Текст книги "Тринадесетият съдебен заседател"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 29 страниц)

– За какъв случай? – Фримън не отделяше очи от нея.

– Ами… както казах… ако нещата не тръгнат. Ако се беше наложило да се махна или нещо такова…

– От какво да се махнете? – Фримън си спомни какво каза психиатърът Лайтнър за малтретираните съпруги.

– Не мислех, че вашият съпруг ви е малтретирал – намеси се Харди. – Не споменахте такова нещо.

Дженифър вдигна ръка към лицето си, сякаш за да напипа някогашна синина.

– Не, не е… но, все пак, имах чувството, че един ден тези пари ще са ми нужни.

Най-накрая обясни – в продължение на девет години заделяла по малко настрана. Въпреки че Лари контролирал всичко, намерила начин да взема „малко от тук, малко от там“ – от парите за играчки, дрехи, храна, ремонт на къщата… всичко. Заделяла почти по хиляда на месец и се научила да влага пари в рискови акции, така че в момента разполагала с около триста хиляди – недокоснати, в брой.

– Е – кимна Фримън, – ако все още държите на нас, госпожо Уит, ще поемем делото ви.

Харди не се усмихна. Разкритието на Дженифър, колкото и правдоподобно да звучеше, го обезпокои. Би предпочел да не знае за това, честно казано. Но реалността си е реалност и никъде не бе написано, че нещата трябва да са черни или бели за удобство на Дизмъс Харди.

6

– Разкажете ми за Лари Уит.

Дженифър и Фримън седяха един срещу друг на масата, а Харди се бе превърнал в муха на стената, край вратата. Фримън бе извадил от чантата си термос и сега на масата димяха три чаши топло кафе.

– Какво искате да знаете? За нас двамата?

– Искам да знам _всичко_. – Фримън бе закачил сакото си на облегалката на стола. Седеше отпуснато, ризата му бе изляза от панталоните. – Все пак, може би ще е най-добре да започнем с това, колко често ви е биел.

Дженифър премигна, после се съвзе. Очите й се разшириха, спряха се на Харди, после се върнаха на Фримън.

– Не съм казвала, че ме е биел… само се карахме.

Фримън протегна назад ръка, за да не позволи на Харди да се обади.

– Но все пак ви е биел – каза той с успокоителен тон.

– Не виждам какво общо има това.

– Има, Дженифър. Може да се окаже много важно. – Говореше тихо, убедително. – Заради него могат да ви оправдаят, то е валидна защита, нещо, за което съдебните заседатели могат да се хванат. Истината е, че ви е биел, нали?

Харди не можеше да не забележи, че отношението на Дейвид сега бе доста по различно от момента, когато каза на Лайтнър, че трудно би убедил съдебните заседатели, след като и детето е било убито.

Дженифър замълча, мускулите на челюстта й не преставаха да се движат.

– Казах вече… _не съм убила Лари_, господин Фримън. Не ме интересува какъв възможен мотив да го направя ще изтъкнете, _не съм го убила_! Боже мой! Да не би да кажат, че съм убила и Мат?

– Вече го казват, госпожо Уит.

Смехът й беше горчив, крехък.

– И защо, според тях, съм направила _това_? Какъв е бил мотивът ми да убия сина си?

Фримън продължаваше да говори тихо, с равен глас.

– Сега не става дума за Мат, Дженифър. Говорехме за Лари.

– Пет пари не давам за Лари! – Удари с юмрук по масата. – _Не съм убила Мат!_ Не разбирате ли? – Погледна Харди.

Харди се почувства длъжен да се намеси.

– Ще твърдят, че Мат се е появил неочаквано, че сте изпаднали в паника или че детето е застанало пред вас, когато сте стреляли.

Тя затвори очи. Дишаше тежко.

– Но… ако е станало случайно, значи не е предумишлено убийство, нали? Искам да кажа… това не е истина, но ако твърдят, че е… няма да е същото като с Лари… – Лицето й стана мъртвешки бледо.

Харди се изкуши да й го обясни така, както на него го обясниха Драйсдейл и Пауъл. Въздържа се, но го обезпокои факта, че е задала въпроса и толкова трескаво отричаше.

В това време Фримън кимна, сякаш се бе уверил в нещо сам за себе си. Приведе се напред и опря ръце на масата. Гласът му продължаваше да е внимателно модулиран, но този път звучеше като инструмент. Под успокояващия тон се долавяше заплаха.

– Искам да изясним нещо още сега, Дженифър. Аз не ви обвинявам в нищо. Трябва да сте наясно, че нито вярвам, нито се съмнявам в думите ви. Каквото и да ми кажете. Не ме интересува дали сте го направили или не. Защо или защо не.

– Но аз не съм…

Фримън вдигна ръка.

– Трябва да знаете, че ако Лари ви е биел, обвинението неминуемо ще изтъкне този факт като възможен мотив да го убиете. Така, ако _веднъж_ сте се скарали и Лари ви е ударил, съдебните заседатели няма да приемат това за достатъчно оправдание да го убиете. Ако, обаче, успеем да покажем, че побоищата са били _редовно_ събитие в брака ви, че сте живели в непрекъснат страх и стрес, това вече ще е достатъчен контрааргумент. Независимо дали сте го убили или не…

Дженифър поклати глава.

– Не съм го убила, но ако съм, значи съм имала право, така ли?

Харди се изопна. Мислеше същото – нямаше как да е хем едното, хем другото. Независимо от мотива, или е убила мъжа си, или не.

Дженифър разбираше тази разлика и тя не й беше безразлична. Това е добре, помисли си Харди. Но… трябваше да се съобрази с още нещо… фалшификатор, способен да планира действията си отдалеч и да действа? Способна ли бе Дженифър Уит на подобно нещо? Мисълта го обезпокои.

Фримън не отстъпваше.

– Ще трябва да изработим някаква защитна стратегия от всичко това, така че се налага да сме готови за всякакви аргументи в наша вреда. Боя се, че ако само повтаряте, че не сте вие, няма да стигнем доникъде.

Харди се приближи до масата. Лицето на Дженифър бе каменно, в очите й имаше гняв. Сълзите заплашваха да потекат всеки миг. Изведнъж Фримън протегна ръце и улови нейните.

– Дженифър, това е само разговор… удрял ли ви е Лари?

Тя кимна.

– Да, но не така… искам да кажа… един два пъти го е правил, но аз си бях виновна, струва ми се.

– По-точно? – подкани я Харди.

– Ами… често обърквах нещата. Правех грешки и…

– И Лари вдигаше ръка? – попита Фримън изненадано, макар и да бе слушал подобни неща безброй пъти от клиентите си.

Дженифър сви юмрук и отново удари по масата. Играе ли? Харди не беше в състояние да прецени.

– Слушайте, престанете с този бой! Може и да ме е удрял веднъж-дваж пъти, но в никакъв случай не е имало побоища. Вярно е, че побесняваше, но ме обичаше и просто понякога се чувстваше разочарован от мен.

– И после какво? – попита Фримън.

– Какво „после какво“?

– Какво стана след като Лари ви удари? – Дощя му се да добави: „за ваше добро“, но се въздържа. Чакаше. Положението ставаше сериозно.

Тя отново се сви и наведе глава – поведение, издаващо уплаха и притеснение… изглеждаше някак си познато.

– Чувстваше се ужасно. Просто не можех да си простя, че заради мен се чувстваше така…

– Заради вас? От къде на къде?

– Защото обърквах нещата. Ако…

– Нямаше да ви удари?

– Да. Не разбирате ли?

Харди и Фримън се спогледаха и Фримън продължи:

– Значи Лари се чувстваше зле, след като ви удряше?

– Ужасно. Наистина. Обичаше ме. Давам си сметка накъде биете, но това просто не е вярно. Само той ме познаваше в действителност. След това ставаше много мил… носеше ми цветя на следващия ден. – Сега сякаш нещо я смути. – Някои от тези моменти бяха най-хубавите… После, имам предвид.

– След като ви е ударил?

– Но вие току-що казахте, че е било веднъж-дваж пъти. Значи два. А може би три?

Не се предаде.

– Не. Два пъти. Не исках да кажа „някои“ моменти… и двата пъти. – Кимна. Струваше им се, че са достигнали дъното на кладенеца, но все още им се виждаше странно, че така упорито отказва да признае за малтретирането.

Фримън погледна папката на масата пред себе си.

– Добре, тогава да поговорим за този, който е убил Лари, след като не сте вие. _Тъй като_ не сте вие, имам предвид. Някакви идеи?

Тя мълча известно време, сякаш за да смени скоростите, после посегна към кафето. Погледът й се проясни.

– Работеше много. Беше лекар.

– Да. А имаше ли врагове? Някой да му е имал зъб за нещо?

– Ами… може би първата му жена… Но това звучи толкова нелепо… не искам да обвинявам първата му жена в каквото и да било. Сигурна съм, че не е тя.

– Откъде сте толкова сигурна, Дженифър?

– Просто не би го направила… след толкова време. Струва ми се безсмислено.

– А би ли го направила по-рано?

Заопипва чашата, премести я, пак я взе, намести се на коравия стол.

– Положението беше такова… тя е работела, докато той е учел медицина… после е завършил и нещата не са тръгнали. Струва ми се, че тогава тя никак не се е чувствала добре.

– Заради вас ли?

Дженифър се нацупи и на Харди му заприлича на преструвка. Игра. Дженифър Уит обичаше да играе роли, сега нямаше никакво съмнение в това. Не беше лесно да я разбере човек.

Фримън продължаваше:

– Значи бившата съпруга на Лари. Как й беше името?

– Моли.

– Пак питам, вие бяхте ли в картинката, когато те се разделиха?

– Вече имаха проблеми помежду си.

Това бе отговор на въпроса.

– Споменахте ли за Моли в полицията?

– Не. Казах вече… Тя не би…

– Длъжен съм да попитам, Дженифър. – Фримън записа нещо в бележника си, а Харди се приближи и седна на стола до масата.

– Някой друг, който не се е спогаждал с Лари? Какво ще кажете за Том? – Явно избухливият брат на Дженифър го бе впечатлил.

Пак се стресна, едва не подскочи. Седеше и мигаше, сякаш й бяха ударили шамар.

Фримън не обърна никакво внимание на реакцията й.

– Какви бяха отношенията им с Лари?

Сви рамене.

– С Лари не виждахме Том често. Толкова се заяждаше…

– За пари?

– Не знам точно за какво. Може да ме е ревнувал от мъжа ми. – Видя как я погледна Фримън и побърза да се поправи: – Не, нямах предвид такава ревност… Наистина, за каква ме смятате?

Харди се зачуди, дали и Дейвид си мисли същото като него – че тази жена всъщност зададе добър въпрос: „Наистина, за каква ме смятате?“ Трябваше да получат отговор.

Фримън пак се наведе напред.

– Дженифър, кажете ми каква ревност изпитваше Том. Достатъчна, за да убие Лари ли?

Театърът, ако беше такъв, изведнъж престана. Престанаха и нервните движения на пръстите.

– Струва ми се, че Том се ядосва заради живота, който води. Не е имал пари, не е посещавал колеж. Смята, че не е имал шанс и наистина не е имал, но това не означава, че…

– Като баща ви ли?

– Да. Мисля, че точно от това се страхува Том… че един ден ще свърши като татко. Само че татко никога не се е лакомил за повече, отколкото има. Освен всичко друго, по онова време е било много по-лесно да си купиш къща, дори и да си обикновен работник… И баща ми е бил напълно доволен. Струва ми се, че за Том тя е нещо като затвор. Аз също се чувствах донякъде така, само че се махнах.

– Какво работи той? Имам предвид Том.

– Няма постоянна работа. Понякога кара електрокар. Друг път се хваща в строителството… Каквото намери.

– И е ненавиждал Лари и вас, задето имате пари?

– Нямахме чак толкова много, но мисля, че да. А мен и затова, че не съм ги изработила.

Кимна укоризнено, сякаш се караше на брат си.

– Но сега вече имате?

– Моля?

– Имате пари. Доста пари.

Прехапа устна – може би не разбираше какво иска да каже Фримън? Или разбираше твърде добре?

– Какво общо има това с Том?

– Може би е искал да вземе малко назаем, а Лари не се е съгласил да му даде. Ако Лари го няма, шансовете му да се спогоди със сестра си са по-големи.

Поклати глава.

– _Не._

Фримън отново записа нещо. Харди реши, че ще е най-добре да провери няколко алибита. Може би и Глицки би могъл да порови малко… Ейб често казваше, че много обичал да върши едно или друго зад гърба на управлението – това разнообразявало иначе скучния живот на полицая.

Фримън сложи жилестите си ръце върху ръцете на Дженифър.

– Знаете ли какво… Аз съм по-мек и деликатен, отколкото ще бъде който и да било прокурор. Дженифър, та ние още не сме стигнали до истински трудните въпроси! Тези са във ваша полза. Прокурорът няма да се държи така.

Тя се обърна леко настрани и предната част на дрехата й се изпъна. Имаше хубав профил. Усмихна се леко – дали пак не търсеше някакъв ефект?

– Просто умирам от радост. Нямам търпение да чуя трудните.

– Добре. – Фримън отдръпна ръцете си. Усмивката му не беше приятелска. – След като нямате търпение, да започваме… Имали ли сте извънбрачни връзки?

Така се стресна, че лицето й едва ли не заприлича на карикатура.

– Какво? Кога? С кого?

– Когато и да било. С когото и да било.

Впери поглед в него.

– Не. Разбира се, че не. _Категорично_ не!

– Кога?

– Какво кога?

– Кога не сте имали извънбрачни връзки?

Но вече й бяха прилагали този номер. Изгледа го още веднъж.

– Кога престанахте да биете кучето си, нали? Господин Фримън?

Отговори хладно:

– Понякога помага.

Дженифър взе чашата си, пресуши я и се вгледа в студените остатъци на дъното.

– А понякога – не, господин Фримън.

На Харди отново му се прииска да не беше казвала нищо… Да не би да намекваше, че ако тези номера можеха да минат, щяха да научат истината? Или чисто и просто познаваше играта им и въпреки това не лъжеше?

Фримън прибра нещата си в чантата.

– Е – каза той, когато свърши, – за начало стига толкова. Нека смелим тази информация и ще се видим утре.

– По кое време? – попита тя.

Фримън сви рамене.

– Когато ви е удобно, Дженифър.

Сега страхът пролича… Страхът, че ще остане сама и от изпитанието, което я очакваше.

– Тогава по-рано, става ли?

Фримън я потупа по рамото.

– Още с пукването на зората.

7

В седем часа Харди взе една бира и седна да чака жена си в „Литъл Шамрок“ – барчето на 9-а улица и Линкълн, което притежаваха с Моузес Макгайър, брат на Франи. В сряда по традиция излизаше с нея. Това бе „тяхната вечер“.

Преди да се върне към правото, Харди бе работил цяло десетилетие като дневен барман в „Шамрок“ – след времето, прекарано в областната прокуратура, когато ентусиазираният млад юрист, женен за съдийска дъщеря, изграждаше семейство – той, Джейн Фаулър и синът им Майкъл.

Никой не бе очаквал, че на петмесечна възраст Майкъл ще се изправи, така че Харди и Джейн не бяха обърнали внимание, че оставят преградите на креватчето свалени. Тази небрежност им отне бебето. Бе успяло да се прехвърли през преградата и бе паднало на главата си. Падането причини смъртта му.

След това светът на Харди постепенно рухна – външният и вътрешният. Сега, вече женен за Франи, не се стремеше да си възвърне загубеното – то си бе отишло завинаги. Имаше надежда, някакво бъдеще. Смисълът? Не беше в неговия стил, но нямаше много дни, в които да не си спомня колко празен бе животът му някога и колко по-различен е сега.

Не му беше ясно каква връзка има всичко това с обръщането на сто и осемдесет градуса в професията, но бе сигурен, че има такава. За първи път пое защитата на обвинен в убийство предната година, защото бе убеден, че е невинен. Помогнаха му няколко обстоятелства – неопитният съдия, който му позволи да изложи недопустимо широки аргументи, свръхамбициозният прокурор, който не бе изпипал своите, собственото му желание да спечели на всяка цена чисто и просто от яд към бюрокрацията в прокуратурата… Поради всичко това и защото се бе оказало, че някой друг е извършил убийството, той спечели. Сега, след като цял живот бе представял обвинението, отново бе застанал от другата страна на барикадата.

– Няма нужда да се извиняваш – обади се Моузес Макгайър. – Сърцето ти кърви и това е разбираемо. Оставаш си член на семейството. Ние те харесваме и така.

Харди си погледна часовника.

– Къде се бави Франи?

Моузес разклати питието си.

– Вероятно е тръгнала насам и ще те спаси от необходимостта да защитаваш практически незащитимата си позиция.

– Каква незащитима позиция?

– На защитник. – Моузес вдигна нагоре кривия си пръст. – Аха. Сам си ми го казвал. Многократно.

Чу се да заявява, че не е сигурен дали Дженифър Уит е виновна. Или невинна. Дяволски неприятно усещане.

Моузес изсумтя.

– Отново ще цитирам надежден източник, който освен всичко друго в този момент седи пред мен: „Щом някой е стигнал до ареста, значи го е извършил“.

Харди се усмихна.

– Когато го казах, бях незрял, безсърдечен юноша.

– А сега си зрял?

– Разбира се. Ожених се за сестра ти, грижа се за семейство, установих се. Аз съм образцов гражданин, а понякога тях ги арестуват без да има причина.

– Често ли?

Харди се замисли, но не можа да измисли подходящ отговор в своя защита.

След като спечели спора, Моузес кимна и отиде в другия край на бара, за да побъбри с няколкото редовни клиенти. Заведението в сряда се оживяваше след девет. Харди продължи да пие бира.

Преди няколко години би казал, че не е на чиято страна би трябвало, но сега нямаше това чувство. Можеше да обясни на Моузес какво става след като в полицията няма достатъчно хора и всички са преуморени, а пък прокуратурата е жадна за „бройки“. Допускаха се грешки, ядът, мързелът и некомпетентността вземаха връх. Е, не често, но не и рядко. И вече му се струваше, че тъкмо затова е там – когато истината има остра нужда от показно дело, а нерядко имаше нужда тъкмо от това, той да участва. Баланс на силите. Човек срещу машина – бюрокрацията в прокуратурата не бе нищо друго. Ейб Глицки му бе казал, че притежава трагичен недостатък – изпитва фундаментална нужда да възстановява порядъка в хаотичния космос. Глицки имаше развинтена фантазия. Не беше сигурен, че може да стигне толкова далеч, но, дявол да го вземе, имаше нещо.

Харди и Франи седяха в малко ресторантче, което се казваше „Хиро“ на улица „Джуда“ на две пресечки от „Шамрок“. Франи пиеше чай, защото избягваше пикантните ястия и сакето – все още кърмеше. Харди обаче почти бе опразнил чинията си.

Франи в действителност нямаше нужда от слаба светлина, за да изглежда привлекателна, но все пак сенките от свещите бяха повече от комплимент за нея. Харди не можеше да свали очи от лицето й. Тя държеше ръката му през масата и му говореше за Вини, за разширяващия се речник на Ребека.

Остави я да си говори, изпълнен с чувството, че ако Голямото – земетресението, което цяла Калифорния очакваше всеки момент – ги пометеше в този миг, той ще умре щастлив.

– Освен „палец“, слушай, тя произнесе първата си сложна дума… „гравитация“.

– Ще ми кажеш ли в какъв контекст използва думата „гравитация“? – Беки, Ребека, беше на годинка и два месеца. Досега почти не бе демонстрирала интерес към физиката.

– Чашката й падна от масата и тя се разплака. Обясних й, че това се дължи единствено на гравитацията, така че Беки заклати глава и взе да повтаря „гравитация“, „гравитация“. Естествено, впоследствие реши, че трябва да експериментира с думата още стотина пъти.

– А как иначе? Човек не изоставя току-така подобно понятие. Какво щеше да стане, ако и Нютон се беше отказал?

– Е, не стигнахме чак дотам. Прибрах чашата и толкоз.

Харди вдигна обвиняващ показалец.

– Негативна подкрепа, Фран. Нали говорихме за тези неща? Ако след някоя и друга година изключи на тема „гравитация“, само ти ще си виновна.

Франи отпи от чая си.

– Е, ще преживея това тегло. – Изведнъж разговорът за децата стана излишен – моментът сякаш пареше. На ред бяха други неща. – А как мина твоят ден? Ще работиш ли с Дейвид?

На фона на тихата музика Харди разказа за делото на Дженифър Уит, за отказа да я пуснат под гаранция и всичко останало – или почти всичко. Спести й терзаещото подозрение, че не всичко около новата му клиентка е както изглежда на пръв поглед. Все пак спомена банковата сметка на Дженифър. „Значи има с какво да ни плати.“ После се опита да обясни откъде са се взели парите.

Франи остави чая си.

– Искаш да кажеш… че ги е откраднала? Парите, с които ще ти плати?

– Не. Не в точния смисъл. – Харди вдигна пръст. – Харесва ми каквото правиш с веждите си. Презрение и несъгласие. Бива си го.

– Не в _точния_ смисъл?! Стига, моля те.

Харди се отказа.

– Е, добре, откраднала ги е. Имала е причини. Това не означава, че е лош човек. – Отново опита да олекоти положението и то се издигна като булдозер. – Така или иначе – продължи той, – това е работа поне за година. И ако Дейвид я освободи, а често успява, рекламата ще е солидна.

– А ако не успее?

– Ако не успее, моята работа ще бъде да я отърва от газовата камера.

Франи, както и повечето хора, не беше наясно с тежките наказателни дела в Калифорния. Харди обясни, че Фримън ще ръководи първата фаза, при която щеше да се определи дали Дженифър е виновна или не. След това, ако Фримън загубеше, щеше да има втора фаза, по същество втори процес, при който щеше да се отсъди едното от двете възможни наказания – доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване или смърт.

Ако се стигнеше дотам, Харди щеше да оспорва през втората фаза…

Франи поклати глава.

– Голяма работа, няма що! Това е представата ми за ада!

– Няма да се стигне дотам. Не се безпокой.

– Да го запишем в протокола, а? Дизмъс Харди казва, че няма да се стигне дотам. Не трябва да се безпокоя. Искам да имам копие за личния си архив.

Харди внимателно набоде с вилицата си едно пъдпъдъче яйце и го сложи в устата си, наслаждавайки се на аромата.

– Ще накарам секретарката ми да ти направи един екземпляр. Слушай, Франи, Дейвид е най-добрият адвокат в града. Подхвърля ми кокал, това е всичко. Голям кокал с много месо.

– Ами ако тя го е направила? Тогава?

Харди поклати глава.

– Не е убила сина си.

– Изглежда някой си мисли, че е. Винаги си твърдял, че не могат да арестуват човек, ако не е направил нищо.

– Заблуждавал съм се. Сега прозрях истината.

Франи заопипва чашата си и след миг вдигна очи.

– Това никак не е смешно, Диз. Искам да кажа… нали има достатъчно улики, за да се твърди, че е убила сина си? Случайно или иначе.

Харди трябваше да кимне.

– И още повече, че е убила мъжа си?

– Установеното досега не означава непременно, че…

Но Франи бе слушала тази песен и го прекъсна.

– Ами първия й съпруг?

Харди махна с ръка.

– Това са номерата на прокуратурата. Заровиха се в миналото и буквално изкопаха тази история. Навремето не са успели да докажат нищо, няма да успеят и сега, след десет години.

– Паметни слова. Ами ако успеят? Ако нещата не се развият както предвиждаш? Какво ще стане тогава? Или, още по-лошо, какво ще стане, ако се докаже, че тя наистина е убила двамата си мъже и детето си? – Франи потрепери ужасено.

Тези въпроси не допадаха на Харди, предимно защото си ги бе задавал сам съвсем скоро. Способността на Дженифър да се преструва, да позира, да играе роли и да крои планове не му се струваше нещо, което може да се пренебрегне. Разбира се, той не би желал да иска милост за човек, който не я заслужава, и ако Дженифър наистина бе извършила тези неща, не трябваше да се измъкне безнаказано.

Все пак той отново се превърна в добър адвокат и си каза, че най-малкото е стигнал до някаква стратегия, която ще се чуе в съда.

– Ако е убила мъжа си, мога да пледирам, че той я е малтретирал, което очевидно е истина.

– Сигурен ли си?

– Струва ми се, че да. Макар тя да се мъчи да отрече.

– Е, това е окуражаващо. Много окуражаващо.

– Става забавно…

– Защото да си с мен е забавно. В един миг няма нищо, после, бам, всичко се превръща в лунапарк.

Бяха в новия си, подобен на джип „Сузуки Самурай“ – компромис заради малките деца – и се спускаха надолу по улица „Хайт“ в десет часа вечерта. Той улови ръката й. Франи внимателно я освободи.

– Почти свършихме. – Прозвуча като извинение.

От „Хиро“ решиха да се върнат в „Шамрок“, за да прекарат известно време с Моузес. Франи не беше виждала брат си цяла седмица и тъгуваше за него.

Само че преди това…

Дейвид Фримън не обичаше да наема частни детективи и предпочиташе да прави проучванията си сам. Понеже делото, с което се занимаваше, отнемаше по-голямата част от времето му, бе помолил Харди да провери някои подробности около Дженифър Уит.

Преди да свие към „Шамрок“, Харди предложи да се отбият до къщата на Дженифър, Лари и Мат, просто за да хвърлят едно око. Папката беше в колата, така че видя адреса и след близо двайсет минути го откриха – „Олимпия Уей“. Понеже им беше по пътя, Харди реши да измери разстоянието до банката на Дженифър – тази, от която бе теглила пари.

Само че на съживената някогашна улица на хипитата, сега имаше четири банки и пред всички имаше банкови автомати. Харди записа разстоянията, а в това време Франи отбеляза колко чудесно са си прекарали последните четирийсет и пет минути.

Банката на „Хайт“ – най-близката до къщата на Уит – беше на близо три километра. Най-далечната – почти до началото на парка „Голдън Гейт“ – беше на около четири километра. Харди не беше сигурен дали тези данни щяха да се окажат от някакво значение, но смяташе, че е по-добре да ги има. Според него, фактите можеха да променят положението, дори и да не бе наясно как точно.

– Браво! – възкликна Франи, когато той записа последните цифри, – след като проверихме всичко това, ще мога да спя спокойно.

8

За Харди пропукването на зората изглеждаше така: телефонът до леглото му иззвъня в пет и половина, когато прозорецът на спалнята започваше леко да порозовява. Вдигна слушалката при първото звънене.

– Обажда се Уолтър Теръл. Събудих ли те? Съжалявам. Ейб Глицки ме помоли да ти се обадя. С какво мога да ти бъда полезен?

Харди чу младежкия глас и отбеляза мислено склонността на някои ченгета да ти се обаждат, когато си най-малко подготвен за тях. Можеше да се хване на бас, че Теръл нито е изненадан, че го събужда, нито пък съжалява. Пет и половина беше донякъде ранен час, освен за рибарите, и повечето хора знаеха това. Дори децата все още спяха.

Но така или иначе му се беше обадил и можеше да не го направи пак, така че Харди се измъкна от леглото и отиде в кухнята с телефона в ръка.

– Искаше ми се да се видим. Да поговорим за Дженифър Уит.

Пауза. Може би Глицки не бе обяснил на Теръл кой точно е Харди. И каква е връзката му с Дженифър. Но едно беше сигурно – Теръл бе наясно, че Харди не работи за прокуратурата.

– Ти ли я защитаваш? – попита Теръл накрая.

– Наказателната фаза. – Харди си наля останалото от снощи кафе, натисна копчето на микровълновата фурна.

– Аха. Видях, че работата става дебела. Хванали сте се с истинска кучка. Обвиняемата, имам предвид. Убийцата.

Харди едва се сдържа да не възрази – недоказаната убийца. Спомни си в последния момент, че ако вземеш да разправяш на ченгетата, че престъпленията на арестувания от тях не са доказани, много скоро те престават да ти бъдат приятели. Искаше Теръл да е на негова страна.

– Така или иначе тази „кучка“ може да получи добра защита, но тя не иска да се възползва. Струва ми се, че мъжът й я е шамаросвал.

Очевидно това не промени мирогледа на Теръл.

– Е, и?

– Така ли е било?

На Харди му се стори, че чува как онзи свива рамене с безразличие.

– И други шамаросват жените си, само че остават живи.

– Искам да кажа – Харди извади чашата кафе от микровълновата фурна, сложи захар, разбърка, – можем да пледираме, че мъжът й я е малтретирал и това ще увеличи шансовете й да мине по-леко. Само че тя не иска.

Теръл замълча. За него това бе юридическо въжеиграчество. Неговата работа беше, ако пипне някой, за който има доказателства, че е извършил престъпление, да го предаде на прокуратурата. Какво ще стане по-нататък не беше негов проблем.

– За какво искаш да се видим? – попита той накрая. – Предполагам, че си чел досието.

– Разбира се.

Теръл продължаваше да говори бавно.

– Това е официалното досие. Аз писах някои от докладите. Споменава ли се нещо за побоища?

– Споменава се, че са се карали. – Харди се чувстваше като на автопилот. Мъчеше се да накара мозъка си да заработи.

– Е, това е. Има ли нещо друго? Чака ме фантастична сутрин.

– Открихте ли нещо за наемния убиец?

Гласът му се удави в презрение.

– Точно така. Наемния убиец. Градът е пълен с такива. Не, не съм открил нищо по същата причина, по която не открих и моторницата.

– Каква моторница?

– Онази, която не е била там. Както и шибаният убиец. Не съм открил и много други неща… космически пришълци, например. Ако си чел досието, знаеш, че тя говори за наемен убиец. Предполагам, че има нещо предвид, ако това е нейната версия. Какво смята да твърди?

– Изглежда толкова нелепо, че чак…

– Не. Нелепо е, да, но това не значи, че не го е измислила. Кучките като нея могат да съчинят какви ли не тъпи лъжи, не смяташ ли?

– Но ще се съгласиш, че госпожа Уит не изглежда глупава, нали?

– Не изглежда – призна Теръл. – Не мисля, че е глупава. Поне не е пълен боклук.

Така наричаха утайката на света – пласьори на наркотици, рецидивисти, всякакви други нечовеци.

Теръл продължи:

– Изпратихме хора да разпитат доста съседи и никой не е видял нищо, освен пощенския пикап в девет и половина. Един е видял Дженифър след изстрелите. След двата изстрела.

– А шофьорът на пикапа?

– Всичко това е в досието. Какво искаш да кажеш? Че шофьорът е наемен убиец, който се е направил на шофьор, за да се прикрие?

– Не… аз…

– Добре де, както обикновено, проверихме и него. На тази работа е от две години. Предполагам, че още е там.

– Имах предвид, дали е видял госпожа Уит в къщата, когато е занесъл пощата. А какво е занесъл, между другото?

– Че какво може да е в понеделника след Коледа? Някой закъснял подарък, предполагам. Можеш да го попиташ. Не знам дали е видял госпожа Уит. Мъжът й се е подписал за пратката, каквато и да е била.

Харди знаеше, че ако продължава разговора по този начин, онзи ще тресне слушалката след около шест секунди. Съсипан от работа полицай от отдел „Убийства“ и адвокат по принцип не са добра комбинация, но той си спомни забележката на Глицки за слабостта на Теръл към теориите и реши, че това е единственият начин, ако не да го привлече на своя страна, то поне да не допусне активно да му се противопостави. Човек никога не можеше да е сигурен кога един полицай ще каже нещо важно, което иначе не би могъл да открие сам. Както бе отбелязал Глицки, някои факти просто не попадат в официалните досиета.

– Един последен въпрос, инспекторе – заговори Харди отново. – Защо се насочи към първия съпруг?

– Ами… сигурно защото съм ченге и работата ми е да душа.

Бушонът щеше да изгори съвсем скоро. Харди трябваше да постигне нещо или край с този човек.

– Слушай, Теръл, важно е да знам това, което искам да знам. Нуждая се от помощ… като ченге на ченге. – Теръл замълча и Харди добави: – Някога и аз бях ченге. Преди да стана адвокат.

– Аха, значи оттам познаваш Глицки.

Харди призна, че след Виетнам, преди юридическия факултет, е патрулирал с Глицки. Чувстваше се малко глупаво да изрежда биографията си по този начин, но си даваше сметка, че може да не се окаже излишно.

– Както и да е… Та, този… първият съпруг, дето е бил отровен…

– Нед. Е?

– Каква е версията? Имам предвид, че отровата и пистолетът са доста различни неща. Това не е един и същи почерк.

Розовата ивица над града се бе разширила и сега беше синя лента под ниски облаци. Слънцето се показа над Оукланд Хилс. Кафето – старо и силно – започваше да действа. Откъм детската стая в задния край на къщата се разнесе гладният плач на Винсънт, после долетя тихият глас на Франи, която го успокояваше.