Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"
Автор книги: Джон Лескроарт
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 29 страниц)
– Дреболия. Всичко е наред.
*
– Най-после отново си самият себе си – каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм – големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. – Ще се опитам да позная…
Глицки го прекъсна:
– Джейкъб има рожден ден.
Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна му една целувка на бузата и го попита дали иска торта или сладолед. Около петнайсетина десетгодишни деца се тълпяха в кухнята, без да страдат от никаква нерешителност.
– Ейб изглежда добре.
Фло го изгледа.
– И ти ще го правиш. Само почакай.
Може би беше права. Все пак, в момента не беше в състояние да си се представи в ролята на клоун.
– Скоро ли ще свърши?
– Десетина минути – отвърна Фло. – Може би малко повече. Трябва да си изиграе ролята.
– Бих го гледал с удоволствие.
Фло сложи ръка на рамото му.
– Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.
И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият – на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и се заслуша в смеховете откъм кухнята, предизвикани от инспектора в отдел „Убийства“ Глицки. Реши да се възползва и положи глава на възглавницата – само за малко.
– Съжалявам, че те будя, но малкият иска да си ляга.
Харди си погледна часовника. Беше спал близо час. Глицки, вече с нормални дрехи, му подаде чаша кафе.
– Сънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.
Глицки поклати глава и се обърна. Харди го последва в кухнята и седна на масата. Ейб наля гореща вода в една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чуваше се как Фло подготвя момчетата за сън – миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.
– Добре, стига празни приказки – каза Харди. – Научи ли нещо за Роумън?
Глицки извади цедката от чашата, спусна я пак, вгледа се в парата.
– Какво беше това? Нещо около Римската империя ли? Никога не съм бил добър по латински.
Харди отпи от кафето.
– Не е смешно, Ейб. Говоря ти за семейство Роумън, чиято дъщеря е покойна пациентка на доктор Лари Уит. Господин Роумън обвинява доктор Уит, че е убил дъщеря му, като й е направил аборт.
Чаят на Глицки стана черен като кафето на Харди, но Ейб продължаваше да топи и вади цедката.
– А, за това ли? Нищо не съм научил. Ако бях, предполагам, че щях да ти кажа. – Най-накрая той извади цедката и отпи предпазливо. – Смяташ ли, че ще опреш до него?
– Искам да знам дали господин Роумън, а и жена му, имат алиби.
Глицки кимна.
– Зле ли вървят нещата?
Харди му разказа какво се бе случило следобед, за показанията на Теръл и за това, колко важно е за защитата да открие поне един човек, който също е имал мотив и възможност да убие Лари Уит. От разкритието, че Дженифър и Лайтнър са били любовници, следваше, че Дженифър е имала и силен личен мотив да се отърве от мъжа си.
– Струва ми се, че човекът, когото търсиш, е самият Лайтнър. Той спи с дамата и би могъл да…
– И двамата отричат, че са били любовници.
Глицки го изгледа.
– Несъмнено.
Харди сви рамене.
– Това не е от голямо значение. Съдебните заседатели ще повярват, че са били.
– Значи и той има мотив.
– Само дето онази сутрин е бил на работа. В кабинета си. Пред очите на секретарката и помощниците си. Теръл е проверил.
Глицки отпи малко чай и впери разфокусиран поглед някъде над главата на Харди.
– Питам се, защо ли съм се заел да ти помогна да отклониш вниманието от заподозряна в убийство, която според мен е виновна. Ще ми обясниш ли? Все пак, аз съм ченге и съм от другата страна на барикадата, не забравяй.
– Бих могъл да ти кажа, че е в името на справедливостта, но ще вземеш да се закашляш или нещо такова.
– Нещо такова.
– Добре, няма да го кажа. Остава, защото сме добри приятели и някой ден и аз ще направя нещо подобно за теб.
– Не. Не става.
Харди стана, за да си налее още малко кафе.
– Ето какво… може да наденем примката на истинския убиец.
– Само дето вече знаем, че той е в съда.
– Добре де, представи си, че не е тя? Слушай, Ейб, семейство Роумън имат сериозна причина да мразят Лари Уит. Моля те само да разбереш дали на двайсет и осми декември са били на Хавай или някъде другаде, за да не се занимавам с тях повече.
– Само това, а? Да разбера какво е правил някой на еди-кой си ден преди десет месеца? Ти нали говори с тях? Защо не ги попита?
– Не се отвори подходяща възможност.
– Значи да отида и да разбера, така ли? Прекрасна идея. Като стана дума за добри идеи, защо не ми отрежеш малко торта, а? Ето я там.
Останките от тортата на Джейкъб бяха до мивката. Харди напълни с лъжицата една пластмасова чинийка и му я подаде.
– Виждаш ли какъв приятел съм аз?
Глицки гребна малко крем с пръст и го облиза.
– Добре.
Харди не можа да разбере какво точно иска да му каже.
Фримън не изпи две бутилки вино във френския ресторант. Вместо това, след като пресуши първата, реши да отиде при Дженифър и да разнищи докрай историята с любовната връзка.
Но не стигна до ареста, защото, когато пристигна, на широките стъпала пред съдебната палата срещна доктор Кен Лайтнър. Без миг колебание, Фримън скочи от таксито, като удари главата си във вратата и извика:
– Доктор Лайтнър, почакайте за секунда, моля.
Бръкна в джоба си, за да намери пари, хвърли на шофьора шепа монети и банкноти и тръгна към психиатъра.
– Господин Фримън, съжалявам, но е късно, а съм много уморен. За каквото и да става дума, ще трябва да почака.
– Няма да трябва нищо такова, господине. Искам да ми кажете истината и то веднага.
Лайтнър махна с ръка назад към сградата.
– Казах я там вътре, днес следобед.
Фримън не му обърна внимание.
– Може би предпочитате да стигнем до дъното на нещата утре при кръстосания разпит? Какво, между другото, правите тук? Бяхте на свиждане с клиентката ми ли?
– На свиждане с пациентката ми, господин Фримън. Моята пациентка.
– И любовница?
Лайтнър отговори внимателно:
– Отрекох това под клетва пред съда. Ще трябва да приемете този факт.
– Не го приемам – отсече Фримън. – Не го приемам и не го вярвам, а в такъв случай вие сте най-сериозният кандидат за заподозрян в убийствата.
– Аз!? Може би се шегувате.
Фримън заби показалец в ребрата му.
– Аха. Вие. И не се шегувам. Ако с Дженифър сте били в интимни отношения, мотивът ви да се отървете от мъжа й е не по-слаб от нейния. – Естествено, даваше си сметка, че говори без доказателства, но реши да опита. – Очаквам с нетърпение да застана пред вас утре в съда, така че ако сега сте уморен… – Фримън се обърна и тръгна към входа.
– Добре, само минута.
Фримън се обърна.
– Минута няма да е достатъчна, докторе. Или имате време, или не. Ако нямате, много добре. И аз не съм останал без работа.
Бяха на около десет метра един от друг. Фримън гледаше навъсено, като боксьор.
– Добре – съгласи се Лайтнър накрая. – Но не тук.
– Знам едно подходящо място. – И го поведе към бара на Лу Гърка. По това време там нямаше много посетители. Лу бършеше масите, телевизорът бе изключен. Няколко души пиеха бира на бара, двама влюбени се бяха увили един в друг в едно от сепаретата. Фримън поведе Лайтнър към едно свободно сепаре. Появи се Лу, но го отпратиха.
– Господин Фримън, единствената ми грижа е Дженифър. – Навън не беше кой знае колко топло, в бара също, но по челото на психиатъра имаше капчици пот. Изглежда не ги забелязваше.
– Добре, докторе, в такъв случай гоним една и съща цел. – Той чукна по масата и се провикна: – Хей, Лу, размислих. Я дай две студени. – Скръсти ръце на гърдите си и пак се обърна към доктор Лайтнър. – Е, слушам ви.
Той почеса брадичката си.
– Сложно е. Тя мисли, че е влюбена. В мен. Това се случва сравнително често. Пренасяне на чувствата, подсилено от ситуацията у дома й.
– Пренасяне? Там, където спите с нея?
Лайтнър поклати глава.
– Господин Фримън, слушайте, аз не съм психотерапевт, който спи с пациентките си. Не ме интересува дали ми вярвате или не. Това наистина би й навредило. Тя няма нужда от това и дори и да си мисли, че има…
– Но си мисли, че има, така ли?
Лу се върна с бирите, остави ги на масата и се отдалечи. Фримън обгърна с длан едната и я придърпа към себе си. Отпи, продължи да слуша. Лайтнър не обърна внимание на бутилката, мислеше.
– Седмицата не беше лека – каза той. – Там, в Коста Рика имам предвид.
Фримън пак надигна бирата.
– Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?
Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.
– Това би било доста глупаво.
– Защо?
– Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?
Фримън сви рамене.
– Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?
– Излезе. Случайно. Има известна разлика. – Лайтнър говореше почти шепнешком. – Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. – Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. – Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.
– Била е в една стая с вас.
– Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. – Усмихна се и отпи от бирата си. – Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.
Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.
– Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.
– Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.
– Това вече е факт. След показанията на Теръл.
Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.
– На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. – Лайтнър направи гримаса. – Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.
Фримън отпи от бирата и кимна.
– По този начин се измъквате и вие.
Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:
– Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?
Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.
– Току-що ми го обяснихте – отвърна той.
39
– Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга – не искам да обиждам вашата интелигентност.
Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се интересуваме единствено от тях. Доказват ли представените ни факти, извън всякакво разумно съмнение, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като вземем предвид видяното и чутото в тази зала, дами и господа, а обвинението представи всичко, което би подкрепило тезата му, можем да дадем само един отговор – не.
Позволете ми да повторя: фактите, представени ни в хода на делото, не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си, а това е единственото условие, за да бъде осъдена тя.
Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл – представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.
– Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи престъпления. Те не трябва да допускат друго тълкуване. Не можем да си кажем: „Възможно е да е била там и да е стреляла“. Трябва да сме абсолютно убедени. Не трябва да имаме никакво съмнение.
– Ваша светлост – Дийн Пауъл изглеждаше натъжен, че се налага да прекъсне Фримън, – това е поучение, не встъпление.
Изненадващо, според Харди, Вилърс отхвърли възражението. Явно се стремеше да проявява търпимост към защитата, за да не дава основания за преразглеждане на делото при евентуално обжалване.
Фримън нямаше причини да се радва, знаеше го и затова продължи направо:
– Какво трябва да докажем ние, защитата? Трябва ли да доказваме, че Дженифър Уит не е била у дома си? Че не е стреляла? Че не е имала любовник? Че може би не е знаела за застраховката на мъжа си и клаузата за удвояване на сумата, в случай на насилствена смърт? Не, не сме длъжни да доказваме тези твърдения. Прокурорът е този, който трябва да доказва. Господин Пауъл – Фримън обърна глава към него – трябваше да докаже, че Дженифър Уит е извършила нещата, в които я обвиняват, _но той не успя да се справи със задачата си_.
Харди не можеше да не се възхити. Дейвид Фримън беше борец от класа.
– Първо – той вдигна пръст, – никой, абсолютно никой, не потвърди по категоричен начин, че Дженифър Уит е била у дома си, когато са проехтели изстрелите. Този факт вече е достатъчен, за да породи съмнение. Второ – още един пръст – и не по-малко съществено, обвинението не ни предложи възможен мотив или поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас искат да повярвате, че Дженифър Уит, поради някаква неизвестна причина, е застреляла единственото си дете. Нямаше дори и опит да се докаже, че наистина го е направила или да се обясни защо.
Дженифър все още преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава, преглътна с мъка. Посегна към чашата пред себе си и отпи вода.
– Трето, свидетелката, според чиито показания обвиняемата е била близо до местопрестъплението, госпожа Барбието, нямаше никакво понятие точно колко време е минало между караницата, която е чула у съседите си и изстрелите. Възможно е да са минали цели петнайсет минути.
Четвърто, господин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минута след изстрелите. Една минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от минута, госпожа Уит вече се е оказала пред портата на къщата си, с гръб към него.
Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше много съществено. Дори и да е бягала, Дженифър не би могла да слезе от втория етаж, да премине през всекидневната, през двора, да излезе през портата и да я затвори, за същото време, за което Алварес е изминал десетте метра от стаята на жена си до прозореца.
Фримън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.
– Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твърди, че е разпознал Дженифър Уит. Аз не казвам, че лъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.
Вилърс се смръщи, но не се намеси – вероятно поради същата причина, поради която не се намеси и първия път.
– След това – продължи Фримън, – да отделим минута и за недоказаната интимна връзка между подсъдимата и доктор Кен Лайтнър, тъй като обвинението се впечатли твърде силно, когато стана дума за нея. Доктор Лайтнър отрече съществуването й под клетва. Можете да се съмнявате, разбира се, но не забравяйте, че твърдението на инспектор Теръл бе заличено от протокола като спекулативно. Това означава, че е недоказано. Съществуват ли каквито и да било доказателства, че Дженифър Уит и нейния психотерапевт са били в интимни отношения, когато и да било? Отговорът отново е „не“. – Фримън направи кратка пауза и добави: – Не, не и не. – След разговора си с Лайтнър би могъл да го твърди с пълна увереност.
Фримън отиде до масата на защитата и отпи глътка вода. След това вдигна поглед към публиката, сякаш за да се увери, че все още е център на вниманието. Кимна удовлетворено и вдигна пръст.
– Въпреки, че не сме длъжни да доказваме каквото и да било, ще ви демонстрираме колко лесно господин Алварес би могъл да сгреши при разпознаването на госпожа Дженифър Уит, което е и станало. Освен всичко това, най-накрая ще представим убедителни и неоспорими основания да смятаме, че Дженифър Уит не е могла да убие Лари и Матю, защото не е била в къщата, когато те са били застреляни. _Не е възможно да е била там._ Точно както нямаме достатъчно доказателства, че клиентката ми е убила първия си съпруг, Нед Холис, така нямаме достатъчно доказателства, че е убила и втория, както й, за Бога, собственото си дете! – Вдигна пръст към Дженифър. – Пред вас седи една жена, която е несправедливо обвинена. Жертва, а не престъпник! Но госпожа Уит е невинна не само в юридически смисъл. Тя е невинна и пред Бога, и пред съвестта си.
*
В по-мрачните моменти Харди се питаше дали нещо не витае във въздуха на Сан Франциско. Често бе чувал за някакви плесени или спори, носени от соления вятър над града, благодарение на които ставали някои от местните кулинарни чудеса – ръжените хлебчета или сухите италиански колбаси, например. Но той се чудеше дали въпросното нещо няма и по-мрачна страна – може би имаше някакъв неизвестен паразит или химикал, който неизменно попарваше надеждите във всяко едно начинание – дори футболните срещи. Любимият му отбор, „Джайънтс“, бе започнал сезона отлично, но съвсем малко не достигна, за да вземе титлата и изкушението за това да се обвини въздуха, бе огромно.
Беше октомври, а Харди не гледаше мачовете. В началото, с първите обнадеждаващи победи, той вярваше, че и делото на Дженифър ще мине по същия начин – че ще бъде оправдана. Сега чувстваше, че това ще е поредната провалена надежда – както при футбола. Защото въпреки опита и ловкостта на Дейвид Фримън, въпреки всичко, което самият той бе открил, въпреки победата по първото обвинение и отличния кръстосан разпит на Флорънс Барбието и Антъни Алварес, сега имаше чувството, че губят.
След като се заговори за интимна връзка между Дженифър и Лайтнър, въпреки опитите на Фримън да неутрализира лошите последствия, изглежда вятърът бе сменил посоката и вече не издуваше платната им. Разбира се, Фримън никога нямаше да се признае за победен предварително, дори нямаше да се съгласи, че съществува възможност да загуби делото, но колкото и да се опитваше да поддържа кораба в изправност, баластът – тежестта на всички очевидни лъжи на Дженифър – изглежда бе прекалено много. В залата се прокрадваше чувството, усещането, че всички пируети и аргументи на защитата не водят към истината, не служат на справедливостта.
Съдебните заседатели нямаше да гласуват за невинността на Дженифър, ако не ги убедяха, че съществува и друга истина – истина, която не са забелязали. Известно време и самият Харди вярваше в съществуването на такава истина. Вярваше, че и заседателите ще повярват, а нали тъкмо това е разумното съмнение?
Сега – може би действително се дължеше на някакво във проклятие въздуха – нещата не вървяха никак добре и ако не откриеше поне един убедителен „друг идиот“, след разкритията за отношенията между Лайтнър и Дженифър, състезанието можеше да свърши наистина зле.
В понеделник Дженифър влезе в съдебната зала, придружена от Дейвид Фримън и един пристав. За разлика от друг път, сега беше облечена в спортен екип, с маратонки. Косата й беше завързана на опашка на тила и Харди си помисли, че спокойно може да мине за седемнайсетгодишна.
Вилърс забеляза облеклото й веднага, щом зае мястото си и се смръщи.
– Господин Фримън, приближете се, моля.
Харди видя как Дейвид кима, жестикулира, обяснява. Не се чуха гласове. След малко Фримън се върна усмихнат.
– Нищо не можа да направи.
Призоваха Лайза Дженингс, облечена също като Дженифър. Публиката разбра за какво става дума и зашумя. Вилърс удари с чукчето, за да въведе ред.
Лайза не беше точно копие на Дженифър, но със спортния екип и прическата – Фримън й бе платил да намали косата си – между двете имаше безспорна прилика. Лайза беше малко по-слаба и няколко сантиметра по-висока, но това се забелязваше само, ако застанеха една до друга.
Според Харди Лайза не трябваше да дава показания – беше достатъчно да се призове Алварес отново и да се види реакцията му. Но Фримън просто не бе в състояние да се сдържи.
Въпреки всички предупреждения на Харди – защото Пауъл лесно би могъл да се справи с показанията на Лайза Дженингс – старият печен адвокат държеше на всяка цена да я разпита.
– Ще прозвучи правдоподобно – каза той на Харди. – Ще видиш.
Беше прав – показанията на Лайза прозвучаха правдоподобно. Чула изстрелите, спряла пред портата, след малко продължила да тича нататък. Проблемът, както Харди бе предвидил, се състоеше в това, че нямаше как да докажат, че това е станало на 28 декември. Пауъл не можеше да не се възползва от този пропуск.
– Госпожа Дженингс, колко пъти месечно бягате по „Олимпия Уей“?
– Няколко пъти седмично. – Лайза Дженингс се оказа приветлива и симпатична жена. Беше готова да помогне, с каквото може. – Може би петнайсет… двайсет пъти в месеца.
– А откога го правите?
– Повече от две години. Близо три.
– Значи сте минавали покрай къщата на семейство Уит колко… примерно двеста пъти?
– Нещо такова.
– А водите ли дневник за това, по кои маршрути минавате и в кои дни?
– Не. Просто бягам. – Лайза погледна Фримън, после се обърна към Пауъл.
– Значи не знаете, няма как да сте сигурна точно кога сте чули гърмежите на „Олимпия Уей“?
– Чух ги само веднъж.
– Бяха два последователни, като изстрели, така ли?
– Да.
Пауъл кимна. Не бързаше. Погледна към съдебните заседатели с озадачена физиономия.
– Аха. А след като чухте тези напомнящи изстрели гърмежи, съобщихте ли за тях в полицията?
– Не.
– А защо?
– Не знам. Реших, че не са изстрели.
На лицето на Пауъл се изписа удивление.
– О!? А защо решихте, че не са.
– Не съм сигурна… Тогава ми се стори, че може да са от ауспух.
– Можело е да са от ауспух?
Фримън се опита да възрази, но още преди да изложи аргументите си, Пауъл оттегли въпроса.
– Споменахте думата „тогава“. Кога стана това? На двайсет и осми декември миналата година ли?
– Не съм казвала това. – Лайза погледна Фримън.
– Така е. Затова и питам. – Пауъл се усмихна – самата любезност. – Не бързайте.
– Не мога да си спомня датата със сигурност.
Удивлението отново се появи.
– Но е било миналата зима, нали?
– Струва ми се, че да. Във всеки случай беше преди няколко месеца.
– А не може ли да е било повече?
– Ваша светлост, това е подвеждане на свидетеля. – Фримън стана, макар и да знаеше, че ще загуби. Така и стана.
– Не мисля – обади се Вилърс. – Продължавайте.
– Възможно ли е да сте чули гърмежите по-рано? – попита Пауъл благо.
Изведнъж Лайза повиши глас:
– Не знам кога беше! – Сякаш се стресна от избухването си. Погледна съдията, после Пауъл и повтори по-тихо: – Не знам кога беше.
– Благодаря ви, госпожа Дженингс. Нямам повече въпроси.
Краят наближаваше.
Първоначалното намерение на Фримън беше да призове Алварес и да му посочи двете жени – Лайза и Дженифър, за да демонстрира пред съдебните заседатели възможността да е сгрешил. Самото появяване на Лайза в спортен екип донякъде постигна тази цел, макар и ефектът да бе далеч от този, който Харди бе очаквал, докато дебнеше сутрин в колата си.
Сега, след като Пауъл се бе справил с възможността за обърканата самоличност, им оставаше единствено разликата във времето.
Макар и в понеделник следобед никой да не беше заспал, Харди не можеше да не признае, че съдебната зала прилича на някогашните следобедни уроци по физика в училище, които най-често прекарваше в дрямка.
Фримън се бе заел с Изабел Рийд – чернокожата жена от банката, която толкова бе харесала Глицки при посещението им преди повече от година. Бяха провели предварителен разговор с нея и бе станало дума за трите минути разлика в часовниците, но Фримън изрично бе настоял да не я споменава, ако не я попитат. Каза й, че ако фактът излезе наяве, би могла да си има неприятности.
Харди не беше склонен да приеме това, но отново мнението му не бе възприето. Фримън реши да повдигне въпроса само в случай, че прокурорът е научил. Все още имаше вероятност и да не се стигне до тези три минути.
Госпожа Рийд зае свидетелската банка и Фримън показа компютърната разпечатка. От нея ясно личеше, че в 9:43 Дженифър Уит е била пред банковия автомат, за да тегли пари.
На статив до свидетелката бе поставена увеличена карта на квартала. В петък Гейдж бе посочил най-краткия път от къщата на Дженифър до банката и той бе очертан с червено, за да го виждат съдебните заседатели. Червената линия описваше голям полукръг, покрай двора на местната болница.
Всъщност това нямаше нищо общо с възможните показания на госпожа Рийд, но Фримън видя начин да реши проблема. Не би могъл да допусне подобна дреболия да му пречи. Придаде си озадачен вид и заговори:
– Госпожо Рийд, моля ви да погледнете тази карта. Може би вече чухте, че според полицай Гейдж разстоянието от къщата на семейство Уит до вашия клон на банката е два километра и седемстотин метра.
– Да.
Фримън продължи да се мръщи.
– Той каза два километра и седемстотин метра. Това вижда ли ви се реалистично?
– Ваша светлост – Пауъл стана, – приемаме, че червената линия представлява разстояние от два километра и седемстотин метра.
– Продължавайте по същество, Фримън – обади се Вилърс. – Какво целите с това?
Вратата му бе отворена и той се усмихна.
– Ще се радвам да обясня, ваша светлост. – Обърна се към свидетелката и продължи: – Казахте ни, че госпожа Уит е изтеглила пари от сметката си точно в девет и четирийсет и три, нали?
– Да.
– Една от свидетелките, госпожа Барбието, потвърди, че е чула гласа на обвиняемата и две минути след това се е обадила в полицията, тоест в девет и четирийсет. Сигурна ли сте, че времето, което ни давате, е точно?
– Да. Било е девет и четирийсет и три. – Госпожа Рийд беше добре облечена, самоуверена, спокойна – почтен свидетел, при това с документ, от който бе видно, че Дженифър Уит наистина е изтеглила пари точно в 9:43.
– С други думи, госпожо Рийд, да обобщим. Това, ваша светлост – той се усмихна на Вилърс, – беше и целта ми. Оказва се, че Дженифър Уит е била в къщата си в девет и трийсет и осем, което е било, по думите на госпожа Барбието, две минути преди да се обади на полицията в девет и четирийсет. От нас се иска да повярваме, че пет минути след това се е намирала пред банков автомат на близо три километра разстояние?
Това оказа търсения ефект. Съдебните заседатели изведнъж осъзнаха за какво става дума. В залата се разнесе доволен шепот – или поне така се стори на Харди. Дори и Вилърс изглеждаше впечатлена, след като направи аритметиката в главата си. В края на краищата, може би не всичко беше загубено?
Твърденията на обвинението ставаха невъзможни – или Дженифър беше излязла преди да са били чути изстрелите и тогава очевидно не тя бе дръпнала спусъка, или, в противен случай, бе взела разстоянието до банката за нереално кратко време. Че е била в банката беше доказано. Следователно не беше убила никого.
– Дори госпожа Барбието да се е обадила на полицията десет минути след като е чула изстрелите – продължи Фримън, – те не са били произведени преди девет и трийсет и една, както потвърди шофьорът Фред Ривера.
Фримън продължаваше да говори разпалено, без да задава никакви въпроси на свидетелката, но по някаква причина Пауъл не реагираше. Харди погледна към масата на обвинението и сърцето му се сви – прокурорът се усмихваше!
Вилърс също продължаваше да слуша търпеливо. Дейвид продължаваше да не обръща внимание на свидетелката и да говори направо на съдебните заседатели, сякаш произнасяше пледоарията си.
– Нека допуснем дори, че Дженифър Уит си е била у дома, на горния етаж, когато е пристигнал Фред Ривера. Да приемем, че Лари и Мат са били застреляни минута след това, в девет и трийсет и две. Ако е тръгнала незабавно или минута след това, както твърди Антъни Алварес, клиентката ми е трябвало да измине разстоянието за десет минути. Това означава километър за около три минути и половина, а тази скорост е непостижима и за професионален лекоатлет. Дженифър Уит просто не би могла да го направи.
Вилърс, за момент заслушана в аргументите, се осъзна и погледна Пауъл с укор – несъмнено ядосана, че оставя защитника да се превъзнася. Но прокурорът отново не реагира. Най-накрая Фримън седна на мястото си, а Дийн Пауъл стана небрежно, пооправи сакото си, прокара пръсти през косата си, като човек на коктейл.
– Госпожо Рийд – започна той, – знаете ли дали часовникът на банковия автомат е точен?
Харди се наклони към Фримън.
– Той знае – прошепна му. – Откъде е разбрал?
Фримън поклати глава и стисна устни. Дженифър попита какво става и той я потупа по ръката.
Госпожа Рийд направи опит да се измъкне.
– Не съм сигурна, че разбрах въпроса. Точен? Дали измерва времето точно? Бих казала, че да.
– Нямах предвид точно това. – Пауъл й се усмихна и се обърна към съдебните заседатели. – В този процес чухме много неща за времето… според компютъра на пощенската служба, часовника на дежурния диспечер в полицията, на банковия автомат… Питам се дали всички те не са свързани с някакъв по-голям компютър или нещо друго?
Госпожа Рийд разбираше накъде бие, но не можеше да направи нищо. Каквито и неприятности да възникнеха, тя нямаше намерение да лъже под клетва.
Каза го.
Пауъл, естествено, се престори на потресен.
– Искате да кажете, че защитата е знаела за тази разлика от три минути? Че при вдъхновената си реч преди малко господин Фримън не е сметнал за нужно да я спомене?
