Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 48 страниц)
Сценичен обрат. Но този път се стига до епичната драма. През април 1310 година петстотин и петдесет Тамплиери настояват да бъдат изслушани в защита на Ордена, разобличавайки мъченията, които са съпътствували самопризнанията им, отричат се от думите си и доказват несъстоятелността на всички обвинения. Но кралят и Ногаре си знаят работата. Някои Тамплиери се били отказали? Толкоз по-добре! Значи трябва да бъдат смятани за лъжци и клетвопрестъпници или по-точно за „релапси“ 100100
Релапси (от лат. relapsus) – отрекли се от думите си.
[Закрыть] – ужасно обвинение по онова време, щом като отричат най-арогантно това, което вече са признали. Този, който признае и се покае, все пак може да получи опрощение, но не и онзи, който се отказва от признанията и твърди, нарушавайки клетвата, че изобщо няма за какво да се кае. Петдесет и четиримата отказали се от показанията си клетвопрестъпници били осъдени на смърт.
Лесно е да се досетим за психологическата реакция на останалите арестувани. Който признае, остава жив, макар и в каторгата, а докато е жив, човек не губи надежда. Който не признае или, още по-лошо, се откаже от признанията си, отива директно на кладата. Петстотинте отказали се, още живи, се отказват от отказването.
Сметките на „осъзналите се“ се оказали правилни, защото през 1312 година тези, които не признали, били осъдени на доживотен затвор, докато на призналите било дадено опрощение. Филип нямал изгода от масово унищожение, искал само да разтури Ордена. Освободените рицари, вече съсипани телом и духом след четири-пет години затвор, се влели тихомълком в други ордени с единственото желание да бъдат забравени и това изчезване, това зачеркване дълго ще тегне над легендата за нелегалното възраждане на Ордена.
Моле продължавал да иска аудиенция при папата. Климент свикал Събора във Виена през 1311 година, но не поканил Моле. Осветил разтурянето на Ордена и предал имотите му на Гостоприемниците, макар че в момента били управлявани от краля.
Минали още три години и най-сетне се стигнало до споразумение с папата. На 19 март 1314 година пред портала на „Нотр Дам“ Моле бил осъден на доживотен затвор. Чувайки тази присъда, Моле достойно изсъскал нещо. Очаквал, че папата ще му разреши да се оневини, и се чувствувал излъган. Знаел много добре, че ако още веднъж се откаже от показанията си, и той ще бъде обвинен като клетвопрестъпник и „релапс“. Какво ли е ставало в душата му след близо седем години очакване на присъдата? Дали си възвръщал куража от миналото? Или пред перспективата да загине зазидан жив и обезчестен е решил, че е по-добре да се обрече на една красива смърт? Протестирал, твърдейки, че той и неговите братя са невинни и че Тамплиерите са извършили само едно престъпление: от малодушие са изневерили на Храма. Смъртта му била неизбежна.
Ногаре потрива ръце: за публично престъпление – публична присъда, и то окончателна, по най-бързата процедура. Като Моле се държал и прецепторът на Нормандия Годфроа дьо Шарне. Още същия ден кралят взел решение: кладата да се издигне в самия край на остров Сите. При залез слънце Моле и Шарне издъхват сред пламъците.
По традиция магистърът, преди да умре, предрича кончината на своите преследвачи. И наистина, папата, кралят и Ногаре умират в течение на една година. Колкото до Марини, след смъртта на краля той е заподозрян в злоупотреба. Враговете му го обвиняват в магьосничество и искат смъртна присъда. Мнозина започват да смятат Моле за мъченик. И Данте ще подхване възмутен темата за преследването на Тамплиерите.
Тук свършва историята и започва легендата. В един от вариантите й се казва, че в деня, когато Луи XVI бил гилотиниран, някакъв непознат се качил на ешафода и извикал: „Жак дьо Моле, ти си отмъстен!“
Това е в общи линии историята, която разказах, често прекъсван от слушателите си, онази вечер в „Пилад“.
Белбо ме питаше: „Сигурно ли е, че не сте заимствували от Оруел или от Кьостлер“. Или: „Също като процеса на оня… Как се казваше? От културната революция!“ На което Диоталеви възразяваше всеки път: „Historia magistra vitae 101101
Historia magistra vitae (лат.). – Историята е учителка на живота.
[Закрыть].“ Белбо пък се обръщаше към него: „Ти мълчи, кабалистът не трябва да вярва в историята.“ А Диоталеви отвръщаше: „Именно, всичко се повтаря в кръг, историята е учителка, защото ни учи, че не съществува. Затова пък са важни пермутациите.“
– Изобщо, каза накрая Белбо – какви са били Тамплиерите? Отначало ни ги представихте като каубои от филм на Джон Форд, после като мърльовци, след това като рицари от старинна миниатюра, като божи банкери, нагазили в тъмни сделки, като войници на поход, като привърженици на демонична секта и най-сетне като мъченици на свободната мисъл… Какви са били всъщност?
– Трябва да е имало някаква причина, за да се превърнат в мит. Вероятно са били всички тези неща едновременно. Какво е била католическата църква, би могъл да запита някой марсиански историк от трихилядната година. Тези, които са се оставяли да бъдат разкъсвани от лъвовете, или тези, които са убивали еретиците? И двете, нали?
– Но правили ли са наистина тези неща, или не?
– Най-забавното е, че техните последователи, говоря за неотамплиерите от различните епохи, твърдят, че да. Обяснения има колкото искате. Първа теза: ставало е дума за мъжкарски ритуали – искаш да станеш Тамплиер? Покажи, че си потентен, плюй върху разпятието и да видим дали Бог ще те порази с гръм, и понеже ще влизаш в този орден, трябва да си готов да дадеш всичките си крайници на братята и да разрешиш дори да те целуват по задника. Втора теза: приканвани били да се отрекат от Христос, за да знаят как да се справят, когато бъдат заловени от сарацините. Обяснението е идиотско, защото човек не се учи как да устоява на мъченията, като прави, макар и символично, това, което мъчителят ще поиска от него. Трета теза: докато били на изток, Тамплиерите влезли в контакт с еретици манихейци, които презирали кръста като инструмент за мъченията на Христос и проповядвали отказ от света, от брака и от продължаването на рода. Стара идея, характерна за много ереси от първите векове, възприета и от катарите. А съществува цяла една тенденция, според която Тамплиерите са пропити от идеите на катарството. Тогава е разбираема причината за содомията, макар и само символична. Да предположим, че рицарите са влезли в контакт с тези еретици: явно не са били интелектуалци, но дали от простодушие, дали от снобизъм и най-вече поради отношението си към тялото са си създали свой личен фолклор, който ги отличавал от останалите кръстоносци. Извършвали са ритуали за благодарност, без да се запитват какво точно означават те.
– А Бафомет?
– Вижте какво, в много от показанията се говори за една „figura Baffometi 102102
Figura Baffometi (лат.) – фигура, изображение на Бафомет.
[Закрыть]“, но може би е било грешка на първия писар и ако буквите са били объркани, грешката може да е била преписана във всички останали документи. В други случаи се говори за Мохамед – „istud caput vester deus est et vester Mahumet 103103
Istud caput vester deus est et vester Mahumet (лат.). – Тази глава е вашият бог и вашият Мохамед.
[Закрыть]“, а това означава, че Тамплиерите са си създали своя синкретична религиозна служба. В някои от показанията се твърди, че трябвало да се кланят на „яли“, което навярно означава „аллах“. Но мюсюлманите пък не почитат образа на Мохамед и просто не се знае от кого са се повлияли Тамплиерите. От показанията излиза, че мнозина са виждали тези глави, понякога обаче не е само глава, а цяло тяло, от дърво, с къдрави коси, покрито със злато, и винаги с брада. Изглежда, че съдиите са намерили тези глави и са ги показвали на обвиняемите, но общо взето, няма и следа от тях, всички са ги виждали, но никой не ги е видял. Като историята с котката: някой казва, че е сива, друг – червена, трети – черна. Но я си представете при един разпит с нажежено желязо: „Виждал ли си котка по време на посвещаването?“ Как да не е виждал, един склад към храма с всички храни, които трябва да се запазят от мишките, сигурно е бил пълен с котки. По онова време в Европа котката не е била много разпространена като домашно животно, докато в Египет – да. Кой знае дали Тамплиерите не са държали котки у дома си, противно на схващанията на достопочтените люде, които смятали тези животни за съмнителни. Същото е станало и с главите на Бафомет, може да са били свещени съдове във форма на глава – по онова време често се срещали. Естествено, някои твърдят, че Бафомет бил алхимичен символ.
– Алхимията е навсякъде, отбеляза категорично Диоталеви. – Може би Тамплиерите са познавали тайната на добиването на златото?
– Разбира се, че са я познавали, каза Белбо. – Напада се някой сарацински град, изколват се жени и деца, заграбва се всичко, което попада подръка… Истината е, че цялата тази история е голяма бъркотия.
– А може би в главите им е била бъркотия, разбирате ли? Те изобщо не са се интересували от теологични диспути. Историята е пълна с такива общности, които си създават собствен стил, отчасти фуклив, отчасти мистичен, но и самите те не са знаели точно какво правят. Естествено, освен това съществува и езотеричното тълкуване – те са знаели чудесно всичко, били са привърженици на източните тайни и дори целувката по задника е имала значение в посвещаването.
– Бихте ли ми обяснили какво е точно значението на целувката по задника в посвещаването, кротко се обади Диоталеви.
– Някои съвременни езотерици смятат, че Тамплиерите са възприели индийски доктрини. Целувката по задника според тях служела за събуждане на змията Кундалини, космическа сила, която се крие в основата на гръбначния стълб, в половите жлези и след като се събудела, се вливала във фалусната жлеза…
– Жлезата на Декарт? 104104
Жлезата на Декарт – според Декарт тялото и душата, които са разнородни, си взаимодействуват чрез един особен орган – „епифиза“.
[Закрыть]
– Мисля, че да, и тя отваря едно трето око, окото, което вижда директно във времето и пространството. Затова и още се търси тайната на Тамплиерите.
– Филип Хубави е трябвало да изгори съвременните езотерици, а не онези нещастници.
– Да, но съвременните езотерици нямат и пукната пара.
– Я виж ти, какво може да чуе човек! – възкликна Белбо. – Сега разбирам защо тези Тамплиери са завъртели главите на моите луди.
– Мисля, че доста прилича на вашата история от онази вечер. Всичко това е един изкривен силогизъм. Дръж се като глупак и ще станеш неразгадаем за векове. Абракадабра, Мане Текел Фарес, Папе Сатан Папе, Сатан Алепе, девственото живо и красиво днес. Всеки път, когато някой поет, някой пророк, някой водач, някой магьосник изрекат безсмислени звукосъчетания, човечеството пилее векове, за да разчете тяхното послание. Тамплиерите остават неразгадаеми, защото са били умопобъркани. Затова и толкова много хора ги боготворят.
– Позитивистично обяснение, изкоментира Диоталеви.
– Да, отговорих, – може би съм позитивист. С една сполучлива хирургическа операция на фалусната жлеза Тамплиерите са могли да станат Гостоприемници, с други думи, нормални хора. Войната нарушава умствените връзки, навярно е от тътена на топовните изстрели или от гръцкия огън… Вижте генералите!
Вече беше един часът. Диоталеви, опиянен от тоника, се олюляваше. Сбогувахме се. Аз се бях забавлявал. Те също. Не знаехме още, че започваме една игра с гръцки огън, който пари и изгаря.
15
Ерар дьо Сивре ми каза: „Сир, ако вие ме уверите, че нито аз, нито моят наследник ще загубим честта си, ще ида да прося помощ за вас от граф Д’Анжу, когото виждам насред полето.“ А аз му отговорих: „Сир Ерар, струва ми се, че ще бъде голяма чест за вас, ако идете да искате милост за нашия живот, тъй като вашият е твърде застрашен.“
(Жоанвил, „История на свети Луи“, 46, с. 226)
След деня, посветен на Тамплиерите, ние с Белбо имахме само случайни разговори в бара, където се отбивах все по-рядко, защото се бях отдал изцяло на дипломната си работа.
Един ден организираха шествие срещу заговора на черните 105105
Заговорът на черните – в края на шестдесетте години левите групи в Италия организирали шествия срещу фашистките заговорници, които се готвели да осъществят държавен преврат.
[Закрыть], което трябваше да започне от университета и на което бяха поканени, както ставаше тогава, всички интелектуалци-антифашисти. Огромно струпване на полиция, но явно намерението беше тя да не се намесва. Типично за онези времена: неразрешена акция, но ако не се случеше нищо сериозно, силите на реда щяха да останат безучастни и само да контролират (тогава териториалните компромиси бяха многобройни) да не би левицата да наруши някои неписани граници, прокарани в центъра на Милано.
Тръгнали от университета, контестаторите напредваха към Ларго Аугусто, а отвъд него и по целия район около площад Сан Бабила бяха заели позиции фашистите. Ако някой нарушеше границата, ставаха инциденти, но иначе не се случваше нищо, както между лъва и укротителя. Свикнали сме да смятаме, че укротителят всеки миг може да бъде нападнат от разярения лъв, и го укротява, вдигайки високо камшика или стреляйки с пистолет. Грешка: когато влиза в клетката, лъвът е вече сит и упоен и не желае да напада никого. Както всички животни, той разполага с едно сигурно пространство, извън което може да се случва всичко, и си стои най-спокойно. Когато укротителят стъпи на територията на лъва, лъвът изръмжава, след това укротителят вдига камшика, но същевременно прави крачка назад (уж за да се засили за скок напред) и лъвът се успокоява. Симулираната революция трябва да има собствени правила.
И аз бях тръгнал с шествието, но не се присъединих към нито една група. Застанах открая, на площад Санто Стефано, където се бяха събрали журналисти, редактори от издателства, художници, дошли да изразят солидарността си. Целият бар „Пилад“.
Озовах се до Белбо. Беше с някаква жена, с която често го бях виждал в бара, и смятах, че е приятелката му (по-късно тя изчезна и сега зная дори защо: беше прочела историята за доктор Вагнер във Файла).
– И вие ли? – попитах.
– Какво да се прави? – усмихна се притеснен Белбо. – Нали човек трябва да си спасява душата… Не ви ли напомня нещо тази сцена?
Огледах се. Беше слънчев следобед, един от онези дни, в които Милано изглежда красив с жълтите фасади на къщите и нежно металния цвят на небето. Отсреща полицията беше бронирана с пластмасови шлемове и щитове, от които сякаш рекушираха стоманени отблясъци, а един цивилен офицер, но опасан с претенциозна трикольорна лента, се разхождаше пред първата редица. Погледнах назад, към началото на шествието: тълпата напредваше, но макар да се движеха в ритъм, гъстите редици бяха неравни, увиваха се в серпантини; множеството беше като настръхнало от копия – знамена, плакати, пръчки. Нетърпеливи групи от време на време скандираха лозунги, покрай шествието подтичваха „катангите“ 106106
Катанги – челните отреди на студентските вълнения през 60-те години.
[Закрыть]с червени кърпи през лицата, разноцветни ризи и колани с капси на джинсите, познали дъжд и пек; дори странните оръжия, които носеха, прикрити под навитите на руло знамена, приличаха на елементи от палитра, напомняха ми Дюфи 107107
Раул Дюфи (1877–1953) – френски живописец и гравьор.
[Закрыть]и неговата жизнерадостност. По аналогия от Дюфи се досетих за Гийом Дюфай 108108
Гийом Дюфай (1400–1474) – френски композитор от фламандски произход.
[Закрыть]. Имах чувството, че съм включен в някаква миниатюра, съзирах в неголямата група встрани от тълпата няколко дами, по-скоро хермафродити, които очакваха обещания им празник. Но всичко това премина през ума ми като светкавица, усетих нещо познато, но не успях да разбера какво е.
– Не е ли като завладяването на Ашкалон? – запита Белбо.
– Боже господи! – възкликнах. – Наистина прилича на кръстоносна битка! Абсолютно съм убеден, че тази вечер някои от тях ще бъдат в рая!
– Да, съгласи се Белбо, но проблемът е да се разбере от коя страна са сарацините.
– Полицията е по-скоро тевтонска, отбелязах. – До такава степен, че ние бихме могли да бъдем и полковете на Александър Невски, но може би бъркам. Погледнете там, онази група, трябва да са войниците на граф Д’Артоа, решени да влязат в сражение, защото не могат да понесат обидата, и вече се насочват към вражите редици и ги предизвикват със заканителни викове!
Точно тогава стана инцидентът. Не си спомням много добре, но шествието бе потеглило отново, една група от най-разпалените, с вериги и плетени шапки, започна да притиска полицейските отреди, за да се отправи към площад Сан Бабила, скандирайки агресивни лозунги. Лъвът се раздвижи, и то доста заплашително. Първата редица се разтвори, появиха се маркучите. От шествието полетяха първите сачми, първите камъни, полицаите решително пристъпиха напред, удряйки ожесточено, и шествието се олюля. В този момент отдалеч, откъм края на улица Лагето, се чу изстрел. Може би бе гръмнала автомобилна гума или саморъчно направена бомбичка, а може би беше истински предупредителен изстрел, даден от онези групи, които няколко години по-късно щяха редовно да използуват пистолети Р 38.
Настана паника. Полицията приготви оръжието, чуха се свирките за команда „зареди“, шествието се раздели на две – войнствуващите, които приемаха предизвикателството, и останалите, които смятаха, че акцията е приключила. Аз побягнах и се озовах на улица Ларга, обзет от див страх да не би да ме застигне някой нараняващ предмет. Изведнъж се намерих отново до Белбо и неговата приятелка. Те бягаха доста бързо, но без паника.
На ъгъла на улица Росели Белбо ме сграбчи за ръката.
– Насам, младежо.
Опитах се да разбера защо – улица Ларга ми се струваше по-удобна, по-населена, а в лабиринта в квартала между улиците Пекорари и Аркивесково ме обземаше клаустрофобия. Бях убеден, че там, където ме води Белбо, ще е по-трудно да се скрия, ако полицията изскочи отнякъде. Но той ми даде знак да мълча, зави два-три пъти, постепенно забави крачка и изведнъж, без да тичаме, се озовахме точно зад катедралата, където движението беше нормално и докъдето изобщо не стигаха отзвуците от сражението, а то се водеше на по-малко от двеста метра. Все така мълчаливо заобиколихме катедралата и се спряхме пред фасадата й откъм Галерията. Белбо купи пликче семена и започна да храни гълъбите с неизмерима наслада. Бяхме се слели напълно със съботната тълпа, аз и Белбо с костюми и връзки, а нашата дама, в униформата на почтена миланчанка: сиво поло и гердан от перли, макар и изкуствени. Белбо ми я представи.
– Това е Сандра. Познавате ли се?
– Само по лице. Приятно ми е.
– Вижте какво, Казобон, каза ми тогава Белбо, никога не се бяга по права линия. Като е взел пример от Савойците в Торино, Наполеон Трети е изтърбушил Париж и го е превърнал в мрежа от булеварди, която всички с възхищение наричат шедьовър на урбанистиката. Но правите улици служат за по-лесно контролиране на разбунените тълпи. Когато е могло, вижте Шан-з-Елизе, дори страничните улици са широки и прави. Но ако не е могло, както е при уличките на Латинския квартал, там се развихря май шестдесет и осма, бягате, вмъквате се в лабиринта. Никакви сили на реда не могат да контролират всички улички, дори полицаите не смеят да навлязат там на малки групи. Ако срещнете двама, знайте, че те се страхуват повече от вас, и по негласно споразумение се разбягвате в противоположни посоки. Когато човек участвува в масова акция, ако не познава добре квартала, предния ден трябва да отиде да разузнае местата и после застава на ъгъла, от който тръгват малките улички.
– Да не сте карали курсове в Боливия?
– Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. – И назова една област между Монферато и Ланге. – Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не – разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка – обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.
– Значи може да се каже, че по този начин сте участвували в Съпротивата.
– Като зрител, отвърна Белбо и усетих леко притеснение в гласа му.
– През четиридесет и трета бях на единадесет години, в края на войната, едва на тринадесет. Много рано, за да участвувам, но достатъчно, за да проследя всичко, бих казал с фотографска точност. Какво можех да направя? Просто гледах. И бягах както днес.
– Сега трябваше да разказвате, вместо да редактирате чуждите книги.
– Всичко вече е разказано, Казобон. Ако тогава бях на двадесет, през петдесетте години щях да се занимавам с мемоарна поезия. За щастие роден съм твърде късно. Когато поисках да пиша, не ми оставаше нищо друго, освен да чета вече написаните книги. От друга страна, можех да свърша с един куршум в главата там, на хълма.
– От коя „друга страна“? – запитах, но веднага спрях сконфузен. – Извинявайте, казах го ей така.
– Не, не го казахте „ей така“. Разбира се, днес зная, но го зная днес. А тогава? Вижте, човек може през целия си живот да се измъчва от угризения, но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае, а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си, че е нямало да избере грешния път… Аз съм бил потенциален предател. Какво право бих имал сега да пиша някаква истина и да уча другите на нея?
– Извинявайте, казах, възможно е да сте били и потенциален удушвач, но не сте станали. Това е невроза. А може би угризенията ви почиват върху конкретни улики?
– Какво значи „улики“ в тези неща? А колкото до неврозата, тази вечер има прием в чест на доктор Вагнер. Ще отида до площада пред Скалата да взема такси. Тръгваме ли, Сандра?
– Доктор Вагнер ли? – запитах на раздяла. – Лично той?
– Да, той е в Милано за няколко дни и може би ще успея да го убедя да ни даде едно от непубликуваните си есета. Ще направим страхотен удар.
Значи по онова време Белбо вече е бил във връзка с доктор Вагнер. Питам се дали точно онази вечер Вагнер е подложил Белбо на психоанализа, безплатно и без нито един от двамата да го е съзнавал. Или е станало по-късно?
Във всеки случай този ден Белбо за първи път заговори за своето детство в Х. Интересното е, че ставаше дума за бягства – едва ли не славни в ореола на спомена, но изникнали в паметта след като с мен и пред моите очи, съвсем безславно, макар и мъдро, той отново бе избягал.
