Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

До петък Харди имаше чувството, че ще полудее. Седеше в кабинета си, слизаше долу до кабинета на Фримън, отиваше до затвора, за да разговаря с Дженифър или зяпаше витрините на магазините. Очакването на присъдата беше особен вид ад.

Ако загубеха първата фаза, оттук нататък делото щеше да е негово и само негово. Фримън дори нямаше да присъства в съдебната зала – нямаше причина да е там. Щеше да подготвя обжалването, да опита да оспори процеса, но така или иначе, вече нямаше да играе активна роля в залата.

Когато Дейвид му бе предложил да се ангажира с втората фаза на процеса, Харди не си бе дал сметка какво означава това. А трябваше. Сега единствен той щеше да поеме отговорността да убеди същите тези съдебни заседатели, че Дженифър не бива да бъде изпращана в газовата камера, тъй като има смекчаващи вината обстоятелства. Негова работа беше да ги открие и да ги разясни на съдебните заседатели.

Но всичко това бе свързано с убеждението му, че Дженифър ще бъде призната за виновна. Въпреки, че обвинението не бе изнесло процеса блестящо, въпреки че и Фримън далеч не бе водил защитата слабо, макар и да имаше някои пропуски.

Не, ако съдебните заседатели признаеха Дженифър Уит за виновна, причината за това щеше да е, че я смятат за себична и коравосърдечна лъжкиня, която е имала наглостта да краде пари от мъжа си и да го мами, жена, която и в момента е изпълнена по-скоро с гняв, отколкото с разкаяние. Жена, която е напълно способна да извърши това, в което я обвиняваха. Съдебните заседатели нерядко вземаха решения на подобни основания, особено ако и двете страни не са били кой знае колко убедителни по време на процеса.

И най-голямата тревога за Харди бе фактът, че след като тези хора веднъж са повярвали, че Дженифър е безсърдечна кучка, едва ли след това ще са склонни да проявят милост към нея…

Обади се на Франи и я помоли да остави децата за час-два на Ерин, за да обядват заедно. Когато дойде, двамата застанаха пред приемната на Филис, за да изчакат Фримън. Телефонът иззвъня.

– Дейвид Фримън и сътрудници – изрече Филис стандартния отговор на всички позвънявания. После заслуша и присви устни. – Благодаря ви. – След това, сякаш забравила за присъствието на Харди и жена му, натисна бутона и каза:

– Господин Фримън, съдебните заседатели са готови с решението си.

Залата се препълни с журналисти за съвсем кратко време. Харди намери място за Франи при един познат репортер на втория ред.

Въведоха Дженифър и тя зае мястото си. Беше с бяла блуза, пола и обувки с ниски токове. Фримън я потупа по ръката, но тя сякаш не забеляза. Седна с безизразно лице, сякаш не изпитваше никакви чувства.

Когато Вилърс я подкани, тя стана. Харди и Фримън също. Съдията пое листа от служителя, прочете го и го върна.

– По първия пункт на обвинението намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Лари Уит.

Харди почувства как стомахът му се свива. Обърна се към Дженифър, за да види реакцията й. Както очакваше, такава липсваше. Не, не съвсем. Едно-единствено мускулче на челюстта й помръдваше, но само толкова – все едно чакаше на кръстовище да се смени светофара. Погледна към съдебните заседатели – и те го бяха забелязали. Студена жена, може би си мислеха.

Залата зашумя, Вилърс призова към ред.

– По втория пункт на обвинението – продължи да чете служителят, – намираме Дженифър Лий Уит за виновна в предумишленото убийство при особени обстоятелства на Матю Уит.

Фримън я улови за лакътя. Тя нямаше вид на човек, който има нужда от помощ. Привидност и реалност.

Няма да рухна. Няма да позволя да ме пречупят. Удрят те, блъскат те, мачкат те всеки ден. За тях е удоволствие да те гледат как се мъчиш. Молиш ги да ти дадат още една възможност, обещаваш да си по-добра, каквото и да е… Променяш се и повече няма да си ти, стига да престанат да ти причиняват болка.

Сега това не престава. Особено след Мат.

Но няма да им позволя. Плачът не помага. Не ми помогна с Лари, не ми помогна с Нед, дори с Кен и адвокатите. Мислят си, че е преструвка. Не знаят как се чувствам, а дори и да знаеха, щеше да им е все едно.

Защо трябва да ги убеждавам? В какво? Че не съм чудовище? Защо ми е? Разбира се, признаха ме за виновна. Винаги са ме смятали за виновна…

И донякъде съм виновна. Затова, че стигнах дотук, затова, че съм такава – празна, употребена. Ако ги оставиш да те удрят прекалено дълго, преставаш да си ти. Човекът, който си ти изчезва, скрива се.

_Повече няма да им доставям това удоволствие. Това е нещо… Може би ново начало?_

– Наистина не вярвах, че ще я осъдят. – Стълбите пред съда. Вятърът развяваше косата на Фримън във всички посоки. Облаците бяха надвиснали като тежка сива пелена. Харди прегърна Франи през кръста, защото тя не се чувстваше добре.

Беше изчакала залата да се опразни, докато се върне Харди, който отиде при Фримън и Дженифър.

Но Дженифър не бе проявила желание да разговаря за каквото и да било.

Поне не с Фримън.

Каза му с гневна усмивка, че е имал късмет, защото я е накарал да му плати предварително. Ако знаела, че ще загуби… Нали бил най-добрият адвокат?

Фримън обясни, че не всичко е свършило, че реакцията й е нормална, че ще работи по обжалването. Имало основания…

Харди изслуша част от всичко това, извини се и излезе – щеше да поговори с Дженифър по-късно, насаме. Отиде при Франи. Тя искаше да се приберат вкъщи.

Фримън ги настигна на стъпалата. Искаше, нуждаеше се от… След дъжд качулка. Той все още оспорваше.

– Всичко стана заради тези три минути.

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

– Вината за това беше моя.

Фримън го тупна по рамото.

– Глупости. Не се заблуждавай. Отговорността беше изцяло моя. След като е имало начин да стигне до банката за пет минути, вместо за единайсет, трябваше да го открия. Все едно. Мога да се опитам да възбудя ново дело. Вилърс трябваше да прекрати това, след като отпадна първото обвинение.

След дъжд качулка? Харди не вярваше, че Фримън желае да мине през всичко това още веднъж. Не мислеше, че има и законни основания. Но предпочиташе сега да не говори за тези неща.

– Може би трябваше да притиснеш Лайтнър – каза той вместо това. – Ако наистина са имали интимна връзка, можеше да твърдим, че и той има сериозен мотив да убие Лари.

Фримън поклати глава.

– Има много „ако“. Ако го докажем, ако нямаше алиби… Да не говорим, че успя да ме убеди до голяма степен, че не би направил подобно нещо. Не, Диз, Лайтнър само щеше да увеличи недоверието към Дженифър. Съдебните заседатели трябваше да го виждат колкото е възможно по-малко.

– Моля ви – обади се най-накрая Франи. – Дизмъс, не се чувствам добре. Извинявай, Дейвид, това не ми понесе. Дженифър не е стреляла по мъжа си и сина си. Току-що съдът извърши чудовищна грешка.

Фримън понечи да отговори, но поредният силен порив на вятъра му попречи. Замисли се, видя лицето на Франи, приближи се до двамата и ги прегърна.

– Хайде, прибирайте се. Починете си. Диз, заведи я вкъщи.

Качиха се в колата и Франи заплака. Харди пусна чистачките, защото започна да ръми. Франи улови ръката му и я стисна в скута си.

– Ти си по-разстроена, отколкото беше тя.

Франи поклати глава.

– Не. Тя просто се държеше така. Опитваше се да скрие какво всъщност изпитва.

– В такъв случай трябва да е свръхчовек. – Харди погледна косо към жена си.

Франи кимна.

– Тя не е убила Мат, Дизмъс. Не е убила и Лари. Вярвам й.

Стисна ръката й. Не знаеше какво да каже.

Четвърта част

40

Преди да разбере, че този ден съдът ще произнесе решението си, Франи бе направила някои планове за уикенда. Тя знаеше, че Харди ще предпочете да разговаря с Фримън, да разсъждава, да се тревожи. Това нямаше да е полезно за него.

Затова, когато взеха децата от баба им и се прибраха вкъщи, макар и още да чувстваше стомаха си свит, тя грабна най-необходимото, натовари Дизмъс на предната седалка и седна зад волана. Беше запазила две стаи в малък хотел на около сто и трийсет километра, където човек можеше единствено да поглъща огромни порции италианска храна, да пие в бара и да танцува под звуците на кънтри музиката, а през деня да ходи на разходка из гората, да гледа реката или да си играе с децата.

Въпреки собствените си чувства, тя остави на Дизмъс около трийсет и пет минути, за да излее собствената си душа и да се отърве от съмненията и безпокойствата си. След това трябваше да се отдаде изцяло на семейството си. Втората фаза на процеса щеше да се настани в живота им съвсем скоро. Франи си бе направила труда да организира всичко и го бе направила заради себе си, заради децата, заради мъжа си.

Останалият свят можеше да почака до понеделник.

Това бе една от причините, поради които Харди обичаше жена си – понякога правеше подобни неща.

Самият той предпочиташе да рови и да рови, докато не изкопае нещо. Франи бе успяла да му покаже, че понякога си струва да направиш крачка назад и да се огледаш. Може би ако леко промениш ъгъла, ще постигнеш повече?

Първоначално смяташе в понеделник сутринта да отиде най-напред при Дженифър, за да поговорят, но – освежен от добрата храна, от красивата природа и чистия въздух, макар и да не беше спал много – реши да отиде при Кен Лайтнър.

Психотерапевтът не беше точно трън в петата, но присъстваше неизменно от самото начало на процеса – във всеки случай не беше изключено да има още неизвестни около връзката му с Дженифър и Харди трябваше да направи всичко възможно да няма повече изненади. И не само това – отново се замисляше дали да не вкара в играта факта, че Дженифър е била пребивана от мъжа си – имаше чувството, че ще се наложи. Съдебните заседатели бяха решили, че Дженифър е убила Лари и Мат, но може би щеше да ги убеди, че тя не е закоравял убиец и не заслужава смъртна присъда. Ако знаеха колко често е я пребивал…

Струваше си да опита. Едва ли имаше други възможности.

Лайтнър го посрещна приветливо, дори с известно облекчение. Може би изпитваше угризения, че разкритата му връзка с Дженифър е спомогнала за осъждането й?

Кабинетът му се намираше в модерна тухлена сграда с големи прозорци, оградена с дървета. На полупразния паркинг имаше непропорционално много скъпи немски автомобили с повдигнати задници. Харди прецени, че наемите тук никак не са малки.

Въпреки че сутринта беше слънчева, есента се долавяше във въздуха. Харди паркира и остана за миг на място, запленен от миризмата на евкалипти и дим от огън, макар и да не бе в състояние да си представи откъде се е взел. Отдавна беше забранено да се изгаря каквото и да било.

Лайтнър изглежда държеше по-голямата част от задните модули на сградата. Харди натисна звънеца и мина по дълъг коридор, боядисан в меки тонове. Видя пет или шест неща, поставени в рамки. Произведения на изкуството!?

Едрото тяло на психотерапевта се появи в края.

– Господин Харди, здравейте – поздрави го той, когато се приближи.

Харди се ръкува с него и се запозна с Хелга – секретарката на Лайтнър. Приемната беше прекалено голяма, но въпреки това не изглеждаше неуютно. Две канапета, кресло, табуретки в оранжево, жълто, черно и синьо – единствените ярки цветове. Самата Хелга – предпочиташе да я наричат така, вместо госпожа Брун – беше на около четирийсет и не носеше брачна халка. Седеше зад малко черно бюро, върху което нямаше нищо. На малка помощна масичка отстрани стояха пишещата машина – нямаше компютър – и телефонът. Хелга ги попита дали биха искали кафе и двамата кимнаха утвърдително.

Лайтнър го въведе в кабинета си, който беше по-малък, но и по-топъл от приемната. Беше обзаведен с вкус – дърво с орнаменти, стъкло, кожа. Прозорците гледаха към някаква горичка и слънцето се процеждаше през листата на дърветата. Харди заобиколи кушетката за пациентите и се настани на едното от двете кожени кресла. Лайтнър остави вратата към приемната на Хелга отворена и седна на другото.

– Ще говоря направо по същество – започна Харди. – Заминахте за Коста Рика и прекарахте известно време с Дженифър. – Не се налагаше да казва повече.

Лайтнър се намръщи.

– Пак ли това? Помислих си, че уточних всичко с Фримън.

– Фримън? – Харди си даде сметка, че Дейвид не го е уведомил за такъв разговор, както не го бе уведомил и за смъртта на Нед Холис. Спомни си думите му след последното заседание, когато прочетоха решението на съдебните заседатели. Лайтнър успял да го убеди, че не би навредил на Дженифър или нещо такова. Колко типично за Дейвид Фримън!

Психотерапевтът кимна.

– Е, сега какво, господин Харди? Трябва да дам някакво доказателство, че не съм нарушил всички възможни правила, като съм спал с пациентката си ли?

През последните месеци на Харди му се бе насъбрало много – иначе едва ли би предприел такава отчаяна стъпка:

– Доктор Лайтнър, вашата пациентка и, доколкото разбирам, приятелка, ми каза друго. – Разбира се, че нямаше такова нещо, но беше длъжен да опита да открие някакъв изход…

Лайтнър го изгледа ужасено и тъжно.

– Господин Харди, трудно ми е да повярвам това. Съжалявам. Дори и Дженифър да е казала подобно нещо, налице са психологически причини, които… но вие ще сметнете, че се опитвам да се измъкна. Казвам ви веднъж завинаги – не съм бил в интимни отношения с Дженифър Уит. Дадох показания под клетва. Струва ми се, че Дейвид Фримън ми повярва.

Харди сви рамене. Обзе го неудобство заради това, което прави.

– И докъде стигнахме по този начин, господин Лайтнър? Вие искахте да помогнете на Дженифър и, повярвайте ми, аз най-много бих се зарадвал, ако можехте…

Лайтнър стана и прекоси кабинета, отвори вратата, която водеше на верандата и кимна на Харди да го последва. Навлязоха на няколко метра в гората и Лайтнър каза:

– Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако желаете. Знаете колко се безпокоя за Дженифър, но не мога да кажа, че съм имал интимни отношения с пациентката си и съм я използвал. Съжалявам, но ако е казала такова нещо, Дженифър лъже.

Най-накрая Харди се отказа.

– Съжалявам, докторе. Аз ви излъгах. Не биваше да го правя.

Лайтнър се поуспокои, макар че все още беше ядосан и с право.

– Добре, господин Харди, ето какво се случи. Вече казах на Фримън, че…

Той и Дженифър спали в една и съща стая в хотела в Коста Рика, защото тя се изплашила не на шега. Изведнъж решила, че не е избягала достатъчно далече, почувствала се ужасно сама и уязвима, притеснила се, че ще я открият по регистрацията в хотела. Това, според Лайтнър, беше глупаво обяснение, макар и да било истина. Все пак хората, включително и психотерапевтите, понякога грешаха, така че не беше изключено да е станало това, което твърдеше Лайтнър. Харди вече си даваше сметка, че ако иска да спаси живота на клиентката си, ще се нуждае от доктор Кен Лайтнър. Трябваше да очаква всичко – не можеше да разчита на обжалването на Фримън.

Върнаха се в кабинета. Хелга бе успяла да донесе кафе между телефонните обаждания и те седнаха на креслата, значително по-спокойни, макар и не съюзници. Лайтнър не беше във възторг от лъжата на Харди, но така или иначе целта им беше една и съща. Не беше нужно и да са приятели.

– Докторе – заговори Харди, след като взе чашата си, – каква според вас е истината?

– Моля?

– Какво смятате, че е станало в действителност?

– Вярвам й, господин Харди, но, както казах, ако го е направила тя, била е принудена. Това, струва ми се, може да бъде зачетено от съда. – Лайтнър остави кафето си на масичката пред себе си и се наведе към Харди с ръце на коленете. – Така и не можах да си обясня концепцията на господин Фримън…

– Той се подчини на желанието на клиентката си. Вие бихте постъпили по същия начин. – Харди нямаше желание да слуша упреци тъкмо от Лайтнър – той самият заслужаваше предостатъчно.

– Но фактът, че загуби, е налице. Загуби Дженифър. – Вдигна ръка. – Искам да кажа, че би могъл да призове няколко свидетели, включително и мен, които най-малкото да посеят семенцето. Срещнахте ли се с някои от предишните лекари на Дженифър? – Харди кимна и той продължи. – Добре, в такъв случай знаете, че е била малтретирана. Има и други хора… хора, с които аз съм разговарял… майка й, например. Тя също понася побоища от съпруга си, може би ви е известно. Дори и Хелга е виждала Дженифър да идва тук, залитайки от болка. С една дума, имаме класическа ситуация – Лари Уит е пребивал жена си до смърт.

– Но Дженифър помоли Фримън… нареди му… да не повдига този въпрос.

– Не е трябвало да я слуша. Той беше неин адвокат. Работата му е да я отърве, да не позволи да я осъдят. Господин Харди… Дженифър е _жертва_.

Харди повиши глас:

– Не разбирате ли, че тогава тя щеше да освободи Фримън? За нея да признае побоищата е равносилно на признаване на вината. – И тъкмо тази нейна позиция бе причина да я признаят за виновна, а може би щеше да я отведе и в газовата камера. При липса на достатъчно смекчаващи вината обстоятелства…

– А какво бихте правили вие? – попита Харди. – Да признае, че е била малтретирана, е равносилно на това да признае, че е убила мъжа си. Че е убила и сина си.

– А защо трябва да признава каквото и да е? – възрази Лайтнър. – Нищо не ви пречи да призовете всичките тези хора като свидетели, нали? Накарайте тях да говорят за всичко това, накарайте ги да кажат в какъв вид се е появявала Дженифър пред очите им. Аз мога да се явя в качеството си на експерт… случвало ми се е и друг път. Подобно отричане се среща сравнително често. Няма да се налага да разкривам конкретни неща, които ми е доверила пациентката ми. Просто ще дам разяснения за психиката на малтретираните съпруги, а съдебните заседатели ще направят нужните изводи.

– Че е убила Лари, защото я е биел?

– Вече я признаха за виновна. Можете да покажете на съдебните заседатели, през какъв ад е преминала. Това най-малкото може да ги накара да й съчувстват, да се опитат да я разберат. – Лайтнър говореше разпалено. – Господин Харди, тази жена е страдала през целия си живот. Може би вие ще успеете да сложите край на това!

Харди поклати глава.

– Не виждам как. Е, и ако не желае да ми помогне самата тя.

Лайтнър го придружи до колата и когато Харди отвори вратата, бръкна в портфейла си и му подаде визитната си картичка.

– Предполагам, че днес ще отида да поговоря с нея. Искам непременно да ми се обадите, ако сметнете, че мога да съм полезен с нещо. По всяко време. Може би ще успея да я убедя да се съгласи. Винаги съм тук.

– Не се ли прибирате у дома?

Лайтнър се засмя пресилено.

– Къщата остана за бившата ми жена и децата. Зад кабинета имам малък апартамент… стая, кухня и така нататък. Справям се. Сред нашата професия процентът на разводите е удивително висок. Често разбираме живота на пациентите си по-добре, отколкото нашия собствен.

– Господин Харди? – Гласът на Филис по интеркома. – Някой си Емет Кели иска да ви види.

Харди се усмихна и бутна папките настрана.

– Изпрати го при мен.

След минута фигурата на Ейб Глицки запълни рамката на вратата.

– Не можах да се сдържа – каза той. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, после се върна и се изтегна на канапето, опрял глава на подлакътника. – Струва ми се, че ще си взема почивка днес следобед… За да поспя. Това се случва рядко на инспекторите от отдел „Убийства“. Трябва да опитвам по-често.

– Аха – кимна Харди. – Но междувременно…

Глицки седна.

– Междувременно се направих на задник заради теб още веднъж, макар че още в петък си дадох сметка, че ме караш да правя глупости. Все пак реших да се уверя напълно, така че отидох при въпросното семейство Роумън, под предлог, че имам да попълвам още някакви документи.

– И какво откри?

Глицки се ухили кошмарно и белегът на устните му побеля. В очите му нямаше радост.

– Открих, че и двамата нямат никаква представа какво са правили в понеделника след Коледа миналата година, което за теб е най-лошата новина.

– Защо?

– Защото – Глицки вдигна поучително пръст нагоре, – ако си бяха изфабрикували алиби, непременно щяха да си го спомнят и да ми го пробутат. Така се държат гузните хора. А те само се спогледаха с удивление. – Глицки стана. – Не успяха да си спомнят, Диз. Не се занимавай повече с тях. Нямат нищо общо.

Подобна новина вече не можеше да изненада Харди.

– Е, добре. Поне съм елиминирал една възможност. – После си спомни другото. – Ти написа доклад за онзи път, когато ходихме в банката, нали? Когато разбрахме за трите минути.

Глицки отиде до мишената, измъкна забитите в центъра стрелички и се върна до бюрото.

– Разбира се. Отидох там по служба. Помислих си, че Теръл може да го използва. Защо?

Харди сви рамене.

– Ей така. Питам.

Глицки хвърли първата стреличка и улучи стената под мишената.

– Тези са тежки – отбеляза той. – На моите хлапета са много по-леки.

– Двайсет грама. – Харди направи физиономия при вида на дупката в мазилката. – Със стоманени върхове. Хубави са.

Глицки хвърли и последната. Тя закачи ръба на мишената и отново изкърти стената. Инспекторът тръгна към вратата и спря, преди да излезе.

– Не знам – каза той. – Може и да се счупят.

И си тръгна.

Първият почти бе свършил, а му оставаха само още четири работни дни – Вилърс бе дала седмица почивка на всички, преди да започне втората фаза на процеса. Харди беше доволен, че има време, за да се подготви, но вероятната причина го тревожеше – изборите наближаваха и Вилърс може би даваше на Пауъл възможност да се окопити.

Разбира се, не би могъл да го докаже, но това не му пречеше да подозира.

Фримън го нямаше в кантората, което не беше лошо. Писнал му бе с театралниченето си. Беше писнал и сам на себе си, бесен, че се е поддал на настояванията на по-възрастния му колега, на обаянието му. Поне половин дузина пъти бе чувствал, че е прав и че би трябвало да настоява на своето, но донякъде пък му се и искаше Фримън да е прав. Ако беше спечелил, сега нямаше да се налага да измъква Дженифър от газовата камера, да поеме тази огромна отговорност. Дотолкова му се бе искало да се отърве от нея, че бе убедил сам себе си, че стратегията на Дейвид е правилна.

Укоряваше се заради собствените си пропуски. Няколко пъти бе минавал с колата от „Олимпия Уей“ до банката и се бе опитвал да открие пряк път.

Прекия път. Вярваше – никога не се бе съмнявал в това, – че Дженифър е бягала по маршрута, по който тя твърдеше, че е бягала. По асфалтираните улици. Беше проверил картата. Убедил бе сам себе си, че всичко е както трябва. Дори и Дженифър да бе минала по малко по-къс път, стига да се бе движила само по улиците, не би могла да стигне до банката и да убие Лари за това малко време.

Сега вече знаеше, че не е обърнал внимание на двора на болницата. Разбира се, че я беше виждал. Знаеше, че я има. Но не си бе направил труда да излезе от колата и да мине разстоянието пеша. На картата болницата бе нарисувана като квадрат, в който не се виждаха алеи, само правоъгълните постройки… приличаше на крепост, не на парк, през който би могъл да мине всеки. Имаше стена, а защо бе решил, че в нея няма портали? Защо не бе отишъл да погледне?

Защото беше прекалено умен, за да е полезен на себе си, на Фримън и на Дженифър. Всичките му внимателни изчисления и разсъждения около времето и разстоянието не струваха пет пари. Беше подвел Фримън и го бе натикал в лапите на Пауъл. Може би не трябваше да се упреква чак толкова, но така или иначе, болката и терзанията си оставаха.

Харди винаги бе смятал себе си, поне на теория, за привърженик на смъртното наказание. Но не смяташе, че то играе възпираща роля. Според него, екзекуцията премахваше възможността осъденият да убие още някоя невинна жертва – ако някога бъде амнистиран или дори в затвора, зад решетките.

Обичаше да дава примера с комара – ако те ухапе комар и го убиеш, поне ще си сигурен, че точно този комар няма да те хапе повече. Не беше нужно останалите комари да научават за това и да се въздържат – ако те ухапе още някой, убиваш и него. По този начин намаляваш и броя на комарите. Само че той _познаваше_ Дженифър. Тя не беше комар. Можеше да си обясни защо е направила това, ако го беше направила тя, разбира се. И не смяташе, че трябва да бъде екзекутирана заради него.

Тук, разбира се, аргументите му не бяха особено добри – всеки убиец има познати. Някои от тях си дават сметка какво гадно детство е имал той или каква несправедливост е преживял, така че могат да си обяснят защо е извършил убийството. Само че и жертвите са хора, и те имат близки, които ги обичат. Тогава?

Ами самите жертви? Те не са искали да се превърнат в такива, нали? Най-често не… А тези като Дженифър? Двама съпрузи, които са я пребивали до смърт, които са превръщали живота й в ад…

41

На следващата сутрин, докато събираше нещата си и се готвеше да отиде в затвора, за да се види с Дженифър, телефонът иззвъня.

– Господин Харди? Обажда се Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“.

Още преди да чуе името, Харди позна гласа. Госпожа Белоуз, адвокатката, препоръчала на Дженифър фирмата на Дейвид Фримън, беше още една възможност, която не бе проследил докрай. Поздрави я донякъде троснато.

– През почивните дни научих за решението на съда и си спомних, че забравих да ви се обадя. Съжалявам. Предполагам, че вече е късно, нали?

– Никога не е късно, ако имате да ми съобщите нещо важно – отвърна Харди. – Сигурен съм, че в момента Дейвид Фримън обмисля аргументите за обжалването.

– Не мисля, че мога да ви съобщя кой знае какво.

Харди изчака малко и най-накрая каза:

– Каквото и да ми съобщите, ще влезе в работа. Открих, че „Крейн и Крейн“ са се занимавали с делата на медицинския център „Йерба Буена“, макар че не ми е ясно какво отношение има това към Лари Уит…

Дона Белоуз въздъхна.

– Аз си спомних къде съм чула името. – Харди чакаше. – Последните няколко месеца имах страшно много работа. Две секретарки напуснаха и в документацията ми цари пълен хаос. Преди две седмици реших да въведа ред. Намерих нещо, което би трябвало да е в папката на Лари Уит, но не беше. Във всеки случай, не мисля, че е нещо важно, но все пак…

– Какво е то?

– Циркулярна оферта. Лари ми я е изпратил, за да му отговоря на няколко въпроса във връзка с нея, но съм била в отпуск. Малко преди Коледа.

– Може би затова се е обаждал на Крейн? За да му отговори той?

– Обаждал се е на тях? Направо?

– Веднъж. От дома си.

– Добре. Така или иначе, когато видях офертата, той вече беше мъртъв. Имах много работа и просто я изоставих. Въпросите на Лари вече нямаха нужда от отговор… Все едно, струва ми се, че вече отговорих на вашия въпрос.

Харди се поколеба за момент и после реши да си признае, че всъщност не знае какво е циркулярна оферта. За да научиш нещо, трябва да попиташ.

– Ами… името подсказва. Това е тиражирана брошура, в която се предлагат акции. Конкретно в тази се предлагаха акции от центъра „Йерба Буена“, който трябваше да се реорганизира и да мине на самофинансиране. Лари е имал някои въпроси около тези акции и затова се е обърнал към мен. След като не ме е намерил, е отишъл направо при първоизточника.

– Под телефонния номер на „Крейн и Крейн“ беше написал „НЕ“, дебело подчертано.

– Вероятно е решил, че не бива да купува акции. Все едно, не ставаше дума за кой знае какви суми.

Толкова по въпроса.

Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.

Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.

– И сега какво? – попита Дженифър.

– Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.

Тя присви очи, сякаш премисляше.

– Заради които съм го убила, така ли?

Харди кимна.

– Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. – Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. – Как я караш напоследък? – добави той тихо.

Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.

– Добре я карам – отвърна. – Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. – Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.

Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.

– Стой настрана. – Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. – Не съм на себе си… – Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: – Не мога да повярвам, че стигнах дотук.