Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 29 страниц)

Без отговор.

Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.

20

Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.

Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.

Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи – при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.

Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца – вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.

– Вижте какво – говореше той от дълбините на сърцето си, – аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. – Той се облегна елегантно на масата и продължи: – Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.

Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.

– За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.

– Смятате, че може да няма процес? – извика една жена с микрофон в ръка.

Фримън поклати глава.

– Съмнявам се, че ще има.

– Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. – Друга ръка, друг микрофон.

Фримън се усмихна.

– Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.

– Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?

– Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.

Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън – сериозен и възмутен от несправедливостите на системата – пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.

Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.

Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.

– Искам да ви се извиня – каза той. – Бяхте прав.

Лайтнър вдигна очи.

– За какво?

– За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.

Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.

– Разочарован ли сте?

– Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.

Харди поклати глава.

– Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.

– И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.

– За кои неща?

– Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. – Лайтнър приглади косата си назад с ръка.

– Значи сте се срещали с нея.

– Да. Посещавам я почти всеки ден.

– Вероятно се отразява зле на практиката ви. – Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.

– Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.

Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.

– Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.

Лайтнър сви рамене.

– Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.

– Какво, според вас, би й помогнало?

– Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.

– А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?

Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.

– За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.

– Собственото й бъдеще?

– Знам, знам. Не е препоръчително да обсъждам с нея такива неща, но тя не желае да говори за нищо друго. – Лайтнър остави документите, започна да трие дланите си една в друга. Вдигна очи към Харди и продължи: – Твърди, че най-накрая е осъзнала истината… Давала си сметка, че можела да се отърве, ако обвини за всичко Лари, но нямало да постъпи така. Той нямал никаква вина.

– Защото я е пребивал от бой? А не ви ли каза, че да се оплаче в съда от малтретиране у дома е все едно да се признае за виновна?

Лайтнър кимна.

– Боя се, че е така. Нещата са доста объркани. – Стана, взе куфарчето си, попита къде е тоалетната, дали има време преди началото и се отдалечи. Когато изчезна зад ъгъла, Харди погледна към пейката и видя, че е забравил два листа. На горния прочете името на Дженифър, подчертано с жълт маркер.

Документът беше регистрационен медицински картон от кабинета на доктор Лайтнър, издаден преди четири години. В него се описваха предишни заболявания, лекуващи лекари, алергии и така нататък. Харди се поколеба за миг и прибра листата в джоба си.

Първа от разпечатания на компютър списък призоваха Дженифър Уит и след това я въведоха – с оковани ръце и крака.

Стана нещо необичайно – съдия Оскар Томасино не бе забил нос в книжата пред себе си, а проследи с очи Дженифър, докато тя с куцане не застана на подиума пред него, между двама пристави.

Фримън вече я очакваше, но помежду им сякаш се долавяше някакво напрежение. Дженифър хвърли поглед зад гърба му към Харди, който седеше на масата на защитата и му кимна. В погледа й се четеше благодарност или поне задоволство, макар че той не можеше да си обясни защо, след като не я бе виждал цяла седмица.

Освен това не беше съвсем наясно защо е дошъл. Подсъдимата заставаше пред съдията за втори път и определено нямаше намерение да се признае за виновна. Може би, както полу на шега бе казал на Франи сутринта, съдебната зала му липсваше? Зачуди се дали няма зрънце истина в това твърдение.

Това сега беше една чисто административна процедура, която трябваше да определи на коя дата може да започне делото и, по-точно, в кой отдел ще се гледа. По-късно, в друг понеделник като този, щеше да бъде назначен съдия, а от тогава до истинското начало спокойно можеше да мине още половин до една година време.

Томасино започна с фалцова топка. Всеки съдия използваше различна техника, за да се пребори с процедурата. Харди знаеше, че преди да потъне в документите, Томасино ще разиграе някоя малка драма.

– Господин Фримън, добро ли е състоянието на клиентката ви? – Гледаше я съсредоточено – бледа, слаба, с неравно орязана коса.

Дийн Пауъл, който досега сякаш не обръщаше внимание на това, което ставаше в залата, изведнъж скочи на крака.

– Ваша светлост, приемаме твърдението, че е възможно госпожа Уит да е била малтретирана при престоя й в затвора в Коста Рика, но…

Томасино удари с чукчето и всички в залата се стреснаха.

– Съдът отправи въпрос към господин Фримън – каза съдията благо. – Доколкото си спомням, при последната ни среща, той все още не беше загубил способността си да говори. – Изражението му беше строго, но зад маската на строгостта се криеше насмешка. – Господин Фримън?

Вратата беше открехната и Фримън щеше да изневери на природата си, ако не беше пъхнал крак в пролуката.

– Ваша светлост, клиентката ми е понесла жесток побой и се нуждае от лекарски грижи. Случилото се я е ужасило дотолкова, че се бои да каже каквото и да било. Гражданските й права несъмнено са били накърнени. Целият процес е напълно опорочен поради начина, по който процедира обвинението…

– Един момент. Въпросният побой не е ли станал в Коста Рика?

– Вследствие на действие на нашата страна. Всичко това нямаше да се случи, ако…

Насмешката изчезна от погледа на Томасино.

– Всичко това нямаше да се случи, ако клиентката ви не беше избягала от затвора и след това не бе напуснала страната.

– Така или иначе, ваша светлост…

– Така или иначе, господин Фримън, графикът ми е претоварен, а и ми се струва, че и климатичната инсталация не е в ред. Ще може ли да продължим по същество? – Фримън веднага понечи да отговори, но Томасино се надигна от стола си. – Стига, Дейвид!

Дейвид потупа Дженифър по лакътя уверено, но тя не реагира.

Съдията се наведе над книжата си и записа нещо.

– Ако съдя по казаното досега, мога да заключа, че страните са готови да продължим. Така ли е?

– Да, ваша светлост.

– Господин Фримън?

Фримън имаше още един проблем. Обикновено, при реална опасност от смъртна присъда, адвокатът на защитата би направил всичко възможно да печели време, като протака колкото се може повече, но Дженифър не се бе съгласила и с това.

Пауъл искаше процесът да започне максимално бързо и да приключи преди изборите през ноември. По принцип Фримън никога не се съгласяваше с исканията на обвинението, но сега Дженифър беше вързала ръцете му. Намираше се в затвора, нямаше шанс да излезе оттам, докато не я оправдаят напълно, и искаше – разбираемо – делото да започне веднага, щом може.

Фримън й бе обяснил, че оправдаването й никак не е сигурно. Твърдеше се, че е убила предумишлено трима души, при особени обстоятелства и той си даваше сметка, че прокурорът не би предявил такова сериозно обвинение безотговорно, ако няма основания да се надява на успех. Освен това знаеше, че при представянето на аргументите си Пауъл няма да пропусне да спомене предполагаемия й мотив и коравосърдечието й, които най-несъмнено биха настроили съдебните заседатели срещу нея – убийство заради застраховка.

Искаше му се Харди да открие други възможни извършители. Искаше му се да има време, за да мисли, да крои планове, да предвижда. Искаше му се да се случи нещо друго – Пауъл да бъде избран и мястото му да заеме някой друг прокурор, който няма неговите способности.

– Господин Фримън? – повтори Томасино. – Защитата готова ли е да започнем?

– Да, ваша светлост. – Нямаше друг избор.

Томасино доби изненадан вид и имаше защо. Досега не бе имал случай дело за предумишлено убийство да бъде насрочено веднага, без никакви възражения. Насрочи го за понеделник, 13 август, отдел 25.

– Знаеш, че се доверявам на теб, не на него.

Преди да излезе от съда, Харди реши да отиде при Дженифър, за да сподели с нея някои свои впечатления. Освен това бе подготвил списък с въпроси. Седяха един до друг в малката стаичка до помещението на надзирателките. Дженифър недоволстваше от Дейвид Фримън.

– Той е глупак и освен това не ми вярва за нищо… дори и за изнасилването в Коста Рика.

Харди дръпна стола си встрани. Не бе усетил кога коленете им се бяха приближили толкова и не искаше тя да си вади погрешни заключения.

– Дженифър, тук става дума за професионализъм и мога да те уверя, че Дейвид е един от най-добрите. Няма нищо лично. Ако изнасилването можеше да облекчи положението ти по някакъв начин, той щеше да се вкопчи в него със зъби и нокти, само че не е така, защото ти избяга…

– Ако някога се измъкна, ще се върна там и ще убия онзи надзирател, кълна се!

Харди се огледа инстинктивно. Надяваше се помещението да не се подслушва. Наведе се напред и каза съвсем тихо:

– Най-добре ще е, ако през следващите няколко месеца сведеш заплахите за убийство до минимум, става ли?

Дженифър се усмихна.

– Не го казах сериозно.

– Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.

– Ще внимавам. – Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. – Жена ти ми допадна.

Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да се отбие сега – да се увери, че срещата между двете не е оказала особено влияние.

– Каза ми, че сте си поговорили.

Дженифър сви рамене.

– Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбрихме за женски работи, но никой не беше разговарял с мен като с нормален човек от толкова време, че…

– Нали доктор Лайтнър идва тук всеки ден?

Видя, че въпросът му я изненада. Не успя да разбере как тя оценява факта, че знае за посещенията.

– А, да… разбира се. Кен…

– Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?

Най-неочаквано Дженифър се усмихна. Харди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.

– Кен не се брои – отвърна тя. – Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.

Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.

– Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?

Тя го погледна за миг, после отклони очи.

– Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.

– А с какво се занимаваше?

Празното помещение за надзирателките изглежда отново погълна вниманието й.

– Първите няколко дни бях в един хотел. Ходих на плаж, прочетох няколко книги.

Би могъл да я попита кои, но нямаше намерение да провежда разпит. Както и изнасилването, престоят й в Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.

– Споменах ли, че се срещнах с майка ти? – попита той.

– Спомена, че имаш намерение да го направиш. Как ти се стори тя?

– Зле, Дженифър. Баща ти я беше насинил от бой. – Реши, че няма смисъл да съобщава повече подробности. Споменът за онази вечер все още не го оставяше на мира. – Дженифър наведе глава към масата и опря палец до устните си. – Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от поколение на поколение.

Тя вдигна очи и го изгледа болезнено.

– Вече говорихме за това. – И няма да го правим пак, сякаш искаше да каже. Изведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: – Нещо друго?

Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.

Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.

– Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?

– Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми. Изобщо не се сетих за пистолета. Знам… това е голяма грешка.

– А възможно ли е да е имало и друг пистолет? – попита Харди.

– Какъв друг пистолет? Къде?

– Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?

Тя поклати глава.

– Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.

– Значи не е имало пистолет?

– Не. Защо питаш?

– Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.

Този път Дженифър въздъхна.

– Това ме уморява.

– Само още един въпрос. Може ли?

Тя кимна.

– Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?

Дженифър направи гримаса.

– Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?

– Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?

– Защо?

– Отговори ми.

Дженифър пак поклати глава.

– Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?

– Вероятно Лари я е търсил за нещо. – Харди прибра бележките си.

Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.

– Нямам представа какво е това – каза най-накрая Дженифър. – Името не ми говори нищо.

21

Напоследък Харди се чувстваше по-добре в кабинета си – беше замазал дупките от стреличките, а мишената беше окачена. Беше рано следобед и той се упражняваше – опитваше се да улучи всички числа от най-малкото до най-голямото. Някога го постигаше с десет хвърляния. Сега беше стигнал осмото, но без никакъв успех.

Фримън влезе, без да чука. Харди отново не улучи.

– Това не се плаща.

– Мисля – обясни Харди. – Разсъждавам.

Фримън затвори вратата и седна на ъгъла на бюрото.

– И аз мисля. Мисля, че след два месеца имаме дело, така че Дийн Пауъл да има достатъчно време, за да се занимава с изборите си, а аз не мога да възразя, защото клиентката ми не ми позволява.

Харди хвърли за пореден път и този път улучи. Постепенно възвръщаше формата си. Взе още една стреличка, запрати я без да се цели и тя попадна в десетката.

– А когато отивам при най-добрия си помощник, за да проверя докъде е стигнал – продължи Фримън, – го заварвам да мята стрелички. Само аз ли се чувствам притеснен тук? Два месеца за дело за предумишлено убийство! Кой е чувал такова нещо?!

– От началото минаха пет.

– Какво от това? На кого му минаваше през ум, че ще я спипат в Коста Рика? Може би Томасино си мисли, че през това време сме се готвили за процес. Все едно, ти на чия страна си, дявол да го вземе?

– Както винаги, на страната на истината и справедливостта. Процесът няма да започне след два месеца. След два месеца ще започне изборът на съдебни заседатели.

Разбира се, Фримън знаеше това много добре, но също така знаеше, че процесът ще започне по-бързо, отколкото му се искаше, а той не можеше да промени нищо. Бръкна в джобовете си, отиде до прозореца и се загледа навън.

– Дявол да го вземе, Диз. Трябва ми помощник. Трябва ми _нещо_!

– А не те ли чух тази сутрин да казваш на едни репортери, че дори няма да се стигне до процес?

– От нещата, които съм казвал на репортерите, можеш да съставиш научнофантастичен роман. Ще ти хареса.

– Съмнявам се.

– Помагало ми е. Ако прокурорът е достатъчно смахнат, ще прочете във вестника, че съм скрил в ръкава някакво страховито тайно доказателство, което ще го закопае, и на следващата сутрин влиза в залата доста по-сговорчив. Обаче сега… – Фримън млъкна и поклати глава. – Сега налице е Дженифър, оръжието на Дженифър и мотивът на Дженифър. Имам нужда от някой друг, когото да обвиня.

– Знам, Дейвид. – Харди заобиколи бюрото и вдигна няколко листа. – С това се занимавам през цялото време, само че за жалост няма много кандидати. Между другото, не съм тук, за да убия времето. Имах среща с друг клиент. Трябваше да се състои преди петнайсет минути, но господин Франкъл закъснява.

Фримън се обърна.

– Кой е Франкъл?

– Пипнали са го да шофира пиян.

– Онзи с едно и шест промила? – В Калифорния максималното допустимо ниво беше 0.8 промила.

Харди кимна.

– Заяви, че е измислил начин да се отърве.

– Да се отърве? От това? Бих искал да науча как. Можем да забогатеем.

Телефонът иззвъня.

– Сигурно е той. Ще те държа в течение.

Фримън беше до вратата, когато Харди вдигна слушалката. Но не беше господин Франкъл. Беше Сам Бронкмън – негърът от клиниката. Оказа се, че току-що си е спомнил нещо за доктор Лари Уит, което можело да го заинтересува.

Малко по-късно Харди паркира в издължената сянка на клиниката. Излезе от колата и вятърът го блъсна. Протестиращите все още бяха там – същите хора, същото място, същия вятър.

В тъмната чакалня нямаше никой, а щорите зад гишето бяха спуснати. Харди почувства, че мускулите му се свиват. Беше готов да си тръгне, но нещо го накара да почука по стъклото. След като бе стигнал дотук, нищо не пречеше да провери.

Щорите се раздалечиха, Сам се усмихна през цепката и посочи страничната врата. Харди тръгна натам.

Сам отвори и показа глава като костенурка от черупката си. Хвана Харди за ръката и го поведе.

– Няма никой. Работим до четири и половина, иначе ще висят тук по цял ден и цяла нощ. Няма да повярваш.

Негърът продължи да бърбори, докато влязоха в малко служебно помещение – жълти пластмасови столове, метални маси, автомати за кафе, микровълнова фурна. Седнаха край една от масите.

– Трябваше да си го спомня още като беше тук, само че… – Сам щракна с пръсти във въздуха. – Понякога мозъкът ми хич го няма.

– Това е нормално, Сам. Важното е, че си спомни. Благодаря ти, че се обади.

Сам кимна.

– В неделя. Чете ли във вестника за сенатора, дето не искал дъщеря му да прави аборт? Все едно… Бях при Джейсън… един приятел… зачетох се и изведнъж ми мина през ума… ей така… – Размаха ръце, за да покаже. – Бам и готово.

Харди се усмихна.

– Какво, Сам?

– За доктор Уит. Същата работа.

– Имал е дъщеря?

– Не, не. Няма такова нещо. – Сам протегна ръка и тупна Харди по рамото. – Слушай, друго е, нали искаше нещо лично… Имаше едно момиче, Мелиса Роумън… Та майка й и баща й не даваха да прави аборт… забраниха… Не мога да ги разбера такива хора. – Дълбока въздишка. – Та тя се беше опитала да се оправи сама… да абортира де, само че стана лошо.

– Какво стана?

– Че какво може да стане? – Пак размаха ръце. – Докараха я тук. Случи се доктор Уит. Специалист по женските работи, доброволец… Та той веднага повика линейка, но преди да пристигне, момичето си умря.

– И родителите обвиниха доктор Уит?

Сам кимна.

– Че как иначе? Няма да обвинят себе си я. Трябваше да си го изкарат на някой, а Мелиса си беше отишла, нямаше да е честно да я изкарат виновна, нали? Та се захванаха с доктор Уит. Решиха, че той е виновен за всичко.

Подобно твърдение търпеше критика, но пък звучеше напълно правдоподобно за скърбящото семейство Роумън. Харди се наклони напред.

– И какво направиха? Кога се случи това?

Сам поклати глава, доволен от себе си.

– Днес проверих. Малко преди Деня на благодарността миналата година.

– Месец преди доктор Уит да бъде убит.

– Аха.

– И какво направиха родителите? Заплашиха го със съд? Какво?

Сам разпери ръце с дланите нагоре.

– Не знам всичко. Идваха тук два пъти. Втория път се наложи да повикаме охраната. Малко по-късно доктор Уит каза, че май щял да се откаже от доброволната работа. Много му идвало. Някой беше счупил стъклата на колата му и той беше сигурен, че е Роумън.

– А съобщи ли в полицията за това?

– Не знам.

Имаше законно право да изиска тази информация от Теръл или Глицки. Нещо се бе случило с жертвата само месец преди убийството.

Ако Лари се е оплакал.

– За другото… – продължи Сам, – … дали са го дали под съд или не, не знам. Не съм чул такова нещо, но искам да ти кажа друго. – Харди чакаше. – Ако смяташ да убиваш някого, не го даваш под съд, нали? Може би тъкмо затова не съм чул. Иначе защо чисто и просто не осъдиха клиниката?

Интересен въпрос.

Когато се прибра у дома, нямаше никой и той почувства как пустотата го обзема, как се вселява в него като до болка познатата студена градска мъгла.

Преди да се ожени за Франи бе прекарал в тази къща сам близо десет години и спомените му от онова време не бяха особено приятни – не му липсваше нищо от онзи пропилян период. Тогава къщата беше по-малка – нямаше я пристройката за децата, беше по-тъмно и по-студено. Чисто и просто по-студено.

Тогава се прибираше у дома след смяната в бара или нещо друго и сядаше в кабинета си отзад – сега там беше стаята на Ребека. Взимаше бутилка бира от хладилника, сядаше зад бюрото и четеше на светлината на лампата със зелен абажур, хвърляше стреличките си или чистеше неизползваните си лули. Понякога палеше огъня в камината.

Тогава правеше всичко сам, дори и когато наоколо имаше други хора. Не му бе минавало през ум, че е самотен. Не се чувстваше самотен, беше само сам. Сега си даваше сметка колко се е заблуждавал.

При разговора им сутринта, след срещата му с Дженифър, Франи не беше споменавала, че смята да излиза някъде. Може да бе отишла до магазина, макар че се бяха заредили с продукти за почивните дни.

Не знаеше къде е отишла с децата и въпреки здравия разум, започна да се безпокои. По пътя към къщи бе мислил за Дженифър и Лари, за семейство Роумън и медицинския формуляр, който Лайтнър бе оставил – дали не преднамерено? – на пейката в съда.

Сега тези мисли си бяха отишли. Погледна през прозореца на стаята на Винсънт, за да види дали въпреки вечерния хлад не са в двора. Нямаше ги. Нахрани рибките в аквариума, видя колко е часът, реши да отиде до „Шамрок“, отказа се, пак погледна часовника. Не знаеше какво да прави. Не бяха оставили бележка.

Не искаше да седи в очакване, без да предприеме нищо и да позволи на пустотата да го изпълни отново. Беше я оставил в миналото и внезапното й появяване го стресна. Всичко ли беше наред с децата? Може би Франи бе хукнала към болницата, без да има време дори да му драсне два реда? Отиде до пътната врата по коридора, върна се назад, каза си, че не търси по пода капчици кръв.

В спалнята свали костюма, облече къси панталонки и фланелка, обу си маратонките. Реши да направи обичайната си обиколка в парка – шест километра, които пробягваше за около четирийсет и пет минути.

Погледна часовника. Щеше да си е у дома в седем. Написа бележка и я остави под солницата на масата в кухнята. Франи поне щеше да е наясно къде е отишъл.

Жена му го посрещна в кухнята с целувка и продължи да разбърква соса за спагетите. Ребека наливаше вода в наредените по пода тенджери и тигани, а Винсънт я наблюдаваше от бебешкото столче. Прозорците бяха запотени от пара. Все още не се беше стъмнило. Нямаше никаква пустота, никакъв студ, нищо зловещо.

Харди влезе в банята, ужасен от параноята си, учуден, че е толкова остарял, толкова уплашен.

22

В сряда, малко след обяд, нещо издрънча в решетките на помещението за свиждане и падна на пода зад Дженифър. Франи се стресна и едва не скочи от стола. После се успокои и се усмихна.

– Неприятен звук. Стресна ме.

– Вече не обръщам внимание. Свикнах – отвърна Дженифър и погледна ръцете си. – Понякога Лари чупеше разни неща в яда си… Щом чуех шума, разбирах, че краят идва скоро.

– Как така?

– Напрежението… очакването да избухне, да излезе от кожата си. След това чувствах едва ли не облекчение.

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър залепи своята от другата страна. Това беше някакъв знак за близост, опит за докосване. Срещаха се за трети път. Франи се втренчи в ръката си, в сватбения си пръстен. Лицето й пребледня.

– Какво ти е? – попита Дженифър.

– Не, нищо ми няма… Понякога само…

– Какво?

– Извинявай. Момент на слабост. Няма ми нищо. – После се усмихна уморено. – Не знам какво ми става.

– Изглеждаш тъжна.

Франи кимна.

– Май е така. Като че ли изведнъж всичко… – Направи пауза, за да потърси точната дума. – Сякаш изведнъж всичко замря.

– Може би е от раждането. Понякога тези състояния продължават по половин година след това. Когато се роди Мат… – Дженифър млъкна, изненадана заради името, появило се така неочаквано. Пое въздух, продължи: – След като родих Мат, най-напред изпаднах в някаква еуфория, после се появи черна дупка, която не искаше да си отиде…

Франи сви рамене.

– Може би си права. Не знам. На мен ми се струва, че не е това. – Свали ръката си в скута. – Исках да ти кажа… Знаеш ли, че и моят първи съпруг беше убит?

Франи разказа за двайсет и петгодишния Еди Кокрън – неин мъж и приятел на Харди. Харди бе помогнал да се открие убиеца, после двамата се сближиха… ожениха се. Спомена и за някои лоши моменти от съвместния им живот. Може би резултат от чувството за вина. От неподходящото време. Но тъгата сякаш не отслабваше с времето.

– Всичко стана някак си набързо.

Дженифър слушаше съсредоточено. Очите й блестяха. И другите имаха проблеми, страдаха. Все пак това беше някаква утеха – не беше чак толкова сама.

– В началото беше Еди, после само Дизмъс и аз. Роди се Ребека. После, без изобщо да се замислям за всичките тези промени, отново забременях и дойде Винсънт. Сега… Сега се замислям за миналото и имам чувството, че съм като човек, който бяга като обезумял, който иска да се спаси от нещо. Разбираш ли?

Дженифър кимна.

– Да. Понякога е най-добре просто да продължиш да бягаш, да не спираш, за да мислиш. Ако се замислиш…

Франи облегна лакти на плота пред себе си.

– Днес, докато хранех Винсънт, изведнъж се разплаках. Стана ми тъжно, не знам защо. Всичко в живота ми е наред, нали? Щастлива съм, с Дизмъс всичко е наред. Обичам децата си. Просто не разбирам.

– Може би ти липсва Еди.

– Донякъде. Но вече се примирих с това, че го няма. Свикнах. Няма как да се върне. Не е това. Имам чувството, че всичко е някак хаотично, объркано… Изведнъж се оказвам с две деца, омъжена… и дори не съм си дала сметка как съм стигнала дотук.

Дженифър драсна с нокът по грапавата повърхност на плота пред себе си.

– Да не си даваш сметка как си стигнала донякъде…

Франи се усмихна.

– Така е. Нямам никакво право да се оплаквам точно на теб.

– Все едно е – отвърна Дженифър. – Няма да съм тук вечно. Каквото и да стане, няма да съм тук.

– Не знам как издържаш.

Дженифър преглътна и също се усмихна.

– Нямам голям избор. Той… държи се добре с теб, нали? Не те удря?

Франи не разбра веднага за кого става дума.

– Кой?

– Мъжът ти.

– Дизмъс? Не… искам да кажа, държи се с мен много добре. Никога не ме е удрял. Обича ме.

Дженифър я изгледа учудено, сякаш не разбираше какво общо има едното с другото.

– А как беше с Еди?

– Да ме е удрял? Не, никога.

Дженифър се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

– Аз съм била причината. Винаги съм смятала, че аз съм причината.

– Какво? За какво?

Дженифър се наклони напред, прегърбена, после вдигна ръка и долепи дланта си до плексигласа. Франи също вдигна своята. Имаше чувството, че усеща топлината на кожата й.

– Да ме бият.

На третия етаж Дийн Пауъл слушаше свой колега, който анализираше възможните алтернативи при поредното дело за побой.