Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 29 страниц)

– Когато момчето хукна към майка си, чухте ли го да я вика по име, да крещи „мамо“ или нещо друго?

Рискован въпрос – един утвърдителен отговор би бил болезнен. Но от друга страна Фримън знаеше каква скованост и тишина са царели в къщата на семейство Уит, така че рискът бе оправдан.

Момент за размисъл. Харди хвърли поглед към съдебните заседатели. Слушаха внимателно. Всички погледи бяха приковани в Ривера.

– Не, не помня такова нещо.

След като компенсира до известна степен загубата отпреди малко, Фримън си позволи да поеме дъх.

– Да се върнем на това, което Матю е казал на баща си. Бихте ли го повторили?

Пауъл забеляза капана и скочи:

– Възразявам, ваша светлост. Записано е в протокола. Може да се прочете.

Вилърс се замисли над възражението прекалено дълго, за да може Фримън да се чувства комфортно. Понеже знаеше, че понякога капаните хващат този, който ги е заложил, предпочете да оттегли въпроса си. Не беше нужно съдебните заседатели да чуят още веднъж фразата: „Отивам да го покажа на мама“. Надяваше се да чуе нещо от рода на: „Мама сигурно ще се зарадва, като си дойде“. Но нямаше такъв късмет.

Фримън се усмихна и отново се обърна към свидетеля.

– Значи, да обобщим, в девет и трийсет не видяхте с очите си, че Дженифър Уит е в къщата?

– Да.

– Не чухте и гласа й.

– Не.

Фримън се замисли за миг и реши, че няма да постигне нищо по-добро от това, а то не беше никак добро. Усмихна се самоуверено на съдебните заседатели и каза на Ривера:

– Благодаря ви, нямам повече въпроси.

Пауъл надуши миризмата на кръв и стана, като заяви, че би желал да зададе още един-два допълнителни въпроса.

– Господин Ривера, какво направи доктор Уит, когато Матю хукна с пакета?

– Какво направи ли? Ами взе кочана, подписа се, погледна часовника си и вписа времето. После ми го върна.

– Каза ли нещо на сина си?

– Не, момчето вече го нямаше.

– Да, споменахте го. А не извика ли след него, че майка му я няма у дома или нещо подобно?

– Възразявам! – изстреля Фримън.

Вилърс кимна.

– Приема се. Господин Пауъл, знаете за какво става дума. Последното да се заличи.

И обясни на съдебните заседатели, че трябва да не вземат под внимание последния отговор. Но Пауъл знаеше какво е постигнал и освободи свидетеля с усмивка.

Фримън беснееше. Въпреки възраженията на Дженифър, бе настоял да прекарат обедната почивка в кантората. Имаше нужда да изпусне парата и не желаеше да го прави пред клиентката си.

– Изобщо не е споменавал, че Мат искал да показва скапания пакет на когото и да било!

Харди пиеше сода направо от бутилката и похапваше пържени картофи от чинийката в средата на заседателната маса.

– Днес го направи, Дейвид. А ти попита ли го?

– По дяволите!

– Това означава ли, че не си?

Но изглежда нищо не бе в състояние да убие апетита на възрастния адвокат. Дъвчеше сандвич с черен дроб и пиеше една от многото марки безалкохолна бира, които в Сан Франциско се приемаха за признак на политическа благонадеждност. Харди ги смяташе за бич Божи.

– Десет пъти го попитах, дали е виждал Дженифър. Била ли е там. Сигурен ли е, че не я е видял.

– Ти мислиш ли, че е била там?

Фримън преглътна хапката.

– Съдебните заседатели го мислят, Диз. Трябва да ги убедим, че не е била, защото… сещаш ли се какво ще стане?

Харди се сещаше. Остана за миг мълчалив, като се наслаждаваше на факта, че Фримън се препъва в собствената си самоувереност, че става жертва не собствената си небрежност. Но това не бе никаква утеха за Дженифър.

Следобед отново призоваха доктор Страут, но този път мина без инциденти. За никой не бе изненада, че Лари и Мат са били застреляни от упор с пистолета на Лари и са умрели почти моментално от раните. Фримън би могъл да опита да го обърка в някоя дреболия, но общо взето не можеше да се надява, че ще постави под съмнение основната и неоспорима истина в показанията му. Нямаше смисъл да отегчава съдебните заседатели. Би могъл да оспори заключението, че е използван пистолетът на Лари, но пък отпечатъците от пръстите…

Следващият свидетел беше Ая Фарек, полицейски експерт, хубава пакистанка на около трийсет и пет. Пауъл я накара да потвърди, че върху гилзите и пълнителя са открити отпечатъци от пръстите на Дженифър…

Фримън застана пред нея.

– Госпожо Фарек, открихте ли някакви отпечатъци по пистолета отвън? По цевта, дръжката, където и да е?

– Не. Освен на човека, който го е намерил, разбира се.

– Човекът, който е намерил пистолета? А кой е той?

Ая Фарек погледна листа в ръцете си.

– Името му е Сид Парментие. Той е открил оръжието в контейнер за боклук.

– Контейнер за боклук? Какъв контейнер? – Разбира се, Фримън много добре знаеше какъв, но това не му попречи да повдигне вежди, ужасен от тази вест и да облее съдебните заседатели с негодуванието си.

Пауъл стана.

– Ваша светлост, обвинението ще призове господин Парментие и ще го разпита за намирането на оръжието. Госпожа Фарек е експерт по пръстови отпечатъци.

Вилърс кимна с безизразно лице.

– Продължавайте по същество, господин Фримън.

– Добре, да поговорим за пръстовите отпечатъци. – Фримън отново заля съдебните заседатели, този път с разочарованието си. Беше сигурен, че и те горят от нетърпение да научат повече подробности за контейнера, но щяха да чакат не по негова вина. Прокурорът и съдията имаха друго наум. Обърна се към свидетелката като олицетворение на учтивостта:

– Госпожо Фарек, колко време се запазват отпечатъците от пръсти?

Тя се намръщи.

– Понякога много дълго.

– Много дълго? Месец? Година?

– Да, съвсем спокойно.

– А колко стари бяха отпечатъците на Дженифър Уит, които открихте по пълнителя и гилзите?

– Не знам. Няма начин да се определи.

– Не е ли възможно да се изследват за остатъчна влага или нещо такова?

– Не е. Отпечатъците от пръсти са на мазна основа. Не могат да изсъхнат като вода.

– Значи е възможно да е пипала този пълнител и патроните по всяко време?

– Да.

– И не непременно в деня на убийството?

Пауъл стана.

– Свидетелката вече отговори на този въпрос, ваша светлост.

Фримън се усмихна:

– Точно така. – Каза го, сякаш за тази истина се бе борил седмици наред. – Нямам повече въпроси.

Въпреки увертюрата, Сид Парментие не можа да добави нищо ново или сензационно във връзка с контейнера за боклук. Така или иначе, Фримън нямаше навика да оставя без последствие дори и неутралните показания. Реши, че е изпълнил квотата си, като се бе отказал от кръстосания разпит на Страут и скочи веднага след като Пауъл приключи.

Господин Парментие беше едър, грубоват човек, с лице като на неандерталец. Черното му спортно сако беше износено до блясък. Колосаната му риза беше прекалено стегната, а вратовръзката очевидно го притесняваше още повече, защото непрекъснато я подръпваше.

Фримън, изпълнен със симпатия към човека, който споделяше вкусовете му, застана близо до преградата, бръкна в джобовете си и заговори спокойно:

– Господин Парментие, виждали ли сте някога обвиняемата – посочи я с ръка за по-голям ефект – близо до въпросния контейнер?

– Не.

– Значи не сте я виждали да хвърля вътре каквото и да било?

Пауъл вдигна ръка.

– Въпросът е излишен, ваша светлост.

Вилърс прие възражението, но Фримън все още не беше свършил или имаше още един коз. Харди предположи второто.

– Ваша светлост, струва си да се повтори.

– Господин Фримън, убедена съм, че съдебните заседатели ви чуха първия път. След като свидетелят не е виждал госпожа Уит близо до контейнера, следва, че не я е виждал и да хвърля нещо в него.

Фримън кимна мълчаливо, дълбоко замислен. Обърна се леко към масата на защитата, после към съдебните заседатели.

Вилърс не го изтърпя.

– Господин Фримън, ще освободите ли свидетеля? Прекратете този театър.

Фримън се извини – разкаян, искрен. Изглеждаше така, сякаш за миг е забравил докъде е стигнал.

– Ваша светлост, просто ми хрумна, че тези показания попадат в категорията на онези, които не приехте в началото на този процес.

Никой в залата – нито Харди, нито Пауъл, нито Вилърс – разбираше накъде бие и той се възползва от възможността да продължи, без да го прекъсват:

– Налице е пистолет в контейнер за боклук, точно както преди имахме инжекция в бедро, преди много, много години. – Фримън се обърна към съдебните заседатели рязко и повиши глас, видимо изпълнен с гняв: – Виждате какво прави той, нали? Пауъл не отваря и дума за извършителя на действието, който е доставил въпросните неща там, където са открити. Иска от вас да приемете, че това е Дженифър Уит, но той няма право на това!

_Бам! Бам! Бам!_

Пауъл скочи.

– Възразявам! Ваша светлост…

Гласът на Вилърс прозвуча гневно:

– Господин Фримън, овладейте се! Не можете да се обръщате към съдебните заседатели по този начин! Последните ви думи ще бъдат заличени от протокола!

Но Фримън продължи – възмутено, ядосано:

– Ваша светлост, животът на клиентката ми е в опасност, а няма никакви доказателства, дори че е държала този пистолет в ръката си! Това, че той се е оказал по някакъв начин в контейнера за боклук…

– Ваша светлост! – Пауъл също стана и излезе в средата. – По оръжието има нейни отпечатъци!

Вилърс удари с чукчето.

– Седнете на мястото си, господин Пауъл. В момента не обсъждаме този въпрос. – Посочи с пръст и Фримън и добави: – Вие, господин Фримън, нарушавате реда. Приключихте ли със свидетеля или не?

– Аз съм възмутен…

Вилърс стовари чукчето с всички сили и острият звук прокънтя в цялата зала. Дженифър се стресна.

– Ако отговорите с нещо друго, освен „да“ или „не“, ще ви изпратя в затвора!

Изведнъж Фримън се овладя. Кимна и преглътна с усилие.

– Да, ваша светлост.

– Какво да?

– Свърших със свидетеля.

Съдията все още държеше чукчето нагоре, готово да се стовари. Но моментът беше отминал, Пауъл бе седнал на мястото си, Фримън се връщаше на своето.

Вилърс огледа залата. Вече нямаше към кого другиго да се обърне и затова изгледа Парментие.

– Свидетелят е свободен. Ще направим кратка почивка.

– Мразят те – отбеляза Дженифър.

Фримън се разхождаше край прозореца, поглеждаше навън, после навътре, видимо доволен от себе си. С Харди и Дженифър бяха отишли до кабинета зад помещенията на приставите, който използваха най-често.

– Не мисля, че съдебните заседатели го мразят – възрази Харди.

– Обичат ме – заяви Фримън.

– Но господин Пауъл беше прав – продължи Дженифър. – Има нещо, което ме свързва с този пистолет… Беше мой и на Лари… дори и да не съм го хвърлила аз в контейнера. Не е както с инжекцията.

– Няма значение – възрази Фримън. – Всички съдебни заседатели ще имат предвид какво реши Вилърс по обвинението за Нед. Ще си мислят, че е поредния трик на Пауъл, защото вече ще очакват само това. Струва ми се, че ги отклонихме в добра посока…

Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете и разсъждаваше.

– Дейвид – обади се той, – тук са налице малко по-различни факти. Струва ми се, че съдебните заседатели ще се придържат тъкмо към фактите.

Фримън се върна до прозореца и погледна навън.

– Няма да ми развалите настроението, колкото и да се мъчите.

Някой почука на вратата и надникна. Показа се един от приставите, изгледа Харди и каза на Фримън, че съдия Вилърс иска да поговори с него в кабинета си.

35

Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.

Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес – съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.

Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето – докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, – за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.

С Том не беше разговарял от онази вечер преди два месеца, когато го заплашиха пред дома му, а Глицки не бе проявил кой знае каква готовност да провери какво са правели Памела и Сесил Роумън на 28 декември миналата година. Глицки му беше приятел, но преди всичко беше ченге, при това много заето. Когато първото обвинение отпадна, Харди си даде сметка, че разполага с ужасно малко време и че трябва много бързо да се сдобие с още информация – иначе нещата, които бе научил досега, едва ли щяха да влязат в работа.

Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.

Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара – на четири очи – за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.

Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.

Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.

– Здравейте.

Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.

– Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?

Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.

– Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.

Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.

– Наистина ли сте адвокат?

– Да, адвокат съм.

– Последния път нямахте вид на такъв.

Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.

– Бях се маскирал.

Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.

Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.

– Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.

Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.

– Е?

– Често ли бягате по тази улица?

– Почти всеки ден. Един и същи маршрут.

– Но не по едно и също време, нали?

Жената поклати глава.

– Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?

– Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?

– Понякога, да. – Отново го изгледа подигравателно. – Станаха повече въпроси.

– Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? – посочи я. – И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.

Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.

– Кога трябва да е станало това?

– Зимата, веднага след Коледа.

След още една секунда кимна.

– Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.

– Но спряхте, нали?

– За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.

Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.

– Имате ли нещо против да ми дадете името си?

Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.

– Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?

– По-сериозно не може да бъде.

Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка – Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.

Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:

– Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.

– Къде?

Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше да плати петстотин долара глоба, а това, което имаше да каже на Фримън и Дженифър, в края на краищата можеше да почака.

Пауъл отново насочи вниманието си към свидетелката. Явно я разпитваше отскоро, защото все още бяха в началото на събитията от 28 декември.

– Госпожа Барбието, да повторим. Значи ги чухте да се карат?

– О, да. Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а момчето плачеше.

– Успяхте ли да различите отделни думи?

Госпожа Барбието опря пръст до устните си.

– Не – отговори тя след малко. – Онази сутрин не успях.

Излизаше, че друг път е можела, но Пауъл беше достатъчно умен, за да не продължава в тази посока. Фримън веднага щеше да възрази и с право – това беше сутринта, която интересуваше всички.

– Добре. Разкажете ни какво стана, преди да чуете изстрелите.

– Ами… бях в кухнята и режех пилето, за да сготвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.

– Оцета?

– Слага се в адобото.

Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.

– Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става у съседите?

– Чух. Но после престанаха.

– Искате да кажете, че престанаха да крещят ли?

– Да.

– И колко време у семейство Уит беше сравнително спокойно?

– Не много. Към минута. Първо си изпих кафето, изплакнах чашката и я сложих в миялната машина, после извадих пилето и тъкмо започнах да го режа, когато чух някой да вика „Не!“ и после онези ужасни гърмежи. Заприличаха ми на изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и предишния ден, после чух гърмежите и отидох до прозореца.

– До онзи, който беше отворен ли?

– Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.

Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.

– И какво направихте после?

– Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.

– Какво се виждаше от онзи стол?

– Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.

– Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?

– Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. – Госпожа Барбието преживяваше момента отново – мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. – Реших да отида да видя. Да помогна, ако нещо не е наред. Беше много тихо. Даже по-тихо, отколкото преди да се скарат. – Госпожа Барбието си пое дъх. – Отидох и позвъних на вратата. Почаках малко и пак позвъних. Никой не отвори, а знаех, че вътре трябва да има човек, защото само преди минута чух гърмежите. Но никой не отвори.

Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър – явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?

Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:

– И какво направихте после?

– Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.

– И какво направихте после?

– Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.

Пауъл продължи да я разпитва за действията и впечатленията й от следващите два часа – връщането на Дженифър, пристигането на оперативната група от отдел „Убийства“. Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да навреди особено на Дженифър – някой в края на краищата беше влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?

Пауъл обяви, че предава свидетелката на защитата, но Фримън не помръдна от мястото си. Вместо това вдигна очи към съдията.

– Имам нужда от минутка, ваша светлост, ако съдът позволи.

Остана неподвижен, скръстил ръце пред себе си. Не гледаше записките си. След десетина секунди пълна тишина залата зашумоля – хората започнаха да кашлят, да се наместват на столовете си. Фримън сякаш бе някъде другаде. Харди го погледна учудено, Дженифър – също. Секундите течаха.

След половин минута Пауъл стана.

– Ваша светлост…

Вилърс бе на същото мнение. Посочи чукчето.

– Господин Фримън, имате ли намерение да разпитате госпожа Барбието или не? Ако имате, моля ви не се бавете.

Тези реплики отнеха още десетина секунди и Фримън, най-накрая, се раздвижи. Изправи се съвсем бавно, измъкна се от стола, взе жълтия си бележник. Все още не беше отворил уста. Въздъхна, направи крачка напред, погледна си часовника и неочаквано извика:

– Сега!

Половината съдебни заседатели подскочиха, свидетелката също.

Фримън се заразхожда пред съдията, огледа залата. После застана пред госпожа Барбието и й се усмихна благо.

– Госпожо Барбието, извинете ме, ако съм ви стреснал с тази малка демонстрация. Простете ми. Направих я, защото в показанията ви се натъкваме на сериозни проблеми с оценката на времето и реших, че ще е полезно да покажем точно колко трае една минута.

Пак излизаше от правилата. Това не бе разпит на свидетел и Вилърс понечи да му направи забележка, но той я изпревари:

– Казахте ни, че крясъците от къщата на семейство Уит са престанали, цитирам, една минута, край на цитата, преди да чуете как някой вика: „Не!“ и изстрелите. Прав ли съм?

Госпожа Барбието гледаше Фримън, като че ли беше обладан от зли духове. Може би до известна степен имаше право. Кимна утвърдително.

Вилърс я погледна.

– Моля ви, отговаряйте с думи. Трябва да се запише в протокола.

– Извинете – отвърна госпожа Барбието. – Какъв беше въпросът?

Фримън го повтори и този път тя потвърди, че е минала около минута.

– Искам да изясним нещата докрай, така че да повторим. Значи, докато пиехте кафето си, чухте съседите да се карат, така ли беше?

– Да.

– И престанаха точно, когато изпихте кафето си?

– Може би не.

– Може би не?

– През това време. Докато бях там. Да.

– Преди около минута ли?

– Да, около.

– Добре. И през тази минута вие изпихте кафето… къде бяхте, когато го пиехте, между другото?

– До прозореца. Отзад.

– Добре, до задния прозорец. И занесохте чашата си до мивката отред, нали?

– Да.

– И после какво?

– Изплакнах я.

– Със сапун?

Пауъл стана, за да възрази, но Вилърс го спря. Може би наистина смяташе Фримън за магаре, но пък и си даваше сметка за какво става дума в случая.

– Не, само я изплакнах с вода и я сложих в машината.

Фримън, но не иронично, а съчувствено.

– Имате предвид автоматичната съдомиялна машина, нали?

Не беше чак толкова лош. Госпожа Барбието се усмихна.

– Да, нея имам предвид.

– Добре. – Фримън изимитира мълчаливо действията й дотук и попита. – И какво направихте после?

Пауъл се изправи и възрази, че свидетелката вече е отговорила на тези въпроси. Вилърс отхвърли възражението.

– За пилето ли ме питате?

– Ако сте се заели с него след това, да.

Тя замълча и лицето й помръкна.

– Заех се с нещата в кухнята, с това се заех.

– А излизахте ли оттам през това време?

Мълчеше.

– Госпожа Барбието, излизахте ли от кухнята през това време?

Свидетелката погледна умолително към съдията.

– Да отида до тоалетната.

– Господин Фримън – намеси се Вилърс, – ще приключите ли скоро? Свидетелката желае да отиде до тоалетната.

– Не, не! – госпожа Барбието се почувства ужасно неудобно. – Исках да кажа тогава. Излизах от кухнята, за да отида до тоалетната.

Фримън остана неподвижен.

– Ходили сте до тоалетната, преди да нарежете пилето? Спомняте ли си колко време бяхте вътре?

Свидетелката започна да нервничи. Неудобство заради съдържанието на разговора? Криеше нещо?

– Не много. Около минутка. Не знам точно.

Залата зашумя. Фримън постигна каквото целеше и не настоя повече, за да не настрои свидетелката против себе си.

– Добре, в такъв случай да продължим нататък. Казахте ни, че сте започнали да режете пилето. Къде беше то преди това?

И продължи да я разпитва за всяко нейно движение – пилето било опаковано и се намирало в хладилника, тя прекосила кухнята, извадила го и го оставила на мивката, махнала мократа опаковка и я хвърлила, измила пилето със студена вода и го подсушила. Най-напред отрязала крилцата, после едната кълка. Тъкмо се канела да се заеме с другата и чула вика и изстрелите.

– Добре, госпожа Барбието – приключи Фримън добродушно, – ето защо направихме малката демонстрация в началото. Една минута, трябва да знаете, не означава малък период от време. Една минута е период от време с точна продължителност – шейсет секунди. Според показанията ви, чули сте първия изстрел една минута след като караницата между Дженифър Уит и съпруга й е свършила.

– Не, повече време беше.

– Възможно е да е било много повече, нали? Например десет минути?

– Не знам. Не съм гледала часовника. Стори ми се, че не мина много.

Но достатъчно, помисли си Харди, за да може Дженифър да излезе от къщата и да се появи „другият идиот“ и да извърши убийствата.

Фримън направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да асимилират чутото, погледна бележника си и каза:

– Ваша светлост, дванайсет и половина е. Имам да задам още много въпроси на свидетелката, но сега моментът е удобен, за да прекъсна за обедната почивка. Ако обвинението не възразява.

Не възразяваше.

36

Почивка.

Харди имаше един черен чугунен тиган, дадем му от родителите му, когато отиде да учи в колежа. Това бе единствената вещ, останала му от онези дни, реликва от собствената му младост. Тежеше към три килограма, а повърхността му беше черна и гладка като графит. След всяка употреба го изтъркваше със сол и кърпа, а веднъж на две години го почистваше с масло и фина домакинска тел. Доколкото му беше известно, тиганът досега не беше виждал сапун.

Франи четеше на Ребека, за да я приспи. Харди бе сложил малко лук в тигана, със зехтин и магданоз. Отпи малко шардоне и капна няколко капки вътре. На другото колело вреше ориз и от време на време Харди повдигаше капака, за да провери дали е станал. Времето беше най-важният фактор. Намали огъня под тигана. Скаридите щяха да станат само за две минути, а искаше да изчака докато Франи свърши с Ребека. Остави виното си, прекоси спалнята и влезе в някогашния си кабинет, сега преустроен в детска стая.

Покрай светлосините стени беше подредена цяла менажерия. Ребека беше с новата си тюркоазена пижама – любимата на баща й, поради което спеше само с нея. Скоро май щеше да има нужда от нова. Седеше заобиколена от десетина „приятели“ – плюшени мечета, зайци и кукли, които си имаха имена. Няколко бяха подредени и на кушетката до Франи и „слушаха“ историята на доброто куче Карл. Харди застана на прага. После влезе. Седна до Франи и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и той вдъхна аромата й.

Не му се харесваше, че жена му продължава да разговаря с Дженифър, но Франи смяташе, че не е коректно изведнъж да я изостави. Не искаше да ходи до затвора и затова й се обаждаше по телефона.

– Струва ми се, уверена е, че Фримън ще я измъкне от тази каша.

– Надявам се. – Харди взе една скарида за опашката и я лапна. – Ставам все по-добър. Хубави са.

Франи възрази:

– Не са хубави, а съвършени. Винаги, щом ти хрумне да приготвиш нещо такова за вечеря, не се стеснявай. – Франи отпи малко вино – вече не кърмеше Винсънт. – Не си ли уверен в успеха?

– Дейвид изнася добро представление. Днес пак се появи в нова светлина. Човек напуска съдебната зала с чувството, че не си е загубил времето напразно.

– Но?

– Но… не знам.

Франи остави вилицата и го погледна.

– Безпокоиш ли се наистина?

– Безпокоя се. – Харди разбърка ориза в чинията си. – Днес разпитва Флорънс Барбието в продължение на може би шест часа и доказа, че всеки път, когато казва „една минута“ – а тя го повтаряше почти непрекъснато – всъщност не става дума буквално за една минута. Ако обаче Алварес… това е съседът от отсрещната страна на улицата… заяви, че е видял Дженифър пред къщата една минута след като е чул изстрелите, няма да му е толкова лесно да го опровергае.

– А онази жена, с която си говорил?

– Да, Дейвид ще я призове и се радвам, че я открих… Тя ще потвърди, че е минала пред къщата на Дженифър, чула е изстрелите и е спряла за малко пред портата, но ще е достатъчно Пауъл да я попита дали е сигурна, че е било същия ден. Не е. Ако Алварес продължи да твърди, че е разпознал Дженифър, вероятно ще загубим. – Посочи чинията й и я подкани. – Изяж си скаридите, скъпа, ще ти дадат сили.

Франи послушно хапна един залък, но очевидно мислеше за друго.

– Просто не мога да повярвам. Че някой, който е разговарял с нея… този Пауъл, например… и я е виждал, може да настоява да получи смъртно наказание. Тя е добър човек, Диз. Объркана, измъчена, изстрадала, но…

Харди поклати глава.

– Не искам да споря с теб, но не мисля, че е чак толкова добър човек. Тя излъга многократно и е убила човек в края на краищата. – Той вдигна ръка, за да я прекъсне. – Добре, може да е имала причини, но не мога да я приема за светица.