Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Докато шофираше към дома си, донякъде за да се отърве от неприятното чувство, останало му от посещението в къщата на Уит, си позволи да се укори, задето бе нарекъл листчето с телефона „документ“. Ясно си спомняше първия път, когато бе срещнал тази дума като студент по право. Надутите фрази, претенциозността и въобще всичко в дефиницията му се бе сторило толкова нелепо и толкова откровено глупаво, че си бе направил труда да я запомни наизуст. Закле се като адвокат никога да не я употребява.

Терминът „документ“ тук се използва в най-широк смисъл и включва всички ръкописни, печатни, машинописни, графични и по друг начин запазени материали, репродуцирани или оригинални, включително неточни преписи, първоначални, междинни или окончателни чернови, проекти и записи от всякакъв вид, изготвени на ръка, по механичен, електронен, фотографски или друг път, както и аудио (например магнетофонни записи) и видео записи на всякакви изказвания, разговори и събития, включително, без ограничения, резюмета, адресни справочници, рекламни материали, споразумения, анализи, лични бележници, брошури, календари, диаграми, циркулярни писма, настолни календари, дневници, указатели, магнитни дискове, всякакви рисунки, финансови и други оценки, извлечения и изчисления, указания, печатни органи на организации или други публикации, инструкции, вътрешна и външна кореспонденция, фактури, номенклатури, професионални характеристики, счетоводни книги, лицензи, наръчници, бележки, организационни структури, памфлети, разрешителни, пълномощия, снимки, картини, планове, проекти, рекламни материали, публикации, платежни нареждания, графици, спецификации, стандарти, статистически анализи, стенографски записки, изследвания, магнетофонни ленти, телеграми, телетипни съобщения, видеокасети, ваучери, работни скици, чертежи, папки и така нататък.

Яребица на крушово дърво.

И сега, без да се замисля, бе нарекъл този къс хартия с дата, телефонен номер и два пъти подчертано НЕ!!! „документ“!

Никак не се радваше.

Риа, жената, която външно приличаше на Дженифър Уит, крещя и се кара на своя Джими толкова ядосано и дълго, че когато най-накрая надзирателката дойде и измъкна телефонната слушалка от ръцете й, за да я окачи на вилката, тя само наведе глава и се върна мълчаливо в килията си. В съседната килия Дженифър се надигна на лакът върху нара си.

– Не ми прозвуча добре.

– Това лайно! – След трийсетина секунди пауза Риа отново влизаше във форма. – Този педераст Джими ми каза, че трябвало да чакам още _няколко_ дни! Можело и седмица! _Седмица_ тук! Майната му! Ако се чука с някоя друга, ще го убия тоя кучи син!

– Какво точно ти каза? – попита Дженифър, като се надяваше да я зарази със спокойствието си. Подобен тон бе може би подходящ, когато е на смях, когато всички са заедно и се веселят, но когато е изблик на гняв… напомняше й за Лари, за други неща, за собственото й положение. От избухването на Риа я полазиха тръпки. Сви се върху изпоцапания гол дюшек и се опита да ги укроти. – За парите ли?

– Това мръсно лайно! – Риа сграбчи пластмасовата чашка, в която бяха пастата и четката й за зъби и я запрати към решетката.

– Риа, престани, моля те!

Риа престана да крещи и ругае, но след това направи няколко крачки, свлече се на пода и се разплака.

След малко Дженифър стана от нара и се приближи до решетката, която ги разделяше.

– Не успял да намери пари за гаранцията ли?

Риа поклати глава тихо.

– В началото каза, че трябвало да почакам най-много още ден-два. Сега вика, че без мен приходите му намалели и му трябвало повече време. Какво ще кажеш? Без мен приходите му намалели! – И тя отново се разрида.

– Колко ти трябват? – попита Дженифър.

– Какво?

– Колко пари каза, че ти е гаранцията. Пет хиляди?

Риа кимна.

– Защо?

Дженифър седна на пода, сви колене пред гърдите си и ги обви с ръце. Бе научила доста неща за затвора. Клара също знаеше много, както и Мерседес. Ако ти стиска и имаш пари, ако ножът е опрял до кокала, можеш да подкупиш надзирателите, да уредиш едно или друго. Беше се случвало много пъти.

– Още не съм съвсем сигурна – отвърна Дженифър, – но може би ще му помогна да ги намери. – Каза го съвсем тихо, после вдигна очи към Риа. Искаше да е сигурна, че ако някой друг чуе, ще може да отрече. Риа я гледаше с полуотворена уста, сякаш не вярваше на ушите си. – Разбира се, ще трябва и ти да ми помогнеш, ако се наложи.

12

„Лудницата“ на госпожа Картър бе главната забележителност на улица „Калифорния“ в продължение на половин век. Сервираха „помия“ – гъсто турско кафе и преди еспресото да се наложи през седемдесетте, в „Лудницата“ можеше да се намери най-добрата „Ява“ в цялата западна част на града. Луан, дъщерята на госпожа Картър, все още си правеше „помия“ по стария начин – разбъркваше едро смлени зърна в кипяща вода и после наливаше през цедка. Получаваше се доста силна течност.

Харди имаше нужда тъкмо от това. През нощта двете ангелчета ги бяха будили с Франи поне шест пъти едно след друго – Ребека имаше възпалено ухо и температура, а Винсънт, както обикновено, искаше да яде. Забавляваха се, но и двамата родители бяха на мнение, че са преживявали и по-добри времена.

Описанието, което Глицки бе направил на Уолтър Теръл – блед, кестеняв, с мустаци – не беше кой знае колко точно. Оказа се мургав, средиземноморски тип, доста далеч от предварителната представа. Харди седна и сложи куфарчето си на масата, за да го познае онзи. След малко Теръл се появи и се настани безшумно срещу него.

Беше и по-млад от очакваното – на около трийсет и две. На четирийсет Харди не се чувстваше стар, но се разстройваше, защото повечето от хората, с които работеше, в последно време бяха по-млади от него и това не бе убягнало от вниманието му.

Теръл беше с маратонки, протрити дънки „Ливайс“, бяла риза на ситни райета и сако, което му бе по мярка. Каквито и да бяха съмненията на Глицки към Теръл и неговите теории, този човек сигурно бе успял да се прояви, след като беше стигнал до отдел „Убийства“.

Щом му донесоха кафето, той отпи, потрепери и започна да слага вътре захар, сякаш идеше краят на света.

– Що за име е Дизмъс? – Пак опита „помията“. Продължи да разбърква.

Харди обясни за хиляден път, че това е името на добрия крадец от кръста до Христос.

– Мисля си, че нашите са искали да ме накажат за нещо. Като си помисля, че можеха да ме кръстят Бил или Джак…

Теръл се ухили.

– Да, каквото и да е, само не Сюзън. – Пак отпи от кафето и този път остави лъжичката. – Кошмарно е. И хората го пият всеки ден?

– Всеки ден.

– Кошмарно. – Посочи куфарчето на Харди и попита: – Е, провери ли за Нед?

Харди кимна. Бе прегледал доклада за ексхумацията на Едуард (Нед) Холис предишната нощ, след като сложиха децата да спят, за щастие на жена си, която не бе разговаряла с възрастен човек през последните няколко дни и очакваше да прекарат вечерта заедно.

Усмивката и приветливото държане не бяха съвсем убедителни. Теръл беше хитро ченге и можеше да си се държи колкото си иска дружелюбно, но в никакъв случай нямаше да позволи някакъв си адвокат да му прилага номера, дори и по една случайност да е приятел на Ейб Глицки.

Харди кимна пак. Тук нямаше какво да печели.

– Опитвам се да разбера какво е станало с Нед. Естествено, Дженифър няма какво да каже по въпроса. Открили са атропин?

Теръл посочи куфарчето.

– Нали така пише?

– Да, но какво от това?

Харди го изненада за първи път.

– Как какво?

– Открили са известна концентрация на атропин в предната част на дясното бедро. И това показва, че може да е инжектиран?

– Разбира се.

– Добре, така да е. А какво показва, че го е направила Дженифър?

Теръл отново опита кафето и този път не забеляза, че е кошмарно.

– Не се е набоцкал сам. Атропинът не е наркотик.

– Добре, така да е, но какво доказва това? Може да се е опитвал да се самоубие. Може да е успял. Искам да разбера дали има нещо, за което не знам, защото иначе не виждам как така всичко това може да се превърне в обвинение в убийство.

Теръл очевидно се сдържаше с усилие. Лицето му се зачерви.

– Превърнало се е в обвинение в убийство, защото го е убила. Твоята Дженифър му е видяла сметката за седемдесет и пет бона.

Харди се опита да успокои топката.

– Не казвам, че не е. Просто се питах какви доказателства… дали имате доказателства, че тя е инжектирала атропина. Откъде сте сигурни, че изобщо е била в стаята?

– Била е. Оставила го е да се тъпче с алкохол и кокаин, докато изгуби съзнание и после го е боднала със спринцовката. Когато лекарят го е видял мъртъв, е установил голямо количество кокаин и е решил, че няма смисъл да проверява за други неща. – Той потропа с пръст по масата и добави: – Това е, което се е случило, господин Харди. Няма съмнение.

Това „господин Харди“ не беше добър признак и Дизмъс нямаше намерение да гневи инспектора повече.

– Не казвам, че не е. Прокуратурата е преценила, че трябва и е повдигнала обвинението. Струва ми се обаче, че е трябвало да разполагат с още доказателства.

Теръл поомекна малко и зае защитна позиция.

– Има и още. Нали им заведох Харлън Пул?

– Любовникът й? Зъболекарят? Как се добра до него?

– Срещнах името му в показанията на Дженифър. Отидох при него и поговорихме. – Теръл се наведе напред и продължи нетърпеливо: – Понякога в нашата работа се налага да имаш някаква интуиция. Имаш чувството, че знаеш какво е станало, притискаш когото трябва и готово.

– И ти пристисна Пул?

Теръл очевидно си спомняше случая с удоволствие.

– Не се наложи да го притискам кой знае колко. Този тип има добра практика, четирийсет годишен, жена, три деца. Казах му, че ако ми помогне, ще се опитам името му да не се чува. Разприказва се моментално.

– И какво каза?

– Че му е изчезнал атропинът една вечер, след като Дженифър се отбила за малък вечерен сеанс. Изглежда са го направили на стола… макар че не стана съвсем ясно. – Теръл се ухили. – Останах с впечатлението, че с жена си вече не го прави така. Все едно. Не разбрал за какво става дума, докато мъжът й Нед не хвърлил топа. Чак тогава си изкарал акъла. Решил, че Дженифър го е направила и полека-лека я изоставил.

– Защото си е помислил, че е убила Нед?

– Да, защото е убила Нед.

Харди се облегна назад. За да спечели малко време, вдигна чашата си, изпи утайката и направи физиономия. Липсваше нещо много съществено.

– Нека уточним. Когато Нед е умрял, Пул е решил, че го е направила Дженифър, нали?

Теръл кимна.

– Това заключение не е ли малко прибързано? Трябва да е знаел какво е намислила тя… да се е досещал. Нали?

– Разбира се. Тя е говорила за това.

– Че смята да убие мъжа си? – Харди поклати глава. – Щом Пул се е уплашил след това, защо не е предвидил какво ще стане и не я е чупил по-рано?

Теръл опря лакти на масата и се замисли над проблема.

– Сигурно не е предвидил. Тя не е заявила, че смята да убива мъжа си. Мисля, че Пул се е досетил след това.

– Но защо? Защо изобщо му е минало през ума?

– Защото тя му е говорила, че иска да го напусне, че щяло да е фантастично, ако умре, за застраховката и така нататък.

– Да го остави и да желае да умре не значи, че го е убила.

– Да, но се е опитвала да го напусне поне два пъти. Нед я е намирал и я е смазвал от бой.

Десетка!

– Значи и Нед я е биел. Доказано ли е?

– Питаш дали се е оплаквала официално ли? В не се занасяй?

Страхотна информация и може би вярна, но Харди не смяташе, че съдът ще я приеме, защото се основаваше само на чужди думи, не от първа ръка – доктор Пул казал, че Дженифър му казала, че Нед я биел. Но все пак представляваше психологическа бомба. Ако беше истина, че Дженифър е убила Нед, защото я е малтретирал – за да спре изтезанието и за да получи застраховката, която според нея й се е полагала – всеки би повярвал, че е направила същото и с Лари.

Тъй като аргументът изглеждаше убедителен, изкушението да се направи паралел между обстоятелствата около смъртта на Лари и тази на Нед щеше да е силно и Харди започна да се надява, че Пауъл и обвинението ще се уловят за симетрията и ще тръгнат в тази посока – и в двата случая Дженифър имаше будещ съчувствие мотив.

Но не го спомена пред Теръл. Вместо това се съгласи, че аргументите му са доста добри.

Засега приятели или поне добронамерени врагове, двамата застанаха пред бара и зачакаха рестото. Харди попита Теръл дали е обръщал внимание какви дребни съвпадения изникват почти винаги, когато задълбаеш в някое дело.

– Да, странно е, знам – отвърна Теръл. – Преди два месеца, например, стана една взломна кражба и ме извикаха в апартамента. По едно време, докато оглеждах прозореца, поглеждам навън и някакъв тип ми вика: „Хей, Уоли!“. Оказа се един съученик, с който играехме футбол в училище. Но си прав. Такива неща се случват непрекъснато.

Харди реши да му разкаже за смъртта на Симпсън Крейн в Лос Анджелес.

– Не е ли странно? Отивам в къщата на жертва на убийство, намирам телефонен номер, набирам и попадам на още една жертва на убийство.

Това накара Теръл да закове пред вратата. Може би все още не беше готов да се впусне слепешката в гъстата мъгла, но Харди не бе склонен да мисли така.

– Как каза, че е умрял този… Крейн?

– Мислят, че е работа на профсъюзите. Наемен убиец. Точно каквото Дженифър твърди за Лари. Дяволско съвпадение, нали?

Теръл поклати глава, сякаш се опитваше да прочисти мозъка си, да прогони неприятната мисъл.

– Не, при Лари не е било това. Дженифър му е видяла сметката.

Харди реши да не се усмихва, когато му подаде кукичката със стръвта. Глицки го бе посъветвал да му подхвърли някоя теория.

– Но все пак ще признаеш, че е интересно.

Теръл сви рамене пренебрежително.

– Така е, но подобни неща, както казах, стават непрекъснато.

– Прав си. – Харди отвори вратата и потрепери от студ. – Прав си. Стават непрекъснато.

Седемгодишният Матю Уит се усмихваше от цветната снимка със съвършен фокус. Фотографът бе свършил работата си отлично, защото зад дяволитата физиономия бе уловил и личността на детето. Каквото и влияние да бе оказвал стерилният дом върху това дете, очевидно то не се бе предало. В очите му се четеше истинска усмивка, някаква шеговитост – може би тъкмо бе казал на фотографа нещо хитро и се гордееше със себе си. Но това не бяха очи на малък хитрец – гледаха открито, искрено. Приятно момче, стремящо се да достави удоволствие.

Дейвид Фримън беше в банята, а Харди се отпусна в едно от старите, тапицирани с червена кожа кресла край прозореца във всекидневната, като безуспешно се опита да откъсне поглед от Матю. В албума имаше още доста снимки и преди да попадне на тази, бе успял да види голяма част от тях.

Черната му коса бе прилежно сресана на път, ако не се брои лизнатото място на челото. Носеше памучна фланелка на зелени и бели райета, чиято яка бе смачкана и краищата напомняха кучешки уши. Между предните му зъби имаше пролука. Лунички по носа. Дълги мигли. Зачатък на трапчинка. Усмихнатите очи бяха тъмнозелени.

Харди, облегнат назад, гледаше през прозореца, без да вижда нищо в мъглата. Не знаеше колко време е минало, когато почувства ръката на рамото си.

– Вече не можем да направим нищо.

Фримън, все още във вехтата си хавлия, отново стисна рамото му. Понякога бе изненадващо състрадателен, но в крайна сметка бе прагматичен. Ако не можеш да промениш нищо, според него, не си струваше да се безпокоиш. Харди не беше съгласен. Човек имаше право поне да скърби, дори и без някакъв осезаем резултат.

Бос, небръснат, с разрошена коса, Фримън прекоси всекидневната и отиде в кътчето за хранене, където, върху блестяща махагонова маса бе пръснал документите, с които в момента работеше, бележници, кутии с аудио касети. В момента се занимаваше с едно дело, планираше стратегията си за следващото, уреждаше обжалвания и дребни подробности, изостанали от по-рано – такъв ли щеше да бъде и животът на Харди? Погледна на всичко това през очите на жена си и се зачуди дали не прави грешка, като се свързва с Дейвид и Дженифър.

После пак видя снимката. Боже… ако Дженифър го е убила, дори и случайно, ако се е изпречил пред нея ненадейно…

Ами ако казваше истината? Ако е невинна? Значи там е бил и някой друг. Някой, който е имал нужда от смъртта на Лари и сега оставя Дженифър да преживее целия този ад. И Нямаше кой да отмъсти за Матю.

Харди вярваше в отмъщението – в жестокото, целенасочено отмъщение. Тъкмо това навремето го привличаше в полицейската работа, а после и в прокурорската. Сега обаче – и така разбираше, че се превръща в адвокат – смяташе, че преди отмъщението трябва лично да отстрани всякакви съмнения.

Това беше и силата, която мотивираше действията му сега – не желаеше да се превръща в марионетка, да заема поза на обвинител или защитник, да обслужва чуждо мнение, а да открие истината, независимо по какъв начин.

Обърна снимката на Матю с гърба нагоре и взе следващата.

Фримън живееше на ъгъла на „Тейлър“ и „Пайн“, на склона на хълма Ноб, един етаж над най-стария и най-добър френски ресторант в града. Поддържаше собствена изба за вина в ресторанта и се хранеше в него десетина пъти на месец.