Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Денят беше особен. Двамата с Пауъл бяха облечени еднакво – черни костюми, бели ризи, червени вратовръзки. Тази на Харди бе с едва забележими ромбчета. Каква волност!

Залата вече беше пълна. Харди мина през прохода между редовете, поздрави Фримън и Лайтнър, които бяха седнали един до друг. Подаде на психотерапевта клетвената декларация, която му бе подготвил и започна да бъбри за незначителни неща с Фримън, докато онзи я прочете. Лайтнър нанесе няколко поправки и я подписа.

Харди кимна на Пауъл, който тази сутрин беше сам. Вероятно бе преценил, че не е нужно да присъства и помощникът му Морхаус. Процедурата не би отнела много време.

Въведоха Дженифър. Беше облечена простичко – тъмни ниски обувки, синя пола, бяла блуза с малка яка. Когато приставът я остави на мястото, тя се огледа назад в залата и вдигна ръка. Харди видя, че Лайтнър кимна. Лицето на Дженифър се проясни.

– Майка ми е тук – каза тя. – И Том.

Беше истина. Нанси тъкмо влизаше. Том я подкрепяше. Когато й се обади, му бе казала, че са погребали Фил през почивните дни. Не бе имала време да отиде на свиждане с дъщеря си, но отново бе в добри отношения със сина си. Той пак се бе превърнал в неин син. Децата й се завръщаха. По какъв повод само, помисли си Харди.

Обявиха влизането на съдия Вилърс и откриха заседанието.

Всички бяха на местата си и чакаха.

– Добре – започна Вилърс и намести очилата си. – Добро утро на всички. Господин Пауъл, ще направите ли изявление?

– Не, ваша светлост. Съдът се произнесе достатъчно ясно и категорично. Обвинението се отказва. – Той погледна часовника си. Явно не очакваше да се забави дълго.

– Господин Харди?

Харди стана и й подаде документите си.

– Ваша светлост, връчвам на съда два иска. Съгласно параграфи 1179–1181 от Наказателния кодекс на щата Калифорния, иск за насрочване на ново дело. Същевременно, съгласно параграф 190.4 (е) съм подготвил иск за смекчаване на присъдата на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.

Вилърс кимна. Явно го бе очаквала.

– Разполагате ли с нови факти, които да представите в подкрепа на исковете си, господин Харди?

– Да, ваша светлост, разполагам. – Пауъл се обърна към него и го изгледа. Харди продължи: – Разлагам с две клетвени декларации. Разрешете да ви ги връча.

Приближи се до Вилърс и й ги подаде. Тя намести очилата си, прочете ги и погледна Харди.

– Господин Пауъл – каза след това и направи знак с малкия си пръст на прокурора да се приближи. Когато той застана до Харди, Вилърс се изправи и нареди да отидат в кабинета й.

– Десет минути прекъсване.

Вилърс мина преди тях и седна зад бюрото си. Харди и Пауъл придърпаха напред два стола и седнаха. Докато прокурорът прочете клетвените декларации, Вилърс гледаше ядосано пред себе си. Когато свърши и ги остави пред нея, тя погледна Харди и заговори:

– Господин Харди, няма да приема иска за ново дело. Вече обявих решението си по този въпрос и съм сигурна, че апелативния съд ще го уважи.

Харди въздъхна и се приготви за най-лошото. Долавяше радостната възбуда на Пауъл до себе си. Вилърс сложи двата листа един до друг пред себе си, прегледа ги пак, намръщи се. Харди се надяваше, че може би търси някакво друго основание да изпълни желанието му.

– Лайтнър е психиатърът, с когото е спала, нали? – попита тя накрая.

Що за начало? Харди веднага реагира:

– Ваша светлост, това не беше установено категорично.

Пауъл се надигна.

– Как така да не е било установено? Ваша светлост, тези клетвени декларации трябваше да бъдат представени, когато му беше времето, за да можем да се занимаем с тях…

– Господин Пауъл, моля ви. Тук въпросите задавам аз. Господин Харди?

– Всичко говори само за себе си, ваша светлост. Доктор Кен Лайтнър ще представи неизвестна досега информация за сутринта преди убийството. Съпругът й я е биел. Ако го е убила, било е за да спаси собствения си живот. Не е имало предумисъл…

– Ваша светлост, моля ви! – Пауъл не смяташе да допусне това, не и в последната минута.

– Самоотбраната е позволен мотив за убийство, господин Харди. След като положението е било такова… С Фримън имахте възможност да защитите клиентката си по тази линия, но не го направихте. Защо?

Харди очакваше това и бе готов.

– Отговор на този въпрос дава втората клетвена декларация, ваша светлост. Тази, която получих от Дейвид Фримън. Аз нямах неговата възможност да реагирам по-рано. Той предпочете да не го прави. В първата фаза аз не представях госпожа Уит. Клиентката ми не бива да бъде наказана несправедливо заради стратегията на адвоката си. – Това беше малко прекалено, защото с Фримън бяха действали заедно и Вилърс го знаеше. Пауъл също. Но формално не беше неправ.

Вилърс го изгледа с каменно лице.

– Ваша светлост – обади се Пауъл. – Въпросът за побоищата над Дженифър Уит не е част от това дело. Такова нещо няма в протокола.

Харди отвори уста, за да отговори, но Вилърс го спря.

– Знам, господин Харди, не е нужно да ми напомняте. – Тя погледна ръката си и се обърна към прокурора. – Господин Пауъл, би трябвало да помните, че лично господин Харди включи този въпрос в протокола изрично.

– Но това беше, когато се гледаше първия пункт на обвинителния акт. Няма никакво отношение към престъплението, за което беше осъдена.

Вилърс не смяташе така.

– Решението да обедините трите пункта на обвинението в един процес беше ваше, господин Пауъл. Ако нещо премине от едната част в другата, проблемът е изцяло ваш. Но – тя се обърна към Харди, – тук не става ясно каква е същността на новата информация, която може да разкрие доктор Лайтнър.

Харди знаеше.

– Същността ще стане ясна от показанията му.

– О, за Бога!…

Вилърс вдигна пръст към прокурора.

– Внимавайте с изразите, господин Пауъл. Както знаете, аз съм старомодна и няма да търпя богохулства.

– Извинете, ваша светлост, но не виждам какво се мъчим да постигнем. Вие вече заявихте, че няма да допуснете исканията на господин Харди…

– Само относно насрочването на ново дело. – Вилърс също не одобряваше всичко това, но познаваше задълженията си отлично. Ако съществуваше каквато и да било причина Дженифър да не бъде осъдена на смърт, тя трябваше да я разгледа. – По иска за смекчаване на присъдата, мисля, че ще изслушам каквото има да ни каже доктор Лайтнър. Ако става дума за факт, ако господин Харди успее да докаже, чрез показанията на психиатъра, че Дженифър Уит е била физически и психически малтретирана, съм длъжна да преценя още веднъж справедливостта на присъдата.

– Ако става дума за факт, ваша светлост. Само че господин Харди с нищо не показа, че е така.

Вилърс се замисли.

– Господин Харди, можете ли да ни кажете каква е същността на показанията, които ще даде доктор Лайтнър?

Това беше неговият коз и не биваше да го изиграе, преди да му е дошло времето.

– Съжалявам, ваша светлост. Прочетохте клетвената му декларация… не бих искал да преиначавам думите му… бих могъл неволно да ви въведа в заблуждение.

Това бе разбираемо. Харди нямаше представа какво ще успее да измъкне от психиатъра, но не би могъл да го заяви сега.

Вилърс прошумоля с листата и поклати глава:

– Ще ви позволя да разпитате доктор Лайтнър, господин Харди, но ви предупреждавам, че…

Харди знаеше.

– Какво ще каже той? – попита Дженифър шепнешком и го стисна за ръката. – Струва ми се, че според него съм виновна.

Харди не можеше да не й се възхити – продължаваше да отрича, категорично и непоколебимо още от самото начало. Не го е направила тя и толкова. Естествено, не би била първият убиец, който се държи точно така…

– Довери ми се – отговори той съвсем тихо. – Не ни прекъсвай. Аз ти вярвам. – Сега той стисна ръката й и я придърпа към себе си. – Чу ли ме? Вярвам ти изцяло.

Вилърс погледна Лайтнър и каза:

– Докторе, искам да изясним един въпрос още сега. Показанията ви тук няма да повлияят върху въпроса за виновността или невинността на госпожа Уит. Този въпрос вече е решен. Съдът е уведомен, че разполагате с информация, въз основа на която присъдата, препоръчана от съдебните заседатели би могла да бъде смекчена. – Лайтнър преглътна. – Така ли е?

Докторът сви рамене, погледна към Харди за помощ.

– Да, ваша светлост, струва ми се, че е така.

Вилърс кимна.

– Господин Харди?

Харди бавно се изправи.

– Доктор Лайтнър, какви са взаимоотношенията ви с обвиняемата?

– Аз съм неин приятел и психотерапевт.

– От колко време сте неин психотерапевт?

– От около четири години.

– А неин приятел?

– Смятам себе си за неин приятел от самото начало.

– Като неин приятел, виждали ли сте я извън професионалната си среда? Излизали сте заедно на обяд или вечеря, нещо такова?

Налучкваше, но независимо от отговора, даваше на Лайтнър голяма дупка, през която да се измъкне. Позата на Лайтнър, погледът му, подсказваха, че е схванал какво му се предлага.

– Да – отговори той. Не знаеше само, каква цена ще му поиска Харди.

– Многократно ли?

– Няколко пъти. Да.

Тогава Харди взриви първата си бомба:

– Доктор Лайтнър, по времето на смъртта на Лари и Матю Уит, бяхте ли любовник на госпожа Уит?

Лайтнър, очевидно стреснат, се отдръпна назад, после се обърна към съдията:

– Ваша светлост…

– Отговорете на въпроса, доктор Лайтнър – подкани го Вилърс, макар че отговорът вече бе ясен.

Харди му напомни, че е положил клетва. Психотерапевтът хвърли безпомощен поглед към Дженифър и промърмори:

– Да.

Пауъл избухна:

– Ваша светлост, свидетелят вече даде показания под клетва, в смисъл, че не е бил в интимни отношения с обвиняемата.

Вилърс се наведе напред.

– Доктор Лайтнър, давате ли си сметка, че се признавате за виновен в лъжесвидетелство?

Лайтнър кимна сериозно, отговори утвърдително.

В залата се надигна шум и Вилърс удари с чукчето, след което повика Харди при себе си.

– Господин Харди, във ваша полза ли ще са показанията на този свидетел? – Но не държеше да получи отговор.

Харди се обърна към Дженифър, за да види как реагира. Беше неподвижна като статуя, прехапала устни. Казал й бе да му се довери, че той самият й вярва напълно. Може би трябваше да я предупреди.

Върна се пред Лайтнър и го попита:

– Докторе, някога хипнотизирали ли сте обвиняемата?

– Да.

– Казахте ли й, в състояние на хипноза, че трябва да отрича за връзката си с вас?

Лайтнър пое дъх, преглътна.

– Смятах, че ще навреди на защитата й. Че ще я компрометира. И без това си имаше достатъчно неприятности.

– Имате предвид смъртта на Мат и Лари Уит ли?

– Да. – Харди направи пауза. Приближи се до съдебните заседатели, организира мислите си. После продължи: – Значи, след като сте били в интимни отношения с Дженифър Уит, част от времето, което сте прекарали с нея, не е имало отношение към професията ви или към нейното психическо състояние, нали?

– Да.

Лайтнър разбра каква е целта на всичко това. За да има Дженифър шанс да остане жива, интимната им връзка трябваше да излезе наяве, дори и да ги представяше в лоша светлина.

– Виждахте ли Дженифър Уит след двайсет и осми декември миналата година? Независимо дали като приятел или психотерапевт.

– Да, разбира се. Казах ви. Виждах я почти всеки ден. Беше съсипана заради смъртта на сина си. Обвиняваше себе си. – Залата отново зашумя, съвсем за кратко. – Но Дженифър обвинява себе си за абсолютно всичко.

– И въпреки това отрича, че е убила мъжа си и сина си.

– Точно така.

Това не беше въпрос, но Пауъл не възрази, а Вилърс не каза нищо, така че Харди пое дълбоко дъх и продължи:

– Доктор Лайтнър, споделяла ли е Дженифър Уит някакви свои решения, до които е достигнала преди двайсет и осми декември.

– Да. Че смята да напусне мъжа си. Обади ми се по телефона вечерта на Коледа.

– Като на приятел, не като на психотерапевт, така ли?

– Да.

Харди продължи нататък, бавно, с неотслабващ ритъм. Фактът, че Лари е заплашил да я убие, ако го напусне. Пистолетът в нощното шкафче. Напрегнатите отношения в семейството. Трябваше много умело да балансира между фактите и догадките, за да не бият последните на очи, да извлича подробности, подробности, да проправя пътя напред към… понеделник сутринта. Дали се справяше?

– Доктор Лайтнър, Дженифър никога не ви е казвала, че е застреляла Лари и Мат, така ли е?

– Да. Така е.

– Въз основа на образованието и професионалния си опит, въз основа на факта, че познавате това дело, можете ли да изкажете професионално мнение за душевното състояние на госпожа Уит сутринта на двайсет и осми декември?

– Да.

– Между другото, докторе, цялата информация, която ви е известна във връзка с това дело, сте научили или от госпожа Уит или тук, в съдебната зала, така ли е?

– Да.

– Никой не ви е предоставял полицейски доклади, протоколи от разпити, фотографии и така нататък извън съда?

– Никой.

– В такъв случай, докторе, изложете пред съда мнението си за душевното състояние на госпожа Уит в онази сутрин.

– В общи линии, беше изпаднала в панически страх, поради побоищата у дома й. Съпругът й я биеше често. В онази сутрин също имаше скандал. Тя изтичала горе, мъжът й се спуснал след нея. Ужасът й е обясним…

Харди продължи в това темпо. Трябваше да продължи нататък – пистолета, вратата на банята…

– И какво е направила тя?

– Грабнала е пистолета от нощното шкафче.

– После?

Обръща се, Мат се показва от банята, цевта на пистолета играчка, получен за Коледа…

– После?

Мат. Лари крещи. Спуска се към нея. Изстрел от упор…

Залата бе занемяла. Може би цели десет секунди не се чу никакъв звук.

– Доктор Лайтнър, както знаем, госпожа Уит категорично и неотстъпчиво отрича да е извършила тези убийства. Следователно това, което чухме, е ваша собствена версия за случилото се.

– Да, така е.

– Изцяло ли?

– Да, разбира се.

Харди направи пауза, за да могат всички да осъзнаят чутото, приближи се до свидетеля и го попита рязко:

– Доктор Лайтнър, откъде тогава знаете, че Мат е получил за Коледа играчка пистолет?

Тишината в залата бе пълна. Лайтнър, който се бе потопил в емоционалния си разказ, изведнъж се почувства изсмукан. Отпусна се.

– Не разбрах въпроса – проговори той накрая.

Харди го повтори. Откъде е разбрал за пистолета играчка.

Лайтнър премигна.

– Не съм сигурен.

– Но Дженифър не описа пред вас ситуацията така, както го направихте вие, нали?

Пауъл стана.

– Ваша светлост…

Вилърс не се поколеба и секунда.

– Не се приема. Бих искала да чуя отговора.

– Трябва да съм го видял на снимките. Тези, които показаха тук.

– Дженифър не ви е казвала за него, нали? Тя заяви пред мен, че сред играчките на Мат не е имало пистолети и други оръжия. Не му е било позволено да си играе с такива неща.

Пауъл стана отново. Вилърс поклати глава отрицателно.

– Да, така е. Едва ли ми го е казала тя. Сигурно от снимките.

Харди се върна при масата си и взе дебелото тесте снимки от местопрестъплението.

– Бих искал да разгледате тези снимки и да ми посочите детския пистолет на тях.

Лайтнър пое плика и бавно започна да разглежда снимките. Харди застана наблизо и зачака търпеливо. Вилърс бе замръзнала като сфинкс. Някъде по средата на тестето психотерапевтът рязко вдигна глава.

– Но това беше само предположение. Може и да не е имало детски пистолет. Просто си помислих, че може да се е случило по този начин и нищо повече. Предположение, основаващо се на косвени данни.

– Доктор Лайтнър, става дума за нещо повече от предположение.

Харди отново отиде до масата на защитата, бръкна в чантата си и извади оттам голям плик, като тези, в които се съхраняват веществени доказателства. Върна се при свидетеля и извади отвътре „грешката“ на Теръл – пластмасовия пистолет, досущ като истински, намерен в същия контейнер за боклук, в който и оръжието на убийството.

– Това ли е пистолетът играчка, докторе? Това е пистолетът, който е държал Мат, нали? Този, който сте сметнали за истински. Този, заради който _вие_ сте го застреляли!

– Боже мой! – възкликна Дженифър някъде отзад. – Кен!?

Харди не беше сигурен, че ако опита да направи крачка ще се задържи на краката си, но все още беше в състояние да говори.

– Това е било в пакета, доставен от „Федерал Експрес“ в дома на семейство Уит. Коледен подарък от Нанси Дистефано, бабата на Матю Уит. Откъде разбрахте, че е бил получен за Коледа? Пакетът е пристигнал в къщата в девет и половина, след като Дженифър е излязла да тича. Изхвърлили сте го заедно с истинския пистолет, преди тя да се върне. Дженифър не знаеше, че Мат го е получил като подарък, нали?

Лайтнър се раздвижи, вторачи се в Харди, после се огледа, сякаш търсеше помощ. Най-накрая се обърна към Вилърс:

– Не съм длъжен да отговоря, нали? Мога да се позова на… Петата поправка на Конституцията.

Вилърс кимна.

– Ако сте убеден, че отговорът ви ще ви инкриминира.

Той изтри длани в панталоните си. Погледна Дженифър, после Харди.

– Позовавам се на Петата поправка на Конституцията. Няма да кажа нищо повече, без присъствието на адвокат.

Това беше единственият му шанс, последният.

Обаждаше му се, когато се караха. Лари я пребиваше от бой.

Защо не го остави? Няма да стане по-добре. Литературата, практиката, всичко показва това. Беше й го казал. И въпреки всичко, не би го оставила. Беше убедена, че трябва да продължи да полага усилия.

И той слушаше. Съветваше я. И, разбира се, правеха любов.

Излъга Харди и съда за това, но каза истината, че не му е безразлично какво ще стане с нея. Не му е безразлично? Твърде меко казано. Да, тя го обичаше и то не само заради прехвърлянето на чувствата от един обект на друг. Той смяташе така. Но тя имаше семейство. Просто нямаше да напусне тях. И той никога не би могъл да я има истински. Обаждането на Коледа вечерта не беше, за да му каже, че е решила да си отиде. Поредният скандал, поредният побой, поредният зов за помощ. Той реагира. Така би трябвало.

И пак. Понеделник сутринта. Ново обаждане, нови кошмарни удари. Единственият му шанс, единственият й шанс… Би могъл да я спаси… да я има… би направил всичко за нея… Всичко…

„Олимпия Уей“. Красивата й къща. Улицата е пуста, мъртва, тиха под щипещото сутрешно слънце. Дженифър излиза да бяга. Има достатъчно време. Няма да се върне…

На улицата няма жива душа.

Той е бил тук. Три пъти. Следобед. Мат и Лари са някъде. Познава разположението на къщата. Знае къде е пистолетът. Не че е решил да го използва предварително. Или? Не. Не е очаквал да се стигне до това. Щял е да поговори с Лари, да му каже какво й причинява. Но вече е дошъл и… изглежда…

– Какво има?

– Доктор Уит, дойдох, за да поговорим. Може ли да вляза? Става дума за жена ви.

Виновните очи се присвиват.

– Кой, по дяволите, сте вие?

– Нейният психотерапевт. – Оглежда пустата улица. – Гарантирам пълна дискретност.

Никакви други звуци. Сами в къщата, двамата.

– Добре де, за какво става дума?

– Доктор Уит, тя има нужда от мен. Обади ми се. Горе ли е?

– Не, няма нужда от вас. Какво искате да кажете? Как така се е обаждала? Кога? За какво си говорихте?

– Каза ми, че ще е тук. Отново сте я пребили. Ще я взема със себе си.

– Какво? Няма да вземете никого. Тя не си е вкъщи.

– Ако изляза оттук, ще се обадя в полицията. Ще се обадя веднага.

– Какво става, по дяволите! Какво искате?

– Да видя Дженифър. Искам тя да напусне тази къща. Тя е моя пациентка. Би трябвало да знаете какво означава това, докторе.

– Не е тук. Казах вече, че я няма.

– Искам да се уверя сам. Иначе ще се обадя в полицията моментално. Не можете да я принуждавате да търпи това…

– Искате някакви доказателства? – увереността е намаляла.

Най-накрая горе, спалнята.

– Ето, видяхте ли? Казах ви, че я няма. А сега се пръждосвайте. Веднага!

Пистолетът е там, където е казала тя – в шкафчето.

– Няма да стане.

Не е нужно да мисли повече. Събитията го завладяват.

– Какво ще правиш с това… по дяволите!…

Шумът, точно срещу него, другият звук… може би там… през цялото време… вода ли тече? Не я е чул. Шумът престава. Това е. Спирането на шума. Там има някой.

– Не мърдай. – На Уит. Уит замръзва. Кръвта нахлува в главата му.

– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!?

– Кой е там, вътре?

Уит крещи:

– Мат, стой вътре! – Наполовина обърнат, опитва се да го уплаши. – Не излизай! – И се появява другият пистолет… за част от секундата… зад вратата на банята. Някой се кани да стреля! Но не се вижда никой. Само страх. Сянка. Всичко става кошмарно бързо.

Уит се хвърля напред. Но и нещо друго, малко встрани, в същия миг, откъм банята, зад вратата. В периферното зрение се мярка цев, друг пистолет. Боже! Има някой. Свидетел! Нещо повече – заплаха.

Не остава нито секунда. Светкавичен поглед встрани. Пистолет е… но има нещо нередно… много ниско е… някой е клекнал? И гърми. Пистолетът гърми!

Няма избор. Завърта се, насочва, натиска спусъка, точно когато вижда…

… момчето, приклекнало излиза, държи пистолет, насочва го? Пак гърми. Не може да бъде. Не може да е Мат, Мат е на училище. Работен ден, а баща му си е у дома… сам.

Трябва да престане! Непременно! Но пръстът е стиснал твърде силно. Пистолетът отскача, изтрещява като бомба в малката стая, огледалото в банята се пръсва на стотици парчета, заляно с ярко червено…

Вече няма спиране. Един миг, докато Уит е скован от ужас, занемял от трясъка, вперил поглед в разкъсаното тяло на сина си…

Част от секундата, докато осъзнае ужаса, но това стига. Лайтнър вдига отново пистолета, насочва го, Уит се хвърля напред с нечовешки крясък, с вдигнати ръце.

Лицето, очите, обезумелият мъж, който се приближава…

_Невъзможно е да не стреля. Невъзможно е да не улучи…_

Репортерите хукнаха към телефонните кабини. Зажужаха миникамери. Харди се върна на мястото си. Като насън видя, че Вилърс удря с чукчето си, че Пауъл е прав, безмълвен. Нанси е права в залата. Нанси, която миналата нощ потвърди, че е изпратила на Мат пистолет играчка.

Лайтнър отпуснат на стола. Харди седна на мястото си и погледна към Дженифър – тя плачеше и не бе в състояние да се овладее.

Пауъл и Теръл арестуват Лайтнър за лъжесвидетелство. Вилърс се прибира в кабинета си сама.

След половин час се връща на мястото си. Харди и Дженифър държат ръцете си през цялото време. Нанси и Том са дошли на първия ред, точно зад парапета, Фримън се приближава до масата на защитата. Пауъл седи на стола си и се преструва, че чете някакви документи. Лицето му е навъсено.

Вилърс изглежда зачервена, устните й са присвити. Поглежда надолу над очилата – към Харди и Дженифър, към Пауъл.

Говори ясно, отчетливо:

– Съдът уважава иска на защитата за насрочване на ново дело съгласно параграф 1181.

Харди най-накрая се отпуска на стола си. Насрочването на нов процес е само формалност – Вилърс уважаваше първия му иск, нищо повече. Беше повече от ясно, че за Дженифър Уит няма да има нов процес. Както бе твърдяла от самото начало, тя не бе убила никого, нито мъжа си, нито сина си. На всички в залата това бе ясно.

– По-нататък съдът реши: съгласно параграф 657.6 от Гражданския процесуален кодекс на щата Калифорния, се отменя решението на съдебните заседатели в процеса срещу Дженифър Лий Уит, тъй като, поради липса на доказателствена сила в представените факти и улики, въз основа на които е взето, то не може да бъде приложено към тази, за която се отнася. Господин Пауъл. Не мога да си представя, че бихте възразили срещу освобождаването на подзащитната. – Това не беше въпрос. – Господин Харди, приближете се, моля.

55

След процеса Харди построи нова каменна оградка, за да предпази розите на Франи в задния двор. Сега бе подпрял крак на нея и гледаше към къщата. Айзък Глицки, най-големият син на Ейб, гледаше на работата си сериозно – вдигна капака на скарата, намести пуйката вътре с дългата двузъба вилица.

– Малко розовее – отбеляза той.

Ейб, най-накрая, в Деня на благодарността пиеше първата си – според Харди – бира за годината. Говореше спокойно, търпеливо, внимателно и тонът му по нищо не напомняше, че е полицай.

– Затвори го, Айк, ще се изпече и без да я поглеждаш непрекъснато.

Момчето затвори капака и отиде да си играе с другите деца под стряхата.

Беше по-топло от нормалното за сезона, слънчево, подухваше западен вятър. Моузес и жена му Сюзън – беше бременна – щяха да се появят скоро, Франи и Фло режеха салати в кухнята, приготвяха подноси, подреждаха чинии.

Харди се наслаждаваше на „старомодната благодарност“, както се изразяваше – бърбън със сода, портокали, захар, лимон, череши и Бог знае още какво. Бързаше преди да е дошъл Моузес, любителят на чистите питиета, защото неминуемо щеше да се опита да му развали удоволствието. Седеше на новата ниска оградка и наблюдаваше света.

– Така се живее – отбеляза той, когато вятърът довя до ноздрите му уханието на пуйката. – Няма да повярвате, като ви кажа кой ми се обади вчера.

Глицки го изгледа.

– Кой? Орландо Сепеда?

Харди поклати глава.

– Майкъл Джордан?

– Не е спортист.

– Знам, че не е бил Клинтън, защото щеше да го спомене вчера, като си приказвахме.

Харди отпи от чашата си.

– Дженифър Уит.

Вятърът отново подухна. Айзък пак вдигна капака на скарата и Глицки му каза да се махне оттам.

– И Обърни тази шапка с козирката напред, синко. Вчера се разправяхме за това.

Инспекторът от отдел „Убийства“ не беше в състояние да се примири, че синът му иска да се носи като момчетата от престъпните банди. Никакви раздърпани дрехи, никакви кожени якета или бейзболни шапки с козирката на тила.

Айзък обърна шапката и Ейб сви рамене.

– Ставам консервативен. Малко е тъжно.

– Така ли? Консерваторът в Сан Франциско е малко по-ляв от Ленин, нали?

Белегът леко просветля – не най-слънчевата усмивка на Глицки.

– Е, как е госпожа Уит?

– Богата е. Истински богата.

– Така ли? Толкова скоро ли й платиха?

– Трябвало е. Тя беше невинна.

Сянката на къщата вече ги настигаше и Глицки се премести малко по-нататък.

– Канех се да те попитам.

Харди кимна.

– По детския пистолет нямаше отпечатъци.

– Това означава ли нещо?

– За опитен инспектор като теб, би трябвало.

Глицки се замисли. Наистина отпи бира.

– Били са почистени. Ако хлапето си е играло с него, целият би трябвало да е в отпечатъци.

– Видя ли? Знаех си, че ще се сетиш. Имаше толкова други неща… но не им обръщах внимание. Нещо, както се казва, ме ядеше отвътре, но не можех да вържа картинката, докато Лайтнър не се издаде. Трябваше да има някакви отпечатъци, дори и размазани.

– А защо Лайтнър е накиснал Дженифър, след като толкова я е обичал?

– В началото не го е направил. Вероятно не е вярвал, че ще я обвинят. После прояви наглостта да ми каже, че тя го е направила, но само, за да се спаси от Лари.

– Май и психарите понякога вярват в това, което им се иска да вярват. Като „истинските“ хора.

– Трябвало е да открадне нещо. За да прилича на въоръжен грабеж.

– Естествено. За човек с твоя опит е лесно да каже това. Все едно. Арестът на Дженифър му е объркал плановете. Надявал се е като го няма Лари, тя да се омъжи за него, нейният утешител, нейният лечител и душеприказчик. Твърдеше, че тя имала не знам каква си невроза. Май той я е имал. Освен това не е предполагал, че Мат ще си е у дома. Коледна ваканция. Просто е забравил за съществуването на момчето.

– А защо е отишъл в къщата точно тогава?

– Попитах я същото. Обадила му се е, защото Лари я е бил отново. Предполагам, че все още обвинява себе си за това. Но може би си е мислил да направи нещо такова… Дженифър му е казала къде е пистолетът. Смятал е, че ако го няма мъжът й… Все едно. Дженифър избягала от Лари на горния етаж и се обадила на Лайтнър. Той й казал да излезе навън. Изглежда е решил, че е дошъл моментът, казал на доверената си секретарка, че има работа и никой не трябва да го безпокои, затворил вратата и излязъл през верандата. До къщата на Дженифър има десет минути пеша.

Глицки отпи още една глътка.

– А Теръл му осигури алиби.

Харди кимна.

– Сигурен съм, че ще се справи отлично на новата работа. – Предната седмица Теръл окончателно премина към прокуратурата. – Секретарката на Лайтнър му е казала, че шефът й си е бил в кабинета цяла сутрин и той не е искал да чуе друго…

– Това е било в синхрон с теорията му.