Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 29 страниц)
Хората, които работеха в съдебната система, разговаряха на свой собствен език. Сан Франциско с право се славеше като най-съобразяващия се в политическо отношение град – всеки служител на местната власт можеше да бъде най-малкото уволнен, ако си позволеше да употреби и една дума, която не е официално одобрена – или е официално отхвърлена – от една или друга организация или група.
Полицията и прокуратурата бяха особено деликатни в това отношение и затова служителите им си бяха изработили най-сложния шифър. Посетителите можеха да прекарат цял ден из коридорите и в кабинетите и да останат със съвършено различно от действителността мнение за нещата, които са чули.
Дийн Пауъл, който се бе кандидатирал за поста главен прокурор, не биваше да прекалява с жаргона, но пък не се нуждаеше и от преводач.
– Ако питаш мен – продължаваше Тони Фини, – тук имаме класически пример за КТ. И двамата са канадци. Финансов спор. Професионалистка. Имам чувството, че и този път ще мине странично.
Фини искаше да научи мнението на по-опитния си колега по въпроса дали изобщо си струва да се връчва обвинителен акт на господин Дънкан Дънлап, който бе нанесъл побой на приятелката си Бина Луис – „професионалистка“.
„КТ“ означаваше „кучката си го е търсела“ – така наричаха случаите, при които побойникът, най-често шумно, заявяваше в полицията, че жертвата сама е предизвикала последствията. В сегашния случай Дънлап смятал, че Луис крие пари от него и че дори си търсела друг сводник. Според Фини тя щеше да „мине странично“ – да откаже да даде показания или дори да се отрече от вече дадените. Нарече ги „канадци“, тоест чернокожи, за да не се обиди някой, ако случайно го чуе.
Бина Луис беше обещала да свидетелства против Дънлап и при трите предишни случая, когато я бе пребивал, но и при трите после се беше отказала, защото той искрено се бил разкаял и само трябвало да му се помогне, защото я обичал.
Пауъл сложи длани на тила си.
– И се питаш защо продължаваме да го правим, така ли?
Фини не отговори. Седна срещу Пауъл, изпълнен с надежда, че няма да бъде забравен, ако Пауъл бъде избран.
– Много ли е пострадала този път? – Фини отвори папката и започна да вади снимки, но Пауъл го спря с жест. – Кажи го с думи. Зле ли е?
Снимките бяха направени в болницата, малко преди раните да бъдат превързани. Лявото око на Бина беше отекло, носът изглеждаше счупен, косата над едното ухо червенееше от кръв. Освен това в медицинското свидетелство беше отразено, че едната ръка е изкълчена.
– Ти какво мислиш?
Ако жертвата се съгласеше да свидетелства срещу Дънлап, щяха да предявят обвинението и да има дело. Ако обаче решеше да се откаже, което в подобни случаи ставаше често, всичко щеше да отиде по дяволите.
– Проблемът е, че има много „ако“. Когато са направили тези снимки – Фини посочи папката, – госпожица Луис е заявила, че веднага щом излезе от болницата, ще подаде оплакване и ще даде писмени показания, защото й било дошло до гуша.
– Да не би след това той да е отишъл да я види?
– Сигурно щеше да отиде, но все още е арестуван. Веднага, щом излезе под гаранция, ще купи цветя и бонбони, ще й се извини и така нататък… Тя няма да знае дали да му вярва, ала толкова се страхува от него, че…
– Добри разсъждения.
– Но – Фини вдигна пръст, – заяви, че ако й връчим призовка, ще свидетелства.
– И ме питаш как бих постъпил аз в този случай?
– Знам как би постъпил, Дийн. Просто се питам как би си го обяснил. Имаме трети побой, свидетелка, която заявява, че ще даде показания… Как мога да се откажа?
– Няма да се отказваш, Тони. Завеждаш дело, коткаш я и накрая гледаш да не се разочароваш прекалено, когато не се яви на делото.
Кабинетът на Дейвид Фримън беше на втория етаж на старинната сграда и гледаше към улицата. До него се стигаше по разкошно украсено стълбище. На приземния етаж имаше уютна приемна, заседателна зала и библиотека, която гледаше към вътрешния двор. При ремонта преди четири години Фримън бе направил основен ремонт и бе сложил много стъкло, така че се създаваше впечатление за просторност.
В горния край на стълбището, пред леговището на Фримън, беше приемната на Филис Уелс, чиято основна задача беше да държи кресльовците настрана. Кресльовци наричаха сътрудниците на адвоката.
Филис работеше при Фримън от трийсет и две години и през това време бе видяла много сътрудници да идват и да си отиват – идваха като ентусиазирани млади юристи, надяващи се да се уловят за пешовете на великия Дейвид Фримън и с негова помощ да стигнат до славата, да си изградят репутация в града и извън него, след шест-седем години да станат негови съдружници. Повечето не се задържаха и две.
Досега никой не бе станал съдружник. Работеха по дванайсет часа денем, нощем и през почивните дни, набираха професионален опит и си отиваха или за да открият собствени фирми, или за да напуснат правото окончателно.
Причината? Дейвид Фримън не искаше да има съдружници. Неслучайно беше нарекъл фирмата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. Това положение нямаше да се промени.
Не обичаше да поверява работата си на други. Филис знаеше, че не е само това – просто беше неспособен да го прави. Затова, според нея, ситуацията с Дизмъс Харди беше малко необикновена – Харди се бе заел с неща, които Фримън винаги бе вършил сам. Шефът й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно за него, че Филис се тревожеше. Чудеше се дали не е болен. Дали би й го казал, ако е.
Не че тя имаше нещо против Харди – беше симпатичен човек. Малко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може би избързваше с шегите, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.
Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.
Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й – за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ – беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво – Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.
Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид – тук нямаше никакво съмнение, – макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.
– Мина ми през ум – обясни Харди, – че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?
Филис се усмихна и намести очилата си.
– Не попита ли нея?
Той се облегна на бюрото й.
– Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.
– Не иска да ти каже, така ли?
– Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. – Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: – Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.
Оказа се, че я е изпратила някоя си Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“. Харди й се обади от кабинета си, два етажа над Филис.
Беше средата на седмицата, следобед и се свърза веднага. Представи се и моментално долови хладината в добре овладяния, гърлен глас.
– Може би не ви е станало ясно в началото, господин Харди, но нашата фирма не се занимава с криминални дела. Освен това лично аз не бих искала да имам нищо общо с госпожа Уит, така че не съм склонна да ви помогна. Съжалявам.
– Познавате ли я лично? – Трябваше да говори, защото иначе щеше да му затвори телефона. Искаше да научи нещо.
– Не я познавам и не искам да я познавам. Съжалявам, но трябва да ме извините…
– Моля ви… само един въпрос. Можете ли да ми кажете нещо за „Крейн и Крейн“? Някаква връзка с доктор Уит?
Тишина. Обмисляне на решение. Харди знаеше, че той и госпожа Белоуз не са противници в истинския смисъл на думата. Може би тя искаше да остане лоялна към клиента си Лари Уит, но добрите адвокати освен това се стремяха и да спазват професионалната етика помежду си. Разчиташе на това. Чу я да въздиша, да събира сили за неприятния разговор.
– Добре, господин Харди. Съжалявам. Лари Уит ми допадаше. Четох вестниците и съм убедена, че жена му го е убила. Него и сина си.
– Само заради прочетеното във вестниците?
– Да. И заради други неща.
– Какви други неща?
Още една пауза, преценка, отказ?
– Да се върнем на въпроса, съгласен ли сте?
Не биваше да настоява повече, ако искаше да научи за „Крейн и Крейн“. Целия предишен ден бе гонил химери в търсенето си на друг възможен убиец – родителите на Мелиса Роумън, първата жена на Уит, Моли, някой си доктор Хефлър, записан във формуляра на Лайтнър. Все още не беше разговарял с никого от тях. Сега на телефона беше Дона Белоуз и от нея трябваше да научи това, което тя бе готова да му съобщи.
– „Крейн и Крейн“. Някаква връзка с Лари?
– Името ми се струва познато. Чувала съм го някъде, това е всичко.
– Това е юридическа фирма от Лос Анджелес.
– Възможно. Казахте, че Лари и…?
– Не знам. Обаждал се е на тази фирма няколко дни преди да умре.
– Преди да го убият. Той не умря просто така… беше убит. – Чу дишането й. – Аз бях финансов съветник на Лари. Струва ми се, че спомена за Крейн по някакъв повод. Преди около шест месеца. Така или иначе, едва ли е нещо важно. Не си спомням, но мога да проверя.
– Нали нямате нищо против да го направите?
– Честно казано, имам, господин Харди. Не обичам клиентите ми да загиват от пистолетни изстрели. И не желая да помагам на убийците им да отърват кожата. Но ще проверя. Обещах и ще го направя.
Харди й благодари.
– Ще ви се обадя. – И затвори.
„Тяхната вечер“ беше свободно мероприятие. Традиционният и свещен ритуал в сряда ги бе отвеждал – преди да се родят децата – чак до Лос Анджелес, Рино и Санта Фе. Вечерите нерядко продължаваха по няколко дни – тогава Харди се обаждаше на Моузес да му намери заместник в бара, а в това време той и Франи играеха в някое казино, разхождаха се из художествените галерии или се качваха на ферибота за Санта Каталина – романтичния остров.
И тази вечер бяха на ферибота – пресичаха залива на път за Сосалито. Около Алкатрас се появиха вълни, духаше вятър, слънцето се загуби в облака мъгла, обвил моста „Голдън Гейт“. Беше хладно.
– Ах, лято, лято – въздъхна Франи и вдигна очи към Харди. Стояха край парапета на горната палуба. Обливаха ги ситни водни капчици. – Средата на юли е най-доброто време да се отървеш от зимната депресия. – Тя се улови с две ръце за парапета и се облегна. – Може би е точно това… зимна депресия. – Погледна мъжа си и направи опит да се усмихне, но безуспешно. Харди я прегърна, зави я със сакото си и тя се притисна към него.
– Добре ли си?
Франи се замисли дали трябва да му каже, колко трябва да му каже. Имаше чувството, че го лъже, че го мами. Сега обаче не й се говореше за това. Моментът не беше подходящ. Щеше да се превърне в тема на вечерта, в дискусия, а сега точно тя нямаше нужда от това. Нямаше нужда да обсъжда всичко с Дизмъс. Обичаше го, но имаше свой собствен живот, свои собствени чувства.
На Франи й се струваше, че срещите с Дженифър по някакъв начин изваждат много неща на повърхността и това не бе лошо. Ако човек разбере с какво си има работа, му е по-лесно да се справи. Анализирането на собствените й чувства не би могло да заплаши отношенията между нея и Дизмъс или децата. Обичаше ги – мъжа и децата си. Не беше това.
Безпокоеше я онова, което бе започнала да казва на Дженифър – бяха се случили толкова неща, без да ги забележи, без да ги осъзнае. Имаше чувството, че не знае коя е, че не е наясно в какво се е превърнала Франсин Роуз Макгайър Кокрън (понастоящем Харди), че няма представа как е станало това. Не беше наясно със самата себе си.
Дали не беше само някакъв придатък към мъжа, с когото живееше, бащата на децата й? Всъщност с Дизмъс не се чувстваше по този начин. Нито пък с Еди. С Еди беше приключение. Малко преди да умре, искаше да се запише да учи. Пестяха пари за всичко. Откриваха нови места, откриваха себе си.
После изведнъж, без никакво предупреждение, Еди си отиде. Появи се Дизмъс. Не зае опразненото място на Еди, но все пак беше близо. Сега, две години по-късно – или пет минути? – тя беше домакиня и майка, без финансови проблеми, Дизмъс вече бе открил най-добрите заведения, бе взел повечето решения.
Като това например, да живеят в неговата къща – макар че се бе съветвал с нея. Беше много по-разумно, разбира се. Тя я обичаше. Но не в това бе проблемът – макар и да бе променила всичко по свой вкус, къщата си оставаше негова къща, къща на Дизмъс, не тяхна къща.
Всичките им приятели също така, а и жените им, бяха приятели на Харди. Ейб, Фло, Пико. Анджела. Дори Моузес – собственият й брат, беше приятел на Харди дълго преди тя да се появи на хоризонта. Не че не й харесваха тези хора – харесваха й и ги обичаше, но в живота й бяха влезли благодарение на Дизмъс.
А нейните собствени приятели? Хората, които срещаха с Еди? Нима те нямаха значение? Защо вече не бяха част от живота й? Заради децата? Заради Дизмъс? Заради самата нея?
Знаеше, че мъжът й не би одобрил посещенията й при Дженифър. Идеята й първоначално беше само да види що за човек е тя, за да се успокои.
Сега на повърхността излизаше нещо друго и то бе важно, нещо, на което не беше обръщала внимание от доста време. Може би като разговаряше с Дженифър, Франи щеше да й помогне, щеше да намери начин да я накара да види как би могла да се спаси. Струваше си, дори и Дизмъс да не знаеше за намеренията й.
Беше сигурна, че и той има някои тайни от нея. Не е нужно да съобщаваш на партньора си всяка своя мисъл, дума или постъпка.
А срещите с Дженифър бяха полезни за нея. Тя се превръщаше в нещо като нейна доверена приятелка и не беше необходимо Дизмъс да знае. Франи имаше право на свои собствени приятели, имаше право сама да взема решенията в живота си. Щеше да му каже по-късно. Може би след като измъкнеха Дженифър от тази каша. След процеса.
Беше независимо човешко същество, но някак си бе допуснала ежедневието да я завладее, да вземе връх. Започваше дори да се пита дали Дизмъс ще продължи да я обича, дали изобщо я обича. И беше уверена, че заслужава да бъде обичана. Казваше си, ако не обичаш себе си, как би могла да обичаш някой друг? Как някой друг би могъл да обича теб?
Фериботът навлезе в пристанището на Сосалито. Тук нямаше вълни.
Дизмъс я прегърна.
– Хей? Къде си?
Всъщност всичко това нямаше нищо общо с любовта им. Тя го обичаше – лицето му, тялото му, начинът, по който вършеше всичко. Просто трябваше да отделя малко повече внимание на самата себе си.
– Тук съм. – Целуна го по бузата.
23
– Моли.
Петък сутринта, във всекидневната на Фримън. Харди седеше на едно от кожените кресла, а домакинът, по хавлия, отбелязваше нещо с молив в бележника си на масата.
– През декември Моли не е била там. Дори не е чула, че е умрял. Иначе трябва да е по-добра актриса и от клиентката ни.
– Как го прие?
– Мисля, че бих се почувствал потиснат, ако някой приеме така топло вестта за смъртта ми.
Фримън повдигна вежди въпросително.
Харди продължи:
– Мрази го и в червата, въпреки че е минало толкова много време. И тя е яла пердах от него.
– Но не е биел Дженифър.
Харди не се разсмя.
– Нали това е защитата ни? Не я е биел. Така твърди тя.
Харди най-накрая бе разговарял с първата съпруга на Лари Уит, Моли. Беше консултант по професионално ориентиране и живееше във Фарго, Северна Дакота. Не се бе омъжила повторно и не беше виждала Лари от пет години. Не знаеше и за смъртта му.
– Може би трябва да проверим дали е била там за коледните празници. Но се обзалагам, че е била – при тази реакция, когато й казах за убийството…
Фримън остави молива и се загледа през прозореца.
– Хайде да помислим малко, Диз. Що за птица е бил този тип?
Харди се облегна назад и кръстоса крака. Не бързаше.
– По всичко личи, че е бил образцов гражданин, съвършен професионалист, грижовен баща и съпруг. По една случайност е биел жените си.
– Вярваш ли, че го е правил?
– Ти не вярваш ли?
– Не мога да разбера защо Дженифър се опъва и не го признае. Макар и да не е изрично посочено в закона, така би имала сериозен шанс съдебните заседатели да я оправдаят и никакъв шанс да получи смъртно наказание. Пауъл не би си и помислил да го иска.
Фримън имаше предвид факта, че законодателният орган на Калифорния, Калифорнийското събрание, наскоро бе отхвърлило законопроект, според който малтретирането на съпругата официално трябваше да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство при убийство. Така или иначе, съдилищата негласно се съобразяваха с подобни факти и вече имаше установени прецеденти.
– Просто не мога да разбера защо упорства.
Харди би могъл да изложи всички разсъждения на доктор Кен Лайтнър, но в края на краищата всичко опираше до факта, че да признае за побоищата беше равносилно да признае, че е виновна, а Дженифър отричаше да е извършила убийствата.
– Но така има голяма вероятност да я оправдаят, по дяволите! – Фримън стана, протегна се и пак седна. – Сигурен ли си, че я е биел?
– Да. Напълно. Бил е тиранична натура. Биел я е и за най-малкото неподчинение.
– А тя не е била в състояние да си отиде? Трябвало е да стои при него и да търпи?
– Така е, Дейвид. Тъжно, но е факт. Опитвала е. Той я намира, взима детето. Заплашва, че ще я убие, ако опита пак.
– И тя го убива, за да го изпревари. С първия съпруг не е имала проблеми, би трябвало да няма и с този.
Харди въздъхна.
– Тя отрича.
– Да… – Моливът забарабани по масата. – Трябва да кажа, че през цялата си практика не съм имал по-ясно дело. Бих искал да видя как играе покер… дали блъфира?
– Може би е вулкан?
– Какво искаш да кажеш?
Харди се изненада. Нима Дейвид Фримън не беше гледал Стар Трек? Не знаеше, че вулканите никога не блъфират. Огледа се и си даде сметка, че вероятно е така. Нямаше телевизор.
– Все едно, Дейвид, това е дълга история. Искаш ли да продължаваме?
Барабаненето спря.
– Естествено.
*
След като излезе от жилището на Фримън, Харди тръгна пеша по улицата и влезе в някакъв ресторант да обядва. Искаше да е сам, за да има време да помисли.
В полицията не беше подавано оплакване за колата на доктор Лари Уит и това не бе изненадало Ейб Глицки ни най-малко – според него, населението започвало да разбира, че в Сан Франциско вече няма престъпления, които не са свързани с насилие. Случвали се лоши неща, несъмнено – като това с колата на доктор Уит, – но ако нямало физически пострадали хора, полицията не се занимавала. Да се наруши порядъка, за да се разследва някой, отмъкнал радиокасетофон за петстотин долара от някоя кола, било все едно да се разследва паднала шишарка, която ти е счупила предното стъкло. Нямали достатъчно хора за такива неща и те не били работа на полицията.
Поръча си сьомга и чаша бяло вино.
Безпокоеше се за Франи.
Напоследък с нея ставаше нещо, но тя не искаше да му каже. Може би заради Дженифър. Не би трябвало да очаква, че тревогите й ще се разсеят само от онази среща в затвора. А изглеждаше, че тя я е потиснала още повече.
Не обичаше да я вижда нещастна. Може би отделяше прекалено много време на работата си. Изглежда го обземаше цинизмът на Дейвид, който сякаш въобще не се интересуваше от това, дали Дженифър е виновна или не – целта му беше единствено да я отърве. Казваше, че така си вадел хляба. Наистина ли беше толкова студен човек? Зад така наречения професионализъм не се криеше нещо по-дълбоко? Харди не бе в състояние да отговори на този въпрос, не познаваше Дейвид толкова добре. Може би така искаше самият той. В този случай нищо не беше само черно или само бяло – нито Дженифър, нито Дейвид. Това го изтощаваше.
Нима си губеше времето, като търсеше други възможни извършители, докато в действителност Фримън не вярваше, че има такива? Защо тогава беше необходимо да измъчва Франи така? От друга страна…
Дойде келнерът и го попита дали храната му харесва. Не беше я докоснал. Предложи му да поръча нещо друго, ако желае…
Реши поне за днес да не търси „други извършители“. Най-важното за съда беше да се докаже, че Дженифър наистина е била малтретирана. След това можеше да се спори върху степента на вината й. Ако самата тя се съгласи, разбира се.
Все едно, с поведението си Фримън не би могъл да разклати вярата му в обективната истина, във фактите. Нещо се беше случило в определено време и по определен начин и ако държеше на правосъдието, трябваше да установи именно това.
Разполагаше с уверенията на Кен Лайтнър. Беше видял синините по тялото на госпожа Дистефано. Първата съпруга на Лари Уит, Моли, бе казала, че я е малтретирал. Дори и самата Дженифър бе заявила, че понякога „са се карали“.
Това бяха амуниции, но не и заредено оръжие.
Доктор Сол Хефлър фигурираше във формуляра, който Лайтнър „случайно“ бе забравил на пейката в съда. Докторът държеше частен кабинет в едноетажна постройка на половината път между къщата на Харди и центъра. След цяла седмица игра на криеница, адвокатът най-накрая реши, че е време да сложи край на това, дори и да се наложи да поседи известно време в чакалнята.
Боговете му се усмихнаха и намери място за паркиране непосредствено пред входа. Харди го прие като добро предзнаменование.
Сестрата вътре – блажено свободна от бюрократични занимания – го уведоми, че докторът ще може да му отдели известно време след около час.
Харди отиде до съседната пряка и изпи чаша еспресо с лед, за да се отърси от налегналата го след виното дрямка. След това купи на Франи обеци от някакъв уличен търговец.
Обичаше този квартал, въпреки всичките му превъплъщения – най-напред руска колония с пирожки и антикварни магазини, после свърталище на хипита с дъх на тамян и кафе, а сега – ориенталски базар с окачени по витрините пушени патици и миризма на готвено месо, сурова риба и боклук. Тръгна да се разхожда на яркото слънце и да разглежда магазините. В една витрина видя яркозелено детско кимоно. Купи го за Ребека. За Винсънт избра малка копринена ризка.
Трябваше да оправи нещата с Франи. Да промени положението. Не знаеше как точно, но нямаше никакво намерение да допусне нищо – нито Дейвид, нито Дженифър със страховете и проблемите й – да се вмъкне помежду им и да ги раздели.
Три минути след като отново влезе в чакалнята, сестрата му каза, че докторът го очаква.
В малкия, но добре осветен кабинет на доктор Хефлър, висяха три дипломи и около шестстотин мухи за риболов. Беше прехвърлил петдесетте, с посивяла коса и гладко лице (индианец?), с жилаво слабо тяло. Усмихваше се непринудено.
Харди обясни за какво е дошъл. Каза, че работата му е да осигури защитата на Дженифър и че всякаква информация от миналото й би могла да се окаже от полза. Показа му подписана от нея декларация, че е съгласна да се разгласяват данни от медицинските й документи. Харди я бе уверил, че това му е необходимо във връзка с премеждията й в Коста Рика. Доктор Хефлър отвърна, че ще му помогне с радост. Какво точно искал да научи? Харди му каза.
– Преди четири години? Или пет? Не я помня много добре. Ще помоля Джоуни да вземе папката. Имаме добър архив. Ще отнеме само две минутки.
Докато чакаха, заговориха за риболов. Оказа се, че на следващия ден докторът заминавал за Аляска, за да налови малко от едрата тамошна сьомга. Харди се улови за стомаха.
– Докторе, не споменавайте за сьомга пред мен. Мисля, че наистина прекалявам с нея.
Сестрата влезе, остави папката и излезе. Хефлър я отвори, прелисти няколко страници и лицето му помръкна.
– Ще ми се да вярвам на хората. Питам се, наистина ли ги познавам?
– Има ли нещо?
– Не знам какво разбирате под „нещо“. Може би е трябвало да забележа. Да се усъмня. Не знам.
Харди чакаше. Хефлър продължи да чете известно време, после затвори папката.
– Била е моя пациентка седем месеца. Никой не я е изпратил при мен. Заявила е, че току-що се е преместила тук от Флорида. Първия път беше паднала по стълбата на новата си къща.
– Първия път?
Докторът кимна и пак отвори папката.
– Три месеца след това си чупи ръката, докато кара ски. Мислела, че е само навехната, иначе щяла да отиде да я гипсират веднага, а не като се прибере у дома. – Хефлър прелисти още една страница и пак зачете. – Това… трябвало е да обърна по-сериозно внимание.
– Какво е то?
– Три месеца след ръката… доста регулярно, нали?… Три месеца след ръката идва след домакинска злополука… Чистела някакъв шкаф, един от рафтовете се откъртил и паднал върху гърба й заедно с всичко върху него. В урината има кръв. Отоци и наранявания по целия гръб, в областта на бъбреците. – Докторът затвори папката отново и вдигна поглед. – Не е възможно да не съм я разпитал. Просто няма как.
– И тя, естествено, не е признала.
– Намери друг лекар. – Пое дълбоко дъх, въздъхна. – Готов съм за отпуската си.
– Често ли се сблъсквате с такива неща?
– Често? Случва се. Идват хора с наранявания. Няма как да ходя в полицията всеки път, когато дойде човек със счупена ръка или насинено око. Няма да ми остане време за работа. – Пак взе папката, разлисти я нетърпеливо. – Ето още нещо… – Най-отзад имаше жълто листче от бележник с име и адрес. – Не знам защо това е тук.
Позвъни на сестрата и тя дойде.
– А, това ли? Такива бележки оставям, когато ми поискат данни от здравните картони.
Хефлър се наклони напред, намръщен.
– Може би това е следващият лекар, при когото е отишла.
Джоуни беше също толкова весела и оживена, колкото и доктор Хефлър в началото.
– Може би. Предполагам, че е така.
– Заявих, че няма да я лекувам, ако не позволи да уведомя полицията. Имаше нужда от помощ. Разбрах го още като я видях.
Намираше се в кабинета на доктор Хелена Замора. Краят на работното време наближаваше. Енергичната лекарка го покани любезно, но го уведоми, че след четирийсет и пет минути има среща, така че не може да му отдели повече от десет. Разказа й набързо какво беше научил от доктор Хефлър и какво се опитва да разбере.
– Дойде при мен с голяма синина под едната гърда и ми пробута някаква небивалица… че се спънала и се ударила в топката на парапета или нещо подобно. Усъмних се, поисках предишния й здравен картон, после й се обадих и повече не я видях.
Тя вдигна очилата над челото си.
– Обикновена, често срещана история. Твърде често срещана. Това ще ви свърши ли работа?
Харди кимна утвърдително и й благодари.
Доктор Замора свали очилата си.
– Най-накрая е убила животното, което се е държало така с нея, нали?
– Такива са обвиненията.
– Браво на нея.
Обади се на Дженифър в затвора от една телефонна кабина. Легенда е, че арестантите имат право само на един телефонен разговор. Поне в Сан Франциско по стените са монтирани монетни автомати и всеки може да ги използва. Преди време дори бяха разкрили мащабна мошеническа акция, чиито следи водеха към телефонните апарати на двата етажа на затвора.
– Дженифър? Обажда се Харди. Някога живяла ли си във Флорида? – Въздълга пауза. – Отговори ми. Искам да знам дали си живяла във Флорида, това е всичко.
– Не съм, защо?
– Нищо специално. Просто проверявам нещо. Ще поговорим по-късно.
Този петък бе хванал Дженифър в пет лъжи – падането по стълбите, счупената ръка, докато карала ски, падането на рафта, спъването край парапета, Флорида… Поне четири от тях бе изрекла, за да прикрие съпруга си. Нездраво желание, да, но пък съдебните заседатели…
*
Франи беше върху него и се поклащаше като спокоен океан. Беше я прегърнал. Завивките се търкаляха на пода. Беше си сложила новите обеци и той захапа едната.
– Внимавай.
– Ти внимавай.
– Аз внимавам.
– Не толкова бързо. Така ще забавиш темпото.
Тя впи зъби в рамото му.
– Ще забързам още повече, преди да свърша.
– Обещания, обещания.
– Тогава ме пусни и ще видиш.
24
– Познавах това момиче в училище – каза Моузес. – Рейчъл Манинг. Заедно учехме математика и реших, че няма да е зле да излезем някой път на танци или нещо такова. Съгласи се.
Висяха на дългата опашка за бира на стадиона за бейзбол и вече бяха пропуснали половината игра в очакване да си купят поредните бири за някакви си смешни четири долара, преди да затворят. На някой бейзболен шеф му беше хрумнало, че трябва да прекратяват продажбата на бира доста преди края на срещите, за да няма пияни шофьори след това.
Франи се бе съгласила да кара, а Моузес вече бе изпил седем и му личеше.
– Та, слушай! – продължи той гласовито. – Разчу се и типовете ме наобиколиха. Взеха да пъхат презервативи в джобовете ми, да ме тупат по гърба… взеха да разправят, че са чукали Рейчъл в колата си, в леглото на родителите й, зад ученическия клуб, под проклетото бюро на директора в неделя и къде ли не.
Мъжът зад тях потупа Моузес по гърба.
– Аз съм го правил под сергиите на стадиона тук, по време на бейзболен мач. Най-добрият секс в живота ми.
Харди и Моузес се съгласиха, че трябва да е било страхотно и се преместиха крачка напред. Харди му направи знак да говори по-тихо.
– Както и да е, реших, че се майтапят, защото Рейчъл Манинг не беше пачавра. Не се чукаше с футболния отбор. Беше готина – готини дрехи, готино семейство, чиста коса.
– Косата е важно нещо. – Харди се приближи до гишето. Трибуните изведнъж заехтяха от викове. Поредният интересен момент, който пропускаха. – И аз си падам по хубавите коси.
– Както и да е. Излязохме, а аз бях леко нервен, защото мислех… знаеш какво… Та още не съм изкарал колата на улицата и тя ми слага ръка, Бог ми е свидетел.
– Хубаво беше в училище. Мога да го изкарам още веднъж.
– Оказа се страхотна вечер. Май не се стигна до танци. Ако се е стигнало, не помня.
Взеха бирите си и тръгнаха назад към трибуната.
