Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 29 страниц)

Косата на Дженифър бе израсла, синините ги нямаше. Когато се появи за първи път в съдебната зала, придружена от двамата пристави, публиката зашумя – обвиняемата приличаше на кинозвезда.

Нямаше ги червените затворнически дрехи, нямаше ги белезниците и веригата на краката. Съдия Вилърс под давлението на Фримън се бе съгласила, че това би било дискриминация по отношение на обвиняемата. Нямаше нужда и да я оковават за стола. Дори и Пауъл не допускаше, че Дженифър ще се опита да избяга от съдебната зала, при все бягството й от затвора.

Дженифър беше с ниски обувки, найлонови чорапи и елегантна рокля, която откриваше хубавите й колене. Фримън се бе погрижил в затвора да отиде фризьор, за да оправи прическата й и сега косата й беше чиста и женствена, но не екстравагантна. Малки диамантени обеци, добре премерен грим. Въведоха я преди да влезе съдията, докато журналистите и осемдесетте кандидати за съдебни заседатели заемаха местата си зад парапета. Харди, който разговаряше с Фримън на масата на защитата вляво, чу шума в залата и млъкна.

– Боже мой! – възкликна той.

Фримън се обърна. Проблеснаха няколко фотосветкавици – Вилърс щеше да сложи край на това още с влизането си, но засега Дженифър беше лесна плячка. Тя се усмихна – или се смущаваше или позираше – и проблеснаха още няколко светкавици.

Приставите я отведоха при Фримън, който я прегърна бащински през кръста и я отведе на масата между себе си и Харди.

– Изглеждаш добре – каза й той. – Точно както трябва.

– Страх ме е – отвърна Дженифър.

– Това е нормално. Седни тук и се успокой, това се иска от теб.

Харди забеляза, че ръцете й треперят. Тя сплете пръсти пред себе си, а Фримън седна и покри дланите й с едната от кокалестите си лапи.

През последните няколко седмици, докато подготвяха окончателната защитна стратегия, Харди бе забелязал, че първоначалната враждебност между Дейвид и Дженифър се разсейва. Сега, макар и Фримън все още да бе убеден във вината й, някак си бе успял да убеди клиентката си, че е неин най-добър и достоен за доверието й приятел – че е единственото й спасение. И тя се бе вкопчила в него като удавник за сламка. Харди нямаше нищо против това, още повече самият той все още не беше изиграл основната си роля – а тя не беше на свръзка между Дженифър и Дейвид Фримън.

Беше 9:23. Вилърс щеше да влезе след седем минути. Дийн Пауъл и помощникът му – млад прокурор на име Джъстин Морхаус, тихо разговаряха и преглеждаха документите си на няколко крачки вляво от тях.

– Дженифър.

Обърнаха се и видяха доктор Кен Лайтнър, който се бе приближил до парапета. Дженифър стана, отиде до него и го прегърна. Единият от приставите бързо се приближи, но Фримън го спря с жест и той не ги раздели. Така или иначе цялата сцена продължи само няколко секунди. След това Дженифър целуна Лайтнър по бузата и се върна на мястото си.

Харди реши, както и Фримън, че трябва да я предупреди да внимава с подобен род публични изяви. Твърде лесно можеха да се изтълкуват погрешно. Двамата адвокати знаеха каква е връзката между клиентката и психиатъра, но нямаше да им е лесно да я разяснят на съдебните заседатели. Не биха приели добре жена, обвинена в убийството на двама съпрузи, която прегръща друг мъж в началото на процеса си. Определено. Дженифър, Фримън и Харди се приближиха един до друг и започнаха тихо да си говорят. Влезе Теръл и размени няколко думи с Дийн Пауъл.

Въпреки че нямаше да участва активно на този етап, Харди чувстваше устата си пресъхнала, а стомахът му беше свит на топка. Обърна се, за да си налее чаша вода и в този момент вратата зад мястото на съдията се отвори и секретарят извика напевно, че всички трябва да станат, защото заседанието на 25-и отдел на областния и градски съд на Сан Франциско е започнало под председателството на съдия Джоана Вилърс.

Процедурата за разпит и подбор на съдебни заседатели в щата Калифорния се бе променила коренно след юни 1991 година. Преди това представителите на двете страни имаха право да задават на кандидатите всякакви въпроси: Как си изкарват хляба? Колко братя и сестри имат? Какво е хобито им? Кои са любимите им книги или филми? Обичат ли животните? Котките? Аквариумните рибки? Можеше да мине всичко, стига по някакъв начин да разкриваше характера на дадения кандидат. Нерядко въпросите представляваха зле прикрити пледоарии, целящи да предубедят съответният кандидат. Поради всичко това процедурата при тежко наказателно дело като това спокойно можеше да се проточи два месеца, а понякога и повече.

След промяната обаче всичко премина в ръцете на съдията и както се предвиждаше, свършваше доста по-бързо. Страните имаха право да представят на съдията въпросите, които искат да бъдат зададени, но той имаше право да ги отхвърли. Самият Фримън бе поискал да му се позволи лично да зададе въпроси на някои от кандидатите, но му бе отказано.

Представителите на страните запазваха правото да отхвърлят по двайсет кандидатури – по каквато и да било причина или без причина, но така или иначе главният контрол беше в ръцете на съдията – той ръководеше представлението.

Питаха съдебните заседатели дали са запознати със случая от пресата, дали ще могат да заседават в продължение на три месеца, дали съвестта им позволява да гласуват, ако знаят, че е възможно обвиняемата да получи смъртно наказание. След анкетата, от първите осемдесет кандидати щяха да останат може би четирима. После Вилърс щеше да призове нови осемдесет. Избраните щяха да бъдат помолени да се явят в края на септември, за да оформят групата, от която окончателно да се определят дванайсетте съдебни заседатели плюс шестте резерви.

Ако не беше с полукръглите си очила за четене, съдия Вилърс напълно щеше да отговаря на представите на Харди за Жана д’Арк на средна възраст. С шлема си от сива коса, с добродушното си, приятно лице, Вилърс би могла да мине за директорка на училище – справедлива и твърда, може би дарена дори с чувство за хумор.

Но, както Фримън бе казал на Харди след като научиха, че им се е паднала тя, външният вид би могъл да заблуждава. Вилърс никак не обичаше да се шегува, а в съда беше властна, дори тиранична. Според Дейвид не само късметът – както би трябвало – бе повлиял, за да попадне това сериозно дело в нейната зала. Струваше му се, че зад всичко това надушва пъклените машинации на Дийн Пауъл.

Освен всичко друго, беше най-малко вероятно нейна присъда да бъде отменена при обжалването. Ако Пауъл спечелеше делото, връщане назад нямаше да има.

На Харди не му харесваше и нещо друго – съдия Вилърс едва ли би отхвърлила евентуална препоръка от страна на съдебните заседатели да подпише смъртна присъда, ако се стигнеше дотам. Беше се опитал да убеди Дейвид да отзове съдията. Както и при избора на съдебни заседатели, според законите на щата Калифорния, страните имаха еднократното право да оспорят избора на съдия и да го отзоват. Целта, поне на теория, беше да се попречи на съдиите да се самозабравят и да налагат прекалено много волята или пристрастията си в делата, които би трябвало да са обективни. Ако някой съдия решеше да вгорчи живота на обвинителя прекалено много, областната прокуратура имаше право да поиска отстраняването му от професията и през годините немалко съдии бяха приключили кариерата си по този начин, вследствие на опитите си да въвеждат в правосъдието някои типични за Сан Франциско схващания за спортсменска игра.

По закон съдиите бяха натоварени с огромна отговорност, но имаха и големи права – дори и при най-тежките наказателни дела, след месеци усилена работа на прокурора, те можеха да отменят и най-внимателно премисленото решение на съдебните заседатели, като изтъкнат каквато и да било смислена причина, стига да сметнат, че то не е справедливо. Също така беше истина, че съдия, който се възползваше от това си право прекалено често, рискуваше да се прости с професията си.

Харди искаше да отзоват Вилърс. Макар и да беше жена, тя се славеше с особената си строгост по отношение на другите жени, участнички в процесите – адвокатки, прокурорки, обвиняеми. През цялата си кариера се бе стремила да не даде никакъв повод да я обвинят, че облагодетелства своя пол. Няколко години преди това тя бе сред първите в успешната кампания да бъде свален главния съдия на Върховния съд на Калифорния – също жена – заради „мекушавото“ й отношение към смъртното наказание.

Вилърс наистина не беше котенце, но Фримън не искаше и да чуе за отзоваване. Беше във възторг от избора. Смяташе, че при нея може да победи.

Защо? Защото според него Вилърс била абсолютно безпристрастна, което можело да се твърди за малко други съдии. Не че била коравосърдечна към жените, а по-скоро се отнасяла към тях точно така, както се отнасяла към мъжете. В Сан Франциско, където съществуваха всевъзможни гласовити организации и организацийки, тя се придържаше стриктно към буквата на закона. Според съдия Вилърс мъжете и жените били абсолютно равни пред закона, независимо дали са черни, бели, испаноговорещи, хомосексуални или пък някакви други.

Фримън беше уверен, че при съдия Вилърс има най-сериозни шансове да победи през първата фаза, когато щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не, и нямаше никакви намерения да оспорва компетентността й. Лошото в случая беше, че ако загубеше, във втората фаза, когато щеше да се определи присъдата, нейният избор едва ли беше най-благоприятният.

За осми път през последните пет седмици в залата влязоха поредните осемдесет кандидати за съдебни заседатели. Секретарят прочете гласно дванайсет имена и изброените хора заеха местата си зад преградата. Всичките осемдесет се заклеха да отговорят вярно и точно на зададените им въпроси.

– Дженифър Лий Уит – започна съдия Вилърс – е обвинена в предумишлено убийство на трима души при утежняващи вината обстоятелства и обвинението е потвърдено на предварително заседание. – Последва обичайната поредица въпроси: Познава ли някой от кандидатите обвиняемата? Жертвите? Адвокатите, които я представят? Бил ли е някой от тях жертва на тежко престъпление? Има ли някой роднина полицай? Адвокат? Съдия? Смята ли се някой за запознат с подробностите на делото от съобщенията в пресата или по телевизията? Някой бил ли е арестуван? При всеки въпрос по няколко ръце се вдигаха нагоре, а страните записваха.

От време на време Дженифър се накланяше към Харди и искаше разяснения. Заедно отбелязваха имената на тези кандидати, които ще отхвърлят, макар и да нямаха кой знае какви възможности за избор.

Избирането на съдебни заседатели, разбира се, не беше точна наука. С въвеждането на новите правила то се бе превърнало в истинска лотария. Кандидат номер пет, онази жена там, има ли вид на състрадателна? Ами младият жребец вляво, номер единайсет, ще прояви ли снизходителност към Дженифър, защото е хубава, или пък ще е по-склонен да вземе страната на Лари Уит – почтеният мъж, станал жертва на коварната съпруга. Ами онази, семплата, номер девет? Ще завиди ли на Дженифър затова, че е хубава, или ще погледне на нея като на изпаднала в беда посестрима, несправедливо обвинена и изстрадала?

След първоначалните въпроси не остана никой от първите дванайсет души. На двайсет и седми септември бяха отделени деветдесет и двама души, отговарящи на изискванията за съдебните заседатели. Всички останали бяха отстранени по „целесъобразност“, „негодност“ или пристрастност, показана в предварителната анкета. Едва сега дойде времето представителите на страните да отзоват нежелателните за тях кандидати. Пауъл отзова единайсет души. Фримън – възможните двайсет. Посочиха шест алтернативни кандидати.

28

Шестте седмици, докато траеше изборът на съдебни заседатели, за Харди преминаха в нещо като сън. Двете седмици топло време през септември само допринесоха за това. Всеки работен ден сядаха на масата с Фримън и Дженифър, вляво от Пауъл и Морхаус и се заемаха с еднообразната, но много важна процедура.

Отегчителната, напрегната работа ги изсмукваше емоционално и физически. От Харди имаше нужда в съда и всичко останало премина на заден план, включително и търсенето на друг „идиот“. Всяка вечер, след като напуснеха съдебната зала, двамата адвокати продължаваха да обсъждат възможните кандидатури, докато не започнеха да пелтечат, на следващия ден се повтаряше абсолютно същото.

Франи издържаше всичко това стоически. Съпругът й се прибираше у дома късно, излизаше рано, беше уморен и разсеян. На два пъти през почивните дни отидоха извън града, веднъж без децата. Решиха един ден, когато всичко това свърши, да заживеят отново.

В понеделник, 4 октомври, най-накрая всички играчи бяха събрани на терена и Дийн Пауъл се изправи на крака, готов да започне.

Харди смяташе, че контрастът между него и Фримън не би могъл да бъде по-голям. Пауъл тежеше на мястото си с авторитет и безкомпромисност. Беше облякъл добре скроен тъмен костюм и синя вратовръзка. Не беше сметнал за нужно да носи игла. Загорялото му, добре оформено лице, изразяваше добронамерена угриженост. От време на време прокарваше ръка през бялата грива на главата си, която нямаше нужда от друг гребен.

Пауъл застана в средата на залата и се обърна към съдебните заседатели, окончателно определени през последните три седмици.

– Ваша светлост, господин Фримън, господин Харди. Дами и господа съдебни заседатели. Искам да ви благодаря, че отделихте от времето си, за да изпълните този най-важен граждански дълг. Всички ние – махна с ръка, за да обхване с жеста си и масата на защитата – сме ви благодарни.

Фримън и Харди се спогледаха. Знаеха, че имат право да възразят срещу тази малка разтривка на съдебните заседатели. Подобно начало би могъл да си разреши единствено съдията, но повечето прокурори и адвокати държаха на всяка цена да демонстрират какъв добър човек се крие зад юридическата фасада и също си го позволяваха. Фримън не смяташе да възрази – щеше да се възприеме като дребнавост.

Повечето съдии оставяха подобни увертюри без последствия. Вилърс – не. Чукчето се стовари върху масата.

– Господин Пауъл, вече благодарих на съдебните заседатели. Сега е време за встъпителното ви слово. Да го чуем.

Харди остана сериозен. Фримън вдигна ръка към лицето си, може би за да не се види, че се усмихва.

Пауъл кимна едва забележимо и се приближи до съдията.

– Съжалявам, ваша светлост.

После пак се обърна към съдебните заседатели. Четирима мъже и осем жени. Петима чернокожи, четирима бели, три испаноговорещи жени. Един пенсиониран лекар. Три неработещи домакини, двама безработни. Четири секретарки и чиновник. Двамата от мъжете може би бяха хомосексуалисти. Можеха да се класифицират по всякакви признаци, но така или иначе нямаше нищо сигурно. Никой не се съмняваше, че Вилърс ги е подбрала според изискванията, но и никой не знаеше какво представляват тези хора в действителност – знаеше се само, че всички те са способни да гласуват и за смъртно наказание.

Прокурорът пусна усмивка.

– Съдия Вилърс ме помоли да продължа с встъплението си и смятам да направя точно това. – Кимна многозначително, спря поглед на няколко лица. – Какво представлява встъплението? Всъщност, то е много просто нещо. Ще поговоря малко за обвиняемата по това дело, Дженифър Уит, и трите човешки същества, които е убила, двама съпрузи и… – Пауъл направи кратка драматична пауза, след което добави: – и малкия си син. – Още една пауза. – Корените на всичко са в миналото. 1984 година. Вярваме и ще докажем пред вас по категоричен начин, че на седемнайсети септември същата година обвиняемата Дженифър Уит е инжектирала тогавашния си съпруг Едуард Телър Холис със смъртоносна доза атропин, който се извлича от едно растение, известно под названието атропа беладона.

Пауъл не театралничеше, не играеше роля, което умееше така добре. Може би се бе стреснал от ранното предупреждение на Вилърс?

– Ще докажем също така, че докато е била омъжена за господин Холис и по времето на смъртта му, госпожа Уит е имала любовна връзка с друг мъж, зъболекар на име Харлън Пул. Атропинът е често употребявано лекарствено средство, което може да се намери в повечето зъболекарски кабинети. Преди девет години, по времето, когато е бил убит господин Холис, атропин е имало и в кабинета на доктор Пул. Използва се за спиране на слюноотделянето.

Сякаш собствената му уста бе пресъхнала, Пауъл се приближи до масата на обвинението и отпи глътка вода. Харди също почувства жажда. Фримън отпи. Дори и Вилърс дискретно надигна чашата с вода.

Пауъл се върна в средата на залата.

– Защо Дженифър Уит е убила първия си съпруг? Обвинението ще представи пред вас доказателства, че е била налице застраховка за сумата седемдесет и пет хиляди долара, която обвиняемата е трябвало да получи в случай, че съпругът й умре. Четири месеца след неговата смърт тя е изтеглила цялата сума. През осемдесет и четвърта година седемдесет и пет хиляди долара бяха много пари.

– Възразявам, ваша светлост – надигна се Фримън. Трябваше да се намеси, за да наруши ритъма на Пауъл, макар че последното изказване засега бе най-безобидното. Дали седемдесет и пет хиляди долара са били много пари през 1984 година можеше да се спори, но че това мнение не е доказателство по делото беше извън всякакво съмнение.

Вилърс прие възражението, но изгледа Фримън особено. Не беше позволено встъпленията да влизат в спор със закона или да се превръщат в литературно четене, но все пак се позволяваше значителна свобода. Вилърс даваше на Фримън да разбере, че ако смята да се заяжда с Пауъл на дребно, трябва да очаква същото. Играта започваше.

Опитът на Фримън да наруши ритъма на Пауъл също не се увенча с успех. Прокурорът се носеше напред с издути платна и нищо не беше в състояние да го спре. Веднага, щом съдията каза: „Приема се“, той продължи:

– Както вече ви е известно, дами и господа съдебни заседатели, това е наказателно дело за предумишлени убийства, извършени при утежняващи вината обстоятелства. Едно от тези обстоятелства е фактът, че Едуард Телър Холис е бил убит преднамерено и хладнокръвно, с цел материално облагодетелстване. Не е от значение, че това е станало преди толкова години. Законът не ограничава отговорността при убийство.

Дженифър, седнала между Харди и Фримън, се беше изопнала като струна. Изглеждаше напълно овладяна и спокойна. Единствено потрепването на ноздрите й издаваше някакво безпокойство.

Пауъл я изгледа и направи пауза. Нима искаше да го предизвика с ледения си поглед? Позволи си да й кимне – почти приятелски – и Дженифър се размърда.

– Година след смъртта на първия си съпруг, през 1985 година, Дженифър се омъжва за Лари Уит, който изоставя жената, с която е завършил образованието си…

Фримън отново възрази. Отново възражението му беше прието, този път по-категорично. Може би това беше първият от очакваните многобройни опити да се очерни моралния облик на Дженифър и Вилърс ясно показа, че няма да приеме подобно нещо. Само доказателства. Само по същество.

Това беше добър знак и Харди направи отметка в бележника си. Дали случилото се го беше отвлякло от плановете му или беше чисто и просто непреднамерена грешка?

Но прокурорът имаше да каже още много неща и изчака, докато всички утихнат, за да се чува по-добре.

– През 1985 година Дженифър се омъжва за Лари Уит, който тъкмо започва кариерата си на медик. На следващата година се ражда синът им Матю. Постепенно преуспяващият млад лекар увеличава застраховката си, докато, накрая, към деня на неговата смърт, 28 декември миналата година, той е застрахован за два и половина милиона долара.

Сега беше моментът да се направи многозначителна пауза и Пауъл се възползва. Сред публиката се разнесе приглушен шепот.

– Два и половина милиона долара, дами и господа. Ще представим застрахователната полица пред съда като веществено доказателство. Ще се уверите, че в договора има клауза, според която застрахователната сума се удвоява, ако Лари Уит загине от насилствена смърт. Това прави пет милиона долара и едва ли е нужно да изтъквам, че това са много пари, независимо коя е годината.

Пауъл се усмихна на Фримън, вероятно за да покаже на съдебните заседатели какъв приятен човек е всъщност. Фримън, който обикновено не обичаше да се докарва, отвърна със своята представа за дружелюбна усмивка. Вилърс взе чукчето, но размисли и го остави.

– Разбира се, наличието на застрахователна полица не е доказателство, че тъкмо Дженифър Уит е извършила убийството. Ние ще докажем по категоричен начин, че действията на Дженифър Уит в понеделник сутринта, двайсет и осми декември, не могат да бъдат обяснени иначе. Тя е застреляла съпруга си и детето си, а после е напуснала къщата, за да си осигури алиби.

За щастие, разполагаме с двама свидетели, които ще дадат показания във връзка с въпросното алиби. С тяхна помощ ще разсеем всякакво съмнение за местонахождението на обвиняемата, когато са се разнесли изстрелите. Тя е била на местопрестъплението, разполагала е с пистолет и го е използвала, за да убие съпруга си заради застраховката му.

Накрая ще спомена и най-голямата трагедия – Матю Уит.

Дженифър леко се отпусна. Гневът й или беше преминал, или бе заменен от някакво по-силно чувство. Фримън протегна ръка и сложи длан на китката й. Тя вдигна поглед.

– Честно казано, не сме в състояние да обясним защо Матю Уит е трябвало да умре в онази трагична сутрин. Но фактът е, че е умрял, застрелян със същото оръжие, което е отнело живота и на баща му. Готови сме дори да допуснем, че е било грешка… момчето може да се е оказало под прицел съвсем случайно. Може да е стреснало Дженифър Уит…

– Ваша светлост, моля ви, предположенията нямат място в едно встъпление.

Пауъл изпревари съдията и се извини. Фримън беше прав. Вдигна поглед към съдията, после пак се обърна към съдебните заседатели.

– Мотив, средство и възможност да бъде извършено престъплението. Тези факти остават и ние ще ги докажем. Те показват, че Дженифър Уит е убила мъжа си заради пет милиона долара. Това е _мотивът_. Оръжието е нейният собствен пистолет, който с мъжа си са държали в спалнята. Това е _средството_. Била е сама в къщата със съпруга и сина си… _възможността_. Ще докажем всичко това и смятаме, че човек, способен на подобни престъпления, е проиграл правото си да живее в нашето общество. Такъв човек – независимо дали е мъж или жена – би трябвало да получи най-тежкото наказание. Такъв човек трябва да бъде осъден на смърт. Благодаря ви.

Според законите в щата Калифорния, защитата има право да произнесе собственото си встъпление непосредствено след обвинението – нещо като опровержение – или да изчака докато обвинението изложи всичките си аргументи. Фримън бе постъпвал по единия или другия начин многократно, в зависимост от обстоятелствата. Сега избра втория. Все още не беше сигурен как точно ще се развият нещата с натрупването на аргументите и смяташе, че ще предизвика по-голямо впечатление, ако изложи всичко наведнъж, на по-късен етап. Не искаше да губи инерция.

Недостатъкът на подобно решение се състоеше в това, че обвинението получаваше време. Пауъл едва бе седнал, когато Фримън обяви решението си да изчака.

Прокурорът бързо се изправи и призова първия си свидетел – сержант Теръл.

Фримън и Харди се бяха опитали да отгатнат какъв ще е редът на свидетелите, но не им бе минало през ум, че първи ще е Теръл. С дънките и авиаторското си яке инспекторът изглеждаше по-млад, отколкото беше в действителност. Той бутна агресивно малката вратичка, която отделяше публиката от съда и зае свидетелската банка. Докато полагаше клетвата, очите му бяха някъде другаде.

– Защо е толкова нервен? – попита Дженифър.

– Това му е първо дело за убийство. – Фримън не сваляше поглед от полицая. – Грешка – прошепна той, сякаш сам на себе си.

– Наша ли? – Дженифър се обърна към Харди, който поклати отрицателно глава. Поне той не смяташе така. Фримън не отговори, а Пауъл излезе напред и се обърна към съдията:

– Ваша светлост, за протокола, смятаме най-напред да насочим вниманието си към убийството на Едуард Телър Холис. Ще се наложи да призовем някои от свидетелите още веднъж, във връзка с убийството на Лари Уит. Инспектор Теръл е един от тях. Просто исках да изясня това.

Тъй като за това вече бе станало дума при предварителните разговори при съдията, Фримън не възрази.

– Инспектор Теръл – започна Пауъл, – кажете ни, моля, как стана така, че участвахте в разследването на убийството на Едуард Холис?

Теръл кимна.

– Това е Нед, нали? Първият съпруг?

В залата се надигна нервно кикотене, дори и откъм съдебните заседатели. Теръл вдигна поглед обидено. Не беше очаквал, че ще предизвика смях. Пауъл запази спокойствие.

– Ако съдът не възразява – каза той, – отсега нататък ще наричаме Едуард Холис Нед Холис. – Обърна се отново към Теръл и повтори въпроса си.

– Аз съм сержант-инспектор в отдел „Убийства“. Миналия декември разследвах смъртта на Лари и Матю Уит. Докато проверявах миналото на заподозряната, стана дума за първия й съпруг. Тя ми разказа, че бил умрял от свръхдоза и че е получила застраховката му. Реших, че си струва да се провери това съвпадение малко по-задълбочено.

Всичко това беше истина и Харди си даде сметка, че в края на краищата, призоваването на Теръл не е чак такава грешка. Показанията му щяха да изтъкнат приликите в мотива в двата случая преди да се представят каквито и да било улики, свързващи Дженифър с двете убийства. Истината бе, че това начало не беше никак благоприятно за тях и Харди се зачуди как ли ще реагира Фримън. Единствената реакция, беше да хване бика за рогата веднага.

– Ваша светлост! – Гласът му сега беше по-звучен, което не би могло да не е преднамерено. Всичко, което правеше дотук, бе добре отрепетирано, макар и да не личеше. Обикновено говореше троснато – с нисък, дрезгав и гърлен глас. Тук трябваше да се олицетворява разумът и тонът му напомняше повече за грижовен дядо.

Вилърс го изчака да стане. Това отне повече време, отколкото би трябвало да се очаква, но процесът бе едва в началото си и все още никой не беше изгубил търпение.

– Ваша светлост – повтори Фримън, – струва ми се, че е малко рано за съвпадения. Досега не е доказана връзката на клиентката ми с всичко това.

Както Харди знаеше, слабостта на Теръл бяха мотивите. Младият полицай – сега вече със зачервено лице и изпъкнали вени по врата – се надигна заплашително.

– Онзи е умрял и жена му е прибрала застраховката! Какво още искате?

_Бам! Бам! Бам!_

Очите на Вилърс припламнаха гневно, въпреки че гласът й беше овладян.

– Господин Теръл, достатъчно. Господин Фримън се обърна към съда, не към вас. Ясно ли е това?

Теръл седна и оправи якето си, все още ядосан.

– Зададох ви въпрос, сержант. Ясно ли е това?

– Да, ваша светлост. Съжалявам.

Вилърс кимна, очевидно удовлетворена. Изчезна и гневният пламък от очите й. Даваше да се разбере, че в залата ще цари порядък. Вдигна поглед към тавана, после се обърна към Фримън.

– Възражението се приема. Господин Пауъл, трябва да сте малко по-конкретен. Дами и господа съдебни заседатели, моля не взимайте под внимание думите на свидетеля за някакво съвпадение. Не забравяйте, че вашата задача е да откриете връзката между фактите. Господин Пауъл?

Пауъл, който неочаквано бе загубил контрол над положението, изведнъж осъзна какво е станало. Свидетелят му се беше показал като сприхав грубиян и бе загубил сериозна част от доверието в себе си още в самото начало, а им оставаше да извървят още дълъг път заедно. Прокурорът пусна невъзмутимата си усмивка. Щяха ли да я приемат за искрена съдебните заседатели?

– Инспектор Теръл, да поговорим за нещо друго.

Поведе го съвсем внимателно, стъпка по стъпка, през разпита на Дженифър, без да споменава причините, накарали ги да се усъмнят и ексхумират тялото. Съдебните заседатели трябваше сами да направят тази връзка. Ексхумацията беше факт, факт беше и че в лявото бедро е открит атропин в повишена концентрация. Пауъл не постави въпроса по какъв начин това вещество се е озовало там.

Нед имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара. Дженифър представила копие от нея и чека за сумата.

– Дами и господа съдебни заседатели, представям ви веществено доказателство на обвинението номер едно. Видно е, че получател на застрахователната сума е подсъдимата. Представяме ви и осребрения чек, доказателство номер две. Инспектор Теръл, засега нямам повече въпроси, благодаря. Моля изчакайте кръстосания разпит.

На Харди му се стори, че Теръл е заел мястото на свидетеля с очакването да остане там по-дълго, да каже много повече, да предизвика далеч по-силно впечатление. Беше уверен, че и други са го доловили.

Нервите му бяха изопнати, изглеждаше ядосан. Фримън реши да се възползва. Изправи се спокойно, оправи вратовръзката си, запрелиства някакви документи. Не беше достатъчно бавно, за да има Вилърс основание да му направи забележка, но Теръл видимо излизаше от кожата си.

Най-накрая Фримън застана в средата.

– Добро утро – поздрави той добродушно и почака още малко. Теръл още повече се ядоса, но все пак се овладя, кимна и също промърмори някакъв поздрав.

– Инспектор Теръл, казахте, че Нед Холис е имал застрахователна полица за седемдесет и пет хиляди долара, които е трябвало да получи Дженифър. Вярно ли е това?

Свидетелят погледна за миг съдията, после Пауъл, най-накрая Фримън.

– Вярно е.

– А какво ви каза госпожа Уит, че е щяло да стане, ако тя беше умряла?

Теръл се замисли.

– Че Нед е щял да получи парите.

– С други думи, застраховката е била взаимна, така да се каже. Ако единият умре, другият получава парите.

– Да, така е.

– Истина ли е, че по онова време Дженифър и Нед са притежавали къща?

– Истина е.

– Вие проверихте, за да сте сигурен, нали?

– Да.

– По време на разследването някой каза ли ви каква е била стойността на тази къща?

Теръл хвърли неуверен поглед към Пауъл. Фримън беше наясно, че ако прокурорът възрази срещу този въпрос – стойността на къщата не би могла да се установи въз основа на това, какво някой е казал на свидетеля – възражението щеше да бъде прието. Но от друга страна нямаше да е проблем да се докаже колко е струвала къщата в действителност, а съдебните заседатели биха останали с впечатлението, че прокурорът иска да скрие цената й.

Пауъл не реагира. Теръл отговори, че Дженифър и Нед са купили неголяма къща близо до Дейли Сити, като са платили първоначална вноска от двайсет хиляди долара.

– Значи целият заем е бил осемдесет хиляди?

– Не знам. Предполагам.

– Значи знаете, че са платили в брой двайсет хиляди, но не знаете, че целият заем е бил осемдесет хиляди, така ли?