Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 29 страниц)
Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.
Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице – като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.
Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.
– Не знам защо трябваше да го прави.
– Кой?
– Лари. – Поклати глава. – Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.
– Да те държи в подчинение?
– Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…
– Но не беше в състояние да го оставиш.
Дженифър удари с юмрук по масата.
– Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.
Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.
– Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.
Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.
– Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. – Тя се вгледа право пред себе си. – Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които _знам_, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…
– А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?
Дженифър сви рамене.
– Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. – Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. – Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.
– Той е с теб през цялото време – обади се Харди. – Това не е без значение.
– Да… така е.
Харди пое дъх – сега беше моментът.
– След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.
Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:
– Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. – Тя поклати глава. – Какво ще кажеш?
– Не – отвърна накрая Дженифър. – Кен вече ме попита. Не искам.
Харди замълча. Чакаше.
– Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. – Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. – Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.
Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?
– Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.
Харди срещна погледа й – дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм _ги_ убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого – Лари, Нед – да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година – може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.
Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.
Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?
Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.
Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.
– Харди! Влизай, седни. – Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. – Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.
Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.
– Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?
Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.
– Разбира се.
За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него – от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.
– Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?
Харди кимна.
– Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.
– Имаш думата ми.
Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.
– Исках да поговорим за смъртното наказание.
– Слушам те – подкани го Пауъл любезно.
– Не мисля, че е справедливо. – Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.
Пауъл чакаше.
– И двамата знаем, че има хора с досиета дълги по една миля, в сравнение с които Дженифър прилича на ангел небесен. Рецидивисти с по пет присъди получават десетина години затвор за кошмарни престъпления и излежават пет-шест.
– Така е – отвърна Пауъл. – Това е една от причините да се кандидатирам за поста главен прокурор. Това трябва да се прекрати. Нуждаем се от повече затвори. От по-сурови присъди.
Харди нямаше нужда от предизборни речи.
– Дийн, имах предвид, че да се осъди Дженифър Уит на смърт е прекалено.
Пауъл го изгледа.
– Жена, която е убила не един, а двама съпрузи? – Той вдигна ръка, за да накара накара Харди да мълчи. – Да не се формализираме, Дизмъс. Фримън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищо друго не заслужава.
– А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?
– Защо трябва да го правя?
– Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.
Пауъл се отпусна назад.
– Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… – Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. – И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?
– Не го е направила. Не е станало точно така.
Пауъл удари с юмрук по бюрото и се надигна.
– Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го _доказах_! Извън всякакво съмнение! – Овладя се, седна и продължи по-тихо: – Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!
На вратата се почука.
Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.
– Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?
– Всичко е наред, Арт – отвърна Пауъл монотонно. – Малък спор между професионалисти, това е всичко.
Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.
– Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?
– Е, и? За такова нещо не е ставало дума досега. Фримън си мълча.
– Не трябваше. Направи го по настояване на Дженифър, но тя не беше права да иска това от него. От нас. Мислеше, че така ще настрои съдебните заседатели срещу себе си. Че ще си помислят, че търси начин да се отърве. – Харди седна и разказа резюмето. – Бих искал да помислиш, дали не е било самоотбрана.
– Повдигни въпроса в съда и ще преценя. Аз не съм чудовище, Харди.
– Не мога да го повдигна. Току-що ти обясних защо.
– Не можеш? – Пауъл вдигна глава, вгледа се в тавана, прокара пръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-накрая възкликна: – Ще ме разплачеш.
– Не смятам да…
– Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уговориш да заобиколим закона, да го нарушим и според мен това е неетично, меко казано. Смятам разговора за приключен. – Пауъл стана, отиде до вратата и я отвори. – Ще се видим в съда. Не преди това.
Първото усещане на Харди беше, че има нужда от нещо за пиене. Стомахът му се бе свил на възел, дишаше учестено и неравномерно. Отправи се към бара на Лу, влезе, но изведнъж се отказа. Все още беше рано следобед и едно питие сега би сложило край на работата му за деня. Имаше нужда от всяка минута, с която разполагаше.
Седна на бюрото и се зае да обмисли възможностите.
Предложението на Лайтнър да призове свидетели на тормоза над Дженифър не беше лошо и би могло да предизвика известно съчувствие. Но се опасяваше, че в момента, в който тя схване накъде духа вятъра – а това нямаше да закъснее – или ще изпадне в криза в залата, или ще стане и ще заяви, че не е била малтретирана.
Какво щеше да прави следващия понеделник при това положение? Ако можеше да се съди по реакцията на Пауъл, Дженифър не бе спечелила на своя страна много симпатии. Дори не бе дала показания – още едно съмнително решение на Фримън. През цялото време не бе помръднала от мястото си, хладна и с безизразно лице, облечена не както се обличат обикновените хора.
Пристигна пликът, изпратен му от Дона Белоуз. Харди го отвори, доволен, че има повод да се отърве за малко от мрачните си мисли. Вътре намери писмо от Лари Уит до Дона Белоуз, писмо, придружаващо офертата за продажба на акции и самата оферта.
Скъпа Дона,
Бих желал да прегледаш приложената оферта. Както ще видиш, бордът на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ предлага на всички свои лекари възможността да купят акции от новата, самофинансираща се организация. Цената на всяка акция е пет цента, а и тонът на придружаващото писмо никак не е окуражаващ – по всичко личи, че подобна „инвестиция“ е смешна.
Защо тогава са си направили труда да разпратят офертата?
Притеснява ме фактът, че бордът на директорите дава срок от три седмици и я изпраща ден преди Коледа, когато хората са заети с други неща или са заминали извън града.
Давам си сметка, че при максималното количество акции, които има право да купи всеки, 368, рискът е незначителен – само 18,40 долара, но…
Харди престана да чете.
Лари Уит, човекът, който държи на всяка цена да контролира положението, иска от адвокат, на когото плаща двеста долара на час, да се занимава с финансов риск, равняващ се на 18,40!?
Стори му се, че е прочел погрешно, че не е видял добре десетичната точка. Погледа листа пак. Не беше сгрешил. 18,40.
Харди поклати глава, изправи се и се замисли. Какъв идиот трябва да е бил този Лари Уит… Реши да приключи за деня и слезе в заседателната зала, за да гледа мача. Може би този път неговият отбор щеше да победи?
Франи седеше, вдигнала крака на канапето, със затворена книга в ръка. Гледаше Харди и полагаше усилия да не задреме.
– Слушай, това е интересно.
Тя поклати глава.
– Винаги, когато го кажеш, се оказва, че не е.
Харди остави вестника.
– Някога не беше толкова скучна.
Франи повдигна вежди.
– Слушай, нека се разберем. Седнал си във всекидневната в една спокойна октомврийска вечер, без дори да опиташ чудесната вечеря, която съм направила, без да изпиеш и глътка вино с нея, а през последните десет минути се опитваш и да ми четеш на глас някаква оферта за акции, която не струва пет пари, а след това заявяваш, че аз съм скучната?
Той кимна.
– Да. Не е възможно да съм аз.
Франи спусна краката си на пода и потупа мястото до себе си.
– Добре де. Ела тук.
Харди прекоси стаята и седна до нея.
– Какво ще правя, Фран? Тя продължава да упорства и да не ми дава да използвам единственото, което може да я спаси.
– Не мисля, че си прав. Не само това може да я спаси. Не са само побоищата. Животът на Дженифър със съпруга й е бил кошмарен, но тя не го е убила. Сигурна съм. Никога досега не ме е лъгала, дори не и за Нед. Тя _не отрече_ за него. Просто не ми каза, че го е убила. А за Лари Уит отрече категорично. Няма никаква причина да ме лъже. Избегна го и за Нед.
Харди можеше да назове поне една причина Дженифър да излъже Франи. Тя беше негова жена, той беше адвокат на Дженифър. Би било по-добре да мисли, че не е убила Лари и Мат.
– Това не е само инстинкт – продължи Франи. – Или пък женска интуиция, макар че на твое място не бих я пренебрегнал. Това, което ти, Дизмъс Харди, човекът, а не адвокатът, трябва да направиш, ако наистина искаш да я спасиш, е да престанеш да се съмняваш в нея, да престанеш дори да мислиш, че може да е виновна.
– Франи, съдът я призна за виновна. Този въпрос е решен.
Беше му приятно да чувства върховете на пръстите й в косата си.
– _Аз_ смятам, че не е.
– Аз пък не съм в състояние да го докажа. Убила е Нед…
– Онова е различно.
– Не чак толкова. Нед е мъртъв. Лари е мъртъв…
Франи стана и отиде до камината, където подреди малкото стадо месингови слонове, които обичаха да пасат там.
– Дизмъс, продължаваш да мислиш като адвокат. Търсиш аргументи.
– Това е професията ми, Фран.
Тя се обърна към него.
– Не те обвинявам. Просто ти казах, че тя не е убила никого. Това е реалността, а не закона. Каквото и да са решили съдебните заседатели.
– Това е твоята реалност, Фран.
– По дяволите, изслушай ме! Ако искаш да се караме за думи, продължавай. Само че забравяш нещо много съществено.
– Така ли? И какво е то?
– Чудесно. Побесней и се разкрещи. Тъкмо от това имаш нужда.
Харди наистина щеше да побеснее. Стана и стисна юмруци, затвори очи, пое дъх.
– Добре, извинявай. Кажи ми какво забравям.
– Щом като Дженифър не е убила Лари и Мат, значи го е направил някой друг. При това, защото е имал причина.
Харди поклати глава.
– Проверих всички възможности. С Теръл, с Глицки, с Фримън…
– Значи си пропуснал нещо.
– Възможността Дженифър да е виновна. Какво ще кажеш?
Франи не реагира.
– Не е. Сигурна съм и знам, че и ти си сигурен. Пауъл не е прав.
– Кой знае.
Франи тръгна към кухнята.
– Ще ми се да изпия чаша вино. Няколко чаши вино. Ако искаш, прави ми компания, все ми е едно.
– Наемен убиец?
Бяха се поуспокоили. Беше десет и половина, а бутилката шардоне бе почти празна. Харди беше изредил всички възможни хора с мотив да убият Лари Уит и най-накрая двамата стигнаха до извода, че някой от тях стои в дъното на всичко, че дори и да има алиби, този някой е наел убиец.
Харди поклати глава.
– Не мислиш ли, че един професионалист би използвал собствено оръжие? Чувала ли си наемен убиец да стреля с оръжието на жертвата?
Франи отпи глътка вино.
– Не знам. Не съм специалистка по тези въпроси.
– А как е влязъл? Как е излязъл?
– По нормалния начин. Има ли врата към задния двор? Прозорец? Все едно. Важното е, че има някой друг. Освен Дженифър.
– Франи, проблемът е, че ако се съглася с теб, трябва да се върна в самото начало, да започна от полицейското разследване.
– Може би Ейб…
Харди поклати глава.
– Ейб е добър човек, но повече няма да се занимава с това. Нито пък някой друг. Всичко е единствено в мои ръце.
– А ти не разполагаш с аргументи, които биха спасили живота на Дженифър, нали?
– Не, тя не желае да…
Франи сложи пръст на устните си, за да млъкне и му напомни, че вече е чула всичко това.
– Остава само едно – завърши тя.
– Целият съм в слух.
– Трябва да откриеш истинския убиец.
42
Харди усети, че Уолтър Теръл вече не му е приятел. Обади му се по телефона в службата малко преди девет, за да поговори с него. Каза му името си и че иска да му зададе един-два въпроса, а Теръл отговори:
– Върви да задаваш тъпите си въпроси на някой, който го е еня. – И затвори.
Харди дълго задържа слушалката. Добре, помисли си той, разбрах намека. Теръл беше първата индикация, но докато прелистваше протоколите от разпитите и полицейските доклади на бюрото си, си даде сметка, че вече никой не би му обърнал внимание, да не говорим да проведе с него обстоен разговор.
Том и Фил Дистефано… пълен абсурд. Нанси… примряла от страх и с основание. Семейство Роумън… би могъл да се заеме със Сесил, но дори и да разполагаше с по-сериозни улики – а не разполагаше, – нямаше как да го накара да проговори. За Сам – хомосексуалистът от клиниката – не си струваше дори да се замисля.
Харди слезе долу, погледа мача по телевизията, изпи чаша кафе, поговори с Филис. Дейвид Фримън тази сутрин беше в кабинета си, но при него бе влязъл клиент и секретарката не искаше да го безпокои. Не че Харди имаше нужда от него. Май пак някакво дело за убийство. Беше работил у дома, защото Филис вече преписваше първите страници на обжалването.
Вечно въртящите се колела на правосъдието го притиснаха и той се качи в кабинета си. Стреличките зачаткаха по мишената. Часовникът тиктакаше.
*
Оставаше само Али Сингх – администраторът от „Йерба Буена“. Харди реши да го покани на обяд в някой ресторант, за да поговорят на спокойствие, да се опита да открие още подробности за работата на Лари Уит. Може би е отнел пациентите на някой друг лекар? Просто му се струваше невероятно човек като Лари да е бил харесван от колегите си. Беше труден за понасяне, а на всяко работно място и без друго възникваха търкания. Струваше си да опита. Не че имаше друг избор.
Оказа се, че Сингх вече не работи там.
– Можете ли да ми дадете новия му номер?
Деловият глас отвърна, че не било позволено да дава такава информация. Харди го очакваше.
– Много е важно.
Гласът каза, че съжалявал, но не можел да направи нищо. Съдба.
– Добре тогава, ще ви оставя името и телефонния си номер. Моля ви да му се обадите и да го помолите той да се свърже с мен.
– Предполагам, че ще мога да го направя – отговори гласът. – Ще попитам.
Помощникът на главния прокурор и кандидат за поста му Дийн Пауъл и самият главен прокурор Крис Лок отидоха да обядват заедно в ресторанта на последния етаж на „Банк ъв Америка“, петдесет и два етажа над града. Пауъл бе помолил за това.
Поръчаха си специалитета на заведението. Пауъл реши, че трябва да има и бутилка вино, но Лок не искаше и да чуе, докато не я донесоха – след това се остави да го убедят, че една чашка няма да му се отрази зле. Не се чукнаха.
До изборите оставаха само две седмици и Пауъл водеше пред другите кандидати с четири процента, според последните социологически проучвания. След като поговориха малко за тях, Пауъл разказа за посещението на Харди – това, за което бе обещал да не споменава пред никого.
Когато свърши, Лок попита:
– От колко време е при Фримън, че да опитва с тези номера? Разбира се, той е способен да го измисли и сам.
Пауъл кимна.
– Ходът е прозрачен – продължи Пауъл. – Твърди, че клиентката му не искала въпроса да се повдига в съда, но това било самата истина, а аз съм кретен, ако не му повярвам.
– Все пак, Дийн, тези приказки витаят във въздуха от самото начало.
– Разбира се. Няма съмнение, че тази жена е отнесла някой и друг пердах. Само че черно на бяло го няма никъде.
– Има го, Дийн. Регистрирано е най-малкото веднъж.
– Но не и с втория съпруг. Не с Лари.
Донякъде раздразнен или може би само изгубил търпение, Лок го прекъсна:
– Знам кой е Лари Уит. А какво смята да прави Харди?
– Тъкмо за това става дума… Дженифър му била забранила да говори за побоищата в съда.
– Обясни ли защо?
Пауъл сви рамене.
– Било все едно да признае, че е убила мъжа си, а тя не го била направила.
– Постила си за обжалването. – Лок изпи виното си и Пауъл му наля още половин чаша. Областният прокурор не възрази.
– И аз мисля така. Тя не е глупава и знае какво прави.
– Струва ми се, че не е убила мъжа си за това, че я е биел.
– Така е. Направила го е заради парите. Два пъти. – Пауъл се загледа през прозореца към блещукащия град и отпи вино. – Просто исках да го знаеш. Да те предупредя, че можеш да очакваш посещение от господин Харди, за да те помоли да проявиш състраданието, с което основателно се славиш.
Лок, който не понасяше Харди от край време, се усмихна и попи устните си със салфетката.
– Ако е неофициално и не е включено в протокола, значи не съществува, Дийн. Това е моят принцип. Винаги е бил.
Пауъл беше удовлетворен.
– Да, знам.
Лок вдигна чашата си и Пауъл му наля последните капки вино.
Най-накрая Харди бе открил две неща, за които все още не се бе замислял и те му дадоха известна надежда.
Не че съдържанието на пакета, доставен от „Федерал Експрес“ малко преди убийството и неговия подател бяха от голямо значение. Но все пак… Дори и това „все пак“ му се струваше невероятно оптимистично.
Другото, което му хрумна, бяха колегите на Фил Дистефано. Глицки му бе разказал за посещението си в работилницата и Харди се замисли дали някой от хората там не си докарва допълнителни доходи като платен убиец. Това, разбира се, беше прекалено… Фактът, че онези хора са обикновени работници, не означаваше, че са убийци. Освен това водопроводчиците не бяха сред финансово притеснените обществени кръгове. Но с какво друго можеше да се заеме? Според Франи – а той вече също бе убеден в правотата на думите й, – беше пропуснал нещо.
Телефонът иззвъня и го стресна. Тъкмо разсъждаваше как да подходи към колегите на Фил: „Здрасти, струва ми се, че някой от вас убива хора в извънработно време. Чували ли сте нещо такова?“ Боже.
– Ало?
– Господин Харди ли е? – приятният глас на Али Сингх. Не че щеше да помогне кой знае колко.
– Малко късно е, но ако все още не сте обядвали, бих искал да се видим в някой ресторант. Ще хапнем и ще поговорим.
„Еднорогът“ доста се различаваше от ресторанта на петдесет и втория етаж на „Банк ъв Америка“. Това беше едно от тези заведения в Сан Франциско, които сякаш винаги са празни, но някак си съумяват да съществуват по двайсет-трийсет години и повече. Един плакат до входа обявяваше, че в сряда ще се състои поетична вечер, че през другите дни има музика, „микрофонът е ваш“ и така нататък. Прозорците бяха големи, но завесите бяха спуснати, така че вътре цареше приятен полумрак. Носеше се лек аромат на къри и свиреше цитра. На бара играеха шах брадат мъж по фланелка и дългокоса млада жена с черни дрехи.
Сингх махна с ръка от масата в дъното. Харди видя фигурата, макар и очите му все още да не бяха свикнали с мрака и се запъти нататък. Блъсна се в една маса и едва не настъпи някаква котка, която изсъска и скочи върху перваза на прозореца.
Харди стигна до масата и Сингх стисна вяло ръката му. Администраторът изглеждаше някак си смален и измъчен, макар и да се усмихваше. Когато Харди му благодари, че се е съгласил да се срещнат, Сингх отвърна:
– О, не, удоволствието е изцяло мое. Радвам се, че дойдохте. Тук няма много… – Замълча и посочи с ръка празното заведение.
– Този ресторант ваш ли е? – попита Харди. – Собствен?
Сингх се засмя.
– О, не, не. Тук е евтино. Понякога стоя по цял ден. По-добре е, отколкото да си у дома. Човек трябва да ходи някъде… както ходи на работа.
Мъжът, който играеше шах на бара, си сложи престилка и се приближи до масата им с менюто. Сингх попита Харди дали може да си поръча зеленчуково къри за 4,95 – най-скъпото ястие в менюто. Харди го увери, че всичко е наред и че след като го е поканил, ще плати сметката.
Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.
– Виждате ли, новият климат… – Той отново замлъкна по средата на изречението. – Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.
– Алчност?
– Не е почтено, не е както трябва. Може би това е само бизнес, но аз… работих в „Йерба Буена“ седем години и мислех, че…
– Какво се случи?
– Реорганизацията. Парите. – Сингх отпи глътка вода от чашата си. Без лед. – Не знаех, че ще стане така. Аз съм си виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели една организация, трябва да се освободи от излишните тлъстини. Е, не смятах, че съм излишна тлъстина… бях полезен. Вършех някаква работа там. Сега вече разбирам.
Харди бе прочел циркулярната оферта няколко пъти и познаваше фактите – медицинският център „Йерба Буена“ трябваше да се превърне в печелившо, самофинансиращо се здравно заведение и трябваше да привлече капитал, за да може да е конкурентноспособно в привличането на пациенти. Но от друга страна, капиталът би дошъл, само ако се очакват печалби.
– Значи ви уволниха.
Сингх сви рамене.
– Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… – Заключението беше очевидно. – Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?
Харди се отпусна назад.
– Нямам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин Сингх. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбрали, че жена му беше призната за виновна от съда?
– Не, не съм. Не следя новините, откакто… жена му, казвате?
– Тя е моя клиентка. Има реална опасност да я осъдят на смърт и аз се опитвам да я спася.
– Аз съм против смъртното наказание. За мен то също е убийство, само че го извършва държавата.
– В такъв случай може би ще искате да ми помогнете.
– Стига да мога. Но, както вече казах, доктор Уит беше уважаван лекар.
Сервираха обяда. Сингх започна да се храни лакомо веднага, щом оставиха чинията пред него.
– Споменахте, че с доктор Уит сте имали някои разногласия около разходите.
– Вижте, бордът на директорите решаваше всичко, аз само изпълнявах решенията. Докторът го знаеше и не е имало конфликти на лична основа. Струва ми се, че искаше да упражнява по-голям контрол, да се чува гласът му. – Сингх престана да се храни за миг и се усмихна. – Понятие нямам какво би направил сега.
– Кога сега?
– Когато няма Али Сингх, с когото да спори. След продажбата.
– След като „Йерба Буена“ започна да се самофинансира?
– Не. – Сингх поклати глава. – Започна да се самофинансира миналата пролет. Имах предвид продажбата на акциите. Изкупуването им. Самият той не купи никакви акции… почти никой не купи. Но доктор Уит щеше да оспорва. Нямаше да остави нещата така.
Харди престана да се преструва, че се храни.
– Боя се, че не ви разбирам. Нали говорехме за това, че „Йерба Буена“ е започнала да се самофинансира?
– Да, така и стана. – Харди чакаше. – После… това е друго нещо… по-късно, това лято, центърът беше купен.
– Кой го купи?
Сингх приключи с кърито и бутна чинията си настрана.
– Хората, които ме уволниха. Застрахователната компания „Пакрим“. Платиха четирийсет милиона в брой.
Харди също бутна чинията си.
– Четирийсет милиона.
– Когато трябваше да се плати таксата по пререгистрацията – продължи Сингх, – а тя се определя според стойността на предприятието, въпросната стойност беше малко повече от половин милион. Предложението за четирийсет милиона изненада всички. Никой не беше предполагал, че „Йерба Буена“ може да струва толкова.
Но някой все пак е предполагал, помисли си Харди. Няма предприятие, което за по-малко от шест месеца да поскъпне от половин на четирийсет милиона.
Така или иначе, циркулярната оферта описваше финансовото бъдеще на организацията с доста мрачни краски. Не се предвиждаше външна разпродажба на акции, не се очертаваха потенциални купувачи. Всичко това се посочваше в офертата. Членовете на колектива не бивало да очакват никакви главозамайващи печалби. Човек можеше да си помисли, че не си струва дори да губи време, за да купи петцентовите акции – те едва ли някога биха стрували повече от това.
Започна да се досеща.
– Ако бях член на „Йерба Буена“ щях да купя акции – продължи Сингх. – Малко от членовете купиха, но аз щях. И сега всичко щеше да е доста по-различно.
– А членовете, които купиха – попита Харди, – какво стана с тях?
Сингх знаеше цифрите.
– На лекарите, членове на „Йерба Буена“, предложиха четирийсет и девет процента. Това прави сто и четирийсет хиляди акции по пет цента едната. Количеството, което имаше право да купи всеки, зависеше от стажа в организацията, но не биваше да превишава триста шейсет и осем, тоест осемнайсет долара и четирийсет цента.
Харди помнеше цифрата. По-малко от двайсет долара.
– Все още ми е трудно да повярвам, че това стана… Знаете ли колко струва една петцентова акция сега?
– Бих могъл да изчисля.
– Не е нужно. – Сингх пак се усмихна. – Вече го направих. Сто четирийсет и два долара и осемдесет и шест цента. За акция.
Харди подсвирна.
– Петдесет и две хиляди, петстотин седемдесет и два долара и четирийсет и осем цента – добави Сингх.
– Какво е това?
– Сумата, с която разполага всеки, който е купил триста шейсет и осем акции за осемнайсет долара и четирийсет цента.
– Интересно, ако е вярно, но какво от това?
Фримън беше на своя територия. За разлика от скромния му апартамент, кабинетът му беше обзаведен пищно – огромен персийски килим покриваше тъмния паркет на пода, в зареденото барче се виждаха чаши от оловен кристал, на стените висяха скъпи картини, рафтовете, пълни с книги, две кожени канапета, кресла. На прозорците имаше завеси, а не щори. Огромното бюро беше от безупречно полиран махагон.
