Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 29 страниц)

– Но не е убила Лари и Мат.

– Не мисля, че е.

– Дизмъс, ти знаеш, че не е.

– Не го знам. Надявам се да е истина. Не съм в състояние да си представя, че може да е убила детето си. Но не знам със сигурност. Нищо, което съм открил досега, а то не е малко, не доказва категорично, че не е.

– Но нищо не доказва и че е, а това е същественото при процеса, нали? Пауъл трябва да го докаже.

– Да, теоретически е така – кимна той.

– Е?

– Истината е, че доста неща подкрепят твърдението за вина. Това е проблемът. Ако я оправдаят, ще получи пет милиона, ще бъде свободна от кошмарния си брак и…

– А Мат?

– Да, освен Мат… – Но Харди знаеше, че на планетата има и човешки същества, способни да убият потомството си, без да им мигне окото. Не че смяташе Дженифър за такава, но…

– Не мисля, че е такава, Диз.

– Аз също, но не изключвам възможността.

– Не бих го понесла. Не понасям и като говориш така.

– На мен също не ми е приятно.

Седяха един срещу друг на масата, забравили за скаридите и виното. Харди протегна ръка и Франи я улови.

– Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да опитаме пет минути да не говорим за Дженифър Уит и законите и… не знам… ако успеем, да продължим така цялата нощ?

Не беше лесно, но се оказа, че си струва.

37

Както Харди предполагаше, Антъни Алварес създаде сериозни проблеми.

Никаква полза от това, че изглеждаше безупречно като търговец на автомобили – малък, добре оформен бял мустак, приятно лице, късо подстригана коса. Костюмът му беше елегантен – нито крещящ, нито вехт. Седеше спокойно, но и внушително, говорът му вдъхваше респект. В продължение на трийсет години бе работил за града като пожарникар и се бе пенсионирал като заместник началник на службата. Сега прекарвал по-голямата част от времето си у дома, където се грижел за жена си, която била на легло заради проблеми с белите дробове. С една дума, ако свидетелстваше в полза на защитата, щеше да е Божи дар.

Пауъл започна разпита внимателно и го остави да разкаже всичко така, както го е видял.

– Беше много необикновено. Нашата улица е тиха през повечето време и гърмежите ме изненадаха, но не им обърнах особено внимание. После се замислих. Прозвучаха много бързо един след друг и реших да видя дали не е станало нещо сериозно.

– И какво направихте?

– Стаята на Мери… това е жена ми… е на втория етаж и гледа към задния двор. Бях при нея и й четях някаква книга. След втория изстрел излязох в коридора и надникнах през прозореца на стълбата, който е към улицата… „Олимпия Уей“.

– Видяхте ли нещо на улицата?

– Да. Една жена, облечена в спортен екип стоеше пред портата отсреща.

Бе ясно, че Пауъл старателно е научил свидетеля как да отговаря на въпросите му.

– Тази жена в залата ли е, господин Алварес?

Алварес не се поколеба нито миг.

– Да, в залата е. Седи ето там – посочи я с ръка. – На масата на защитата.

Пауъл кимна. Беше постигнал целта си.

– Моля да се запише в протокола, че свидетелят разпозна обвиняемата Дженифър Уит.

Залата зашумя, както се и очакваше, а Дженифър поклати глава. Вилърс удари с чукчето си и настоя за тишина в залата, а Харди се възползва от момента, наведе се към клиентката си и прошепна:

– Гледай в него! Гледай право е него!

Тя вдигна глава, но явно не издържа. Очите на Алварес бяха приковани в нея. Цялото му поведение говореше, че е твърдо убеден в обвинението си. Дженифър постепенно наведе глава и сложи ръцете си отпред на масата.

Това не убягна от вниманието на Пауъл и той хвърли победоносен поглед към Фримън. Но само за миг. После се обърна отново към свидетеля:

– Какво направихте след това?

Многото превъплъщения на Дейвид Фримън непрекъснато изненадваха Харди. Дейвид никога не провеждаше кръстосания разпит по един и същи начин. Понякога, както при госпожа Барбието, изобщо не ставаше и се налагаше да го подканят. Когато Пауъл приключи с Антъни Алварес, Фримън буквално се нахвърли върху свидетеля още от първия миг.

– Господин Алварес, току-що казахте, че сте видели госпожа Дженифър Уит да гледа към вратата на къщата си, застанала пред портата, нали?

– Да.

– Видяхте ли я да излиза от къщата?

– Не. Когато я видях, стоеше пред портата.

– И стигнахте до извода, че преди това е била вътре?

– Да.

– Че е била вътре, когато са се чули изстрелите?

– Да.

– И е излязла навън веднага след това, да кажем след минута, когато сте я видели?

– Да, точно така. Стигнах до това заключение.

– Но в действителност, преди да я видите, тя може да е била навсякъде другаде? Нагоре или надолу по улицата, в центъра на града?

Алварес се намръщи, а Пауъл възрази.

– Какво целите с този въпрос, господин Фримън? – попита Вилърс.

– Ваша светлост, изяснявам обстоятелството, че не е възможно свидетелят да е знаел точно къде се е намирала клиентката ми, когато са се чули изстрелите. Той предполага, че е била в къщата, защото твърди, че я е разпознал пред портата непосредствено след това. Тъй като смята, че я е видял пред портата, стига до извода, че преди това е била вътре. Но пред портата не е стояла Дженифър…

Вилърс кимна.

– Добре, няма да приема възражението. Продължавайте.

Добър отпор, помисли си Харди. Разбира се, нищо не доказваше, че Дженифър не е била в къщата, но пък съдебните заседатели ясно бяха чули, че свидетелят не е в състояние да потвърди категорично, че е била вътре. След показанията на Лайза Дженингс, щеше да стане съвсем ясно, че не е била и пред портата.

Протоколчикът прочете въпроса отново и Алварес се съгласи, че Дженифър Уит наистина би могла да е навсякъде другаде, освен в къщата.

– Но не би могла да стигне от центъра на града до портата за една минута – добави той.

Фримън му се усмихна топло.

– Разбира се, че не би могла. Тъкмо затова искам да съм съвсем сигурен, че пред портата сте видели именно Дженифър Уит, а не някоя друга жена. Питам ви отново, сигурен ли сте в това?

Алварес не се смути, но започваше да губи търпение.

– Да, сигурен съм.

– Но казахте, че е била с гръб към вас?

– Да.

– А след това е хукнала надолу по улицата?

– Точно така.

– Какво е положението на нейната къща спрямо вашата?

– Намират се една срещу друга.

– „Олимпия Уей“ равна улица ли е?

– Не. Доста стръмна е. Има може би три процента наклон.

– И къщата на семейство Уит е точно срещу вашата? Не малко по-нагоре или малко по-надолу?

Алварес нямаше представа какво иска Фримън и остана спокоен. Все пак се замисли за миг, за да реши дали не го тласкат към някакъв капан. Не забеляза нищо и отговори:

– Общо взето е отсреща, но сте прав, ако говорим точно, намира се съвсем малко по-надолу по склона.

Фримън продължи енергично:

– Не съм казвал нищо, за което да съм прав, господин Алварес. В момента говорите вие.

– Да. Къщата на семейство Уит е малко по-надолу от нашата.

– Значи застанахте на прозореца в коридора на втория етаж и гледахте към отсрещната страна на улицата, малко по-надолу по склона, където сте видели госпожа Уит с гръб към вас и тя веднага е хукнала, също надолу… тоест, отдалечила се е от вас. Това ли твърдите?

– Да – Алварес се облегна и скръсти крака. Постепенно чертите на лицето му се бяха изопнали.

Фримън нанесе финалния удар:

– Добре тогава, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес се наклони напред.

– Кога съм успял да видя лицето й?

– Да, господин Алварес. След като е била с гръб към вас през цялото време и след това е изтичала надолу по улицата, кога успяхте да видите лицето й?

Алварес отговори по единствения възможен начин.

– Вероятно съм видял профила й.

– Вероятно? _Вероятно?_ Видяхте ли го или не?

– Да, видях го. Разбрах, че е Дженифър Уит. И през ум не ми е минало, че не е тя.

– Искате да кажете, че може да е била тя, следователно е била тя?

– Ваша светлост! – Пауъл скочи на крака. – Подигравателно отношение към свидетеля!

Фримън разпери театрално ръце.

– Ваша светлост, това е най-важният свидетел на обвинението и съдебните заседатели трябва да разберат, че идентифицирането на Дженифър Уит от него е много съмнително.

Вилърс присви устни, защото ненавиждаше театралниченето на Фримън, но пък от друга страна си даваше сметка, че има право.

– Така или иначе, господин Пауъл е прав. Последният въпрос ще бъде заличен. Продължавайте.

Фримън отиде до масата на защитата, отпи глътка вода и се върна пред Алварес.

– Господин Алварес, да поговорим за пистолета. Видяхте ли го?

– Пистолета?

– Да. Оръжието, с което е извършено убийството, попаднало по някакъв начин в контейнер за боклук малко по-надолу по улицата до парка. Този пистолет. Забелязахте ли тази, която разпознахте като Дженифър Уит, да го държи в ръката си, когато беше застанала пред портата?

– Имаше нещо издуто отстрани.

– Господин Алварес, моля отговорете на въпроса ми. _Видяхте_ ли _пистолет_?

Алварес не хареса това, Пауъл – също, но нямаше какво да се направи.

– Не, но държеше…

Фримън вдигна ръка.

– Моля ви, господин Алварес, това е достатъчно. Да продължим нататък, може ли? – Фримън погледна към Дженифър и Харди. Разбира се, жестът показа и на съдебните заседатели, че Алварес ще бъде изяден за обяд. – Последният въпрос, на който искам да се спрем е същия, за който стана дума и с госпожа Барбието. Колко дълга е една минута.

Вилърс сви устни, готова да предотврати всякакви театрални сцени още в зачатък, но този път, въпреки очакванията, Фримън продължи тихо и кротко, точно по правилата. Харди се съмняваше, че Дейвид би си позволил нещо друго, след като бе възседнал такава мощна вълна.

– Казахте ни, че когато сте чули изстрелите, сте били при жена си и сте й чели книга.

– Да.

– След втория изстрел станахте и погледнахте към къщата отсреща, нали?

Алварес кимна уморено и Вилърс го подкани да отговаря на въпросите с думи. Той кимна пак и каза:

– Да. Станах след втория изстрел.

– Веднага ли? Или след минута, например? А може би по-малко?

– Малко по-малко. Почти веднага.

– И отидохте до прозореца?

– Да.

– На какво разстояние се намира той от стаята на жена ви?

– Не мога да кажа точно, но горе-долу е на десетина метра или по-малко.

– И отидохте право при прозореца? Пътьом не се отбихте до тоалетната, да кажем?

В съда се разнесе кикот – Фримън си играеше с търпението на Вилърс и го знаеше, но пък чувстваше, че се нрави на съдебните заседатели.

Алварес не видя нищо смешно и отговори навъсено:

– Да, отидох право при прозореца.

– И когато стигнахте до него, жената вече беше пред портата отсреща, така ли?

– Да.

За Харди всичко изглеждаше пределно ясно, но дали беше така и за съдебните заседатели? Надяваше се, че встъплението на Фримън ще ги накара да си зададат най-съществения въпрос: възможно ли бе Дженифър да застреля Лари и Мат на горния етаж в къщата си, след това да слезе по стълбите, да мине през двора, да застане пред портата и да я затвори, за времето, което е било необходимо на Антъни Алварес да измине десетте метра от стаята на жена си до прозореца? Харди не вярваше, че е възможно и бе сигурен, че след показанията на Лайза Дженингс, всички ще са на неговото мнение.

Но Пауъл не можеше да допусне разпитът на Алварес да приключи по този начин. Имаше право на допълнителни въпроси и реши да се възползва от него – започна, още преди Фримън да седне на мястото си.

– Господин Алварес, имам няколко допълнителни въпроса. От колко време познавате госпожа Уит?

– От около четири години. Когато се нанесоха в къщата отсреща, отидохме при тях, за да се запознаем.

– Четири години. През това време виждали ли сте госпожа Уит на улицата?

– Да, разбира се.

– При това и в профил, нали?

– Естествено. Много пъти. – Алварес се усмихна.

– И не се съмнявате, че жената, която сте видели онази сутрин да стои пред портата отсреща, е била Дженифър Уит?

За негова чест, Алварес изглежда си даде сметка какво означава това и се замисли, втренчен в Дженифър.

– Нямам нищо против тази жена, но беше тя.

– Ваша светлост!

– Добре, господин Фримън, последният отговор ще бъде заличен. Господин Алварес, моля ви, отговорете на въпроса.

Стенографът го прочете и този път Алварес отговори само:

– Не, не се съмнявам.

Фримън не можеше да възрази.

Полицаят Гари Гейдж се яви в съда с униформа. Беше на около четирийсет, ветеран в полицията. Той бе изпратен след обаждането на 911 и бе открил труповете.

– И при пристигането ви вратата на къщата беше заключена, така ли? – попита Пауъл.

– Да. Когато пристигнах, съседката – погледна записките си – госпожа Барбието, излезе и дойде при мен. Поговорихме малко, след което отидох и позвъних. После опитах да отворя, но беше заключено.

– В колко часа стана това?

– Стигнах там в десет и десет – отговори полицаят не особено охотно, – значи трябва да е било към десет и петнайсет.

Пауъл се намръщи.

– Но ви се обадиха от центъра доста по-рано, нали?

Гейдж кимна.

– Обадиха ми се, че на адреса има домашен скандал в девет и четирийсет.

– Точно девет и четирийсет?

Гейдж отново погледна записките си и сви рамене.

– Така е записано. Обадиха ми се по радиостанцията. Беше след Коледа. Получихме доста сигнали за семейни скандали. Невинаги можем да отидем навреме.

Пауъл кимна, върна се до масата си, взе от помощника си някакъв жълт лист, прочете го и го върна.

– И какво направихте после?

– Канех се да проверя отзад, но точно тогава госпожа Уит се върна от бягането си. Попита ме защо съм дошъл и аз й казах, че се е обаждала госпожа Барбието, заради някакъв скандал у тях и може би изстрели.

– Какво ви каза Дженифър Уит?

Гейдж вдигна очи към нея.

– Каза ми, че вече нямало проблеми. Че отишла да бяга и тъкмо се връщала. Очевидно скандалът бил приключил.

– Имахте ли чувството, че се опитва да ви отпрати?

Фримън възрази и възражението му беше прието, но Пауъл не се смути.

– Какво направихте тогава?

– Обясних й, че съм позвънил и никой не е отворил. Тя каза, че мъжът й сигурно е излязъл, за да изпусне парата, както и тя самата. И е взел детето със себе си.

Дженифър се наведе към Фримън и му прошепна, че не е искала ченгето да се срещне с Лари, защото той щял да я бие, задето е повикала полиция.

Гейдж продължаваше:

– Аз й казах, че искам да огледам къщата, за да се уверя, че всичко е наред. Тя възрази, че всичко било нормално, но аз настоях и тя най-накрая отключи.

– И какво се случи тогава?

Гейдж преглътна.

– Долових миризмата на барут незабавно, така че й казах да седне на канапето и да чака. Извадих служебния си пистолет и тръгнах по стаите – най-напред на долния етаж, после и на горния, докато не намерих труповете.

Залата слушаше притихнала. Гейдж се потеше – споменът не беше приятен.

– И какво направихте тогава?

Полицаят пое дъх.

– Приближих се до парапета и погледнах към обвиняемата… госпожа Уит. Казах й: „Останете там, моля ви. Някой е стрелял“.

– И какво отговори тя?

– Погледна ме и каза: „Знам“.

След обедната почивка инспектор Уолтър Теръл бе призован за втори път.

Но Уолтър Теръл, който положи клетва днес следобед, се различаваше коренно от нетърпеливия млад човек, който се бе явил пред съда преди няколко дни. Нямаше ги якето и дънките, косата му не беше разрошена. Носеше тъмен костюм с бяла риза и червена вратовръзка, косата му бе подстригана и сресана.

Дори и агресивността беше омекотена. Харди знаеше, че ако искаш да успееш в този театър, понякога се налага да пораснеш бързо и бе повече от ясно, че с Теръл от последното му явяване в съда се бяха случили две неща – някой го бе обучавал как да се държи, а той самият бе проявил желание да учи.

Още на пръв поглед се виждаше, че Пауъл му е обяснил най-важното – че за да е убедителен, не е нужно свидетелят да има наперен вид и че ако иска да види Дженифър Уит в затвора, по-добре е да насочи усилията си към подреждането на фактите.

Независимо от многото недостатъци в подготовката си, Пауъл продължаваше да излъчва самоувереност и да се държи като победител.

Това смущаваше Харди донякъде.

– Инспектор Теръл – заговори Пауъл, – тъй като вече бяхте представен в съда, да започнем с пристигането ви на местопрестъплението, дома на семейство Уит на „Олимпия Уей“. Кога отидохте там?

Теръл продължи да се усмихва смутено – самата деловитост, човек, който иска да върши работа, а не да се хареса на този или онзи.

– Беше десет и четирийсет и три. Полицаите вече бяха пристигнали и стаята беше под охрана.

– Видяхте ли обвиняемата, госпожа Уит?

– Да. Когато пристигнах, тя седеше на едно канапе в голямата стая, като влезеш, вдясно. Един от полицаите ми я посочи и аз отидох да поговоря с нея.

– Как се държеше тя?

– Седеше по турски с ръце в скута. Мълчеше.

– Не плачеше ли?

– Не.

– Беше ли в състояние да проведе нормален разговор?

– Да.

– Инспектор Теръл, по онова време имахте ли основания да заподозрете, че Дженифър Уит може да е извършила убийствата?

Теръл се замисли за миг.

– Не. Никакви. Освен, че статистически, убийствата на съпрузи са доста голям процент от всички останали. – Свидетелят се отпусна, сякаш се чувстваше удобно на коравия стол.

Пауъл доби озадачен вид. Дали съдебните заседатели разбраха?

– А полицай Гейдж не ви ли съобщи, че госпожа Уит е казала: „Знам“, когато е чула за труповете на горния етаж?

– Съобщи ми, но за момента реших, че се дължи на шока. Не беше изключено и да се е досетила, докато е чакала да провери къщата.

Всичко това беше отлично, но не за Дженифър. Теръл поправяше лошото впечатление за себе си от предишното си явяване. Не се нахвърли върху подсъдимата като побесняло куче. Изчакваше да се съберат нужните доказателства и Пауъл умело го водеше към тях – към увереността му, че Дженифър е извършила жестоките убийства.

– При разпитите по-късно, попитахте ли госпожа Уит дали има представа кой може да е направил това?

Теръл се наклони напред.

– В нашия отдел винаги си задаваме въпроса cui bono. Това означава „кой има полза“. Разбира се, когато научих, че госпожа Уит ще получи сума от порядъка на пет милиона, реших да насоча вниманието си към нея. Попитах я дали има и друг наследник. Тя отговори, че няма.

– Продължавайте.

– После ми каза, че мъжът й нямал врагове и при това положение, мотивът за убийството му би трябвало да е неутрален… грабеж например. Помолих я да провери в къщата и да ми съобщи за всичко изчезнало, дори и дреболия.

Харди вече знаеше всички тези факти, но сега те се излагаха пред съда убедително и правдоподобно. Това, че Дженифър не бе споменала изчезналия пистолет, закъснението, с което се бе сетила да спомене мургавия мъж, с когото се разминала на улицата.

Пауъл свърши и започна кръстосаният разпит. Фримън се зае с това, с което би започнал и Харди – единствената грапавина по иначе гладката тъкан.

– Госпожа Уит ви каза, че съпругът й не е имал врагове, нали?

– Да.

– При разследването си вие проверихте ли това твърдение?

– Да. – Теръл не казваше нищо излишно, играеше играта на Фримън, изчакваше, преди да отговори, не произнасяше и дума, без да я обмисли. Не се притесняваше от погледа на адвоката.

Харди можеше да си обясни поведението на инспектора – предизвикваше Фримън, но го правеше някак си уверено и спокойно. Пауъл го бе обучил добре.

Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора – защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.

– Извинете ме, ваша светлост. – Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. – Моля ви да разрешите кратка почивка.

Вилърс се намръщи – следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.

– Добре. Ако няма възражения.

Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.

– Нещо се мъти – каза Харди. – Ще ни вкарат в чувал.

Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.

– Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.

– Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.

– Нищо, с което разполага Пауъл, не е сериозно.

– За разлика от твоята особа, така ли?

Фримън се направи, че не го чу.

– Дявол да го вземе, тук е горещо като в ада. Какво искаш да направя? Да пусна това ченге да си отиде? Да прекратя разпита?

– Това може ли да навреди?

Погледът, който Харди получи в отговор, не беше ласкав, но му бе все едно. Убеден беше, че след Барбието и Алварес имат сериозен шанс за оправдателно решение. В края на краищата ставаше дума за съмнения, не за сигурност. Харди смяташе, че са налице. Освен това, макар Гейдж и Теръл да не бяха допринесли с нищо за тезата им, все пак не бяха и навредили. Но положението би могло да се промени само за миг. Една погрешна стъпка сега би могла да промени хода на делото коренно. Беше време да действат консервативно в буквалния смисъл – да консервират това, което вече са постигнали. Да не позволяват на другата страна да бележи точки.

Но това не беше в стила на Дейвид Фримън.

– Питаш ме дали може да навреди? Може и ето защо, защото това не е най-добрата защита за клиентката ни. В протокола е записан намекът на Теръл, че никой друг не би могъл да убие Лари Уит. Дженифър му е казала, че мъжът й няма врагове. Искаш да оставя това така? Смяташ, че не е важно?

– Разбира се, че е важно, само че можеш да го оставиш и за следващата седмица.

– Не е необходимо. Ще подготвя съдебните заседатели за подробностите, които ще чуят по-късно.

Харди се увери, че няма да успее да убеди Фримън, но това не бе изненада. Е, може би самият той не беше прав, в края на краищата безпокоеше го само някакво предчувствие, незадълбочена преценка. Може би самото присъствие на Теръл го бе обезпокоило. Както и да е, беше предупредил Дейвид и съвестта му бе чиста. Останалото щеше да разбере много скоро.

Фримън отвори вратата и излезе в хладния коридор.

– Инспектор Теръл, стана дума, че Лари Уит е нямал врагове. Вие проверихте ли това твърдение на госпожа Уит?

– Най-важната част от всяко криминално разследване е да се открият хората, които са имали мотив да го извършат.

Фримън, все още зачервен от горещината в стаята, в която разговаряха с Харди, погледна жълтия бележник в ръката си и продължи:

– Успешни ли бяха опитите ви да откриете възможни врагове на доктор Уит?

Мнението на Теръл за това, кой би могъл да е враг на жертвата, според Харди можеше да се отхвърли, като основаващо се на догадки, но Пауъл не реагира. Сякаш не искаше да възрази.

Свидетелят не бързаше. Намести се по-удобно на стола, изопна рамене, отпусна се отново.

– В какъв смисъл?

Фримън хвърли поглед към съдебните заседатели. Разбира се, един добронамерен свидетел би разбрал въпроса, но той храбро продължи нататък:

– В смисъл, че сте открили и други хора, които са имали мотив да убият доктор Уит.

– Може би… Предположихме.

– И в хода на задълбоченото ви разследване, някой от тях превърна ли се в заподозрян?

– Не.

– Не?

Теръл обясни търпеливо:

– Защото в началото нямаше никакви улики, които да свържат когото и да било друг с престъплението.

Добър отговор. Но Фримън поне бе изкопчил признанието, че „може би“ има и други възможности. Харди реши, че Дейвид би трябвало да се задоволи с това и да седне на мястото си. Но не би. Някой бе казал, че характерът на човек е негова съдба. Дали Фримън не летеше с разпънати платна към съдбата си… към съдбата на Дженифър?

– Казахте „в началото“. Това означава ли, че след ареста на клиентката ми такива улики са се появили?

– Да. – Теръл сякаш караше Фримън да измъква думите от устата му с ченгел. Харди мислено се молеше Дейвид да престане, да млъкне, да се върне на мястото си. Но вече беше твърде късно. Трябваше да участва в играта докрай.

– И въпреки това задържахте госпожа Уит в затвора? Въпреки, че е имало и друг заподозрян? – Многозначителен поглед към съдебните заседатели.

– Не съм казал, че е имало друг заподозрян. Всъщност, този човек само подсили убеждението ми за вината на госпожа Уит. Той не е бил на местопрестъплението.

Дженифър улови Харди за ръката.

Теръл вече не бе в състояние да се сдържи. Без да го питат, той добави високо и ясно:

– Госпожа Уит е имала любовник. Спяла е със своя психиатър.

Това бе предположение. Очевидно се основаваше на догадки. За съда не бе приемливо, но Дейвид си го търсеше и го получи. Дори не си направи труд да възрази. Лошото бе сторено.

38

Телевизионните канали започнаха да се състезават в опитите си да очернят доктор Кен Лайтнър, предполагаемият любовник на Дженифър Уит, но без съществен успех.

Макар и да бе сряда вечер, Харди се обади на Франи и й се извини, че няма да се прибере у дома веднага. Каза й да включи телевизора, за да разбере защо. Самият той трябваше да свърши много неща.

След като излезе от съда, отиде в кабинета си и включи телевизора. Няколко от сътрудниците на Фримън се суетяха насам-натам из заседателната зала и се мъчеха да измислят начин да спасят положението. Никой не излезе с добра идея, макар и всички да бяха съгласни, че само кучка може да излъже адвоката си или да не му каже нещо толкова важно.

Самият Фримън, след като в продължение на един час бе слушал Дженифър на четири очи категорично да отрича всякаква връзка с Кен Лайтнър – независимо от факта, че бе прекарала с него седмица в една хотелска стая в Коста Рика – заяви, че отива да вечеря сам във френския ресторант под апартамента си. Смяташе да изпие бутилка хубаво вино, после още една.

След като Теръл отприщи бента в съдебната зала, пороят заля Фримън. Пауъл накара свидетеля да разкрие някои подробности за екстрадирането на Дженифър Уит и, по-точно, по какъв начин са я открили. След това призова Лайтнър и той потвърди казаното. Всичко, с изключение на това, че бил любовник на Дженифър.

Но съдебните заседатели щяха да направят своите изводи, а те едва ли биха се различавали съществено от изводите на Харди, Фримън и всеки друг от присъстващите – а именно, че е невъзможно хетеросексуален мъж в разцвета на силите си да прекара цяла седмица в хотелска стая с красавица като Дженифър Уит, без да почувства физическата тръпка нито веднъж. Или пък че тази връзка не съществува от доста по-рано. Може би, както със зъболекаря?

След като бе избягала от затвора, Теръл бе предположил, че Дженифър ще трябва да се свърже с някого и бе преценил, че най-вероятно това ще е доктор Лайтнър. Обвиняемата нямаше приятели и не поддържаше близки отношения с родителите и брат си – просто това бе единственият й избор. Понеже делото беше твърде сериозно, понеже Пауъл, кандидатът имаше сериозни шансове за успех, понеже бягството на арестантката бе вбесило прокуратурата, Теръл бе успял по някакъв начин да изиска от телефонната компания списък на разговорите, които Лайтнър е водил. Разговорите с Коста Рика се бяха оказали добро начало. Теръл тъкмо смятал да разпита Лайтнър за тях, когато, най-неочаквано, докторът заминал за Коста Рика, където прекарал седмица – заслужен отдих. Теръл го последвал и открил достатъчно, за да се върне и започне процедурата по екстрадирането.

Харди беше готов да се обзаложи, че по-голямата част от парите за тази операция са дошли от предизборните фондове на Дийн Пауъл. Едва ли полицията на Сан Франциско би платила пътуването и престоя на Теръл в Коста Рика, за да разследва някаква си непотвърдена любовна авантюра.

Харди също така си даваше сметка, че се е оставил театралниченето и безкрайната самоувереност на Дейвид Фримън да го заблуждават прекалено дълго, въпреки че не харесваше стила му. Е, предчувствието му бе станало реалност и сега вероятността да загубят делото беше огромна. И Теръл не беше открил само, че Лайтнър е бил в Коста Рика, а и че е спал в една стая с Дженифър! Съдебните заседатели нямаше да погледнат с добри очи на факта, че през цялото време на сцената е имало и друг мъж. Сега към парите се прибавяше и личен мотив за убийството на Лари Уит – любовната й връзка. А и е мамела съпруга си!

Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните заседатели за Дженифър отсега нататък – своенравна жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиска, а всичко останало да върви по дяволите, човек, който без никакви угризения би извършил престъплението, в което я обвиняваха.

Даваше си сметка, че независимо от това, дали Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ – хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.

Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се – все отнякъде трябваше да започне – да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.

Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви – БАКМ.

Телефонът иззвъня веднъж.

– Джоди Бакмън. – Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.

– Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. – Със закъснение, добави мислено.

Последва пауза.

– Не съм ви потърсил?

Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.

– Може и да сте, но никой не ми е предал.

– Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.

Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда – във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.

– Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?

Харди обясни.

– Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. – Засмя се уморено. – Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.

– Със сделки на кредит? – попита Харди невинно.

– Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.

– Едно и също е, нали?

– Не съвсем. Та за този Уит…

– Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.

– Вероятно с мен – призна Бакмън. – Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?

– Разбира се. Благодаря ви.