Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 29 страниц)

Най-лошо от всичко беше скуката, досадата на рутинната работа. Имаше чувството, че все още е в прокуратурата, където се бе занимавал с дребни прегрешения, които трябваше да се прокарат през бюрократичната машина – само дето сега нерядко се оказваше, от негова гледна точка, на страната на виновните.

Другият проблем, и той никак не беше дребен, се състоеше в това, че съдът го бе одобрил и вече влизаше в списъка на адвокатите, подлежащи на служебно назначение. Лио Чоморо, съдията по делото на бившия му тъст Анди Фаулър, го бе нарочил като един от тримата защитници по дело за тежко убийство.

Лошото дойде, когато Харди прочете материалите и реши, че предпочита да гори в ада, вместо шест месеца да убеждава съдебните заседатели, че Лиън Ричмън не е седял в колата си с другите двама обвиняеми и не е изстрелял заедно с тях десетина ловни патрона в Деймън Лапиер, който по една случайност водел незаконно съжителство с бившата му приятелка.

Освен факта, че Лиън вече имаше присъда за убийство по непредпазливост и веднъж беше оправдаван по обвинение в предумишлено убийство, в багажника на колата му били намерени две рязани ловни пушки и една с цяла цев. Под седалката имало гилзи. Лиън се похвалил на приятелите си, че повече няма да видят Деймън, а четирима от посетителите на „Удшак“ го видели с другите двама обвиняеми да излизат от кръчмата, заедно с жертвата, която далеч не горяла от ентусиазъм да ги последва.

С една дума, Лиън беше виновен и Харди нямаше намерение да му помогне да отърве кожата. Точка.

Чоморо не се зарадва. Попита Харди дали в края на краищата иска или не иска да е в списъка на служебните защитници. Ако не иска, защо тогава губел времето на всички?

Харди без малко да заяви, че не обича да защитава доказани престъпници, но се въздържа в последния момент. Подобно изказване моментално би му създало слава на легендарен глупак. Вместо това, промърмори някакво оправдание в смисъл, че е ангажиран с други дела и всичко се размина. Но Харди си даваше сметка, че съвсем скоро пак ще изпадне в подобна ситуация и пак ще реагира по същия начин. Тази мисъл не беше утешителна.

Ребека застана до него и прекъсна мислите му.

– Здрасти, тате. Защо си станал толкова рано?

Той прегърна осиновената си дъщеря – от първия мъж на Франи, Еди Кокрън. Еди бе умрял в деня, когато Франи бе разбрала, че е бременна.

Харди я притегли към себе си. Не смяташе, че нещата биха изглеждали по-различно, ако имаше кръвна връзка с Ребека. Тя беше негова дъщеря. Вдигна я на коленете си и детето се задържа там около шест секунди, след което се измъкна от ръцете му и слезе.

– А ти защо си станала толкова рано? – попита той.

Въпросът беше сериозен и Ребека внимателно обмисли отговора си.

– Знаеш, че винаги ставам рано.

– И затова стана рано и днес?

Ребека кимна.

– Мама още спи – прошепна тя. Очевидно това бе поверителна информация.

– Ами тогава да я оставим да си поспи. Ще постоим малко само двамата. Искаш ли бекон?

– Може ли сироп?

– Добре, да бъде сироп.

Харди се наведе и я целуна по косата.

Франи и Харди седяха върху едно поръсено с трохи одеяло на сянка под надстройката на къщата си, която бяха добавили, когато разбраха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.

Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.

Цяла сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната караница и сега, в топлия следобед, сянката й тегнеше помежду им. Харди се бе вторачил в далечината, Франи се зае да събере трохите.

Най-накрая тя сложи ръка на коляното му и каза:

– Просто не беше честно спрямо Моузес.

Той улови ръката й.

– Знаеш, че те обичам.

– Знам.

– Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.

Франи замълча и след малко отбеляза:

– Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.

– Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?

– През септември.

– Значи ще имат деца и така нататък.

– Аха. – Тя се приближи до него. – Просто се разстроих.

Харди въздъхна.

– А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…

– Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.

– Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.

– Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.

Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.

– Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?

Франи събра още няколко трохи от одеялото.

– Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?

– Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?

Франи приглади одеялото.

– Не. Това е съвсем различен въпрос.

– Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. – Тя се прилепи към него. – Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.

– Желая го.

– Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. – Стисна ръката й. – Може и аз да оставам у дома… – Франи го изгледа. – Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?

– Не.

– Точно така. Не предпочитам.

– Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.

– Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.

– Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…

Харди я прегърна.

– Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.

Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.

Франи го изгледа.

– Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?

– Поне не често.

Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика – певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.

Харди каза на жена си, че изпитва същото.

16

– Защо предлагате споразумение точно сега?

Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.

Пауъл разпери добродушно ръце.

– Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. – Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: – Вратата ми е отворена и го знаете.

– Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата – възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра – две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.

Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.

– Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух – продължи Пауъл, – че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.

– Не мисля – обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. – Просто не мисля така.

Пауъл сви рамене.

– На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.

Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.

– Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.

След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.

– Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.

Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.

– Значи няма да искате смъртно наказание? – попита той, без да вдигне очи. – Това ще е доста добра реклама.

– Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.

Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо – явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.

Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.

– Зависи от клиентката ми. – Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. – Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.

– Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…

– Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.

Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън – клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.

– Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.

– Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?

Пауъл не би могъл да направи подобно изказване – би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.

– Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.

Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите – че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, – можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.

Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше – старши помощник главен прокурор – с мекушавост. Само се усмихна и заяви:

– Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… – Той разпери безпомощно ръце. – Не е наша работа.

– Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.

– Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.

Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.

Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.

Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа – за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места – за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.

Проследи указателните табелки през плетеницата от алеи и най-накрая стигна до дървена беседка, в която видя покрит със стъкло указател на отделенията и лабораториите със стрелка, указваща къде се намира той. Името на Лари Уит го нямаше, вероятно отдавна. Бяха изминали малко повече от шест месеца от смъртта му – Харди отбеляза мислено, че колелцата на съдебната система все още не са се завъртели и на един градус, което беше нормално. Нямаше и никакви изгледи нещата да се ускорят.

Бягството на Дженифър не бе настроило никой от полицията, съда и прокуратурата благосклонно към нея. Сега беше в ареста, със сериозно окастрени права на телефонни разговори и свиждания. Твърдеше, че дори храната й станала по-лоша. Правилникът не предвиждаше подобни мерки, но Харди и Фримън от опит знаеха, че след бягство от затвора, отношението към беглеца се променяше значително. Дори им обясниха, че „поради бюрократични усложнения“ във връзка с екстрадирането, Дженифър нямала да има право дори на среща с адвокатите си цяла седмица.

Хубавото време продължаваше и ефектът от климатичната инсталация бе приятен. Харди остана впечатлен. Представата му за здравеопазването – особено в града – беше потискаща. Анонимни лекари и медицински сестри се грижат за непознати хора в стерилна, безлична обстановка.

Стъклата в приемната бяха зеленикави, а по канапетата имаше меки възглавнички в жизнерадостни тонове – жълто, оранжево, синьо. На пода беше постлан дебел килим – не вездесъщите жълтеникави плочки, които Харди очакваше да види. Нямаше предварително уговорена среща, така че се налагаше да почака, но го увериха, че господин Сингх ще го приеме съвсем скоро.

Същото спортно списание, което видя в кабинета на Пауъл. Не 11 юни, а 12 юли май беше щастливият му ден. Замисли се дали да не си купи лотариен билет.

Али Сингх отговори на първите му въпроси достатъчно компетентно, но държеше малките си ръце на бюрото пред себе си с преплетени пръсти, сякаш се притесняваше по някакъв начин да не издаде нервите си. Беше с бяла риза, тясна кафява вратовръзка, спортно сако. Кимаше примирително.

– Виждате ли, вече идваха от полицията. Питаха ме същото.

Харди се наклони напред.

– Запознах се с всичко, което са иззели, господин Сингх. Докладите за разпитите и така нататък. Интересувам се повече от личните му взаимоотношения. С другите лекари, с медицинските сестри и така нататък.

– Това е малко… не знам. Аз не познавах доктор Уит лично. Тук имаме доста лекари и те рядко работят заедно.

– Значи изобщо не сте го познавали?

– Вижте, разговаряли сме по административни проблеми, но само толкова. Той вършеше своята работа, а аз моята. – Сингх повдигна вежди, разплете пръсти за секунда, пак ги сплете.

– Не сте имали никакви проблеми, така ли?

Сингх се усмихна.

– Човек има проблеми с всекиго. Докторите са доста своенравни и суетни, трябва да знаете. Винаги държат да стане както искат те, а пък аз трябва да балансирам, така че понякога имаме конфликти, но те не са сериозни.

– А с доктор Уит?

– Доктор Уит ми допадаше. Понякога… понякога спорехме за разходите, как да постъпим в един или друг случай.

– И как постъпвахте? Той повече ли се ядосваше от другите?

– Не. Точно това исках да кажа. Но Центърът… – Сингх описа кръг с ръка. – Центърът има планове. Сериозни планове. Обърнали сте внимание с какви хубави постройки разполагаме, нали? – Харди кимна. – И това не е случайно. Такава е философията на Центъра, на борда на директорите.

– Да осигурите приятна обстановка?

– Да, нали виждате? Но, разбира се, градините, обзавеждането, дори наемът тук изсмукват пари от бюджета, а…

– А доктор Уит е смятал, че те трябва да се дават на лекарите, така ли?

Сингх се усмихна със задоволство.

– Ето, че разбирате. Точно така е, точно така. – Разплете пръсти и се облегна назад. – Доктор Уит държеше думата му да се чува за тези неща… за много неща. Не го упреквам, не само той настояваше за това. Някак си искаше да знае, да чувства, че владее положението, че може да повлияе на политиката на Центъра.

Това поне потвърждаваше думите на Дженифър, мнението на Лайтнър, показанията на шофьора от пощенската служба. За Лари Уит можеше да се твърди, че е бил властен човек.

– А каква беше политиката на Центъра?

– Все още е – поправи го Сингх. – Центърът трябва да се превърне в печеливша организация. Досега не бяхме такава. Бордът на директорите смята, че ако искаме да сме конкурентноспособни на пазара на здравните услуги, е нужно да привлечем капитал. За да го направим, трябва да сме привлекателни… привлекателността, колкото и да е тъжно, до голяма степен зависи от външния вид… Може да си мислите, че качеството на медицинското обслужване е най-важното, но не е така. – Сингх въздъхна. – Това е реалността и персонала, лекарите, бяха помолени за кратко време да не искат увеличения на заплатите, да изтърпят личните си загуби. Разбирате ли?

Харди разбираше. Навсякъде имаше финансови притеснения, но те бяха най-сериозни за здравеопазването в Калифорния. Подобен ход в дългосрочен план изглеждаше разумен, но също така бе ясно и защо би събудил възражения – никакви повишения на заплатите, по-малко пари, стискай зъби и чакай. От това, което бе чул досега, съдеше, че Лари Уит не се е отличавал с особено развита способност да чака и търпи.

– Доктор Уит карал ли се е с някого за това? Да е правил скандали, да е излизал от кожата си?

– Доктор Уит? Боже мой! Той никога не излизаше от кожата си. Можете да попитате когото поискате тук. Винаги е бил внимателен и разумен, макар и да не отстъпваше. Нямаше за какво да вдига скандали, ставаше дума за дребни различия между професионалисти. Тук доктор Уит нямаше врагове. Хората го харесваха. Уважаваха го.

– Но някой го е убил. Възможно ли е да е имал тайна връзка с някоя от сестрите? Или със съпруга на колега?

Сингх поклати глава с удивена усмивка. Сега изглеждаше напълно спокоен.

– Господин Харди, повярвайте ми, не е бил никой от нашите хора. Мисля, че е жена му, разбирате ли?

– Това – каза Фримън, – се нарича клетвена декларация за връзване на собствените гащи, а това тук е чек за двеста хиляди долара.

Харди седеше в кабинета си с крака върху бюрото и се чудеше къде да закачи мишената, по която да се цели със стрелички. Даде си сметка, че е прекарал в този кабинет близо пет месеца и че покрай служебните грижи и нарастващите семейни отговорности, доста е занемарил тази игра.

Беше забил стреличките направо в стената и челюстта на Фримън леко увисна, когато ги видя.

– Ще замажа дупките и ще ги покрия с мишената – успокои го той и смени темата. – На нейно място бих похарчил повече в Коста Рика.

Фримън се приближи до прозореца и се загледа в улицата долу.

– Не е имала време, преди да тръгне.

– Може би.

– Освен това от банката са й дали само десет хиляди, защото за по-големи суми трябва да предупредиш предварително. Взела ги е и е хукнала. Мислела е да получи останалите по пощата. Доста глупава идея.

– Така ли са разбрали къде е?

Фримън кимна.

– Изглежда. Добрата новина е, че вече е изцяло с нас. Вече няма да има „елате в понеделник, после ще видим“.

Харди стана и разкърши рамене.

– Не знам. Имам лоши предчувствия, Дейвид.

Фримън се обърна и го изгледа. Не изпитваше жалост към Дженифър Уит.

– Защо не отидеш пак да поговориш с нея, като мен? Прекарах с Дженифър два часа тази сутрин.

Харди се намести на стола и сложи ръце на тила си.

– Разкажи ми.

– Няма да се признае за виновна. Няма да признае, че мъжът й я е биел. Не иска да каже кой й е помогнал да избяга… След всичко, което се случи, би могла да поомекне малко, да ни даде поне сламка, за която да се хванем. Но не и нашата дама. Точка по въпроса.

– А каква е тази декларация? – Харди я посочи с пръст.

– Декларацията ли? – Фримън отиде до канапето и седна. – Накарах Дженифър да подпише, че съм я посъветвал да каже в съда, че мъжът й я е биел…

– Че я е биел?

– Да, че я е пребивал от бой и че…

– Но ти не го вярваше!?

– Вярвам го. Вече. Ще я осъдят за убийствата, така че си мисля как да омекотя удара колкото е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво постигнах?

– Нищо?

Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновените хора.

– Точно така. Чисто и просто. Не го била направила, нямала намерение да признава каквото и да било. – Той бръкна в джоба на изпомачканото си сако, извади пура и я мушна в устата си. – Опитах се да й обясня, че не е от голямо значение дали го е направила или не. Бих могъл доста да облекча положението й, просто ако каже, че я е пребивал. – Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.

– Може би за нея това има някакво значение.

– Да, така изглежда. – Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.

– Знаеш ли – каза Харди, – трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш веднага.

Фримън се втренчи в него през пелена от гъст дим.

– Само че, проклет да съм, ако позволя да обжалва присъдата на основание лоша защита от моя страна. Ако знам, че е била малтретирана и не го изтъкна в съда, вината остава у мен. Няма да се оставя да ми погоди този номер. Затова я накарах да подпише декларацията.

– А сигурен ли си, че е била малтретирана?

– Тя признава ли го? Не. Но няма значение. Това е защитна стратегия. Би могла да се измъкне, по дяволите! Или поне да увеличи шансовете си.

– Но това значи и да признае, че е извършила убийствата.

17

Госпожа Нанси Дистефано заяви, че не й било възможно да се срещне с Харди в работно време, но след това нямала нищо против, щом като според него можела да помогне на Дженифър.

Тъй като му беше на път и разполагаше със свободно време, той се отби в кабинета на Пико Моралес в сутерена на аквариума „Стайнхарт“ и му каза, че е надебелял, че трябва да се разхожда и да спортува повече. Пико възрази, че не е надебелял и че всъщност бил в чудесна форма, ако не се броял разширеният му стомах, но все пак се изправи.

Тръгнаха по алеите на Японската чайна градина, недалеч от концертните подиуми и на около двеста метра по права линия от „Литъл Шамрок“. На това място както обикновено нямаше много хора и цареше спокойствие. В изкуственото езерце лениво се поклащаше голяма птица, водата бълбукаше между покритите с мъх камъни и в малките водопадчета. Слънцето блестеше между кипарисите. Все още беше топло.

Пико изслуша разказа на Харди за банковия автомат и реши, че не му е особено ясно.

– Значи Лари Уит е бил жив в девет и половина, така ли? Сигурен ли си? В колко часа са произведени изстрелите?

– Някъде между девет и трийсет и пет и девет и четирийсет, предполагам.

– А кой ти каза за разликата във времето на банката и на полицията?

– Никой. Отидохме с Ейб и…

– Значи този прокурор… как му беше името? Твърдиш, че не знае? А ченгетата? – Пико направи още няколко крачки и забеляза, че Харди е спрял. Обърна се към него. – Какво има?

– Наистина съм глупак.

Пико кимна.

– Е, това вече е приказка.

Харди изреди мислите си на глас, за да види как звучат.

– Не, слушай. Прав си, забрави за времето на полицията. Дженифър е била пред банката в девет и четирийсет и три, нали? В девет и трийсет Лари доказано е бил жив. Оставяме две-три минути, за да може да се качи горе, значи е бил застрелян към девет и трийсет и пет, а може би и по-късно. Дженифър е пред банката в девет и четирийсет и три, не в девет и четирийсет и шест… това са осем, а не единайсет минути по-късно.

Пико поклати глава.

– Виждаш ли? Всичките ти безпокойства за истината… Ако прокуратурата знае за тези три минути разлика…

– Не съм сигурен дори дали знае, че е ходила до банката.

Пико разпери ръце.

– Е, това е. Печелиш.

– Няма начин да вземе близо три километра за осем минути, дори да бяга надолу.

– Вярвам ти. Аз самият, който съм по-бърз от летящ куршум, бих се справил, но обикновен двуног човек…

Нанси Дистефано не се появи.

Трябваше да се срещнат в 5:15 пред агенцията за недвижими имоти, където тя работеше като секретарка. Когато Харди пристигна, агенцията беше затворена. Провери отново адреса, времето, огледа околните пресечки. Никаква Нанси.

След петнайсет минути реши, че няма смисъл да чака повече, замисли се дали да не отиде до „Шамрок“, за да се извини на Моузес лично, отказа се, качи се на колата и подкара към дома.

– Искам да се срещна с нея.

– С коя?

– Знаеш с коя. Просто искам да се срещнем. – Червеникавата коса на Франи блестеше на вечерното слънце. Вървяха по „Клемънт“ – Харди носеше Винсънт на гърба си, а Ребека тичаше напред, като спираше на пресечките, както я бяха учили. Франи хвърли на мъжа си кос поглед. – Нали каза, че е човешко същество, а не някакво си дело? Просто ще се почувствам по-добре. Ребека!

– Не на улицата!

Ребека беше стъпила с единия крак на платното. Дръпна го обратно и се обърна усмихнато.

– Само, за да ви уплаша.

– Улицата не е място за игри. Опасно е. Пресичаме само хванати за ръка.

Ребека го знаеше, разбира се. Тя погледна майка си заговорнически и мушна малката си ръчичка в дланта на Харди.

– Не мисля, че идеята е добра – каза той.

– Какво?

– Мама и татко разговарят, мила.

– Можем да поговорим по-късно, Диз.

– Не. Сега. Не мислиш ли, че имаме право да поприказваме, без да ни прекъсват? Та, както казах, смятам, че идеята е добра. Дори не съм сигурен дали ще ти позволят свиждане. Или пък дали Дженифър ще иска да се срещне с теб.

– Коя е Дженифър?

Харди пусна ръката на дъщеря си.

– Сега вече можеш да тичаш напред.

– Ама коя е Дженифър? Познавам ли я?

– Дженифър е една клиентка на баща ти, мила.

– Тя не те ли обича?

– Дори не ме познава. Искам да се срещна с нея.

– Ей! – Харди направи жест като рефер. – Таймаут! Не се бъркай в чужди разговори, ако обичаш. Беки, не се шегувам!

– Няма нужда да й крещиш.

Той се опита да овладее гласа си.

– Не й крещя. Искам да я науча да не прекъсва другите. Това е полезен навик. – Винсънт изведнъж се размърда и заплака.

– Чудесно… – промърмори Харди. – Просто чудесно!

Ребека протегна ръце, изкриви устни и също се разрева. Вкопчи се в крака на майка си, за да търси утеха.

– Ето това е идея. Хайде наистина да ги дадем на Моузес и Сюзън за две седмици. – Харди пиеше джин горе-долу два пъти годишно и му се бе сторило, че тази вечер е подходяща за това. „Бомбайски сапфир“ с лед и две маслинки.

Бяха сложили децата да спят. Още нямаше осем, беше светло и топло. Седяха един до друг на стъпалата пред къщата и чакаха да им донесат поръчаните пици, уловили ръцете си. Вратата беше отворена, за да чуят, ако някой ги повика. Или – по-вероятно – се разплаче.

– Май две седмици няма да са достатъчни. – Франи държеше чаша бяло вино. Ревът на децата беше продължил близо час. – Ако наистина искат да разберат за какво става дума…

– Моузес живее наблизо – продължи да разсъждава Харди. – Ще можем да ги посещаваме, когато пожелаем. – Студеният джин беше толкова мек и приятен, все едно не пиеше нищо.

– Като стана дума за посещаване…

Харди поклати глава. Пак Дженифър.

– Не знам, Фран. Не виждам каква полза може да има. Какъв е смисълът?

– Ще се почувствам по-спокойна, ето какъв е смисълът.

– Нали не мислиш, че ще се опита да ми направи нещо? Същото беше и с Анди Фаулър.

– Аз познавах Анди, Диз. Поне ми беше ясно кой е той. Съдия, твой бивш тъст… Освен това го отърва. Тази жена… – Франи потрепери и отпи от виното. – За нея знам само това, което пишеше във вестниците… че е алчна и хладнокръвна рецидивистка, красива и кръвожадна…

– Не е чак толкова красива… Далеч не колкото теб…

Франи се облегна на рамото му и отвърна иронично:

– Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…

– Ами ако не иска да се срещне с теб?

– Значи не иска и толкова.

Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…

Как би могла да навреди евентуалната им среща?

Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.

Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.

– Господин Харди?

Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.

Улица „Улоа“ беше тъмна.

Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.

Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.

– Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.

Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.

– Кой загуби свяст?

– Фил, разбира се. – Засмя се тихо, нервно. – Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. – Не фъфлеше. – Помислих си, че можем… но Фил…

Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър – измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.

Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.

– Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.

– Възможно е. Не знам. Добре ли сте?

Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.

– По-добре да седнем.

Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.

– Госпожа Дистефано?

Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.