Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 29 страниц)

– Добре, добре… ето ти го истинския свят… Ако имах късмет, Нед щеше да получи годинка, защото му е първи път. През това време аз можех да отида другаде, да сменя името си и така нататък. Тогава… познай какво щеше да стане. Нед излиза от затвора, намира ме, където и да съм и изчезвам, както изчезна котката ми. Моята котка. Нужно ли е да ти обяснявам? Да ти го нарисувам на картинка? Моят живот щеше да отиде по дяволите, ако изобщо ме оставеше да живея.

Харди се облегна и се опита да протегне врат, за да се махнат бодежите. В стаята на надзирателките влезе една от нощната смяна, свали шлифера си, тръсна го от дъжда и го окачи на закачалката край вратата. Каза нещо на някого извън полезрението на Харди.

– Не знам. Според мен, тази логика доведе до смъртта на Мат. Дори и Лари да те е биел…

– Казах ти вече! Лари не ме биеше. – Дженифър се втренчи в него ядосано.

Харди удари с юмрук по масата.

– Хайде, стига вече! Зарежи тези глупости! – Стана рязко и събори стола. – Знам със сигурност, че те е биел! Говорих с лекарите, при които си ходила и знам какви лъжи си им наговорила!

Взе куфарчето си и се наведе, за да изправи стола. Фримън мълчеше.

– Не съм убила сина си.

– Браво на теб.

– Не съм убила и Лари.

– Или ако си, несъмнено си имала много добра причина.

– Дявол да го вземе! Казах ти вече! _Не съм ги убила и нямам понятие кой го е направил!_ – Дженифър изведнъж се нахвърли върху него, размахала ръце. Той се опита да се измъкне, но беше тясно и нямаше къде. Препъна се в стола и загуби равновесие.

Фримън успя да застане помежду им и да върне Дженифър на мястото й. Направи знак на надзирателките зад стъклото, че всичко е наред. Харди се надигна, а Дейвид, застанал пред вратата, заяви, че според него при всяко дело, което си заслужавало усилията, имало поне по един изблик на искрени емоции.

– Мисля, че всички можем да минем през това – каза той. – Така е по-здравословно.

Изтекоха пет напрегнати минути, но поне седяха около масата. Харди се съгласи да продължи разговора, да слуша.

– Дейвид, всъщност ти пет пари не даваш какво се е случило на практика – каза той след малко. – Повтарял си го поне стотина пъти.

– Това не е съвсем вярно. Твърдя само, че фактите нямат никакво _юридическо_ значение, ако не могат да бъдат доказани. Що се отнася лично до мен, истината не ми е безразлична. Никак даже. Затова съм адвокат. Казвам ти повече, отколкото би трябвало. Така мога да унищожа репутацията си.

Доста егоистично, помисли си Харди. Обърна се към Дженифър и я попита:

– Биеше ли те Лари или не? Отговори ми без увъртане.

– Да. – Най-накрая.

– Често ли?

Тя кимна.

– Ако го призная, никой не би повярвал, че не съм убила Лари. Особено след историята с Нед.

Това беше проблемът. Дженифър е убила Нед, заради побоищата. Лари също я е биел, а тя твърдеше, че не е стреляла по него.

– Трябваше да излъжа. Ако се беше разбрало, че и двамата са ме биели…

– А защо да ти вярвам сега?

– Защото не лъжа. Разказвам ти какво беше.

– Разказваш ми поредната версия. Която ти е хрумнала миналата седмица.

– Диз. – Фримън сложи ръка на лакътя му. – Моля те, погледни… стратегически. Обвиненията за Нед отпаднаха. Половината работа е свършена. Със сигурност не тя е убила собствения си син. Случайно или нарочно. Тя няма нищо общо с това. Мисля, че и двамата й вярваме.

– Вече не знам какво да вярвам, Дейвид.

Дженифър сложи длан на другия му лакът.

– Това с Нед стана преди близо десет години. – Говореше тихо, почти шепнешком, без да се опитва да го убеди с погледа си, което той взе за добър знак. – И да съм имала избор, както си мислиш ти, не съм си дала сметка, че го имам. Страхувах се за живота си и не знаех как да постъпя… Не мислех, че имам друг изход. Що се отнася до Лари… С него нещата не бяха стигнали чак дотам. Щеше ми се да мисля така. Затова започнах да ходя при Кен Лайтнър, за да оправя семейството си. Признавам, че понякога сама си го търсех. Дори и Кен казваше, че непрекъснато си патя… Правех опити да се променя. Тогава… някой уби Лари и сина ми, а мен арестуваха. Дойде ми като гръм от ясно небе. И изведнъж трябва да поверя съдбата си в ръцете на двама мъже, за които допреди два дни не съм и чувала. Как така? Може да сте обърнали внимание, че нищо добро не съм видяла от мъжете досега, така че… направих свой собствен план и се заех да го изпълня.

Харди скръсти ръце на гърдите си.

– Забелязах още нещо – каза той. – Казала си истината на Дейвид.

– Принудих я, Диз – намеси се Фримън. – Стил на работа. Нямаше друг изход.

– Но на мен ми я спести.

– Аз го реших, не тя. Добре, може да съм сгрешил. Не съм преценил както трябва. Трябваше да ти кажа, но сметнах, че е по-добре да не знаеш, докато не дойде твоят ред в съда.

– По-добре да не знам, така ли? – Навън вече беше тъмно. Петък вечер. Чакаха го два почивни дни, през които имаше време да решава какво ще прави нататък. Въздъхна и вдигна поглед към Дженифър. – Дженифър, ако имаш някакви други тайни, сега е най-подходящият момент да ги споделиш с нас.

Но воалът се бе спуснал отново, мигът бе отминал.

– Просто открийте убиеца на детето ми. Можете ли?

33

Не знаеше накъде отива. Подкара в сутрешния дъжд по магистралата, после смени решението си и се върна през парка „Голдън Гейт“, като отбягваше нападалите от бурята клони. Нямаше представа какво прави. Може би мозъкът му отказваше да работи, защото не беше спал?

Всичко опираше до това, дали й вярва. Този път. Въпреки че го лъжеше за почти всичко от самото начало. Беше ли в състояние да й повярва сега?

Струваше му се, че да. Затова не беше спал цяла нощ. Мяташе се неспокойно до Франи, докато небето в прозореца на спалнята не посивя. Каза на Франи, че намира последния разказ на Дженифър за неправдоподобен, но в действителност бе склонен да й вярва. Премисли всяка подробност и всичко му се струваше логично.

Дженифър е трябвало да убие Нед. От нейна гледна точка това е било самозащита. Била е убедена, че в противен случай той е щял да я изпревари. Имала е основания.

Опитала се е да избяга и той я е открил. Казала му е, че иска да се махне и той я е пребил почти до смърт, гаврил се е с нея с дръжката на ножа, убил е котката – класическата заплаха – и я е уверил, че ще й се случи същото, ако предприеме каквото и да било, за да спре безобразията.

Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.

Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.

Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина – а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, – тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.

Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата – беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър – и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.

Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.

Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.

Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.

Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.

– Имам нужда от помощ – извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.

– Какво има? – попита тя задъхано. – Не виждате ли, че се опитвам да бягам?

Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.

– Имам спрей и ще го използвам.

– Искам да ви задам един въпрос.

Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.

– Въпрос? – Жената поклати недоверчиво глава. – Боже мой! В какъв град живеем!

– Става дума за живота на една жена.

– Разбира се. – Погледна часовника на китката си. – Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!

Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.

– Искам да мина – каза жената. – Направете ми място. – Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.

Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.

– Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.

– Браво. Аз пък спортувам.

Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна – сви зад ъгъла и изчезна.

Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило – спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.

Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.

Обзе го нещо като надежда.

След вечеря му се обади Глицки и му каза да пусне новините, защото показвали Дейвид Фримън.

Моузес и съпругата му – вече – Сюзън, бяха се отбили да ги видят и всички седяха във всекидневната. Харди включи телевизора и седна на канапето.

– Този човек се надува като балон с топъл въздух – отбеляза Моузес.

Харди отговори, че Дейвид Фримън наистина е такъв – когато му изнася.

Появи се и самият Фримън – брадясал, неугледен, с изкривена вратовръзка, неогладена риза и навити ръкави – човекът, който денонощно работи за клиента си. Седеше върху бюрото в кабинета си, а зад гърба му се виждаха рафтовете с книги. Появи се и гласът му: „… победа, но, за да съм честен докрай, трябва да кажа, че я очаквах. Още от самото начало настоявах обвинението да отпадне поради липса на достатъчно доказателства и решението на съдията само потвърждава увереността ми в едно – Дженифър Уит е невинна. Тя не е извършила това, в което я обвиняват“.

Франи и Харди, които сега имаха обща тайна, се спогледаха.

– Голяма работа е – прошепна Харди.

Младата репортерка се появи в кадъра и заговори забързано: „Очевидно окуражен от вчерашната победа, господин Фримън е готов да отправи още по-тежки обвинения.“

Репортажът беше монтиран и звукът отново се появи по средата на изречението: „… политическият мотив. Неприятно ми е да повдигам този въпрос, но за жалост се налага. Дийн Пауъл се кандидатира за поста главен прокурор, като горещ привърженик на смъртното наказание. Но смъртното наказание не може да се прилага само за чернокожите. Той има нужда от дело като това точно в момента. Ако не се беше появила Дженифър Уит, щеше да я измисли сам“. Фримън наведе глава, искрено потресен от недостатъците на човешката природа. „За жалост, той направи тъкмо това.“

После изведнъж ги върнаха в студиото и коментаторът отбеляза: „Това са доста сериозни обвинения, Шел, така че Канал 5 ще следи отблизо развитието на делото.“

„Така е, Джак – усмихна се Шел към камерата и изпълни екрана. – Искаш ли да знаеш какво става, когато три сестри се карат за семейното куче?“

– Страхотно! – обади се Франи.

Моузес се наклони напред и изшътка на сестра си, заговори на телевизора:

– Аха, три сестри и семейното куче. Искам да знам какво става. Как да не искам?

Шел продължаваше:

„Всичко това прилича на драма, достойна за цар Соломон, и се развива пред очите ни, в Дейли Сити. Не сменяйте канала, за подробностите ще поговорим след малко.“

Харди стана, изключи телевизора и каза:

– Съжалявам, Шел, няма да те слушам.

Моузес скочи.

– Ей, Диз, ще умра, ако не науча какво ще стане с трите сестри и кучето!

Сюзън го удари по крака.

– Перверзен тип.

– Как можеш да постъпиш така? Да изключиш Шел!?

Харди се върна на мястото си.

– Помагат ми годините, отдадени на обучение и терапия. Защо имам чувството, че делото на Дженифър Уит ще добие зловещи измерения?

– Защото имаш изумително шесто чувство – отбеляза Франи и го потупа по рамото. – Изглежда денят е беден на новини.

Моузес я прекъсна с жалостив вопъл, че искал на всяка цена да научи за сестрите и кучето.

– Изяли са го – отбеляза Франи.

Сюзън кимна:

– Нарязали са го на парченца. Изпържили са ушите и са ги сервирали със синьо сирене.

Харди стана.

– Ще ми се да вляза в протокола, като изразя радостта си от факта, че съм сред хора, които толкова добре разбират големите проблеми на нашето време. Отивам да си взема десерта.

Не беше уморен, защото следобедът успя да подремне. Моузес и Сюзън си тръгнаха малко след десет, а Франи, която трябваше да храни Винсънт в един, отиде да си легне.

Харди сложи дърва в камината и седна на креслото, за да почете. Едва бе отворил книгата, когато телефонът иззвъня. Грабна слушалката веднага.

Беше Глицки, който заяви, че Фримън е истинска звезда.

– Съд по телевизията… затова е велика нашата страна.

– Затова и заради портокаловия сок. Но имам чувството, че не се обаждаш, за да говорим за цитруси.

– При нормални обстоятелства бих го направил, но ми хрумна, че много ще ти се иска да научиш и още нещо.

Харди преброи наум до пет. Един пън в камината изпука и полетяха искри.

– Обичам тази игра – каза той.

– Преди около десет минути се обадих на „Детайли“ по друг въпрос. Взели са интервю от един тип на име Марко… нещо си. Познато ли ти е?

– Не. Трябва ли да ми е познато?

– Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.

За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит – отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.

Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.

Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.

– Не мисля, че сам е измислил всичко – каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.

– Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума – отбеляза Фримън. – Това момче има коефициент на интелигентност колкото една ряпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…

– Знаеше доста подробности, Дейвид. Трябвало е да го хванат, че си противоречи.

– И плъховете по таваните знаят подробности. Това не значи, че са умни. Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.

– Това пък защо?

– Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.

– В затвора? С обвинение в убийство?

Фримън сви рамене.

– Някога бил ли си в Сирия?

Харди се отказа. Може би Фримън беше прав.

– Между другото, тази вечер те гледах по телевизията. Дийн няма да остане очарован.

Дейвид махна с ръка.

– Направих му реклама. Това е услуга.

Смълчаха се. Помежду им витаеше някакво напрежение, което нямаше да изчезне от празните приказки.

Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.

– По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.

Фримън тупна с длан покрива на колата.

– Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.

– Дейвид…

Фримън разпери театрално ръце.

– Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.

Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си – чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако се появеше пак, щеше да поговори с нея, дори и да се наложеше да тича шест пресечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.

Тя не се появи.

34

Фримън грешеше. Пауъл не прие телевизионното му изказване за услуга.

Отново в кабинета на съдия Вилърс. Понеделник, 9:40 сутринта, съдебните заседатели бяха в залата и чакаха. Адриан, с малката си стенографска машина седеше в един ъгъл, готов да записва, защото нито една среща не можеше да не се протоколира.

Фримън, Харди, Пауъл, младият му помощник Морхаус и Вилърс заемаха почти цялото свободно място в кабинета. Или поне имаха това чувство – натясно, като в балон, в който налягането расте и чиито стени не могат да пробият.

– Никога не съм бил по-сериозен, ваша светлост. – Фримън изглеждаше особено неугледен в десетгодишния си костюм. – През почивните дни размишлявах много по въпроса, след като така щедро приехте иска ми въз основа на член 1118.1…

– Не може да става дума за никаква щедрост. Не се опитвайте да поставяте нещата на лична основа.

– Фактът си остава. Убеден съм, че нямаше да говорим за смъртно наказание, ако Дийн не се беше кандидатирал за главен прокурор.

– Ваша светлост – Пауъл се владееше както обикновено, но бе очевидно, че търпението му е на изчерпване, – господин Фримън много добре знае, че оставащите два пункта от обвинението изискват смъртно наказание.

– Тук има политическа окраска и ти го знаеш, Дийн.

– Няма нищо политическо.

Фримън се обърна към Вилърс.

– Нека го докаже, ваша светлост. Отложете делото за след изборите и вижте как нашият усърден прокурор ще съди Дженифър Уит тогава.

– Ваша светлост, обидните намеци на адвоката на защитата…

– Не намеквам нищо, ваша светлост. Имаме основание за обжалване още сега и ми се струва, че сме дяволски близо до поредното нарушаване на процесуалния кодекс. В края на краищата, може наистина да се наложи да поискам пренасрочване на процеса с нов състав.

Но с тези си думи Фримън не спечели голямата награда. Вместо това, съдия Вилърс вдигна пръст към него.

– В петък заявихте, че няма да настоявате за това. Няма да позволя да променяте мнението си по един и същи въпрос на всеки два дни.

Пауъл – вече определено си личеше, че е ядосан – прокара пръсти през косата си.

– Ако наистина желаеше делото да се гледа след изборите, можеше да го каже и в петък. Сега съдебните заседатели ни чакат, свидетелите са призовани и са променили всичките си планове, за да могат да се явят, делото е в ход…

Вилърс направи крачка към тях. Обикновено сивкавото й лице сега беше зачервено. Говореше съвсем тихо.

– Слушайте, и двамата. Освен ако господин Фримън не заяви веднага, че иска отлагане, такова няма да има. Ще дам нужните инструкции на съдебните заседатели и ще продължим по надлежния ред, докато не стигнем до съдебно решение. – Тя вдигна ръце, за да закопчае робата си и добави: – И още нещо… Не искам да чета за това дело във вестниците, не искам да го гледам по телевизията. Смятайте, че устите ви са запушени. През почивката секретарят ще изготви писмена заповед. Надявам се да сте ме разбрали добре.

– Дами и господа…

Вилърс все още беше ядосана – на Пауъл, заради лошата подготовка по първото обвинение, на Фримън, поне поради половин дузина други причини: заплахите да обжалва и да провали процеса, личните му нападки към Пауъл, изявленията му по телевизията, факта, че влизаше в съдебната зала облечен като торбалан. Харди се питаше дали гневът й е очевиден за съдебните заседатели и правостоящата тълпа в дъното на залата, несъмнено привлечена от изявите на Фримън по телевизията и последвалите я днешни публикации във вестниците.

Дженифър Уит отново беше в центъра на новините.

Макар че Вилърс имаше повече основания да недоволства от Фримън, тя се държеше еднакво враждебно и към двете страни и това, според Дейвид, в края на краищата щеше да е полезно за клиентката му. Естествено, Харди беше убеден, че според него най-много би помогнало, например, масово убийство в съдебната зала. Всяко объркване и смущаване в порядъка, докато се натрупваха инкриминиращи доказателства, беше добре дошло. Затова и действаше по този начин.

Но въпреки тълпата, съдия Вилърс се държеше така, сякаш бе сама със съдебните заседатели в малка стаичка. Дори не погледна към публиката или масите на обвинението и защитата. С равномерен, почти разговорен тон, тя започна да чете инструкциите, които трябваше да предотвратят провалянето на делото – кошмарът на всеки съдия и несъмнено повод за непосредствения й гняв.

– Няма да отричам, че делото взе необикновен обрат. Необичайно е едно от обвиненията да отпадне на този етап и няма да обиждам интелигентността ви, като отричам този факт. Някои от вас може би си мислят, че е странно и да продължим нататък, след случилото се и затова искам да разясня този въпрос.

Госпожа Уит беше обвинена в три отделни убийства. В петък, както си спомняте, прецених, че няма достатъчно категорични доказателства, чрез които да се установи вън от всякакво съмнение, че Дженифър Уит е убила първия си съпруг Нед Холис.

Обаче искам да разберете, че това по никакъв начин не бива да влияе на обективността на оценките ви по аргументите на страните във връзка с останалите две обвинения. – Вилърс отпи глътка вода и погледна към представителите на двете страни. – С това оставяме Нед Холис. Неговата смърт няма пряка връзка с останалите обвинения срещу госпожа Дженифър Уит. Ако някой от вас чувства, че няма да е в състояние да спази това изискване, моля да вдигне ръка и аз ще го освободя от задълженията му.

Никой не вдигна ръка. Харди би предпочел да види поне една или две, защото много добре знаеше, че е много трудно, дори невъзможно да се спази подобно изискване. Дванайсетте съдебни заседатели знаеха, че първият мъж на Дженифър е умрял и че след това тя е получила много пари. Липсата на вдигнати ръце означаваше, че при обсъждането на решението, никой нямаше официално да вземе предвид този факт – но той щеше да е налице, да се спотайва като змия в буренаците.

Вилърс кимна.

– Останалите две обвинения също са за убийство, при това убийство с цел лично облагодетелстване, което според закона е особено обстоятелство, налагащо смъртно наказание. До края на това дело, трябва да мислите единствено за смъртта на Лари и Матю Уит. Съдът оценява търпението ви и ви уверява, че подобно нещо няма да се повтори. – Вилърс отпи още глътка вода и рязко обърна глава към Пауъл: – Господин Пауъл, вярвам, че сте готови със следващия си свидетел.

– Да, ваша светлост.

– Добре тогава. Призовете го.

Дийн Пауъл не беше само ядосан от сблъсъка с Фримън – беше и амбициран до крайност. Сега искаше да спечели не само, за да окачи още един скалп на колана си или за да спечели една дължина преднина в изборите. Фримън, който винаги се сражаваше за победа, бе повишил залозите и сега за Пауъл всичко се превръщаше във въпрос на чест. Смяташе да победи не само като вкара Дженифър Уит в затвора, а и като натрие носа на своя съперник.

Харди отвори папката си и намери данните за шофьора на пощенския пикап. Бутна листа пред Дженифър и Фримън, за да могат да го прочетат, но Дейвид не му обърна никакво внимание. Възможно ли беше да е научил цялата папка наизуст? Или не искаше да покаже, че не е?

Господин Фред Ривера зае свидетелската банка, видимо смутен, но и донякъде развълнуван от събитието и от факта, че му се плащаше, за да не отиде на работа. Беше със служебната си униформа и седеше на ръба на стола, нащрек, за да не пропусне нещо важно.

– Господин Ривера – Пауъл застана на около три метра от свидетеля и започна бавно да се поклаща напред-назад, – доставихте ли пакет в дома на семейство Уит на 28 декември миналата година, понеделника след Коледа?

– Да, господине, доставих.

След това Пауъл показа, че пакетът е бил доставен точно в 9:30, когато Лари и Матю Уит все още са били живи. Фред разпозна снимка на Лари, подпечатана като веществено доказателство. Показана беше и разписката с подписа на получателя. За да установи времето съвсем точно, Пауъл представи и компютърната разпечатка от „Федерал Експрес“, от която бе видно, че Фред е регистрирал доставката в 9:31.

Пауъл премина нататък – онази сутрин Фред не бе видял никой по улицата. После, без да сменя ритъма, прокурорът се отклони от сценария, който бяха предвидили Фримън и Харди:

– Господин Ривера, вие разговаряхте с инспектор Теръл за събитията онази сутрин и описахте пред него поведението на господин Уит, нали?

– Дето казах, че бил стегнат ли?

Фримън вдигна пръст, за да възрази срещу този отговор и поиска свидетелят да се конкретизира. Вилърс го прие.

– Господин Ривера, какво направи господин Уит, когато отвори вратата?

– Ами… открехна я съвсем малко. Подадох му пакета и се опитах да му подам и кочана с разписките, за да подпише, но той държеше пакета и нямаше къде да го остави. Мисля, че това го изкара от кожата.

Фримън, който все още се питаше накъде ще отведе всичко това, вдигна отново пръст.

– Ваша светлост, същото възражение.

Вилърс се наклони към свидетеля.

– Господин Ривера – каза тя, – искаме да чуем само какво сте го видели да прави, а не какво сте си мислили, че чувства.

Ривера започваше да губи самообладание. Никой от полицаите и прокурорите, с които бе разговарял досега, не го бе карал да отговаря по този начин. Добре дошъл в съдебната зала, помисли си Харди.

– Какво направи тогава господин Уит? – Пауъл изведнъж се превърна в доброто приятелче, винаги готово да помогне в трудна ситуация.

– Обърна се назад, за да подаде пакета на момчето.

– Вие видяхте ли момчето?

– Не, тогава не го видях. Беше зад вратата.

– Тогава как разбрахте, че е било то?

– Видях го как изтича, за да покаже пакета на майка си.

Фримън запрелиства протоколите с разпитите на Ривера.

– Чувал ли си такова нещо? – попита той Харди шепнешком и без да изчака отговор, стана. – Ваша светлост, възразявам. Свидетелят не може да знае какви са били намеренията на момчето.

Дейвид Фримън изглеждаше разтревожен и имаше защо. Ако обвинението успееше да докаже, че Дженифър си е била у дома в 9:30, а от предоставените им документи не личеше, че това е възможно, загубата за защитата щеше да е значителна.

Вилърс вдигна очи към тавана.

– Не се съмнявам, че господин Пауъл ще смени фразата.

Прокурорът, без да му мигне окото, се усмихна на Ривера и продължи:

– Доктор Уит подаде пакета на момчето. Каза ли му то нещо при това?

– Каза: „Отивам да го покажа на мама“.

Пауъл се обърна към Фримън и направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да възприемат думите на Ривера по-добре.

– Свидетелят е ваш – обяви той след това.

Ето защо, помисли си Харди, човек толкова се пристрастява към съдебните процеси, макар че те просто разбиват нервите му. Фримън беше говорил с Ривера няколко пъти и той нито веднъж не бе променил показанията си – не бил виждал госпожа Уит, задържал се пред вратата само минутка и си тръгнал. Искал да спечели екскурзията до Хавай, обявена по радиото. В резултат на това целта на Фримън беше да установи времето на доставката, а не дали Матю е хукнал при майка си.

Старата мечка се изправи бавно и мъчително, но когато стигна до мястото пред свидетеля, вече по нищо не личеше, че е понесъл удар. Усмихна му се, кимна дружелюбно и заговори:

– Господин Ривера, през последните два месеца с вас разговаряхме няколко пъти, нали?

– Да, господине.

– И при тези разговори питах ли ви дали сте видели госпожа Уит при доставянето на пакета на двайсет и осми декември?

– Да, господине.

– И какво отговорихте вие?

– Че не съм я видял.

– А чухте ли гласа й? Може би е пеела под душа или нещо такова? Или пък е местела мебелите?

Фримън се възползваше от правото на защитата да подвежда свидетеля при кръстосания разпит. С тона си, освен това, той целеше да покаже на съдебните заседатели колко наивен е Фред.

Беше възнаграден. Ривера се ухили и се отпусна.

– Не, не, не съм чул никой да пее или да мести мебели.