Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 48 страниц)
28
Съществува едно тяло, което обвива целия свят, и си го представи в кръгова форма, защото това е формата на Цялото… Представи си сега, че под кръга на това тяло, в центъра между общия кръг и кръга на зодиака, се намират 36-те декани, разделящи тези два кръга и така да се каже, отделяйки зодиака, които се пренасят по зодиака заедно с планетите… Смяната на кралете, бунтовете на градовете, нищетата, чумата, морските приливи и отливи, земетресенията – няма нещо, което да става без влиянието на деканите…
(„Сборник с херметични текстове“, „Стобенс“, глава VI)
– Но кои знания?
– Давате ли си сметка колко е продължителна епохата между втория и третия век от новата ера? Не поради разхищенията на западащата империя, а поради това, което междувременно процъфтява в средиземноморския басейн. В Рим преторианците колят своите императори, а в Средиземноморието цъфти епохата на Апулей, на тайнствата на Изида, на онова голямо завръщане на духовността, каквото са наоплатонизмът, гностицизмът… Блажени времена, когато християните още не са завзели властта и не са започнали да изпращат на смърт еретиците. Прекрасни времена, обитавани от Знанието, прорязвани от екзалтацията, населявани от присъствия, еманации, демони и ангелски кохорти. Неясно, разпръснато знание, древно като света, което води началото си от предпитагорейските времена, още от индийските брамини, от евреите, от влъхвите, от гимнософистите, чак от най-северните варвари и дори от друидите на Галиите и британските острови. Гърците смятали варварите за варвари, защото те не знаели да се изразяват, защото говорели езици, които в гръцките изтънчени уши звучали като лай. А именно по това време варварите знаели много повече от елините, и то тъкмо защото езикът им бил непроницаем. Мислите ли, че тези, които ще танцуват тази вечер, знаят смисъла на всички песни и магически имена, които ще произнесат? За щастие не знаят, защото непознатото име ще функционира като дихателно упражнение, като мистичен вокализ. Времето на Антонините. Светът е бил пълен със смайващи съответствия, недоловими прилики, хората е трябвало да вникват в тях, да се проникват от тях чрез съня, оракула, магията, тъй че да въздействуват върху природата и нейните сили, като раздвижват подобното с подобното. Знанието е необхватно, неуловимо, убягва на всякакво измерване. Ето защо по онова време богът победител бил Хермес, изобретателят на всевъзможни хитрости, бог на разбойниците и крадците, но и майстор на писмото, на изкуството на изплъзването и на умението на отликата, бог на корабоплаването, което е стремеж към края на всяка граница, където всичко се слива на хоризонта, бог на подемните кранове, които издигат каменните блокове от земята, и на оръжието, което превръща живота в смърт, на водните помпи, които олекотяват тежките материи, на философията, която носи илюзии и заблуди… А знаете ли къде е днес Хермес? Тук, видяхте го на вратата, наричат го Ешу, този пратеник на боговете, тази свръзка, този посредник, пренебрегващ разликата между добро и зло. – Погледна ни с иронично предизвикателство. – Вие смятате, че също като Хермес и стоката му и аз с лека ръка си позволявам да преразпределям боговете. Вижте тази книжка, купих я сутринта от една антикварна книжарничка в квартал Пелуриньо. „Магии и тайнства на свети Киприян“, рецепти за заклинания за любов или смърт на личния враг, призоваване на ангели и на Девата. Популярна литература, предназначена за чернокожите мистици. Но става дума за Свети Киприян от Антиохия, за когото съществува огромна литература. Родителите му искали той да се изучи на всичко и да знае всичко, което е на земята, във въздуха и в морската вода, и го изпратили в най-далечни страни, за да научи всички тайни, да опознае зараждането и гибелта на тревите и достойнствата на растенията и животните, но не тези от естествената история, а тези от окултната наука, погребана в дълбините на древните и далечни традиции. И Киприян се обрича на Аполон от Делфи и на култа към змията, опознава тайните на митрата, едва петнадесетгодишен присъствува на планината Олимп, воден от петнадесет йерофанти 142142
Йерофанти – в древногръцката религия висши сановници, които ръководели елевзинските ритуали.
[Закрыть], на ритуалите за призоваване на Княза на този Свят, за да овладее неговите замисли, в Аргос е посветен в тайните на Хера, във Фригия изучава изкуството на хепатоскопията 143143
Хепатоскопия – в древните религии на Рим, Гърция и Изтока гадания върху черния дроб на принесените в жертва на боговете.
[Закрыть]и нямало повече нищо на земята, в морето и във въздуха, което той да не владее, нито призрак, нито обект на знанието, нито каквото и да било умение, нито дори изкуството да променя чудотворно писмото. В подземните храмове на Мемфис научил как демоните влизат във връзка със земните неща, научил кои са местата, които посещават, предметите, които обичат, а също и как населяват мрака и с какви сили противодействуват в някои области, и как умеят да завладяват душите и телата, и какви ефекти постигат във високото познание, паметта, ужаса, илюзията и изкуството да предизвикват земни трусове и да влияят върху подпочвените течения… После, уви, се покръстил, но част от неговото знание останало, предало се и сега го намираме тук, в устите и умовете на тези дрипльовци, както вие ги наричате, поклонниците. Драга моя, само преди малко ме гледахте, като че съм призрак. Кой живее в миналото? Вие, която искате да дарите тази страна с ужасите на работническо-индустриалния век, или аз, който желая нашата бедна Европа да се върне към естествеността и вярата на тези деца на роби?
– Боже мой! – изсъска злобничко Ампаро. – И вие ли знаете, че това е начинът да се държат кротки?
– Не кротки. Способни още да подхранват очакването. Без чувството за очакване няма и рай, нали вие, европейците, сте ги научили на това?
– За европейка ли ме смятате?
– Цветът на кожата няма значение, има значение вярата в Традицията. За да се възвърне чувството за очакване на един парализиран от благополучието си Запад, те плащат, може би страдат, но още знаят езика на духовете, на природата, на въздуха, на водите, на ветровете…
– Отново ни използувате.
– Отново ли?
– Да, би трябвало да сте го научили през осемдесет и девета, графе. Когато се уморим – цък! – И усмихвайки се като ангелче, прокара опъната длан по гърлото си. Обичах дори зъбите на Ампаро.
– Трагедия, каза Алие, изваждайки табакерата си от джоба и разтърквайки я между дланите си. – Значи ме познахте? Но през осемдесет и девета не робите са режели глави, а онези симпатични буржоа, които вие би трябвало да ненавиждате. И освен това граф Сен-Жермен през всички тези векове е виждал толкова глави да се търкулват и толкова глави да се връщат на раменете. Но ето я „мае де санто“, ялоришата.
Срещата с жрицата премина спокойно, сърдечно, непосредствено и интелигентно. Ялоришата беше едра негърка с ослепителна усмивка. На пръв поглед човек можеше да я сметне за домакиня, но когато заговорихме, разбрах защо този род жени властвуват в културния живот на Салвадор.
– Но какво представляват „ориша“ – богове ли са или сили? – запитах.
Жрицата ми отговори, че били сили, разбира се, вода, вятър, листа, дъга. Но как можело да се попречи на непосветените да ги виждат като воини, жени, светци от католическите църкви?
– Дори вие, каза, нима не предпочитате една космична сила под формата на множество Деви? Важното е да се почита силата, как ще изглежда тя, зависи от възприемателните способности на всеки.
След това ни покани да излезем в задната градина, за да посетим параклисите преди началото на ритуала. В градината се издигаха домовете на „ориша“. Ято черни момичета с местни носии пърхаха весело, подготвяйки се за празника.
Домовете на „ориша“ бяха разположени в градината като параклиси на някакъв Свещен хълм, като на всеки от тях отвън бе окачено изображението на съответното божество. Вътре светеха студените багри на цветята, на статуите, на прясно приготвените храни, принесени в дар на божеството. Бяло за Ошала, светлосиньо и розово за Йеманжа, червено и бяло за Шанго, жълто и златно за Огун… Посветените коленичели, целували прага и докосвали с ръка челото и главата си зад ухото.
– В такъв случай, запитах, Йеманжа не е ли Дева Мария на Зачатието, Шанго не е ли свети Йероним?
– Не задавайте неудобни въпроси, посъветва ме Алие. – При умбандата е още по-сложно. В линията на Ошала биха могли да се открият свети Антоний, светците Кузма и Дамян 144144
Светците Кузма и Дамян – братя лечители, почитани в Югозападна България.
[Закрыть]. В линията на Йеманжа се включват сирени, вотани, морски и речни кабоклос и пътеводни звезди. В линията на Изтока има индуси, лекари, учени, араби, мароканци, японци, китайци, монголи, египтяни, ацтеки, инки, карибци и римляни. В линията на Ошоси участвуват Огун, Бейра-Мар, Ромпе Мато, Яра, Меже, Нарус… С други думи, всичко е относително.
– Боже мой! – повтори Ампаро.
– Казва се „Ошала“, пошушнах, докосвайки ухото й.
– Успокой се, но пасаран.
Ялоришата ни показа поредица от маски, които група служители отнасяха към храма. Приличаха на големи сламени качулки, които медиумите щяха да нахлузят, постепенно изпадайки в транс под въздействието на божествата. Било един вид израз на свян, каза ни тя, в някои храмове избраниците понякога танцували голи, излагайки на показ своята вяра. Но посветеният бил предпазван, уважаван, защитаван от любопитството на простосмъртните и на всеки, който не можел да разбере вътрешния възторг и чистотата. Така било в този храм и затова не се допускали лесно външни хора.
– Но един ден, кой знае… – добави. – Засега можем да си кажем само довиждане.
Не поиска обаче да се разделим, преди да ни почерпи – не от кошницата, която трябваше да остане пълна до края на ритуала, а от своята кухня, с нещо като „храна на светеца“. Заведе ни зад храма и ние можахме да се насладим на изобилие от мандиока, пимента, кокосови орехи, мокуса де сири моле, ватапа, ефо, каруру, черен боб с фарофа сред уханието на африкански подправки, силни сладникави тропически миризми, които вдъхвахме с благоговение, съзнавайки, че участвуваме в храненето на древните суданци.
– Именно, каза ни ялоришата, защото всеки от нас несъзнателно е потомък на един „ориша“ и често може да се каже точно на кой.
Смело попитах чий потомък съм аз. Ялоришата отначало се намръщи, каза, че не може да установи със сигурност, но после се съгласи да види дланта ми, прокара пръсти по нея, погледна ме в очите и рече:
– Ти си син на Ошала.
Изпълних се с гордост. Ампаро, която вече се чувствуваше у дома си, предложи да се разбере чий син е Алие, но той бързо я спря и каза, че предпочита да не знае.
Като се прибрахме, Ампаро ме запита:
– Видя ли ръката му? Вместо линия на живота имаше множество пресечени бръчици. Както ручей, който среща камъни и се отклонява с по един метър встрани. Линия на човек, който е умирал много пъти.
– Световен шампион по метемпсихоза на дължина.
– No pasaran, засмя се Ампаро.
29
Поради простото обстоятелство, че те променят и крият своето име, че лъжат по отношение на възрастта си и че дори за собственото си посвещаване идват, без да се представят, няма никаква логика, която да отрече, че тяхното истинно съществуване е задължително.
(Хайнрих Ной, „Благочестива и най-последно напомняне за братята Розенкройцери, а именно: дали съществуват? Какви са? От къде са си присвоили това име?“, Данцинг, „Шмилдин“, 1618, фр. изд. 1623, с. 5)
Диоталеви казваше, че Хесед е сефирата на нежността и любовта, бял пламък, вятър от юг. Онази вечер в Перископа си мислех, че последните дни, които прекарахме в Баия с Ампаро, са минали под този знак.
Спомнях си, колко много спомени нахлуват в главата на човек, когато чака с часове в тъмнината, една от последните ни вечери. От разходките по улички и площади ни боляха краката и си легнахме рано, но не ни се спеше. Ампаро се беше свила на кълбо върху възглавницата и се преструваше, че чете през леко разтворените си колене един от моите наръчници за умбанда. От време на време лениво се опъваше по гръб с разтворени крака и книга на корема и започваше да ме слуша, докато четях на глас книгата за Розенкройцерите и се мъчех да я заразя с моето въодушевление. Вечерта беше нежна, но както би написал Белбо в своите файлове, лишена от литература, не подухваше ни най-слаб ветрец. Бяхме си позволили да отседнем в добър хотел, от прозореца надничаше морето, а в осветения бокс ни чакаше кошница с тропически плодове, които бяхме купили сутринта на пазара.
– Пише, че през 1614 година в Германия се появява анонимно писание, „Allgemeine und general Reformation“ или „Обща и генерална реформа на целия свят, последвано от «Fama Fraternitatis» 145145
„Fama Fraternitatis“(лат.) – „Слава на Братството“.
[Закрыть]на Почетното братство на Розенкройцерите, адресирано към всички учени и владетели в Европа, заедно с един кратък отговор на хер Хазелмайер 146146
Хазелмайер – германски нотариус, изправен през 1610 г. пред съда на йезуитите, на който разказал за съществуването на ръкопис, озаглавен „Слава на Братството“.
[Закрыть], който по този повод е хвърлен в затвора от йезуитите и окован с вериги в едно подземие. Сега дадено за печат и обнародвано за всички искрени сърца. Издадено в Касел от Вилхелм Весел“
– Не е ли малко дълго?
– Изглежда, че през XVII век всички заглавия са били такива. Писала ги е Лина Вертмюлер 147147
Лина Вертмюлер – авангардна италианска кинорежисьорка.
[Закрыть]. Това е сатирично произведение, в което става дума за генерална реформа на човечеството, при това отчасти преписана от „Сведения от Парнас“ на Траяно Бокалини 148148
Траяно Бокалини (1556–1613) – италиански писател сатирик.
[Закрыть]. Но съдържа едно неголямо писание, една сатира и един манифест от десет-дванадесет странички, „Fama Fraternitatis“, който ще бъде публикуван и отделно на следната година заедно с един друг манифест, този път на латински – „Confessio fraternitatis Roseae Crucis, ad eruditos Europae“ 149149
„Confessio…“ (лат.) – „Изповедание на братството на Розовия Кръст до учените в Европа“.
[Закрыть]. И в двата текста Братството на Розенкройцерите се представя и говори от името на собствения си основател, тайнствения К. Р. Едва по-късно и от други източници ще се изясни или ще се реши, че става дума за някой си Кристиан Розенкройц.
– А защо тук не се дава пълното му име?
– Погледни, целият текст е изпъстрен с инициали, никой не е назован изцяло, всички се казват Г. Г. М. П. И., а който има и умалително, се нарича П. Д. Разказват се детството и юношеството на К. Р. – първо посещава Божи гроб, после заминава за Дамаск, след това отива в Египет, оттам – във Фес, който по това време сигурно е бил едно от местата за поклонение на мюсюлманската мъдрост. Там нашият Кристиан, който вече знаел гръцки и латински, научава ориенталските езици, физиката, математиката, естествените науки и усвоява цялата хилядолетна мъдрост на арабите и африканците чак до Кабалата и магията, превеждайки дори на латински един тайнствен „Liber M“, и опознава всички загадки на макро– и микрокосмоса. Вече от два века било модно всичко, що е ориенталско, особено ако не се разбира за какво става дума.
– Винаги правят така. Жадни, неудовлетворени, фрустрирани, нали? Поискай тайнствения съсъд! На ти го!… – Сви на фунийка едно листче. – От най-хубавите е.
– Ето че и ти искаш да забравиш.
– Но аз знам, че е химически, и толкова. Няма загадка, всеки може да бръкне вътре, дори този, който не знае иврит. Ела.
– Почакай. След това Розенкройц отива в Испания и тук се рови в най-окултните доктрини и казва, че все повече и повече се доближава до Центъра на всяко знание. В течение на тези пътешествия, които за интелектуалеца от онова време представлявали наистина наркомания за тотална мъдрост, разбира, че е необходимо в Европа да се основе едно общество и чрез него да насочва властниците по пътищата на знанието и доброто.
– Оригинална идея. Струвало си е да учи толкова. Искам прясна мамая.
– В хладилника е. Бъди добричка, иди да си вземеш сама, аз работя.
– Щом работиш, си мравка, а щом си мравка, бъди мравка и иди за храна.
– Мамаята е сладострастие, следователно за нея отива щурецът. Иначе ще отида аз, а ти ще четеш.
– За Бога, не. Ненавиждам културата на белия човек. Отивам.
Ампаро се запъти към кухничката и на мен ми харесваше да я желая в контражур. А междувременно К. Р. се бе върнал от Германия и вместо да се отдаде на преобразуването на металите, както би му позволило вече неговото огромно знание, решава да се посвети на духовната сфера. Основава Братството, изобретявайки магически език и писмо, които да послужат за основа на знанието на бъдещите братя.
– Само да не изцапам книгата, сложи ми я в устата, не, не се шегувай, да, така. Боже мой, колко е вкусна мамаята, розенкройцлише мути-я-я… А знаеш ли, че това, което са написали Розенкройцерите през първите години, е можело да просвети света, жаден за истина?
– И какво толкова са написали?
– Това е клопката, манифестът не го казва, оставя те с пръст в устата. Това е нещо толкова важно, толкова важно, че трябва да остане в тайна.
– Какви свине!
– Не, не, ох, престани. И все пак Розенкройцерите, както се множат, решават да се пръснат по четирите краища на света със задачата да лекуват безплатно болните, да не обличат дрехи, по които да ги разпознават, да се съобразяват с обичаите на всяка страна, да се срещат веднъж в годината и да не се разкриват в продължение на сто години.
– Извинявай, но каква реформа са искали да правят, след като току-що е била направена една? Какво е измислил Лутер, а?
– Но това е станало преди протестантската реформа. Тук в бележката се казва, че при внимателен прочит на „Fama Fraternitatis“ и на „Confessio“ се разбира…
– Кой разбира?
– Когато се разбира, се разбира. Няма значение кой. Разумът, здравият разум… Ей, какво правиш? Говорим за Розенкройцерите, сериозна работа…
– Ще видиш.
– И така, разбира се, че Розенкройц е роден през 1378 година и умира през 1484-та, на прекрасната възраст сто и шест години, и не е трудно да отгатне човек, че тайното братство е допринесло немалко за Реформата, която през 1615 година е празнувала стогодишнината си. Доказателство е и това, че на герба на Лутер има роза и кръст.
– Оригинално.
– А какво искаш? Лутер да си сложи жирафа в пламъци или разтопен часовник? Всеки е рожба на времето си. Аз разбрах чий син съм, стой мирна, остави ме да продължа. Към 1604 година Розенкройцерите, докато възстановяват част от своя таен дворец или замък, намират една плоча, в която е забит голям гвоздей. Изтръгват гвоздея, пада една част от стената, отваря се врата, върху която е написано с големи букви: POST CXX ANNOS PATEBO…
Вече го знаех от писмото на Белбо, но не можех да не реагирам:
– Боже мой!
– Какво има?
– Също като в един документ на Тамплиерите, който… Това е история, която никога не съм ти разказвал, за един полковник…
– Е, и какво? Тамплиерите са преписали от Розенкройцерите.
– Но Тамплиерите са преди това.
– Тогава Розенкройцерите са преписали от Тамплиерите.
– Ако не си ти, миличка, аз съм загинал.
– А теб, пиленце, те поквари онзи Алие. Сега чакаш Откровението.
– Аз ли? Нищо не чакам аз!
– Толкоз по-добре, внимавай с опиума за народите.
– El pueblo unido jamas sera vencido! 150150
El pueblo unido… (Исп.) – Обединеният народ никога няма да бъде победен – цитат от известна песен на чилийската съпротива.
[Закрыть]
– Смей се, смей се. Карай нататък, искам да чуя какво са казали тези кретени.
– Тези кретени са научили всичко в Африка, не си ли чувала?
– Онези в Африка вече са били започнали да ни опаковат и да ни пращат тук.
– Благодари се на Господа. Можеше да се родиш в Претория. – Целунах я и продължих: – Отвъд вратата открили гробница със седем стени и седем ъгли, осветена по чудесен начин от изкуствено слънце. В средата се издигал кръгъл олтар, украсен с различни надписи или емблеми от типа на Nequaquam vacuum……
– Ква-ква-ква. Подпис: Жабокът.
– Какви ги дрънкаш, това е на латински. Означава „не съществува празно пространство“.
– Слава Богу, иначе представи си какъв ужас!
– Ще пуснеш ли вентилатора, animula vagula blandula ? 151151
Animula vagula blandula (лат.). – Душица прелестна скитница. Цитат от стихотворение на император Адриан.
[Закрыть]
– Ама нали е зима?
– За вас от погрешното полукълбо, миличка. Сега е юли. Имай търпение, пусни вентилатора не защото аз съм мъжът, а защото е от твоята страна. Благодаря ти. И така, под олтара откриват непокътнато тялото на Основателя. В ръката си държи Книгата, преливаща от безкрайно знание, и жалко, че светът не е могъл да я опознае, както се казва в Манифеста. Иначе – „бъл-бъл-бъл, бррр, гъл-гъл-гъл“!
– Какво?
– Това. Манифестът завършва с обещанието за несметно съкровище, което предстои да бъде открито и да донесе смайващи разгадки за отношенията между макрокосмос и микрокосмос. Не си въобразявайте, че сме евтини алхимици и че ще ви научим да произвеждате злато. Това е работа за начинаещи, а ние искаме повече и се целим по-високо, във всеки смисъл на думата. Разпространяваме тази „Fama“ на пет езика, да не говорим за „Confessio“, което е в програмите за следващата седмица. Очакваме отговорите и мненията на учени и любители. Пишете ни, обадете ни се по телефона, кажете ни имената си, да видим дали сте достойни да участвувате в нашите тайни, за които ви създадохме само най-бледа представа. „Sub umbra alarum tuarum, Iehova“.
– Какво значи?
– Това е заключителната фраза. Точка и край. Иначе казано, Розенкройцерите, изглежда, избягват да издават това, което са научили, и само чакат да намерят точния адресат. И нито дума за това, което знаят.
– Като онзи на снимката, дето го гледахме в списанието, когато бяхме в самолета. Ако ми изпратите десет долара, ще ви открия тайната как да станете милионери.
– Но той не лъже. Той е открил тайната. Също като мен.
– Слушай, я по-добре продължи да четеш. Като че ли тази вечер ме виждаш за пръв път.
– Винаги е така, сякаш е за първи път.
– Още по-зле. Не се доверявам на първия срещнат. Възможно ли е ти да ги намериш всичките? Първо Тамплиерите, после Розенкройцерите, но ти чел ли си например Плеханов?
– Не. Чакам да открия гробницата, след сто и двадесет години. Ако Сталин вече не я е разкопал с багери.
– Глупости! Отивам в банята.
