирменото право.

– На смърт? Жената на Уит?

– Да. Дженифър.

Бакмън подсвирна. След малко дойде келнерът. Сакото му беше с лъскави ревери. Остави на масата чаша плодов сок.

– За нас специалитетът, Клаус. – Не си направи труд да попита Харди.

– Звучи ми добре – отбеляза той и когато Клаус се отдалечи, добави: – Опитвам се да накарам съдията да намали присъдата на доживотен затвор.

– Нали можете да обжалвате? До безкрай?

– Да. Евентуално. Ако се стигне дотам… – Нямаше намерение да обяснява процедурите на наказателното съдопроизводство. – Дженифър твърди, че е невинна – Харди си позволи да се усмихне озадачено, – и аз съм склонен да й вярвам. Трябва да представя на съдията някакви основания за съмнение. Не е нужно да е кой знае какво…

– И смятате, че обаждането на Уит…

– Не знам, господин Бакмън. Това е единственият камък, който не съм обърнал досега.

Мина още някаква важна клечка. Спря се при Бакмън, потупа го по рамото и стисна ръката му. Той кимна разсеяно, отпусна се на облегалката и посегна към плодовия сок.

– Ако това е единствената ви надежда… – Бакмън се загледа към хоризонта и добави: – След като разговаряхме, опитах да проверя документацията, но не успях да се свържа с компютъра чак до тази сутрин.

Харди чакаше.

Бакмън бръкна в джоба на сакото си и извади оттам два листа, сгънати и закрепени с телбод. Разгъна ги и ги подаде на Харди.

– Предположих, че може да потрябва, така че разпечатах графика си за деня от компютъра. Взех и оригиналния формуляр, който съм попълнил, защото понякога не разчитат почерка ми.

На първия лист имаше извадка от сведението за платените часове на Бакмън. На 23 декември, от 6:10 беше записал „0.20 за МЦЙБ“. В графата „описания на услугата“ беше вписано „тел. разг. Уит???“

Бакмън обясни:

– Трябваше да отговоря на десетина въпроса и един от тях беше на Лари Уит.

– Спомняте ли си какъв беше той?

– Не. Вписал съм го в сметката на центъра, така че трябва да е било нещо във връзка с офертата. Но не помня нищо. Съжалявам.

Харди погледна листа отново.

– Но разговорът е продължил двайсет минути. Не може толкова време напълно да се е заличило от паметта ви.

Бакмън за първи път показа признаци на раздразнение – за миг приятната усмивка изчезна. Той присви устни и отпи глътка плодов сок. Когато остави чашата, отново възвърна предишната си приветливост.

– Не, не е така. Това „0.20“ не е двайсет минути. В нашата фирма е прието да таксуваме клиентите си на десети от часа, не на минути. Две десети са дванайсет минути. – Наведе се напред и добави тихо: – Освен това закръгляваме. Шест минути и една секунда вече се броят за дванайсет минути. – Възможно е разговорът да е бил по-кратък и от пет минути… – Бакмън се усмихна хладно. – Но наистина не си спомням. Какво повече мога да кажа?

Харди погледна втория лист, на който беше оригиналния формуляр. След „тел. разг. Уит???“ имаше два плътно задраскани реда.

– Да, да – каза Бакмън, когато видя какво гледа Харди, още преди да успее да го попита. – Отговорът е, че не знам. Може да съм се заплеснал нещо, може би съм написал нещо излишно дълго. Искат да вписваме само най-необходимото. Секретарката ми се кара, ако съм многословен.

Харди продължи да гледа задрасканите редове. Никаква полза. Щеше му се да даде този лист на някой експерт, за да го изследва. Може би щеше да открие нещо. Но какво от това? Бакмън не би написал нищо толкова компрометиращо, че да помогне на Дженифър.

Вдигна очи. Бакмън го гледаше.

– Знаете ли, бих ви помогнал с радост и както виждате, правя всичко възможно. Все пак искам да знам кога ще свърши тази инквизиция заради центъра „Йерба Буена“. Дойде ми до гуша. Винаги ли става така, когато човек направи успешна сделка? Всички наоколо искат парченце от нея?

– Аз не искам.

– Да, зная, не това имах предвид. Но всичките тези въпроси…

– Господин Бакмън, една млада жена ще бъде екзекутирана, ако не докажа, че някой друг е убил съпруга й. Съжалявам, но за това си струва да се зададат няколко въпроса.

Дойде Клаус и сервира специалитета – авокадо, пълнено със скариди, салата от марули, хляб.

Бакмън започна да рови в салатата.

– Разбираемо е. Но какво общо има обаждането на Лари Уит със смъртта му? Не мислите, че го е убил някой от медицинския център, нали?

– Не знам. На този въпрос нямам отговор. Знаех, че Лари Уит е говорил с вас, а адвокатката му в Сан Франциско ми каза, че е имал някакви съмнения относно офертата за акциите на центъра. Мина ми през ум, че това по някакъв начин се е пресичало с вашите лични интереси…

– И затова съм го убил!? За какво? Не говорите сериозно, нали?

– Хипотетично, мога да го обясня, ако искате. – Скаридите, огромно количество, бяха сладки на вкус.

Харди си помисли, че ще е поучително, ако проследи реакциите му и му разказа всичко – от телефонния номер на Симпсън Крейн до отстраняването на Флойд Рестофър.

Когато свърши, Бакмън кимна. От усмивката му беше останал само спомен.

– Много адвокати напоследък взеха да пишат романи, господин Харди. Може би трябва да опитате и вие.

Харди разпери ръце.

– Тук не става дума за литература.

– Така е. Не е литература и фактът, че никой не крие нищо. Всичко около акциите на „Йерба Буена“ е публикувано.

– Симпсън Крейн ви е позволил да работите за акции, вместо за пари?

Бакмън се замисли за миг.

– Разбира се.

– Вашата фирма често ли постъпва така? Поема ли такъв риск?

Елегантно измъкване от сферата на хипотетичното. Може би Бакмън започваше да се поти?

– В наше време човек поема каквото му предложат. Клиентите диктуват всичко.

– И Симпсън не възрази?

Бакмън мислеше бързо.

– Разбира се, че не. Със Симпсън бяхме приятели. Никога не бих тръгнал срещу него. – Харди си даде сметка, че не го беше обвинил директно в това. – Естествено, обсъдихме предложението на медицинския център най-подробно. Преценихме, че има сериозни шансове организацията да се съвземе и, мога да добавя, оказахме се прави. Фирмата спечели два милиона долара от това. Поех риск, но си струваше. Вие не бихте ли постъпили така на мое място?

Бакмън взе чашата. Ръката му изглеждаше нестабилна.

Харди кимна.

– Ами останалите пет милиона?

Задържа чашата във въздуха за миг, после я стовари върху масата.

– Няма никакви пет милиона.

Най-накрая, помисли си Харди. Откровена лъжа. Беше време да го принуди да свали картите.

– Кларънс Стоун твърди, че сте получили петдесет хиляди акции. Сега те струват седем милиона. След като два от тях са отишли във фирмата… остават още пет.

Бакмън преглътна.

– Това беше лична премия.

– Току-що казахте, че няма пет милиона.

– Имах предвид за фирмата.

– Значи в края на краищата милионите са налице?

– Хареса ли ви обяда, господа? – попита Клаус. – Ще желаете ли някакъв десерт? Кафе? Нещо друго?

Бакмън вдигна глава и го отпрати.

– Не, благодаря.

Клаус се отдалечи, без дори да погледне към Харди.

Прекъсването даде възможност на Бакмън да се окопити. Не изпадна в паника. Просто поредното препятствие, което трябваше да преодолее.

– Да – каза той, – спечелих доста пари. Но, доколкото ми е известно, това все още не се смята за престъпление.

Харди се наведе напред и се опита да запази набраната инерция.

– Уит е заплашил да предупреди всички останали лекари, нали? И да провали сделката.

Бакмън отново се усмихна.

– Господин Харди, ако смятате да отправяте такива обвинения, трябва да имате някакви доказателства. В този щат има закони срещу клеветата и можете да обеднеете, преди да преброите до пет. Би трябвало да го знаете.

– Кого наехте?

Бакмън поклати глава. Не му беше никак забавно.

– Не съм наемал никого, господин Харди. Ако бях, нямаше да съм толкова глупав, че да оставя такава следа. Да не мислите, че бих подписал чек на наемен убиец? А сега ви моля да ме извините. – Той дръпна стола назад и стана. – В един имам среща и вече закъснявам.

Кимна му за последен път, видя Клаус и му каза да запише обяда в сметката му.

53

Каквото и да си мислеше, че е открил в Лос Анджелес, все още не беше в състояние да докаже и една буква от него. В самолета си набеляза възможните по-нататъшни действия – би могъл да потърси ФБР и да настои да се продължи разследването на смъртта на Симпсън Крейн. Смяташе, че ако успее да заинтригува някой федерален агент, ще успее да установи дали Бакмън е теглил по-крупна сума от банката.

Ако.

Друга възможност беше да се свърже с Тод Крейн. Може би щеше да му е интересно да научи, че Джоди Бакмън е предал на фирмата само петнайсет хиляди от акциите, които е получил.

А може би Тод знаеше? Може би беше предоволен, че е получил два милиона, вместо някакви си седемдесет и пет хиляди? Даваше си сметка, че фантазира – къде беше писано, че Бакмън би трябвало да предаде всичките петдесет хиляди акции на фирмата? От къде на къде?

Може би все пак и Рестофър би могъл… Но не, не беше реалистично да очаква такова нещо. Бяха го предупредили да стои настрана, очакваше пенсия…

Всичко беше в ръцете на съдия Вилърс в ролята на тринайсети съдебен заседател – доколко щеше да съумее да я убеди?

Собствените му теории не бяха от значение. Нямаше доказателства. Нямаше да са от полза за Дженифър. Трябваше да търси друг начин. Трябваше да бъде адвокат, да се улови за сламка, ако трябва, да се бори докрай, с всички възможни средства, дори и да не му харесваха.

Но, честно казано, оставаше една последна доказуема истина, която досега бе умишлено прикривана – Дженифър бе малтретирана от съпруга си.

Щеше да изложи всички факти, без дори да пита клиентката си – нейното упорство, декларацията под клетва, дадена на Фримън, последвалите решения на защитата.

Уви, много добре разбираше, че не би могъл да използва нищо съществено от наученото за Джоди Бакмън и медицинския център „Йерба Буена“. Това, което би могъл да спомене, вероятно нямаше нищо общо със събитията в спалнята на семейство Уит на 28 декември.

Самолетът започна да се снишава над залива. Наближаваше четири следобед, а той трябваше да застане пред Вилърс утре в девет и половина сутринта.

Последният шанс.

– Разбира се, готов съм да направя всичко.

Силуетът на доктор Лайтнър се очертаваше на фона на големия френски прозорец в кабинета му. Евкалиптовата горичка зад гърба му бе потънала в полумрак.

– Добре. Бих искал да разкажете на съдията за побоищата.

Лайтнър се изопна като струна. Замисли се.

Харди продължи почти умолително:

– Знам какво искам от вас, докторе, но това е единствената надежда на Дженифър. Вие я подкрепяхте толкова дълго, докато траеше този кошмар…

Само че да подкрепяш някого и да правиш публично достояние това, за което професионалната етика те задължава да мълчиш, бяха различни неща.

След миг Лайтнър се изправи, обърна се към прозореца и се загледа навън.

– Просто не мога да повярвам, че се стигна дотук.

Харди застана до него.

– След смъртта на Лари, когато ходехте при нея, тя никога ли не…

Лайтнър поклати нетърпеливо глава.

– Не желаеше да говорим за това.

Изведнъж стомахът му се сви. Помисли си, че може би отново го хваща грипът. Мисълта долетя неканена – може би тя го е направила в края на краищата? Стига.

Лайтнър се вгледа навън през прозореца.

– Това е като изповед в църквата.

– Да, така е – Харди не би могъл да не се съгласи.

– Искате от мен да измамя доверието й. Да престъпя клетвата си.

– И да спасите живота й.

Лайтнър се обърна към Харди. Лицето му беше пребледняло.

– А докторите, чиито имена ви дадох? Те не могат ли да помогнат?

– Какво ще кажат те? Къде са техните доказателства? – Сега нямаше да е достатъчно няколко лекари да кажат, че са виждали по тялото й синини. Свидетелството на психотерапевта беше нужно.

Лайтнър се обърна към горичката, отвори прозореца и излезе. Харди го последва и двамата се заразхождаха между дърветата.

– Какво мислите, че се е случило онази сутрин?

Лайтнър въздъхна и поклати глава замислено. От далечината долиташе шум от автомобили.

– Предполагам, че е станало така, както казва тя. Освен че изпуска физическата част.

– Физическа част?

– Лари я беше бил.

– Онази сутрин?

Лайтнър се обърна към него.

– Да кажем, че следващия път, когато я видях, имаше синини. Два дни след това. Струва ми се, че е посягал и на Мат. Не твърдя, че го е правил, защото не съм сигурен, но не е изключено.

– Мат не е имал синини.

Лайтнър поклати глава.

– Главата на момчето… – И млъкна. Харди разбра какво има предвид. Ако по главата на Мат е имало някакви следи от побой, куршумът ги е заличил. Това му напомняше за собственото му бълнуване отпреди няколко нощи.

– Но не знам какво се е случило – повтори Лайтнър.

– Попитах ви какво _мислите_, че се е случило. Става дума за живота на Дженифър. Трябва да накарам Вилърс да види и други възможности. Да я разубедя.

Лайтнър се опитваше да постави някаква граница, да не престъпи очертанията на позволеното.

– Добре, ето какво, според мен, се е случило. Решила е да го напусне и да вземе Мат със себе си. Скандалът е бил заради това. В Коледната вечер пак я е бил. Тя ми се обади и ми каза.

Докторът се обърна към него. Последните слънчеви лъчи осветяваха лицето му и открояваха червеникавата му брада. След дълги морални и професионални терзания, изглежда най-накрая се бе решил.

– И какво направихте вие?

– Казах й да се махне, да го остави. Тя отговори, че Лари ще я убие, ако направи това. Спомена за пистолета в нощното шкафче. Щял да го използва. Посъветвах я да го махне оттам. Очевидно не ме е послушала.

– И после?

– Вероятно в понеделник се е започнало пак… – И Лайтнър продължи да излага предположенията си. Звучаха толкова правдоподобно, че Харди го побиха тръпки. – Ударил я е и тя е заявила, че този път си отива завинаги. Започнала е да вика Мат, но него го е нямало наоколо. Може и да се е скрил някъде. В този момент на Лари може да му е дошло до гуша. Качил се е горе съвсем съзнателно… знаел е какво прави… за да вземе пистолета. Дженифър е хукнала след него, за да го накара да престане, да го моли… каквото и да е. Може да е изпаднала и в истерия, както каза онази жена от съседната къща. Но се оказва, че Лари не е в спалнята. Пистолетът обаче е там. Тя го взема, чува шум зад себе си и се обръща. Вижда друг пистолет. Показва се от вратата на банята. Стреля. По Мат. Мат през цялото време се е криел в банята с новата си играчка – пистолет от баба му, подарък за Коледа. Тогава идва Лари, готов да я удря отново и отново. Тя стреля от упор… само веднъж… – Лайтнър премигна, сякаш дойде на себе си след някакъв сън. – Това е. По-късно се е опитала да прикрие следите. Но не е имала избор. Лари несъмнено е щял да я убие.

Харди мълчеше. Шумът от автомобилите вече не се чуваше. Слънцето залязваше, между листата на дърветата се прокрадваше студ. Ако всичко това беше истина, нямаше да има проблеми със защитата.

– Така смятам, че е станало. Лари е отишъл, за да вземе пистолета. Не е имало предумисъл. Дженифър е искала единствено да се махне, да се освободи от него. Трябвало е да се разведат много по-рано. Било е самоотбрана, убеден съм.

– Утре ще кажете ли същото в съда? Ако подготвя клетвена декларация, ще я подпишете ли?

– Каква клетвена декларация? Няма никакви доказателства. Дори и аз го разбирам.

Харди също си даваше сметка, че е така. Но имаше нужда от разказа на Лайтнър, от присъствието му в съдебната зала.

– Оставете на мен да се тревожа за това – отвърна той. – Въпросът е мога ли да разчитам на вас? Ще кажете ли на съдията това, което ми казахте сега?

Лайтнър се замисли, сякаш преценяваше последствията, въздъхна и кимна утвърдително.

Ребека наистина бе тъгувала за баща си.

Той лежеше на килима пред камината и си играеше с нея. Тя не му позволяваше да стане, боричкаха се и си говореха на някакъв свой език. С репертоара си от целувки – заешки, нос в нос, с мигли и така нататък, – които тя сама бе измислила, го бе дарила с десетминутно непомрачено с нищо щастие.

Времето за лягане на децата минаваше – навън бе тъмно, вътре лампите не бяха запалени, – но пък семейството отново беше заедно. Огънят пукаше. Винсънт заспа и Франи отиде да го сложи в леглото. Върна се, изтегна се до Харди и сложи глава на корема му. Ребека вече дишаше равномерно.

– Ще си лягаш ли? Нали е утре?

– След малко.

– Дизмъс… – Гледаше го нежно, с тревога. Отиде до него и сложи ръка на рамото му. – Скъпи, единайсет минава.

Харди седеше пред механичната пишеща машина на кухненската маса, подпрял челото си с ръце. Беше уморен, мозъкът му отказваше да работи. А трябваше да мисли. Пишеше вече три часа. Най-напред довърши клетвената декларация на Лайтнър, която трябваше да бъде формулирана много внимателно, после се зае с мотивите по иска си присъдата да бъде смекчена на доживотен затвор без право на предварително освобождаване, съгласно параграф 190.4 (е) от Наказателния кодекс на Калифорния.

Второто беше доста по-сложно, защото не би могъл да се надява на успех, ако не изнамереше законни основания за започване на нов процес. Разполагаше с два аргумента – първият се състоеше в това, че поради обединяването на обвинението за убийството на Нед Холис с това на Лари и Мат, съдебните заседатели са били предубедени. Наистина, Дженифър и Фримън се бяха съгласили процесът да продължи въпреки това, но имаше надежда да се справи с този проблем. Смяташе да твърди, че никой компетентен адвокат не би се отказал от пренасрочване на нов процес при тези обстоятелства и че съгласието на Дженифър е резултат на лош съвет. (Беше сигурен, че на Фримън няма да му мигне окото от подобна тактика и дори би го посъветвал да постъпи по същия начин, ако не се бе сетил сам. Важното за него беше клиентката му да остане жива, а не да задоволява професионалната си суета.)

Този аргумент бе сериозен, макар че вече имаше решение на съдията по него и нямаше да е никак лесно то да се промени.

Вторият аргумент беше и последната му надежда. Досега не бе ставало дума, че Лари Уит е малтретирал Дженифър. Харди знаеше, че няма да е лесно, защото тъкмо Дженифър бе причината това да стане. Трябваше да обясни защо.

Според наказателния кодекс, чрез този аргумент можеше само да иска смекчаване на присъдата на доживотен затвор, но не и насрочване на ново дело и обявяване на първото за невалидно.

За да стане това, Вилърс трябваше да изпълни акробатически номер, който едва ли би направила.

Но нямаше избор – трябваше да сложи всички яйца в кошницата си и да се надява, че Вилърс държи на справедливостта и истината толкова, колкото се говореше в юридическите среди. Знаеше, че за нея никак не е леко да подпише смъртна присъда, но, от друга страна, дали щеше да се съгласи да отмени собствените си решения? Дори да се опиташе, Пауъл щеше да нададе вой, а той съвсем скоро щеше да стане главен прокурор… Твърде неразумно да го превърнеш в свой враг малко преди това.

Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че се самозаблуждава. На практика рядко се случваше присъда да бъде променена на този етап. Финалните административни ходове можеха да се представят като последен шанс за подсъдимия, но в действителност чрез тях се даваше възможност на съдията да се спаси от проваляне на гледаното дело. Това последно препятствие допринасяше за по-справедливото прилагане на смъртното наказание само на хартия – на практика, погледнато исторически, то рядко бе оказвало влияние.