Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 29 страниц)

– Точно така, няма да го направи. – Каза го тихо, опряла се на ръце върху бюрото пред себе си. – Ако не я отстраня от залата и го направи, ще държа отговорен вас, господин Харди. Няма да спите у дома си цяла седмица.

Харди беше готов за упрека, но в тона на Вилърс долови някаква лична неприязън. Реши, че сега е времето да се увери дали това наистина е така.

– Ваша светлост, имате ли някакво лично възражение срещу мен?

– Имам възражения срещу поведението на клиентката ви в съда. Това е проблемът. Вие на различно мнение ли сте?

– Струва ми се, че има нещо друго.

Вилърс се изправи.

– Моля? – Присви очи към него и попита удивено: – Какво казахте?

– Казах, че според мен има нещо друго.

Очите на Вилърс се присвиха още повече. Гласът й стана дрезгав.

– Господин Харди, моята съдебна зала се смята за образцова във всяко отношение. Справедливостта се постига достатъчно трудно, така че нерядко правя салта, за да играя по правилата и за да съм обективна. Няма да допусна никой да твърди, че не е така.

– Не съм казал, че допускате личните си отношения в съдебната зала, ваша светлост, но все пак глобихте Дейвид Фримън за незачитане на съда, сега заплашвате мен с подобно нещо.

– Не се самоласкайте чак толкова. Ако имах повод, нямаше да се поколебая да постъпя така и с господин Пауъл. – Тя хвърли поглед към прокурора, който се бе слял с тапета. – Няма да позволя на никого да крещи безсрамия в залата. На никого! Фримън прекали, както често му се случва. И в наказанието няма нищо лично, както изглежда си мислите. Единствената причина да не отстраня клиентката ви от залата е, че това още повече би предубедило съдебните заседатели против нея. Наред с всичко друго, което си навлече сама. Така или иначе, вие гарантирахте за поведението й отсега нататък и ако днешния случай се повтори, ще предприема нужните стъпки. Против нея и против вас. Ясно ли се изразих?

– Съвършено.

Вилърс продължи да го гледа на кръв.

– Ваша светлост – добави Харди.

Встъплението на Пауъл отне още един час и стана време за обяд. Докато го слушаше, Дженифър нерядко впиваше нокти в ръката на Харди и той имаше чувството, че се забиват в кожата му през ръкава на сакото и ризата му.

Наред с всичко останало в речта на Пауъл се промъкна и намекът, че никак не било изключено подсъдимата да е планирала и убийството на сина си. Че това не е било никаква „грешка“. Че момчето може би не е попаднало пред цевта на оръжието й случайно, че майка му си е давала сметка, че може да се наложи да убие и него.

Харди имаше чувството, че Дженифър всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Пауъл. Самият той едва се сдържаше. Обвинителят минаваше всякакви граници.

– А кой ще говори от името на жертвите? – каза той накрая. – И ако нашето общество не е в състояние да осъди на смърт един човек, който не заслужава да живее, защото е убил предумишлено собственото си дете, какво общество е то тогава? И кое е това наказание, ако не смъртното, което би могло да изравни везните на справедливостта?

Като по чудо Дженифър понесе всичко това външно спокойна. На няколко пъти от очите й избликваха гневни сълзи, но тя бързо ги изтриваше. В края изглеждаше напълно спокойна.

– Хайде, отрежи му топките на това копеле! – прошепна тя на Харди, когато Пауъл се върна на мястото си.

– Чухте какво каза господин Пауъл по отношение на клиентката ми… че не заслужава да живее, защото е извършила толкова тежки престъпления. Аз бих се съгласил с него… ако ги беше извършила наистина.

Пауъл вдигна ръка, без да става.

– Възразявам, ваша светлост. Вината на обвиняемата е установена.

– Признах това, ваша светлост. – Харди се надяваше да го оставят да продължи. Съзнаваше, че единственият му шанс, макар и минимален, да допуснат да се говори за други версии, беше да изясни докрай отношението си към решението на съдебните заседатели от първата фаза. Че не се опитва да го оспори, а просто да предложи възможни алтернативи.

Вилърс се замисли за миг.

– Това, надявам се, е изяснено. Продължавайте. – Не изрази ясно мнението си и Пауъл реши, че възражението му е отхвърлено и че ще се вкопчи във всичко, до което се добере.

– Представените през първата фаза аргументи и доказателства – продължи Харди, – ви убедиха извън всякакво съмнение, че обвиняемата Дженифър Уит е виновна. Сега обаче, от вас се иска да решите дали ще _живее_. Тук критериите са различни… Ако сега допуснем грешка, която да доведе до нейната екзекуция, няма да има връщане назад. Ако някога, в бъдеще се появят нови факти и доказателства, които я оневиняват или поне смекчават вината й, ще бъде твърде късно.

Законът признава понятието „продължаващо съмнение“ и съдията ще ви запознае с него, когато му дойде времето. Продължаващото съмнение не отменя основателността на вашето предишно решение, но предвижда ситуации, подобни на тази, в която се намираме ние в момента. Макар че признахте Дженифър Уит за виновна – Харди смяташе, че е по-добре да повтаря това словосъчетание, – няма да е лошо, ако се замислим за нещата, които не чухме и не видяхме в тази зала, за това, което призна и обвинението, и което един ден може да изправи съвестта ви пред много сериозни продължаващи съмнения.

Както и Пауъл, Харди започна встъплението си от средата на залата, но постепенно се придвижи пред съдебните заседатели. Слушаха го с цялото си внимание – в крайна сметка това беше първото му самостоятелно появяване и те изпитваха любопитство. Щеше му се да мисли, че има и нещо повече – че думите му постигат целта си.

Реши да забави малко темпото. Отиде до масата, престори се, че преглежда бележките си, отпи глътка вода.

– Първото от тези неща, дами и господа, е това, че няма свидетел, който е видял как Дженифър Уит стреля по когото и да било. Няма такъв човек. Нито един. Чухме господин Алварес да твърди, че е видял Дженифър Уит пред дома й веднага след изстрелите. Госпожа Барбието заяви, че я е чула да крещи преди тях. Но никой от двамата не я е видял да стреля. Ще ми се да ви припомня и фактът, че госпожа Барбието никак не беше наясно по въпроса за изтеклото време между виковете и изстрелите, и че съществува възможността – макар че не й бяха обърнали внимание при вземането на решението си – господин Алварес пред къщата да е видял друга жена и да си е помислил, че е Дженифър.

– Възразявам ваша светлост. Колегата оспорва показания.

– Само ги напомням на съдебните заседатели, ваша светлост.

– Това не е някаква дискусия около кръглата маса, господин Харди. Но възражението не се приема.

Спечели една точка и в същото време го плеснаха през пръстите. Макар че Вилърс беше точна до прекаленост в преценките си, това не означаваше, че в нейния съд човек лесно би могъл да се справи със задачата си.

– Благодаря ви, ваша светлост. – Харди отново се обърна към съдебните заседатели. – Какво още не ни беше обяснено? Истина е, че Дженифър Уит е трябвало да получи пет милиона долара от застрахователната полица на мъжа си и тази сума беше приета като мотив за убийството. Но ако това е истината, ако тези пари са я накарали внимателно да планира деянието си, къде са доказателствата за това планиране? За какво е бил скандалът, чут от госпожа Барбието? Ако Дженифър Уит е убила мъжа си, не е ли възможно да го е направила тъкмо, защото е била афектирана от този скандал? Без никакъв предумисъл? На тези въпроси представените ни доказателства не дават отговор. Ние не можем да дадем този отговор. – Направи кратка пауза, за да остави съдебните заседатели да обмислят чутото и продължи: – Съществуват още две неща, върху които искам да привлека вниманието ви. Най-напред, Дженифър Уит твърди, че не е извършила тези убийства. Ще кажете, че това е естествено. Добре. Но тя не престана да го твърди през цялото време още от самото начало, когато заяви, че не се признава за виновна. Тя не заяви нито веднъж, че не е била на себе си, например, че е станало неволно или пък – Харди пое дълбоко дъх, – че се е опитвала да избегне ударите на мъжа си. Би могла да твърди нещо такова – продължи той веднага, – с надеждата да я признаете за виновна в по-малко престъпление, например убийство по непредпазливост, дори да я оправдаете. Но тя не направи това. Нямаше фанфари и фойерверки, нямаше хитроумни ходове на защитата, които да спасят живота й… защото, повярвайте ми, колегата Дейвид Фримън е виртуоз в това отношение и щеше да се справи блестящо.

Харди се върна до мястото си и отпи още една глътка вода.

– Последното, дами и господа, е свързано с нещо много важно, което до този момент не е отразено в протокола на този процес… Имам предвид факта, че, тъй като никой не е видял с очите си как Дженифър Уит застрелва мъжа си и сина си, непременно би трябвало да съществува възможността това да е извършил някой друг.

Пауъл не се забави нито миг.

– Ваша светлост, имаме решение на съда!

Но възражението му и този път не беше прието. Харди не твърдеше, че има логическо противоречие и отново не оспорваше предишното решение, нито пък правеше догадки в точния смисъл на думата. Вилърс му позволи да продължи, но го предупреди да внимава, защото бил на ръба.

Харди кимна и се обърна към съдебните заседатели.

– Не съм се изправил пред вас, за да доказвам, че решението ви да признаете Дженифър Уит за виновна е погрешно. Вие положихте големи усилия, докато стигнете до него и аз ценя труда ви. Но въпреки всичко фактът, че не е невъзможно някой друг също да е имал мотив да убие Лари Уит и да го е извършил си остава налице. И така, през настоящата втора фаза на процеса ще чуете някои неща за самия Лари Уит – що за човек е бил, с какво се е занимавал и така нататък. Смятам, че някои от тези факти са убедителни и ще ви накарат да се усъмните. – Той пое дълбоко дъх и продължи: – Дами и господа, има и още един, много болезнен въпрос. Във встъплението си господин Пауъл надълго и нашироко се спря на…

Пауъл скочи.

– Възразявам, ваша светлост. Не е време защитата да влиза в спор с обвинението.

– Приема се – отсече Вилърс. Харди имаше чувството, че го предизвиква.

– Добре – кимна той и погледна към съдебните заседатели съучастнически, но вън от полезрението на Вилърс. – Сега трябва, трябва да кажа две думи и за смъртта на Матю Уит. – Направи пауза и този път не само заради драматичния ефект. Не можеше да позволи трагедията със смъртта на момчето, независимо по какви причини е настъпила, да бъде представена изопачено в съда. – _Няма никакви доказателства или сведения, че Дженифър Уит е била лоша майка._ Ако, например, някой лекар беше в състояние да твърди, че Матю Уит е бил малтретиран, не се съмнявайте, че вече щяхте да сте го изслушали като свидетел на обвинението. Няма такъв.

А защо? – Харди се обърна и посочи с ръка Дженифър. – Защото Дженифър Уит е била забележително добра майка. Никой не се нае да твърди, никой не се реши дори да намекне противното. Тя е обичала сина си. Смъртта му е била тежък удар за нея. Тя не е замисляла никакъв план, който дори и косвено би застрашил живота му. Това, дами и господа, е простата истина.

Харди погледна крадешком към Вилърс, защото очакваше Пауъл да възрази. Но прокурорът не реагира. Встъплението му беше пределно неконкретно, а и все още беше само началото. Въздъхна и прецени, че на този етап не може да направи нищо по-добро. Благодари на съдебните заседатели и се върна на мястото си.

Харди седеше на бара в „Шамрок“ и пиеше любимия си коктейл. Някога, като барман, се гордееше с него, но заместникът му Алън не умееше да го прави добре и питието имаше плосък, невзрачен вкус. Или това се дължеше на преживяното през деня?

След умората в съда, след емоционалното изтощение, Харди реши, че няма да е разумно, ако се прибере направо вкъщи. Никак не му беше лесно да превключи от напрегнатата, дори враждебна атмосфера в залата, на домашен режим и затова се обади на Франи, че има нужда да поотпусне малко нервите си, ако тя не възразява, разбира се.

Толкова рано в понеделник край бара имаше още само пет души. Две двойки седяха на масите в салона, а една наистина красива жена разговаряше с Алън в дъното. От уредбата долиташе гласът на Уили Нелсън, който пееше за това, колко пъти бил грешил, колко често се чувствал объркан. Харди му влизаше в положението.

Алън бе въвел нова мода в бара, от деветдесетте, както се изразяваше Моузес – къса коса, гладко избръснато лице, риза, панталон. Веднъж Моузес бе отбелязал, че откакто Алън е зад бара, идват много повече млади и неомъжени клиентки, отколкото преди. Харди се съгласи, но възрази, че сигурно са празноглави, щом се подлъгват по външния вид и че самият той държал повече на същността, на характера и дълбочината, на истинските неща. Моузес кимна и каза, че няма нищо против истинските неща, само че те не можели да продадат такива количества алкохол. Освен това, след като се запознал със Сюзън и той започнал да си пада по външния вид. Нещата се променят.

Красивата жена каза нещо и Алън се засмя. После се обърна към Харди и му се усмихна като младенец, който никога през живота си не е бил лъган. Може би това е всичко, каза си Харди, професията ми е такава, че през повечето време трябва да слушам лъжи.

Отпи още една глътка от учтивост, остави пари на бара и вдигна ръка, за да се сбогува. Външен човек в собствения си бар.

Беше се стъмнило. В къщата на Дистефано светеше само един прозорец – вляво. На алеята нямаше коли. Харди бе паркирал на съседната пресечка. В джоба си носеше призовка.

Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси – правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.

Позвъни.

Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.

– Здравейте – поздрави го тя и се огледа – зад гърба му, нататък по улицата.

– Фил у дома ли си е?

Тя поклати глава.

– Повикаха го по работа.

Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда – Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…

– Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.

– Да свидетелствам? Какво искате да кажа?

– Колко я обичате.

Нанси преглътна мъчително.

– Аз наистина я обичам.

– Зная. Искам да го кажете на съдебните заседатели.

– Защо?

– Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.

В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.

– Имам нужда от това, Нанси – продължи да настоява той. – Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.

– Знам. Гледах по телевизията. – Пак погледна към улицата. Мълчеше.

– Какво има?

– Безпокоя се заради него. – Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.

– Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.

– Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.

– Безпокои се как хората гледат на _него_!?

– Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.

– Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?

Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.

Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.

– Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. – Нанси притисна призовката към гърдите си. – Нанси, на колко години сте – попита Харди неочаквано.

Тя се опита да се усмихне, но не се получи.

– Четирийсет и осем.

– Още не е късно.

Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.

– Боя се, че е.

Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.

– Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?

Харди премигна и се опита да фокусира часовника – четири и половина.

– Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.

– Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.

45

И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ – Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.

– Тя ще се оправи. За него не знам.

Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.

– Какво се е случило?

Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.

– Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.

– Зле ли е?

– Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.

– Ще я обвините ли?

Маниън продължи да дъвче замислено.

– Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?

– Опит за убийство, например.

Маниън изсумтя.

– Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.

– Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?

– На кого?

– Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. – Харди махна с ръка към стаята. – В безсъзнание ли е?

Маниън кимна.

– Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.

– Не мога. Имам дело – отвърна Харди.

– Късметлия. – Инспекторът разпери ръце. – Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.

– Толкова ли е зле?

Маниън кимна.

– Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.

Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.

През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.

Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.

– Е, какъв е днешният ти съвет? – попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.

Каза й.

Стоеше в обичайната си поза – с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.

– Дженифър?

– Да. Какво означава това?

– Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и баща ти е решил да я набие заради това.

– Но защо е рискувала? Тя го познава много добре!?

– Може би, защото те обича?

Дженифър се втренчи в него. Устните й помръдваха. След миг раменете й се разтресоха.

Харлън Пул, много нещастен, отново зае свидетелската банка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва до предположения и догадки.

Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.

– Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?

Пул потвърди. Вече се бе изпотил.

– Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?

– Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.

– Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?

Пул кимна.

– Работеше в приемната ми.

– Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?

– Аз… престанахме с интимните отношения.

Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.

– Не можех да… с нея… – каза го едва чуто. – Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.

Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно – рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.

Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше – съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.

– Какво се случи после?

– Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… – Вдигна очи към нея.

– Не бързайте с отговора си – успокои го Пауъл.

Пул се замисли как да се изрази.

– В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.

Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.

– И какво стана тогава?

– Ами… тя полудя.

– В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?

– И двете. – Пул млъкна и преглътна няколко пъти. – Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.

Пауъл бе добре подготвен.

– Нападна ли ви физически?

– Да.

– С някакво оръжие ли?

– Да… с някои предмети от кабинета…

– Остри предмети ли? Медицински инструменти?

– Да.

– Нарани ли ви?

– Одра ме по ръцете и лицето. Доста дълбоко. – Пул поклати глава и добави: – Беше като луда.

Харди стана отново.

– Ваша светлост, свидетелят квалифицира клиентката ми като „луда“ вече втори път.

Вилърс се обърна невъзмутимо към съдебните заседатели и каза:

– Игнорирайте квалификацията. – Усмихна се ледено на Харди и каза: – Зачита се, господин Харди.

Пауъл продължи незабавно:

– Одрала е ръцете и лицето ви?

Харди пак стана:

– Свидетелят отговори, ваша светлост.

Пауъл се обърна към съдебните заседатели с безпомощно разперени ръце.

– Оставете господин Пауъл да разпита свидетеля, господин Харди.

Съдебните заседатели чуха за трети път, че Дженифър е одрала лицето и ръцете на доктор Пул. Пауъл попита:

– Освен това споменахте, че обвиняемата ви е заплашила. Каква заплаха използва тя?

Пул преглътна и отговори дрезгаво:

– Каза, че ако не я взема обратно на работа, ще ме убие.

– Ще ви убие – повтори Пауъл замислено.

– Да, господине.

– А смятахте ли, че ще го направи?

Харди не искаше да го прави, но нямаше начин – Пауъл се заяждаше с него. Не се наложи. Прокурорът се усмихна благородно и каза:

– Оттеглям въпроса. Свидетелят е ваш.

Едва сега почувства колко му пречи умората. Пауъл бе влязъл в ритъм, а той бе загубил своя. Все едно – нямаше какво да прави, освен да се бори.

– Доктор Пул – започна Харди, – кога Дженифър Уит се нахвърли върху вас? След като скъсахте с нея или след като я уволнихте?

– Ами… то стана по едно и също време.

– Така. Колко време преди това бяхте в интимни отношения с госпожа Уит?

– Около шест месеца, струва ми се.

– Не помните точно, така ли?

– Не, не помня.

Най-добрият отговор, който може да ти даде враждебно настроен свидетел. Реши да опита пак.

– Добре. Ще ни кажете ли какви оръжия използва тя срещу вас? Нещо остро, както споменахте преди малко?

– Ами… инструменти от кабинета ми.

– Да, казахте ни вече, но кои точно?

Пул се намръщи.

– Не помня. Замеряше ме с много неща.

– О, значи ви е замеряла! Значи скъсахте отношенията си с жена, която е работила при вас и от която сте се възползвали благодарение на положението си в продължение на шест месеца и…

– Възразявам – извика Пауъл.

– Не беше така…

Харди повиши глас възмутено и това не беше театър.

– … и я уволнихте в същия момент, а тя е започнала да ви замеря с предмети в гнева си. За такова нападение ли говорите?

Вилърс удари с чукчето.

– Ваша светлост, издевателство над свидетеля – обади се Пауъл.

– Приема се. Господин Харди, в този водопад от думи беше ли скрит някакъв въпрос?

Харди пое дъх и се обърна към съдебните заседатели с лека усмивка.

– Докторе, в състояние ли сте да ни назовете поне един от инструментите, които Дженифър е хвърлила по вас?

– Добре, да… искам да кажа, не. Но не стана така. Тя обърна кабинета ми наопаки. Поряза ме.

– Добре, да караме поред. Най-напред обърна кабинета ви наопаки, така ли?

– Напълно.

– Причини ли големи щети?

– За осем хиляди долара. Наложи се да не приемам пациенти цяла седмица.

– Осем хиляди долара. Би трябвало да сте съобщили за такава загуба в полицията.

Пул мълчеше.

– Доктор Пул, съобщихте ли за инцидента в полицията?

– Не исках да…

– Извинете ме, докторе, но въпросът ми изисква отговор с „да“ или „не“. Съобщихте ли в полицията?

Пул преглътна веднъж, после още веднъж.

– Не.

– Значи никъде не е документирано, че се е случило точно това, което казвате вие? Да или не?

– Не, не е документирано.

– Добре. Да се върнем на порязването. Тя го направи с някой от вашите инструменти, така ли?

– Не. Бяха няколко драскотини.

– О…!? – Харди погледна съдебните заседатели многозначително. – Значи не са били порязвания, а драскотини?

– Нахвърли се върху мен и изподра лицето и ръцете ми с нокти. Тези драскотини имах предвид.

– Добре, изяснихме въпроса. Казахте, че са били сериозни, нали? Консултирахте ли се с лекар за тях?

– Не, не исках да…

– Благодаря ви. Имате ли все още белези от това нападение?

Вдигна ръце към лицето си, сякаш там бе останал някакъв спомен.

– Минаха близо десет години.

– Това означава ли „не“?

– Да. Означава „не“.

– Благодаря ви. И един последен въпрос, докторе. Да се върнем на заплахата, за която споменахте преди малко. Спомняте ли си точните думи, които използва Дженифър?

– Не. Не помня точните думи. – Дишаше тежко. Изведнъж скочи на крака и посочи с пръст Дженифър. – Но тя каза, че ще ме убие!

Вилърс му направи забележка да се овладее и да седне.

– Опита ли се наистина да ви убие? Да ви е преследвала, да ви се е обаждала по телефона или да ви е тормозила по някакъв друг начин?

– Не. Нямаше нищо такова. След това не съм я виждал никога… докато не попаднах в тази зала.

– Не сте я виждали никога след това. С други думи, независимо какво ви е казала, когато е била разстроена и разочарована, само миг след като е била изоставена от вас и уволнена, тя е изчезнала от живота ви. Това ли е истината?

– Да.

– Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Харди спечели рунда по точки, но се опасяваше, че победата му може да се окаже пирова. На съдебните заседатели им бе припомнен Нед Холис и независимо от всички инструкции да не се влияят от неговия случай, Харди не вярваше, че жив човек, който е сигурен, че Дженифър е убила Лари и Мат, няма да реши, че е убила и първия си съпруг.

Харди се безпокоеше и от отношението на Вилърс. Освен това, макар и много добре да бе показал какъв е бил мотивът за избухването на Дженифър, тя все едно бе избухнала пред Пул и се бе нахвърлила върху него. Пул можеше да бъде възприет като използвач, лигльо и подлец, но и мнението за Дженифър също пропадаше надолу – крайно неустойчива личност, представляваща опасност за околните. Нима не беше вероятно отново да прибегне към насилие?

По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта – за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата – доктор Страут.

Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт е сполетяла Мат, и Харди, който беше виждал снимките, знаеше, че ще постигнат тази цел много ефективно.

Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.

– Дженифър ще понесе това много тежко – отбеляза Харди. – Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?

– Кое? – учуди се Джъстин.

– Снимките на мъртвия си син.

Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.

– Тогава не е трябвало да го убива – отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.

За много хора в залата – а Харди смяташе, че за повечето – Дженифър беше двоен убиец, непокаяла се грешница, която може да нанесе нов удар, ако бъде предизвикана. Дори и Джъстин Морхаус – иначе приятен младеж – не изпитваше никакви угризения, че могат да я изпратят в газовата камера. Дори – макар че едва ли би го признал – нямаше нищо против да я погледа как се мъчи преди това, па било и само заради снимките.

Харди се опасяваше, че Джъстин би могъл много точно да отразява настроенията на съдебните заседатели и ако наистина беше така, Дженифър бе обречена. Защото, ако въпреки кръстосания му разпит, Морхаус бе останал с такива убеждения, можеше и да не си прави труд да го провежда.

Веднага след като залата беше призована към тишина след обедната почивка, Харди се изправи и поиска разрешение от Вилърс да се приближи до нея.

– Ваша светлост – каза той след това, – на днешното заседание господин Пауъл възнамерява да разпита свидетели във връзка със снимките по делото. Като вземем предвид емоционалното състояние на клиентката ми и възможната реакция, която вероятно снимките ще предизвикат у нея, моля да позволите тя да не присъства в залата, докато траят разпитите.

Вилърс смъкна полукръглите си очила малко надолу и го изгледа над тях.

– Господин Харди, в нашата страна подсъдимите нямат право да напускат залата, когато им скимне. Ще присъства.