Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.

С периферното си зрение зърна Пауъл пред телевизионните камери. Щеше да се възползва от възможността да покаже на телевизионните зрители колко добре изглежда, но нямаше да наруши нареждането на Вилърс да мълчи. В никакъв случай. Вместо това развиваше теории за огромната престъпност напоследък, за начините, по които той би се справил с нея и така нататък, и така нататък…

На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне – самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.

– Изпратиха ме да те повикам – каза той тайнствено. – Един човек горе иска да те види.

Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.

– На седми ли? – попита.

– На четвърти. – Отдел „Убийства“. – Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.

Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.

Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.

Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.

Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.

– Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?

Тя кимна.

– Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.

– Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?

– Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… – Тя въздъхна и продължи: – Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.

– Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?

Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше се и защо е цялото това събрание отвън – Батист, Глицки, Маниън, Теръл… Всички те чакаха, за да вземат показанията на Нанси Дистефано? При положение, че не искаха да я обвинят?

– Разговаряхте ли вече с тях? – попита Харди.

Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.

Нещата започваха да се проясняват.

Харди не удостои Лок даже и с поглед – отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.

– Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.

Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:

– Нанси Дистефано поиска адвокат.

_Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!_

– Нямам представа за какво говориш – отговори Пауъл на Харди.

– Ще ти обясня за какво говоря. – Пространството продължаваше да се изпълва с помъкнали снимачна техника човешки същества. – Говоря за този цирк с медиите. Говоря за трагедията на тази жена – посочи я с палец, както беше застанала пред вратата, – за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.

– Това е нелепо!

– Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?

Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:

– Моля да напуснете. Зад онази врата. – Разпери ръце и започна да ги изтласква. – Ето там, отзад, Благодаря ви. – Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. – Сигурен съм, че ще изчакат.

Лок реши да се намеси.

– Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.

Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.

– Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.

– Не съм казал, че не е. – Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. – Казах само, че решавам аз.

Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.

– Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?

Лок се зачерви, но се съвзе бързо.

– Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.

Батист отново взе думата:

– Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?

Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.

Освен това предизвикваше Лок да свали картите.

Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено – Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.

– Не съм прочел полицейския доклад – каза той накрая. – Когато го прочета, ще реша какво да правя.

Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.

Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:

– В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. – И влезе в кабинета си.

Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.

– Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.

Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.

– Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?

Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.

– Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.

След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.

Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци – асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.

Нанси се вкопчи в ръката му.

– Не знаех, че… – Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. – Трябваше да дойда по-рано, но Фил… – Харди знаеше и това – Фил нямаше да я пусне.

Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведоха Дженифър, застана край вратата.

Нанси прехапа устни, лицето й се изкриви. Вратата се затвори.

– Казаха ли ти за… за баща ти?

Дженифър кимна, опряла ръце на хълбоците си. Нанси стана и направи крачка към дъщеря си.

– Джени… – едва го прошепна.

– Мамо…

Застанаха една срещу друга и Нанси протегна боязливо ръце, Дженифър я прегърна. Майка й изкриви лице от болка, но не се отдели, притисна я към себе си с всички сили.

– Трябва да го открия.

– Не, трябва да се откажеш – възрази Фримън.

– Не разполагам с нищо друго. Дженифър няма никакви приятели. Има майка, но това е единственият остатък от миналото й. Юридически тя е нормална колкото сме ние с теб. Нямам друг шанс. Трябва да опитам.

Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше единайсет. Беше останал в стаята за адвокати в затвора цял час, като муха на стената, докато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща – не споменаха делото нито веднъж.

След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно – по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.

Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умора.

– Знаеш ли с колко души разговарях през тези шест месеца? И какъв е резултатът? Налице са майката на Дженифър и онзи психар, само че съдебните заседатели не му вярват, това е. Това е, с което разполагам, за да спася живота на тази жена!

– Изпускаш самата Дженифър. – Фримън го биваше да забелязва дребните подробности.

– Прекрасна идея. – Харди се заразхожда напред-назад върху изпопадалите папки. – Да призова Дженифър, за да каже на съдебните заседатели: „Ако смятате да ме екзекутирате, можете да вървите да се шибате“. Ще омекнат веднага.

Фримън заобиколи бюрото и се настани на стола на Харди.

– Само това ли е?

Харди спря на място.

– Опитвам се да ти го кажа, Дейвид… Дженифър е напълно изолирана от света. Като че ли не го знаеш! Твърде красива е, за да й повярват другите жени, не прилича на почитателка на платоничната любов. Ако не се брои сина й, никой не може да каже, че обича децата. След като Нед е убил котката й, не е взела друга. Съдебните заседатели обичат хората, които обичат котки. Защо не си е взела друга? Истината е, че не съм в състояние да открия абсолютно никой, който да каже и една добра дума за Дженифър Уит. – Наведе се и започна да събира падналите папки. – Дейвид, наистина смятам, че съм прав. Симпсън Крейн е открил, че някой крои нещо мръсно.

– И смяташ, че заради същото са видели сметката и на Лари.

– Това е мотив.

– Както и абортът. Забрави ли, че вече разсъждавахме надълго и нашироко върху всичко това? А братът на Дженифър не е ли мразил Лари? А, от друга страна, профсъюзните машинации, не са ли също толкова добър мотив за премахването на Крейн, колкото и твоята идея? Не е ли по-вероятно да са го пречукали заради тях?

– Не знам. Трябва да разбера точно до какво се е добрал Рестофър в Лос Анджелес.

– Едва ли има значение, но е било достатъчно, за да поддържа интереса му през предварителното разследване, нали?

Беше съвсем ясно какво иска да каже Фримън, но Харди не бе в настроение да се вслушва. Даваше си сметка, че всяко събитие в живота би могло да се дължи на безкраен брой възможности, дори и на правдоподобни сценарии, но ако критерий беше само въображението. Съдебните дела никога не биха свършвали, ако беше позволено да се обсъжда какво би могло да се случи, без да е подкрепено от доказателства. Затова и съдилищата не търпяха догадки, измислици, недоказани теории.

При едно дело се налага да има факти, които могат да се видят, помиришат, докоснат. Някой трябва да се закълне в тях. Защото в реалността едно или друго събитие протича само по един-единствен начин. Работата на съда е не толкова да се грижи за справедливостта, колкото да се увери, че предлаганата версия е истинска, че е в синхрон с доказателствата.

Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.

– Какво да правя, Дейвид?

– Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.

– Но ти не го направи през първата фаза!

– Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат възможност да видят що за човек е тя, да надзърнат в душата й…

– Пауъл ще я лапне на един залък.

– Възможно е. Възможно е сама да си подпише смъртната присъда. Има риск. – Фримън се усмихна. – Но пък и животът е риск, момчето ми. Ти на какво мнение си?

47

Децата още не се бяха събудили – цяло чудо. Минаваше шест и Франи четеше материала в сутрешния вестник. Макар и да не се предявяваха официални обвинения срещу нея, майката на признатата за виновна Дженифър Уит бе убила мъжа си и новината беше гореща. Пауъл, въпреки опита на Харди да му попречи, бе постигнал целта си – не само снимката му отново беше на първа страница, но и съдебните заседатели щяха да разберат как жените от семейство Дистефано решават проблемите със съпрузите си.

– Написано е с почти библейски тон – отбеляза Франи. – Като че ли е проклятие, което се предава от поколение на поколение.

Харди кимна уморено. Може би някога през живота си се бе чувствал по-изтощен, но не можеше да си спомни кога. Предишната вечер се бе прибрал малко след дванайсет, след това не успя да заспи повече от час.

– Само мога да се надявам съдебните заседатели да не погледнат на всичко това по същия начин.

Франи остави вестника. Нещо в гласа на мъжа й…

– Смяташ ли, че ще загубиш?

– Възможно е. – Биваше си го да подценява опасностите, поне на думи.

Франи се ужаси от обзелата я мисъл.

– Мога ли да помогна с нещо?

– Какво например?

– Не знам. С нещо, каквото и да е. – Протегна ръка през масата и улови неговата. – Чувствам се ужасно, заради всичко това. Сякаш съм изоставила Дженифър, сякаш съм я предала. Признаха я за виновна. Какво трябва да мисля? Какво трябва да направя? Просто повече не мога да се преструвам, че…