Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 42 (всего у книги 48 страниц)
110
И така се случило с Раби Исмаел бен Елиша и с неговите ученици, че като изучавали книгата „Йецира“, сбъркали направленията и тръгнали назад, докато потънали сами до пъпа в земята поради силата на буквите.
(Лъже-Саади, „Тълкование на Сефер Йецира“)
Никога не му бил приличал толкова на албинос, макар че вече нямал никакви косми – нито коса, нито вежди, нито мигли. Същинска билярдна топка.
– Извинявай, казал му, мога ли да поговоря с теб по един личен въпрос?
– Разбира се, аз самият вече си нямам такива. Имам си само Отговори.
– Чух, че били открили ново лечение. Тия неща довършват двадесетгодишните, при петдесетгодишните се развиват по-бавно. И междувременно ще успеят да намерят разрешение за теб.
– Говори за себе си. Аз още не съм на петдесет. Организмът ми е още млад. Имам предимството да умра по-бързо от теб. Не виждаш ли, че говоря трудно. Разкажи ми историята си, тъкмо ще си почина.
От уважение Белбо послушно му разказал цялата си история.
И тогава Диоталеви заговорил, дишайки като Нещото от научнофантастичните филми. И наистина приличал на това Нещо по всичко. По прозрачността си, по размитите граници между външност и вътрешност, между кожа и плът, между лекия рус мъх по корема, незакрит от разкопчаната пижама, и лабиринта на вътрешностите, които само рентгеновият лъч или болестта в напреднал стадий успяват да очертаят.
– Якопо, тук съм на легло, не мога да виждам какво се случва навън. Доколкото разбирам, това, което ми разказваш, се развива или в теб, или вън от теб. И в двата случая е все едно кой е подлудял – ти или светът. Така или иначе, някой е изтълкувал, размесил и разбъркал думите на Книгата повече от нужното.
– Какво искаш да кажеш?
– Съгрешили сме против Словото, което е създало и крепи света. Ти сега си наказан също като мен. Няма разлика между двама ни. В този момент се появила някаква сестра, дала му нещо, за да си накваси устните, и казала на Белбо да не го уморява, но Диоталеви се възпротивил:
– Оставете ни, трябва да му разкрия Истината. Вие знаете ли Истината?
– Ами аз… Не разбирам за каква истина ме питате…
– Тогава си вървете. Трябва да кажа на приятеля си нещо важно. Слушай, Якопо, както в човешкото тяло има части, връзки и органи, така ги има и в Тората, разбираш ли? И както в Тората има части, връзки и органи, така ги има и в човешкото тяло, разбираш ли?
– Разбирам.
– А Раби Меир, когато се учел при Раби Акиба, наливал витриол в мастилото и учителят не казвал нищо. Но когато Раби Меир запитал Раби Исмаел дали постъпва правилно, той му рекъл: „Синко, внимавай какво вършиш, защото трудът ти е труд за Бога, и ако пропуснеш или прибавиш една буква, ще разрушиш целия свят…“ Ние се опитахме да пренапишем Тората, но може да сме прибавили или изпуснали някоя буква.
– Ами шегувахме се.
– С Тората шега не бива.
– Но ние се шегувахме с историята, с написаното от другите.
– Има ли нещо написано, върху което да се основава светът и което да не е Книгата? Дай ми малко вода. Не, не от чашата. Намокри кърпата. Благодаря. Сега слушай. Който размесва буквите на Книгата, размесва света. Неизбежно е. На всяка книга, дори на буквара. Нали тези типове от рода на твоя доктор Вагнер казват, че който си играе с думите, комбинира анаграми и обръща наопаки речника, има лоши неща в душата и мрази баща си.
– Не е точно така. Онези са психоаналитици и говорят тези неща, за да печелят пари. Това не са ти равините.
– Всички са равини. Всички говорят за едно и също. Мислиш ли, че равините, които са говорели за Тората, са имали предвид един свитък? Говорели са за нас, които се мъчим да променим тялото си чрез езика. За да се управляват буквите на Книгата, се изисква много смирение, а на нас смирението ни липсваше. Във всяка книга е втъкано Божието име, а ние преиначихме всички исторически книги, без да се молим. Мълчи и слушай. Който се занимава с Тората, поддържа движението на света и също така поддържа движението на тялото си, когато чете или преписва, защото всяка част на тялото си има съответствие в света… Намокри ми кърпата. Благодаря. Ако промениш Книгата, променяш света, ако промениш света, променяш тялото си. Това ние не го разбрахме. Тората пропуска една дума от скрина си, която се мярва за миг и веднага пак се прибира. И то появява се само на този, който я обича. Тя е като прекрасна жена, която се скрива в една стаичка на двореца си. Има един-единствен любовник, за чието съществуване никой не знае. И ако някой друг поиска да я насили и да я сграбчи с мръсните си ръце, тя го отблъсква. Познава любовника си, открехва една вратичка и му се показва за миг. После веднага се скрива. Словото на Тората се явява само на този, който я обича. А ние се опитахме да говорим за книги без любов и с подигравка…
Белбо му намокрил отново устните с кърпата.
– И какво от това?
– Това, че се опитахме да правим нещо, което ни беше забранено и за което не бяхме готови. Боравейки с думите на Книгата, поискахме да сътворим Голема.
– Не разбирам.
– Не можеш да разбереш. Ти си пленник на своето създание. Но твоята история се развива още във външния свят. Не зная как, но засега можеш да излезеш от нея. Моят случай е друг. Аз изпробвам в моето тяло това, което направихме на шега в Плана.
– Не говори глупости, това е въпрос на клетки…
– А какво са клетките? В продължение на месеци като най-ревностни равини изричахме с устни най-различни комбинации от буквите на Книгата. ГЦЦ, ЦГЦ, ГЦГ, ЦГГ. 415415
ГЦЦ, ЦГЦ, ГЦГ, ЦГГ – триплети от генетичния код.
[Закрыть]Това, което нашите устни са изричали, клетките ни са го научавали. Какво са направили моите клетки? Измислили са си един различен План и сега действуват самостоятелно. Моите клетки измислят една история, която е различна от другите. Моите клетки вече са научили, че може да се ругае, като се разместват буквите на Книгата и на всички книги в света. По същия начин са се научили да действуват и с тялото ми. Преобръщат, пренасят, редуват, разместват, създават клетки, невероятни и без смисъл или пък със смисъл, обратен на правилния. Сигурно има правилен смисъл и грешен смисъл, иначе човек умира, но те си играят без определена цел, на сляпо. Якопо, докато можех още да чета, през тези месеци изчетох множество речници, изучавах историята на думите, за да разбера какво става в моето тяло. Ние, равините, постъпваме така. Нали не си се замислял, че реторичният термин „метатеза“ много прилича на онкологичния „метастаза“? Какво е метатезата? „Леворвел“ вместо „револвер“. И вместо „риба“ – „бира“. Това е Темурата. В речника пише, че „метатеза“ означавало „изместване, промяна“, а „метастаза“ означавало „промяна и изместване“. Глупави са тези речници. Коренът е един и същ – или е глаголът „метатитеми“, или е глаголът „метистеми“. Но „метатитеми“ означава „слагам вътре, пренасям, прехвърлям, замествам, отменям закона, променям смисъла“. А „метистеми“? Абсолютно същото – „премествам, преправям, прехвърлям, променям общественото мнение, губя разсъдък“. Ние, както всеки, който търси някакъв таен смисъл отвъд буквата, си изгубихме разсъдъка. Така са постъпили и моите послушни клетки. Затова умирам, Якопо, и ти го знаеш.
– В момента обясняваш защо се чувствуваш зле…
– В момента казвам това, защото най-сетне разбрах какво става в моето тяло. Изследвам го ден по ден, зная какво се случва в него, само че не мога да се намеся, клетките вече не ми се подчиняват. Умирам, защото убедих своите клетки, че правила не съществуват и че всеки текст може да се превърне в нещо друго. Пропилях целия си живот, за да убеждавам себе си и мозъка си в това. И мозъкът ми вероятно е предал посланието на тях. Защо да смятам, че те са по-благоразумни от мозъка ми? Умирам, защото надхвърлихме всякакви граници с нашите измислици.
– Виж какво, това, което става с теб, няма нищо общо с нашия План…
– Няма ли? А защо на теб ти се случва това, което ти се случва? Със света става същото, каквото става с моите клетки.
Отпуснал се на леглото изтощен, влязъл лекарят и шепнешком смъмрил Белбо, че е подложил на стрес човек, който умира.
Белбо излязъл. Това била последната му среща с Диоталеви.
Добре, пишеше той, мен ме търси полицията по същата причина, поради която Диоталеви е болен от рак. Нещастният ми приятел, той умира, но аз, който нямам рак, аз какво да правя? Да отида в Париж да търся правилата на неоплазията 416416
Неоплазия (мед.) – образуване на злокачествени тумори.
[Закрыть]ли?
Не се е предал веднага. Затворил се в апартамента си и в продължение на четири дни е подреждал файловете си изречение по изречение, за да открие някакво обяснение. След това е написал своя разказ – като завещание, разказвайки го на себе си, на Абулафия, на мен или на всеки, който е можел да го прочете. И накрая, във вторник, е заминал.
Според мен Белбо е заминал за Париж с намерението да им каже истината, че не съществува никаква тайна, че истинската тайна е човек да остави клетките да действуват сами, според тяхната инстинктивна мъдрост, че който търси тайни под повърхността, ще превърне света в един ужасяващ тумор. И че няма по-отвратителен и по-глупав човек от него, защото той не е знаел нищо, а всичко си е измислил. И това трябва да му е струвало много, но вече от доста време явно е живеел с мисълта, че е страхливец. Де Анджелис му бе доказал, че герои могат да бъдат твърде малко хора.
В Париж вероятно е влязъл във връзка с Тях и е установил, че Те не му вярват. Обясненията му са изглеждали твърде прости, а Те вече са очаквали разкритието, в противен случай са щели да го убият. Белбо е нямал какво да разкрие и, последната му подлост, се е уплашил от смъртта. Тогава именно се е опитал да им се измъкне и ми се беше обадил. Но го бяха заловили.
111
И поуката е следната. Когато вашият враг отново се появи, защото това няма да е последното му превъплъщение, отпратете го рязко и най-вече не отивайте да го търсите в пещерите.
(Жак Казот, „Влюбеният дявол“, 1772, страница, отпаднала в последвалите издания)
А сега какво да правя? – питах се аз в апартамента на Белбо, след като бях приключил с четенето на неговите изповеди. Няма смисъл да ходя при Гарамонд, Де Анджелис е заминал, Диоталеви е казал каквото е имал да казва. Лия е далече и няма телефон. Часът е шест сутринта, денят – 23 юни, и ако нещо трябва да се случи, то ще се случи тази нощ в Музея на Уменията и Занаятите в Париж.
Бързо трябваше да взема решение. Онази нощ в Перископа се запитах: „Защо не се престори, че няма нищо? Пред очите ти бяха писанията на един луд, който разказваше за сношенията си с други луди и за последния си разговор с един свръхвъзбуден или свръхдепресиран умирающ. Нямаше никакви доказателства, че Белбо ти се е обадил от Париж, може да е звънял от околностите на Милано, а може би дори от автомата на ъгъла. Защо ти трябваше да се набъркваш в една въображаема история, която не те засяга?“
Но тези въпроси си ги задавах в Перископа, докато краката ми бяха изтръпнали, светлината гаснеше и изпитвах неестествен и в същото време най-естествен страх, какъвто всяко човешко същество навярно изпитва нощем, когато е само в един пуст музей. Онази сутрин обаче не изпитвах страх. Само любопитство. И може би чувство за дълг, за приятелство.
И тогава си казах, че и аз трябва да отида в Париж, не знаех точно какво ще направя, но не можех да оставя Белбо сам. Може би той очакваше тъкмо това от мен, само това – да проникна вечерта в пещерата на тугите, и докато Суйодана се готви да забие жертвения нож в сърцето му, аз да се втурна под сводовете на храма със своите сипаи и със заредена пушка да го изведа оттам жив и здрав.
За щастие имах в себе си малко пари. В Париж взех такси и казах на шофьора да ме закара на улица Мантикор. Шофьорът дълго руга, защото не намери такава улица дори в справочника на такситата, и наистина тя се оказа не по-широка от влаков коридор, в квартала около река Биевр, зад „Сен Жюлиен-льо-Повр“. Таксито дори не можеше да влезе и ме остави на ъгъла.
Тръгнах разколебан по уличката, по която не се виждаше нито една врата, но в един момент тя се разширяваше малко и там именно се намираше книжарницата. Не зная защо на сградата пишеше номер 3, след като наоколо нямаше нито номер 1, нито номер 2, нито какъвто и да било друг номер. Книжарницата представляваше нещо като дюкянче с една-единствена лампа, а за витрина й служеше половината на самата врата. По рафтовете бяха наредени няколко десетки книги, но достатъчно, за да се разбере от какъв род са. Под тях се виждаше поредица инструменти за екстрасензорни сеанси, пресовани пръчици от тамян, древни ориенталски или южноамерикански амулети, както и множество тестета карти за тарок, различни по стил и направа.
Вътрешността не беше по-уютна. Купища книги по стените и по земята, малка маса в дъното и един книжар, който сякаш беше поставен там нарочно, за да предизвика някой писател да напише, че е по-стар от своите книги. Ровеше се в огромна тетрадка, изписана на ръка, и изобщо не се интересуваше от клиентите. От друга страна, в този момент имаше само двама посетители, които вдигаха облаци прах, изваждайки от разклатени етажерки стари томове, почти всички без корици, и се зачитаха явно без да имат намерение да купуват.
В единственото пространство, незаето от шкафове, висеше плакат. Крещящи цветове, поредица от портрети в двойни овални рамки като в афишите на фокусника Худини. „Малкият Цирк на Невероятното. Мадам Олкот и нейните Връзки с Невидимото.“ Мургаво грубо лице, коса, разделена на прав път и събрана в кок на тила – сякаш бях виждал вече тази жена. „Ревящите Дервиши и техният Свещен Танц. Малките Чудаци или Внуците на Фортунио Личети.“ Букет от патетично отблъскващи уродчета. „Алекс и Денис, Великаните от Авалон. Тео, Лео и Гео Фокс – Владетелите на Ектоплазмата…“ Книжарница „Слоан“ наистина предлагаше всичко, от люлката до гроба, всякакви невинни вечерни развлечения, на които да водите дори децата, преди да ги счукате в хавана. Чух телефонен звън и видях как книжарят отмества купчина книжа, за да стигне до слушалката. „Да, господине, говореше той, точно за това става дума.“ Мълча няколко минути заслушан, после каза „да“, след това лицето му доби смаян вид, но, почти съм сигурен, предназначен за присъствуващите, сякаш всички можеха да чуят това, което чуваше, а той не желаеше да поема някаква отговорност. После зае позата на възмутен парижки търговец, от когото искат нещо, което той няма в магазина си, или пък на хотелски портиер, който е принуден да ви съобщи, че няма свободни стаи. „Е, не, господине, съжалявам… Не, с такива неща не се занимаваме, господине. При нас се продават книги, можем, разбира се, да ви направим справка, но само толкова… Това са твърде лични проблеми, а ние… Е, знам ли, може би някой свещеник или… ако щете… екзорцист. Да, разбирам, има колеги, които… Но ние не. Не, разберете, описанието не е достатъчно, пък и… Съжалявам, господине. Моля? Да, щом желаете… Е, да, това е известно място, но не искайте мнението ми… Точно така, нали разбирате, в тези случаи най-важно е доверието. Всичко хубаво, господине.“
Другите клиенти си бяха тръгнали и аз се чувствувах неловко. После се реших, привлякох вниманието на стареца, като се покашлях, и му казах, че търся един познат, един приятел, който често минава оттам – господин Алие. Погледна ме, сякаш бях събеседникът му по телефона. Може би, продължих аз, да не го познава като Алие, а като Ракоски или Солтиков, или пък… Пак ме изгледа, присвивайки очи, без лицето му да изразява нещо определено, и отбеляза, че приятелите ми били твърде странни, щом имали толкова много имена. Отвърнах му, че не е важно, че съм попитал само ей така. „Почакайте, спря ме той, съдружникът ми ще дойде всеки момент, може би той познава лицето, което търсите. Заповядайте, там, в дъното има стол. Ще се обадя и ще проверя.“ Вдигна слушалката, набра някакъв номер и заговори почти шепнешком.
Казобон, казах си, ти си по-глупав и от Белбо. Какво очакваш да стане сега? Да пристигнат Те и да ти кажат: о, как прекрасно се нарежда всичко, приятелят на Якопо Белбо също е дошъл, заповядайте, заповядайте и вие…
Скочих, казах „довиждане“ и излязох. Бързо стигнах до края на улица Мантикор, свих по други улички и се озовах при Сена. Глупако, повтарях си, какво си въобразяваш? Че ще пристигнеш, ще намериш Алие, ще го хванеш за гушата, а той ще ти се заизвинява, ще казва, че е недоразумение, ето ви вашия приятел, косъм не е паднал от главата му. А сега знаят, че и ти си тук.
Минаваше дванадесет на обяд, а вечерта нещо щеше да се случи в Музея. Как трябваше да постъпя? Бях поел по улица Сен-Жак и през цялото време се озъртах. В един момент ми се стори, че ме следи някакъв арабин. Защо пък да е арабин? – помислих си. Типично за арабите е, че не приличат на араби, поне в Париж, в Стокхолм не е така.
Минавах край някакъв хотел, влязох и попитах за стая. Докато се качвах с ключа в ръка на първия етаж по дървеното стълбище, през перилото, откъдето се виждаше рецепцията, забелязах, че влиза така нареченият арабин. После, в коридора, зърнах и други, които можеха да бъдат араби. Много естествено, в този квартал има само хотели за араби. Какво се чудя толкова?
Влязох в стаята. Прилична беше, дори имаше телефон, жалко само, че не знаех на кого да се обадя.
И се унесох в дрямка, разтревожен, до към три. След това си наплисках лицето и се запътих към Музея. Вече не ми оставаше нищо друго, освен да вляза там, да остана след затварянето и да чакам до полунощ.
Така и направих. И няколко часа преди полунощ аз се намирах в Перископа, очаквайки да се случи нещо.
Нецах е според някои тълкуватели сефирата на Съпротивата, на Устояването, на непоклатимото Търпение. И наистина, очакваше ни едно изпитание. Но според други тълкуватели тя е Победата. Чия победа? В тази история на поражения: с диаболистите, на които Белбо се подиграваше, с Белбо, на когото диаболистите се подиграваха, с Диоталеви, на когото собствените му клетки се подиграваха, за момента навярно аз бях единственият победител. Дебнех от засада в Перископа, знаех за другите, а те не знаеха за мен. Първата част от замисъла ми вървеше по план.
Но втората? Щеше ли и тя да се изпълни според моите планове, или щеше да следва Плана, който вече не беше в мои ръце?
VIII. ОД
112
За нашите Церемонии и Ритуали имаме две дълги и красиви Галерии в Храма на Розенкройцерите. В едната излагаме модели и образци на всички най-редки и съвършени изобретения, а в другата сме издигнали Статуите на Великите Изобретатели.
(Джон Хейдън, „Справочник на Английските Физици, или Свещеният Пътеводител“, Лондон, „Ферис“, 1662, Предговор)
Вече от доста време се намирах в Перископа. Трябва да е било десет или десет и половина. Ако нещо щеше да се случи, то щеше да се случи в църковния кораб, при Махалото. И следователно трябваше да побързам да сляза, за да си намеря скривалище и добра гледна точка. Ако пристигнех късно, след като са влезли (откъде?), Те щяха да ме открият.
Да сляза. Да се разтъпча… От няколко часа исках само това, но когато имаше вече възможност, когато беше разумно да го направя, се чувствувах парализиран. Трябваше да прекося залите в тъмното, като използувам пестеливо фенерчето. Оскъдна нощна светлина проникваше през големите прозорци. Бях си представял Музея като призрачно място под лунните лъчи, но се бях излъгал. Стъклените шкафове излъчваха неясни отражения от светлината на прозорците. Ако не се движех внимателно, можех да се блъсна в нещо и да се строполя на земята сред трясък на счупени кристали и железа. От време на време палех фенерчето. Чувствувах се като в „Крейзи Хорс“ 417417
„Крейзи Хорс“ – скъп нощен локал със стриптийз в Париж.
[Закрыть], понякога случаен лъч ми разкриваше някоя голота, но не от плът, а от винтове, зъбци, болтове.
Ами ако изведнъж осветях някое живо същество, нечие лице, изпратено от Властелините, което повтаря огледално моето придвижване? Кой щеше да извика пръв? Целият бях в слух. За кой дявол? Аз не вдигах шум, вървях на пръсти. Следователно и той.
Следобеда бях изследвал внимателно разположението на залите и бях убеден, че и в тъмнината ще намеря стълбището. Вместо това блуждаех почти опипом, загубил ориентация.
Може би минавах през някоя зала за втори път, имах чувството, че никога няма да се измъкна, а може би тъкмо в това безсмислено лутане между машините се състоеше ритуалът.
В действителност не желаех да сляза, всъщност исках да отложа срещата.
Бях излязъл от Перископа след дълга и безмилостна преоценка на собствената си съвест, в продължение на часове бях анализирал нашата грешка от последните години, опитвайки се да си дам сметка защо без никаква основателна причина се намирах тук, търсейки Белбо, който бе попаднал на това място по още по-неоснователни причини. Но щом прекрачих прага на Перископа, всичко се промени. Докато се придвижвах, мислех с глава, която сякаш не беше моята. Бях се превърнал в Белбо. И също като Белбо, вече в края на неговото дълго пътуване към озарението, знаех, че всеки земен предмет, дори най-нищожният, трябва да се чете като символ на нещо друго. А нищо друго не беше по-реално от Плана. О, аз бях хитър, достатъчен ми беше един проблясък, един поглед в осветено от лъч пространство, за да разбера всичко. Нямаше да позволя да ме излъжат.
… Двигателят на Фроман: отвесна конструкция с ромбоидна основа, ограждаща като анатомичен модел от восък, който изважда на показ изкуствените си ребра, поредица от бобини, батерии и знам ли там, клапи, прекъсвачи, както ги наричат в учебниците, задвижвани от един трансмисионен ремък, свързан с пиньон посредством зъбчато колело… За какво ли е служел? Отговор: за да измерва подземните токове, естествено.
Акумулатори. Какво ли са акумулирали? Много близко до ума беше, че Тридесет и шестимата Невидими, упорити и тайнствени пазители на тайната, нощем чукат на клавиатурата си, пишейки позивните, за да изтръгнат един звук, една искра, сигнала, и напрегнато следят диалога между противоположните страни, между бездната и повърхността, между Мачу Пикчу и Авалон, пиу, пиу, пиу, тук Памерсиел, тук Памерсиел, засякох трептенето, тока Му 36, който брамините почитат като блед дъх на Бог, сега включвам колектора, микромакрокосмическата верига е затворена, трептят под земната кора всички корени на мандрагората, чуй Песента на Вселенската Сим-патия. Минавам на приемане.
Боже Господи, войски проливат кървища по полята на Европа, папи анатемосват, императори хемофилици се срещат в ловната хижа на Палатинските Градини, за да изработят прикритие, пищен параван за действията на онези, които в Соломоновия храм се вслушвали в едва доловимите команди на Umbilicus Mundi 418418
Umbilicus Mundi (лат.) – пъпът на света.
[Закрыть].
И Те бяха тук, за да пускат в действие тези псевдотермични хексатетраграматични електрокапилатори, така би се изразил Гарамонд, нали? – и от време на време някой ще изобрети, знам ли там, някаква ваксина или пък лампичка, за да оправдае чудесното приключение на металите, макар че целта е съвсем друга, ето ги тук, посред нощ, всички събрани и движат прозрачното колело на електростатичната машина на Дюкрете 419419
Йожен Дюкрете (1844–1915) – френски учен и индустриалец, изработил първия френски радиопредавател, изобретател на радиотелефонията и на безжичния подземен телефон.
[Закрыть], а зад нея – две вибриращи топчета накрая на дъговидни пластинки (може би тогава са се допирали и са сипели искри, Франкенщайн се е надявал по този начин да вдъхне живот на своя Голем, но не, очакваният сигнал: на работа, мой ум, я гледай старият му кърт как бърже ровел! 420420
… на работа, мой ум… – комбиниран цитат от две действия на „Хамлет“.
[Закрыть]…
… Ето тази шевна машина (какво друго би могло да бъде, ако не една от онези най-модерни шевни машини, рекламирани навремето с гравюри, заедно с хапчетата за увеличаване на бюста или с огромния орел, който прелита над планините, сграбчил в ноктите си чудодейното подмладяващо питие, Робур Конкистадора, Р. К.), само че ако се пусне в действие, завърта едно колело, колелото задвижва пръстен, а пръстенът… За какво служи пръстенът, какво слуша той? Табелката обясняваше: „Индукционните токове на земното поле“. Най-безсрамно, децата могат да го прочетат при следобедните си групови посещения на Музея, дотолкова човечеството е вярвало, че върви в друга посока, всичко е могло да бъде опитано, да бъде проведен върховният експеримент, представен като принос в механиката. Властелините на Света са ни мамили в продължение на векове. Били сме заблудени, излъгани, прелъстени от Заговора и сме писали химни в прослава на локомотива.
Обикалях сред тези чудеса. Виждах се дребен, миниатюрен, смаян пътешественик по улиците на един механичен град, настръхнал от метални небостъргачи. Цилиндри, акумулатори, лайденски стъкленици, струпани една върху друга, малка двадесетсантиметрова въртележка, електромагнитен турникет. Талисман за стимулиране на симпатичните токове. Светообразуваща колонада от девет тръби, електромагнит (или гилотина?), а може би пък печатарска преса с някакви висящи куки, окачени на оборски вериги. Преса, която би могла да служи за мачкане на ръце или глави. До нея – стъклен звънец, скачен с двуцилиндрова пневматична помпа, след това нещо като аламбик, под него – купа, а вдясно – медно кълбо. Сен-Жермен е забърквал там своите оцветители за Хесенския ландграф.
Поставка за лули с множество малки пясъчни часовничета с удължени шийки като жени на Модилияни, съдържащи неизвестно вещество, наредени в две редици по десет; горните им балончета обаче са на различни височини, подобни на малки монголфиери, които се готвят да излетят, но са задържани към земята от тежки гюллета. Апарат за производство на Ребиса, пред очите на всички!
Отделът за предмети от стъкло. Явно съм се върнал обратно. Зелени бутилки, някакъв домакин садист ме черпи с чиста отрова. Железни калъпи за отливане на бутилки – отварят и затварят своите челюсти, ами ако някой вместо бутилка си пъхне ръката? Щрак, както сигурно са действували онези огромни клещи, онези ножици, скалпелите с извит връх, способни да проникват в аналния пръстен, в ушите, в матката и да изтръгнат още свежия зародиш, за да бъде счукан с мед и пипер и да утоли глада на Астарта… В залата, която прекосявах в момента, се намираха големи стъклени витрини, виждах копчета за задвижване на стоманени свредели, които навярно са се приближавали безмилостно към окото на жертвата като махалото в кладенеца от разказа 421421
… като махалото в кладенеца… – става дума за разказа „Кладенецът и махалото“ на Едгар Алън По.
[Закрыть]. Всичко сякаш беше някаква карикатура, подобна на Голдберговите ненужни машини, на менгеметата за изтезание, в които жестокият Пит измъчва Мики Маус. Ето външното сцепление с три пиньона, тържество на ренесансовата механика, свързано с имената на Бранка, Рамели, Дзонка, познавам ги тези сцепления от илюстрациите за чудесното приключение на металите, но тук бяха поставени в по-ранни времена, през миналия вече, вече готови да притискат и мачкат бунтарите след завладяването на света. Тамплиерите бяха научили от хашшашиините как да затворят устата на Нофо Деи в деня, когато щяха да го заловят, пречупеният кръст на Фон Зеботендорф щеше да усуче по посока на слънцето сгърчените крайници на всеки, опълчил се срещу Властелините на Света. Всичко беше готово и очакваше само знака, пред очите на всички! Планът беше явен, но никой не можеше да го открие, скърцащите челюсти щяха да запеят своя тържествуващ химн, велика оргия на злобни захапки, вкопчващи се една в друга с безжалостно щракане, сякаш всичките им зъби едновременно се къртят и сипят по пода.
Накрая попаднах пред предавателя с издухване на искри, проектиран за Айфеловата кула, за излъчване на устни сигнали между Франция, Тунис и Русия (Тамплиери от Провенс, павликяни и Кръвници от Фес – Фес наистина не е в Тунис и Кръвниците са живели в Персия, но какво от това, не бива да навлизаме в такива неуловими тънкости, след като се тръгнали по следите на Времето на Неуловимото), вече бях виждал тази огромна машина, по-висока от човешки ръст, със стени, целите надупчени от нещо като люкове за проветрение; кой иска да ме излъже, че е радиоапарат? Ами да, познах го, дори същия следобед бях минал покрай него: сградата на Центъра „Бобур“!
Пред очите на всички. И наистина, за какво ли е служило това гигантско кутиище в центъра на Лутеция (Лутеция, люкът на тинестото подземно море), там, където навремето е бил Търбухът на Париж, с онези хоботи за ловене на въздушните течения, с онази луда плетеница от тръби, канали, онова Дионисово ухо, разтворено към външната празнота, за да излъчва звуци, послания, сигнали, чак до центъра на земното кълбо и да ги върне, изригвайки информация от ада? Отначало Музея, като лаборатория, после Кулата като сонда и накрая „Бобур“ като вселенски приемник и предавател. Може би са изградили онази огромна вендуза, за да угодят на четиримата рошави и мръсни студенти, които отиваха да чуят последната плоча с едно японско приспособление за слушане? Пред очите на всички. „Бобур“ като вход към подземното царство на Агарта, паметника на Equites Synarchici Resurgentes. А другите, двата, трите, четирите милиарда Други, не го знаят или полагат усилия да не го узнаят. Глупци и илицисти 422422
Илицисти – в гностическата метафизика философите, привърженици на материалното обяснение на света, които се противопоставяли на пневматиците, защищащи духовното начало
[Закрыть]. А Пневматиците – неотклонно към целта, в продължение на шест века.
И изведнъж се озовах пред голямото стълбище. Спуснах се по него, все по-предпазлив. Наближаваше полунощ. Трябваше да се скрия в моята наблюдателница, преди да са дошли Те.
Мисля, че беше единадесет или малко по-рано. Бях прекосил залата „Лавоазие“, без да паля фенерчето, по спомени от следобеда, и поех по коридора с модели на локомотиви.
В църквата вече имаше хора. Виждах движещи се и трепкащи светлини. Чувах тропот и стържене на тътрени и местени предмети.
Угасих фенерчето. Дали щях да стигна навреме до войнишката будка? Прокрадвах се край витрините с влакчета и скоро се приближих до статуята на Грам в трансепта. Издигаше се върху дървен пиедестал във форма на куб (кубичният камък на Езод!), сякаш за да наблюдава входа към църковния хор. Спомних си, че моята Статуя на Свободата се намираше някъде непосредствено зад гърба му.
Предната стена на пиедестала беше спусната надолу, тъй че образуваше нещо като стъпало, на което се излизаше от един тунел. И наистина от тунела излезе човек, носещ фенер, вероятно газен, с оцветено стъкло, който осветяваше лицето му с червеникави отблясъци. Сврях се в един ъгъл и той не ме забеляза. Друг човек, идващ откъм хора, се запъти към него. „Vite, каза му, бързо, след един час пристигат.“
Значи тези бяха първите, които трябваше да подготвят всичко за ритуала ритуала. Ако не бяха много, още имах възможност да ги заблудя и да стигна до статуята на Свободата. Преди Те да пристигнат, кой знае колко щяха да бъдат и откъде щяха да дойдат, явно по същия път. Дълго се спотаявах, следейки светлинките в църквата, периодичното им редуване, моментите на усилване и утихване. Пресмятах на какво разстояние са от Статуята и колко време тя можеше да остане в тъмнина. В един момент рискувах и се плъзнах към лявата страна на Грам, с мъка се притисках към стената, стягах коремните си мускули. За щастие бях слаб като клечка. Лия… Спуснах се и се хвърлих в караулката.
