Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 29 страниц)
– Франи, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било. Тя има тежък характер. Отблъсква хората от себе си.
Франи прехапа устни, стисна ръката му.
– Какво ще стане… ако загубиш делото?
– Ако изберат Пауъл и той остане прокурор до края, шансовете й при обжалването ще намалеят значително. Той ще е главен прокурор, а присъдата й ще е негова рожба. Дори и да иска да й помогне, а той не иска, няма да е възможно да го направи поради поста, който заема.
– Това е ужасно порочно – въздъхна Франи.
Той я потупа по ръката.
– Все още има време.
Смяташе да призове най-напред Нанси, после и Дженифър.
От кабинета си Харди се обади в редакцията на лосанджелиския „Таймс“ и попадна на светската хроникьорка Люси Прат. Толкова рано сутринта там нямаше много хора и тя с радост се съгласи да разговаря за своята работа. Мнозина от колегите й искали да се занимават с новини, но тя обичала хората и била доволна от това, което върши. Не обичала насилието, световните проблеми и така нататък. Потвърди, че знае коя е Маргарет Морънси. Миналата седмица дори публикували снимката й. С годеника си организирала благотворителен търг, за да подкрепят библиотеката в Сан Марино.
– Бях останал с впечатлението, че е възрастна – отбеляза Харди. – Стара фамилия, старо богатство… това ми казаха за нея.
Госпожа Прат се засмя.
– Старото богатство не означава стар човек. Поне в случая е така. Не е навършила и трийсет. Мога да ви изпратя снимка по факса.
Харди не мислеше, че ще му е необходима.
– Сватбата ще е през декември – обясни Люси. – Целият град говори за това.
Харди не мислеше, че чак целият град се е развълнувал заради предстоящата сватба на Маргарет, но продължи да слуша. Реши, че преди да затвори ще е учтиво да прояви интерес и попита:
– А кой е годеникът?
– О, историята прилича на „Пепеляшка“ – възкликна Люси Прат. – Джоди е от бедняшки квартал, но сега…
– Джоди Бакмън, адвокатът?
– Да, той е щастливецът. Познавате ли го?
– Да. Всички адвокати се познават помежду си. Ние сме нещо като голямо братство.
Люси пак се засмя. Несъмнено беше любезна, но Харди остана с впечатлението, че не е разбрала шегата му.
*
Обади се на Рестофър и му остави съобщение на телефонния секретар, после тръгна пеша, въпреки студа, защото имаше нужда от време, за да мисли. Мина по най-дългия път и когато стигна до съдебната палата, взе Пауъл и веднага отидоха при Вилърс. За щастие я завариха сама в кабинета й, макар и да не беше във възторг, че ги вижда.
– Надявам се, че днес сте приготвили нещо, господин Харди – каза тя. – Няма да позволя никакво отсрочване. Все още ли искате да разговаряме?
Харди кимна, а Вилърс се върна зад бюрото, където пиеше сутрешното си кафе и преглеждаше вестника. Седна на стола и вдигна предупредително пръст.
– Времето за лично обжалване е след решението на съдебните заседатели.
Вилърс имаше предвид балетът, който понякога се разиграваше след произнасянето на смъртна присъда в щата Калифорния. След като съдебните заседатели гласуват най-тежкото наказание, защитата имаше право да поиска отлагане на изпълнението, като в същото време заведе ново дело на всякакво основание, без старото формално да се смята за провалено. В юридическите среди казваха, че съдията, в чиито ръце се оказваше окончателното решение, на практика се превръща в тринайсети съдебен заседател.
На практика обаче подобни опити рядко се оказваха успешни, тъй като съдия, който си позволеше да отхвърли веднъж гласувана присъда, рискуваше да остане без работа, защото прокуратурата имаше право да го отстрани. Все пак Вилърс имаше солиден авторитет и беше силна фигура във Върховния съд на щата.
Пауъл седна мълчаливо, готов да слуша, а Харди остана прав.
– Искам да чуя мнението ви по един въпрос – започна той и й разказа за годежа между Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Вилърс не го прекъсна. – И така, ваша светлост, Маргарет Морънси, член на борда на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ е отстранила инспектор Рестофър от случая. Освен това е сгодена за адвокатът на центъра Джоди Бакмън. Струва ми се, че съдебните заседатели трябва да чуят тези факти.
Вилърс се облегна.
– По какъв начин тази жена е отстранила инспектора от случая?
– Обадила се е на някой си Келсо, който е влиятелен човек и той е говорил с шефа на полицията.
– Имате ли доказателства?
Харди знаеше, че няма да мине лесно.
– Маргарет Морънси е помагала на Келсо в последната изборна кампания. Знам със сигурност, че той се е обадил на шефа на полицията.
– Това не е доказателство – отбеляза Вилърс бавно.
– Целта ми е да предизвикам съмнение, ваша светлост. Във втората фаза изискванията не са така високи.
Вилърс чакаше още.
Харди продължи:
– Ваша светлост, това поне са факти, а не предположения. Симпсън Крейн е убит със собственото му оръжие. Лари Уит също. Между двамата съществува връзка – медицинския център, независимо, че е трудно да се установи с точност за какво става дума. Помежду им са Джоди Бакмън и огромна сума долари. Разследването по случая Крейн е прекратено. Годеницата на адвоката на медицинския център „Йерба Буена“ упражнява известен контрол над Келсо. Искам съдебните заседатели да чуят всичко това. Може би ще започнат да си задават въпроси. Не е само теория. Фактите са налице.
Вилърс остана замислена.
– Но това е конструкция от карти – отбеляза тя накрая.
– Ваша светлост… – започна Харди, но не успя да продължи.
– Позволете на мен, ваша светлост. – Вилърс кимна и Пауъл се изправи. – Вчера проявих твърдост към вас, господин Харди, но каквото и да си мислите, аз не съм кръвожаден звяр, който на всяка цена иска да постигне смъртно наказание. След като излязохме от залата вчера, аз си направих труда да се обадя в Лос Анджелес и да поговоря с шефа на отдел „Убийства“ и шефа на полицията. В отдела, цитирам, са твърдо убедени, че Симпсън Крейн е ликвидиран от човек, нает от профсъюзите, край на цитата. Случаят не е приключен, макар че въпросният Рестофър наистина е отстранен. С разследването са се заели хора от ФБР. Няма никакви подозрения, пак цитирам, че убиецът е свързан с медицинския център „Йерба Буена“, край на цитата.
– Но Рестофър е отстранен, така или иначе.
Вилърс слушаше внимателно, дори си записа нещо.
Пауъл въздъхна.
– Очевидно инспекторът се е подразнил заради намесата на федералните агенти. Когато е решил да рови отново, най-грубо е започнал да си пъха носа в неща, които не го касаят… Да не забравяме, че става дума за влиятелни хора. Махнат е, защото е досаждал и защото се е показал като лош полицай.
Вилърс се изправи. Без съдийската тога би могла да мине за нечия мила баба. И в гласа й нямаше раздразнение.
– Господин Харди, изслушах ви и този път. Сега аз искам да ви кажа нещо и се надявам вие да ме изслушате. Това, което казахте, може и да е истина. В Лос Анджелес може да се вихрят какви ли не финансови игри, но те нямат нищо общо с нашето дело. Това, което според вас е връзка, спокойно може да е и съвпадение. Лари Уит просто не е бил замесен във всичко това или ако е бил, нямаме доказателства.
– Обадил се е на „Крейн и Крейн“.
– За какво? Лично с Крейн ли е разговарял? Или с Бакмън? За какво? Можем ли да установим? – Тя поклати глава. – Съжалявам, господин Харди. Искрено съжалявам. Виждам, че полагате всички възможни усилия, за да смекчите присъдата, така и трябва, но няма да допусна в залата да се излагат с нищо неподкрепени хипотези. Това е положението.
Тя отиде до вратата, отвори я и зачака.
– А сега, моля да ме извините. За четирийсет и пет минути трябва да прегледам документи, за които са нужни два часа.
48
Явно мнозина в съдебната зала бяха чели сутрешните вестници или бяха гледали новините по телевизията. Когато Харди призова Нанси Дистефано, реакцията бе осезаема.
Седеше на първия ред, до доктор Лайтнър, точно зад Харди и Дженифър. Изправи се с усилие – очевидно изпитваше силна болка. Носът й все още беше с превръзката, синините се виждаха отдалеч.
Докато се придвижваше към свидетелската банка, проблеснаха няколко фотосветкавици. Вилърс нямаше намерение да го допусне – досега не беше забранила да се снима в залата, но при условие, че няма да се вижда. Търпението й се изчерпи и тя удари с чукчето.
– Достатъчно. Всички да седнат. От този момент нататък забранявам в залата да се внасят фотоапарати. Който има такъв, да напусне. Пристав, погрижете се за това.
В последвалата суматоха, докато фоторепортерите излизаха или предаваха апаратите си на своите сътрудници, за да ги изнесат, Нанси Дистефано застана за миг пред масата на защитата и стисна ръцете на Дженифър, без да каже дума. После зае свидетелската банка и положи клетва.
Харди застана на около пет метра от нея и започна:
– Госпожа Дистефано, каква е връзката ви с обвиняемата?
– Аз съм нейна майка.
Явно в залата имаше и хора, които не бяха чели пресата, защото се разнесе приглушен шепот. Вилърс не реагира, така че се наложи Харди да изчака, докато всичко утихне.
– Госпожа Дистефано, имате ли нещо против да ви наричам Нанси?
– Не.
Харди смяташе, че е най-добре да говори направо.
– Нанси, ще разкажете ли на съдебните заседатели за нараняванията си?
Пауъл скочи.
– Възразявам, ваша светлост. Не е по същество.
За всеобща изненада, преди да вземе решение, този път Вилърс поиска контрааргумент.
– Господин Харди?
– Ваша светлост, Дженифър Уит е израсла в дома на майка си. Характерът й се е оформил там. Съдебните заседатели би трябвало да добият представа за условията, при които това е станало.
Вилърс му позволи да продължи. Харди й благодари. Струваше му се, че между него и съдията се е установило някакво съгласие. Може би се дължеше на по-леките критерии в тази фаза на делото, но нещо се бе променило.
Приближи се до Нанси и продължи:
– Наскоро бяхте в болница, нали?
– Да.
– Ще ни кажете ли защо?
Нанси изреди счупените ребра, счупения нос, увредените бъбреци, синините по гръдния кош, бедрата.
– Как получихте тези наранявания?
– Съпругът ми ми нанесе побой.
Залата слушаше мълчаливо.
– Съпругът ви, Фил Дистефано, бащата на обвиняемата, нали?
– Да.
– За първи път ли ви нанася побой?
Когато чу това, Нанси сякаш се отдръпна – както правеше Дженифър. Или може би Дженифър правеше като нея? Тя поклати глава и се наложи Вилърс да й напомни, че трябва да отговаря с думи.
– Не – каза Нанси. – Не беше за първи път.
За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.
– Често ли ви биеше съпругът ви?
Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:
– Да.
– Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?
– Около десет.
– Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?
– Да, непрекъснато. Фил се напиваше, ядосваше се за нещо и се нахвърляше върху мен.
– Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?
– Да.
– Някога удрял ли е нея?
Нанси поклати глава.
– Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. – На очите й се появиха сълзи. – Просто излизаше от кожата си.
– Излизаше от кожата си – повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: – Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?
Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.
– Не сме разговаряли.
Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.
– За какво не сте разговаряли, Нанси?
– Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.
– Криехте ли, че са се случвали?
– Да, преструвахме се, че всичко е наред.
– А Дженифър?
– Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.
– Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?
Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.
– Да. – Нанси погледна дъщеря си. – Беше мило малко момиченце. Детето ми…
Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.
– Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?
*
Продължиха.
– Нанси, дъщеря ви разказвала ли ви е някога за чувствата си към Мат?
– Мат беше всичко за нея.
– Мат беше всичко за нея. – Харди обгърна с поглед съдебните заседатели и пак се обърна към свидетелката.
– Тя обичаше ли сина си?
– Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.
– Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?
– Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкото би трябвало, но аз разбирах каква е причината за това.
– И каква беше тя?
– Ами… нещата, които беше виждала. Между мен и баща й. Лари беше същият… и той не можеше да допусне на Мат да се случи нищо лошо.
Прозвуча добре. Лари и Дженифър от една и съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.
– Нанси – попита изведнъж Харди, – възможно ли е Дженифър да е убила Мат, своя син, дори и вследствие на трагична грешка?
Тя поклати глава.
– Не. Дори да го е направила без да иска, както казвате, след това би се самоубила.
Пауъл се изправи бавно. Даваше си сметка за емоционалното състояние на свидетелката и не искаше да изглежда безсърдечен, но все пак реши да възрази срещу подобна догадка. Вилърс прие възражението.
Но Харди бе постигнал целта си. Зададе последния си предварително подготвен въпрос, за да получи очаквания отговор, напълно искрен, според него:
– Какви чувства изпитвате към дъщеря си сега, Нанси?
– Обичам я. Тя е единственото, което ми остана.
Пауъл знаеше, че работата му е наполовина свършена, особено след като Вилърс отказа да даде почивка преди кръстосания разпит. Свидетелката беше емоционално и физически измъчена жена, а неговата задача беше да я дискредитира, да обори показанията й. За да го направи ефективно, трябваше да пипа бавно и внимателно.
Усмихна се, за да я предразположи. Не се съмняваше, че го помни от предишната вечер, но нямаше избор – не би могъл да я атакува фронтално. Трябваше да бъде неин приятел, който се стреми да уточни някои дребни подробности. Раменете й бяха отпуснати, изглеждаше уморена, но все пак му се усмихна в отговор. Добро начало.
– Госпожо Дистефано, с покойния ви съпруг имате и син, нали?
Въпросът като че ли я извади от равновесие.
– Да. Том.
– Том ставал ли е жертва на бруталността на съпруга ви?
– Фил го е удрял няколко пъти, когато беше малък, но това си беше по-скоро пердах. Никога не го е наранявал.
– А какви са отношенията между двамата мъже сега? Близки ли са помежду си?
Харди стана.
– Ваша светлост, господин Пауъл знае много добре, че господин Дистефано е покойник.
Каза го спокойно. Не спомена каква е причината да е покойник. Пауъл се извини.
– Случвало ли се е Том да присъства на побоищата, които ви е нанасял съпругът ви?
– Да.
– Както и Дженифър, нали?
– Да. До известно време.
– Какво стана след това?
– Когато Том порасна, се опитваше да ме защити и Фил гледаше да го няма наоколо, преди да започне.
– Но с Дженифър нещата не стояха по този начин, нали?
– Извинете ме, какви неща?
– Покойният ви съпруг ви биеше в нейно присъствие, нали?
– Понякога.
– И тя не се е опитвала да го спре?
– Не би могла да го спре. Фил беше много силен. Дженифър се криеше, струва ми се.
– Значи Дженифър се е криела и е гледала как баща й ви бие, без да се опита да му попречи по някакъв начин. Синът ви Том се е опитвал да го спре. Какви са отношенията ви с Том сега?
– Том е добро момче.
– Обичате ли го?
– Разбира се. Той е мой син.
– Майките обичат синовете си, нали?
– Да.
Пауъл направи пауза.
– Но вие казахте, че Дженифър е единственото, което ви е останало.
Нанси се огледа безпомощно, спря очи на Харди. Той кимна. Всичко беше наред.
– Така му е думата. Тя е единствената ми дъщеря.
– Близки ли сте с нея?
– Да. Много.
– Много близки. Разбирам. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко пъти сте посетили дъщеря си у дома й през годината преди да бъде арестувана?
Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.
– Госпожо Дистефано – подкани я Вилърс, – моля отговорете на въпроса.
Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.
– Миналата година не съм – отговори тя накрая.
– Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.
– Не съм.
– А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?
– Не.
– Нито веднъж?
– Нито веднъж.
Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше дълбока изненада.
– Ами какво ще кажете за по-миналата година?
– Не, не се виждахме често. – Каза го троснато. – Лари беше… не ни позволяваше.
– Лари не ви е позволявал – повтори Пауъл. Добър човек, изпълнен със съчувствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. – В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?
Нанси сведе очи.
– Тя беше много заета.
– Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?
– Аз работех. И сега работя.
– Освен през почивните дни, нали?
Харди стана.
– Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.
– Не е.
– Госпожо Дистефано – попита Пауъл отново, – кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?
Нанси продължаваше да гледа надолу.
– Всяка седмица? Веднъж месечно?
– Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.
Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отиде до масата на обвинението.
– Бих искал да изясня още нещо… казахте ни, че Мат е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих искал да бъдете малко по-конкретна.
Нанси погледна умолително Харди.
– Какво искате да кажете?
– Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.
– Когато беше малък, бебе…
– Тогава ли беше всичко за Дженифър?
– Да.
– А сега?
– Да.
Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:
– Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.
Нанси остана мълчалива в продължение на петнайсет секунди, които й се сториха като час. Най-накрая Харди стана и попита дали е бил зададен въпрос. Пауъл изчака още малко, отбеляза, че май не е и освободи свидетелката.
49
Обвиняемата зае свидетелската банка след обедната почивка. Беше с тъмен костюм и пъстър шал. Харди не беше сигурен дали това е най-подходящото облекло. От една страна то още повече отделяше Дженифър от обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна – статистиката също го потвърждаваше – при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.
Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния й вид. И много добре си даваше сметка, че отвътре може да изригне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.
Предварително я бе инструктирал да говори спокойно, с най-мелодичния си глас. Да покаже най-доброто от себе си. Опасността щеше да дойде при кръстосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.
– Дженифър, днес ти заемаш това място, за да се бориш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узнаят съдията и съдебните заседатели?
Тя се обърна към тях.
– Преценихте, че представените факти са достатъчни, за да ме признаете за виновна. – Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. – Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. – Преглътна отново и продължи: – Признавам, че може и да не съм била най-добрата майка на света, но обичах Мат… – Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. – Това е всичко.
Пауъл трескаво записваше нещо. Какво?
Харди възнамеряваше да й зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но думите й бяха толкова красноречиви, че се изкушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я чу да отрича вината със собствения си глас – може би тъкмо от това имаше нужда или най-малкото, едва ли щеше да постигне нещо по-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко – независимо от риска.
– Ще ни разкажеш ли какво стана сутринта на двайсет и осми декември?
Пауъл стана.
– Ваша светлост, мястото на този въпрос беше в първата фаза на процеса.
Харди отговори веднага, за да изпревари решението на Вилърс:
– Това е разказът на Дженифър Уит и мисля, че съдебните заседатели трябва да го чуят, ваша светлост.
Вилърс се намръщи, както винаги, когато страните влизаха в спорове помежду си, но в края на краищата се съгласи с Харди.
– Разкажете ни за онази сутрин, госпожо Уит – обърна се тя към Дженифър.
Дженифър кимна.
– Станах рано, защото бяхме вечеряли късно и не бях измила чиниите. Лари щеше да си е у дома целия ден, всъщност цялата седмица, така че исках всичко вкъщи да е както трябва. След това смятах да изляза да потичам както обикновено, така че облякох екипа си и слязох долу. Беше доста късно, към осем и половина, но реших че след като няма да ходи на работа, Лари може да поспи. Мат също обичаше да спи до късно.
Хубав детайл, помисли си Харди безскрупулно.
– Както и да е. Лари четеше вестника си сутрин на закуска. Винаги го прави… правеше… Но онази сутрин слезе ядосан.
– Защо беше ядосан? – попита Харди.
Дженифър преглътна с усилие.
– Не бях облечена както трябва.
– Нали каза, че си била по спортен екип?
Кимна.
– Да, но трябваше да изляза след около час, разбирате ли? Предполагам, че съм изглеждала зле, като току-що станала от леглото… без грим, с неоправена коса…
– Но нали преди това си се занимавала с домакинска работа? Мила си чинии и така нататък.
Дженифър не желаеше да говори за побоищата на Лари, но нямаше нищо против да сподели другото. Светецът Лари трябваше да получи няколко солидни удара и Харди трябваше да накара Дженифър да ги нанесе.
– Да… така е… но не му харесваше.
– Разкрещя ли ти се?
– Не. Личеше си, че е ядосан. Познавах го.
– Добре, Дженифър – Харди хвърли поглед към съдебните заседатели, – какво стана после?
– Направих му кафе и се опитах да разтрия раменете му. Обичаше да го правя, когато се чувстваше напрегнат, но тогава той ме спря.
– Казваш, че те спря. Как те спря? Изблъска ли те? Приложи ли физическа сила?
Пауъл изглежда нямаше нищо против, че подсказва отговорите на свидетеля, но Дженифър отказа да върви нататък.
– Не. Просто ми каза да престана. Виждате ли, не му харесваше, че изглеждах така. Казах му, че ако иска, ще се кача горе и ще се преоблека.
– Въпреки че след час щеше да излезеш да бягаш?
Дженифър кимна.
– Ако беше поискал, щях да го направя. Нищо не ми коства. Само че той ми каза да не ходя. После ми каза, че бил буден от близо час и преглеждал сметките. Безпокоял се за парите. Около Коледа… знаете как е.
– И какво стана после?
– После заспорихме за семейния бюджет. – Тя погледна съдебните заседатели. – Всички от време на време се карат за такива неща.
– Добре, какво стана след това?
– Слезе Мат. Триеше очите си, както винаги, след като се събуди. Не исках да ни слуша, докато се караме, така че престанах и се заех да му направя препечени филийки. Много ги обичаше. После се качих да оправя леглата. Мислех си, че ще се размине.
– Е, размина ли се?
– Не… Когато слязох пак, Лари отново ме подхвана, задето изглеждам зле. Мислел, че съм се качила, за да се преоблека с нещо прилично. Казах му, че вече ще изляза да потичам, но той беше ядосан заради другото… за всичко. Пак се скарахме и Мат се разплака. Реших, че ако изляза, това ще престане и излязох.
– Отидохте да бягате?
– Да.
– В колко часа излязохте от къщата?
– Не знам. Първите две пресечки минах ходом, за да загрея… винаги правех така. После започнах да тичам.
Разказа го добре – отиването до банката, връщането, списъкът, в който не бе отбелязала, че пистолетът липсва, защото не се бе качвала в спалнята. Харди стигна до извода, че Фримън бе допуснал сериозна грешка, като не разпита Дженифър. Разказът й беше логичен, гласът й звучеше уверено, тонът й бе откровен. И така до самия край.
Въпросът беше дали ще се справи толкова добре и при кръстосания разпит след обедната почивка?
– Бих искал да започнем с едно разяснение, имате ли нещо против?
По време на обедната почивка Харди й бе дал възможност да вкуси насладата от частичната победа и след това се бе опитал да я подготви за атаката на Пауъл. Може би беше успял? Тя гледаше прокурора спокойно и открито. Кимна.
– Казахте, ще цитирам точно: „Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син“. Смятате ли, че не е чак толкова абсурдно да се твърди, че сте убили Лари?
Въпросът трябваше да я извади от равновесие и беше добър за целта, но Харди нямаше намерение да го остави без последствия.
– Възразявам, ваша светлост. Каква е същността на въпроса?
Вилърс се съгласи. Дженифър нямаше да отговори, но се виждаше, че Пауъл е постигнал целта си. Улови погледа й и леко вдигна длан – знак да се успокои, да не се оставя да я извади от равновесие.
Пауъл й се усмихна и продължи:
– Ако не възразявате, госпожо Уит, бих искал да изясним една част от разказа ви, която не разбрах. Казахте ни, че след като сте оправили леглата и сте слезли долу за втори път, отново сте започнали да се карате.
– Да. Лари започна пак.
– А Мат се разплака.
– Да.
– И в отговор на това, вие, като майка, напуснахте къщата?
– Излязох, за да престане.
– Да, разбирам, но как точно се опитахте да го утешите? Прегърнахте ли го? Казахте ли му, че го обичате?
– Не. Знаех, че ще престане да плаче, когато с Лари престанем да се караме.
– Това беше целта, нали? Да го накарате да престане?
– Не. Искам да кажа, щеше да престане.
– И вие просто го оставихте и излязохте навън?
Харди стана.
– На въпроса вече беше отговорено, ваша светлост.
Кошмарно. Пауъл оттегли въпроса, преди Вилърс да реагира и се приближи още повече към свидетелската банка.
– Добре, госпожо Уит. Един друг въпрос… Споменахте, че със съпруга си сте се карали за парите… за семейния бюджет… както всички ние понякога, така ли е?
– Да.
– И че мъжът ви, господин Уит, е преглеждал някакви сметки преди да слезе да закусва?
– Да.
Харди разбра, че Пауъл е научил нещо. Не бързаше, беше напълно спокоен. Отиде до мястото си, взе някакъв документ от помощника си, върна се пред свидетелската банка.
– Ваша светлост, искам да представя копие от извлечението по сметката на Дженифър Уит в банка „Пайъниър“.
Лицето на Дженифър се изопна. Стомахът на Харди се сви. Когато Пауъл се приближи до него, за да му покаже извлечението, реши да спечели малко време.
– Ваша светлост, разрешете да се приближа.
Вилърс се намръщи.
– Какво има сега, господин Харди?
– Ваша светлост, документът не беше включен в списъка на веществените доказателства на обвинението.
В началото всяка от страните бе длъжна да представи на другата пълен списък на свидетелите, които смята да призове и на веществените доказателства, които смята да представи. Не беше задължително да се използват всички включени в списъка свидетели и доказателства, но по принцип не беше разрешено да се използват невключени, освен в особени случаи. Поне на теория в съда не трябваше да има изненади. На практика адвокатите и прокурорите просто умираха за тях.
– Не съм съгласен да се представи сега – добави Харди.
– Колегата греши – възрази Пауъл и махна на Морхаус да се приближи. Младият му помощник, явно предупреден да очаква такова нещо, взе една дебела папка и я даде на шефа си. Той извади отвътре нужния документ и даде по едно копие на Вилърс и на Харди. – Ред осемнайсети на първа страница, ваша светлост.
Харди прочете. Пишеше: „Финансови документи“.
Пауъл вдигна папката.
– Това са документите и предадохме на защитата копие от всички тях на… – Той погледна в папката и добави: – Първи август.
Харди и Фримън, разбира се, бяха получили копията. Несъмнено се намираха някъде в кабинета му сред останалите полицейски доклади, протоколи от разпити и други подобни, напъхани в седем големи кутии. Тъй като Пауъл не бе повдигнал въпроса през първата фаза, Харди си бе позволил да се надява, че прокурорът не е открил тайната сметка на Дженифър сред купа други книжа. Нищо подобно.
Финансовите документи, които Пауъл държеше в ръка сега, бяха накъде около петстотин страници – стари данъчни декларации, застрахователни полици, банкови извлечения, сведения за акции, анулирани чекове, фактури за повечето от нещата в къщата им. Документите бяха в пълен безпорядък и нямаше никакъв опис – петстотин страници, сред които бе скрита единствената, която би могла да навреди на Дженифър – извлечението от тайната й банкова сметка. Пауъл подаде едно копие на Вилърс и каза:
– Ето го, ваша светлост.
Вилърс се надигна, взе го, намести очилата си, кимна.
– Това е то, господин Харди.
Оказа се, че всичко е както трябва и Пауъл отново се спусна към Дженифър.
– А сега, госпожо Уит, моля погледнете това банково извлечение. Ваша ли е тази сметка?
От спокойствието й не бе останала и следа. В очите й се четеше страх. И Харди не можеше да й помогне – самият той също го чувстваше. Дженифър кимна утвърдително.
– Да, моя е.
– Съпругът ви знаеше ли за съществуването й?
