Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 48 страниц)
И тогава забелязах в десния ъгъл на залата, опряна до прозореца, кабината на Перископа. Влязох. Намерих се пред стъклен екран, подобен на командно табло, по който се движеха картините на някакъв филм, много неясни, разрез на някакъв град. После забелязах, че филмът се прожектира от друг екран, окачен над главата ми, където образите се виждаха обърнати, а този втори екран беше окулярът на първобитен перископ, направен в общи линии от две кутии, съединени под тъп ъгъл, от които едната, по-дългата, стърчеше като тръба извън кабината, над главата ми и зад гърба ми, достигайки един по-висок прозорец, от който вероятно чрез система от вътрешни лещи, осигуряващи по-широк обхват, улавяше пейзажа отвън. Като изчислих колко съм се изкачил, установих, че перископът ми позволява да виждам околността от такава височина, от каквато се виждаше през витражите на „Сен Мартен“, сякаш увиснал на Махалото, аз съзерцавах последната гледка, която се разкриваше пред един обесен. Пригодих фокуса на зениците си към този смътен образ: сега вече разпознавах улица Вокансон, към която беше обърната апсидата, и улица Конте, която по мислена линия продължаваше църковния кораб. Улица Конте се вливаше вдясно в улица Монголфие, а вляво, в улица Тюрбиго; на двата ъгъла имаше кафенета – „Уикенд“ и „Ла Ротонд“, а насреща, върху фасадата на сграда, с мъка разчетох една фирма – „МОДЕЛИ ЖАКСАМ“. Перископът.
Беше твърде нелогично да се намира в залата на стъклото, а не при оптическите уреди, а това означаваше, че е важно погледът навън да е именно от това място, в тази посока. Не разбирах обаче причините за този избор. Откъде-накъде тази кабина, позитивистична и жулверновска, е поставена при символичното изображение на лъва и змията?
Във всеки случай, ако намерех сили и смелост да остана тук още десет-двадесет минути, може би пазачът нямаше да ме открие.
Останах в тази подводница известно време, което ми се стори много дълго. Чувах стъпките на закъснелите посетители, стъпките на последните пазачи. В един момент ми се прииска да се сгуша под екрана, за да убягна по-сигурно от някой разсеян поглед, но се въздържах, защото, ако останех прав и ме откриеха, винаги можех да се престоря на посетител, заплеснал се да съзерцава чудото.
Малко по-късно светлините угаснаха и залата потъна в полумрак, а кабината на перископа стана по-светла, тъй като се озаряваше от екрана, от който не откъсвах поглед, защото беше последният ми контакт със света.
От предпазливост трябваше да остана прав или ако ме заболяха краката, клекнал, в продължение на най-малко два часа. Часът, в който затварят музея за посетители, не съвпада с часа, в който си тръгват служителите. Ужасих се при мисълта за чистачите: а ако започнат сега да чистят всички зали, педя по педя? После се сетих, че сутрин музеят се отваря късно и чистачите вероятно работеха на дневна светлина, а не вечер. Трябва да беше така, поне за горните зали, защото не чувах никой да се движи. Само далечно бръмчене и от време на време по-рязък шум, може би затваряха вратите. Мъчех се да стоя неподвижен. Щях да имам време да стигна до църквата между десет и единадесет, а може би и по-късно, защото Властелините щяха да пристигнат едва в полунощ.
В този момент група младежи излизаха от „Ла Ротонд“. Едно момиче мина по улица Конте и зави по Монголфие. Кварталът не беше много оживен, как щях да издържа да гледам с часове този скучен свят, който беше зад гърба ми? Но щом Перископът беше тук, дали пък не трябваше да ми носи послания с някакво тайнствено значение? Усетих, че ми се ходи по малка нужда. Не трябваше да мисля за това, беше на нервна почва.
Колко неща ти минават през главата, когато си сам и си останал нелегално в един Перископ! Навярно човек изпитва същото чувство, когато се крие в трюма на кораб, за да емигрира в далечна страна. Всъщност наистина крайната цел трябва да е Статуята на Свободата и панорамата на Нюйоркския залив. Може и да ме налегне дрямка и няма да е зле. Не, имаше опасност да се събудя твърде късно…
Най-ужасното щеше да бъде, ако ме обземеше страх: в такъв момент човек е сигурен, че всеки миг може да закрещи. Перископ, подводница, блокиран на дъното, наоколо вече плуват огромни черни риби, изскочили от дълбините, а ти не ги виждаш и знаеш само, че въздухът не ти достига…
Вдъхнах дълбоко няколко пъти. Съсредоточаване. Единственото, което в такива моменти може да ти помогне, е изброяването на конкретни неща. Да се върна към фактите, да ги изреждам, да назовавам причините, следствията. Стигнах до това и това поради това и това…
Нахлуха спомените, отчетливи, ясни, подредени. Спомените от последните три трескави дни, после от последните две години, примесени със спомените от преди четиридесет, както ги бях открил, прониквайки в електронния мозък на Якопо Белбо.
Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка на нашето сгрешено мироздание. Сега, както и онази вечер в Перископа, се свивам в едно отдалечено ъгълче на мисълта си, за да измъкна оттам един разказ. Като Махалото. Диоталеви ми го беше казал – първата сефира е Кетер, Короната, началото, първичното нищо… Бе създал отначало една точка, която се превърна в Мисълта, и в нея изписа всички знаци… Беше и не беше, затворен в името и убягнал от името. Нямаше още друго означение освен „Кой?“, чистото желание да бъде назован с някакво име… В началото бе изписал знаци в светлината, един тъмен пламък блъвна от най-тайните му глъбини като безцветна мъгла, която да даде форма на безформеното, и едва що тя започна да се разсейва, в средата се образува огнен вихър, който се изля надолу и освети по-нисшите сефири чак до последната – Царството.
Но може би в този цимцум, в това оттегляне, в това усамотение, както казваше Диоталеви, вече се криеше нещо, което обещаваше великия тиккун, завръщането.
II. ХОХМА
3
In hanc utilitatem clementes angeli saepe figuras, characteres, formas et voces invenerunt proposueruntque nobis mortalibus et ignotas et stupendas nullius rei iuxta consuetum liguae usum significativas, sed per rationis nostrae summam admirationem in assiduam intelligibilium pervestigationem, deinde in illorum ipsorum venerationem et amorem inductivas. 3535
In hanc utilitatem… (Лат.) – За тази цел милостивите ангели често изнамираха и предлагаха на нас, смъртните, образи, свойства, форми и гласове, непознати и смайващи и неозначаващи нищо според обичайната езикова употреба, но поради върховното удивление на нашия разум, водещи към непрекъснато изследване на ясни неща, а после, към почит и обич на самите тях.
[Закрыть](Йоханес Ройхлин, „За кабалистичното изкуство“, Хагенау, 1517, III)
Това се случи преди два дни. В четвъртък сутринта още се излежавах и все не се решавах да стана. Бях пристигнал преди седмица и веднага се обадих в издателството. Диоталеви още беше в болницата, а Гудрун не изглеждаше оптимистично настроена: чувствувал се все така, с други думи, по-зле. Не смеех да отида да го посетя.
Колкото до Белбо, той не беше на работа. Гудрун ми каза, че се обадил по телефона и съобщил, че трябвало да остане вкъщи по семейни причини. Какви пък бяха тези семейни причини? Най-странното беше, че взел със себе си текстообработващата машина Абулафия, както вече я наричаше, заедно с принтера. Гудрун ми каза още, че я отнесъл със себе си, за да завърши някаква работа. Защо така спешно? И не можеше ли да пише в редакцията?
Чувствувах се бездомен. Лия и детето щяха да се върнат едва след седмица. Първата вечер след пристигането си отскочих до „Пилад“, но не намерих никого.
Стресна ме телефонът. Беше Белбо, но гласът му се чуваше приглушено, отдалече.
– Какво става? Откъде звъните? Вече мислех, че сте хванали гората.
– Не се шегувайте, Казобон, работата е сериозна. Аз съм в Париж.
– В Париж ли? Нали аз трябваше да замина и да отида в Музея?
– Не се шегувайте, пак ви казвам. Обаждам се от една кабина… Не, от едно кафене. Но както и да е, не зная дали ще мога дълго да говоря…
– Ако нямате жетони, идете в централата. Вкъщи съм и ви чакам.
– Не става дума за жетони. Имам неприятности. – Заговори по-бързо, за да не ми позволи да го прекъсна. – Планът. Планът е действителен. Моля ви, не ми възразявайте. Търсят ме.
– Кой ви търси? – Мъчех се да разбера.
– Тамплиерите, разбира се. Казобон, зная, че не искате да ми повярвате, но всичко беше истина. Мислят, че притежавам картата, притиснаха ме, принудиха ме да дойда в Париж. В събота в полунощ искат да бъда в Музея, в събота, разбирате ли? Нощта срещу Свети Йоан… – Говореше на пресекулки и аз едва схващах какво ми казва. – Не искам да отивам, опитвам се да избягам. Казобон, те ще ме убият. Трябва да предупредите Де Анджелис, не, Де Анджелис не може да помогне, но в никакъв случай не полицията…
– А какво да направя?
– Не знам, прочетете дискетите. На Абулафия. Последните дни записах там всичко, най-вече това, което стана този месец. Вас ви нямаше и не знаех на кого да разкажа, писах три дни и три нощи… Слушайте, идете в издателството, в чекмеджето на бюрото ми има плик с два ключа. Големият не ви трябва, от вилата е. Но малкият е от апартамента в Милано. Идете и прочетете всичко. И решавайте тогава, за бога, не знам какво да правя…
– Добре, ще го прочета. Но после къде да ви търся?
– Не знам, тук всяка вечер сменям хотела. Да направим така, вие прочетете всичко днес, а утре сутрин ме чакайте у дома, ще се опитам да ви се обадя пак, ако мога. Чакайте, кодът е…
Чух шум, гласът на Белбо се приближаваше и отдалечаваше ту по-силен, ту по-слаб, сякаш някой се мъчеше да му изтръгне слушалката.
– Белбо! Какво става?
– Откриха ме! Кодът е…
Чу се пукот, като изстрел. Сякаш слушалката падна и се удари в стената или в поставката. Ново изпукване. После щракването на вилката. Някой бе поставил обратно слушалката. Но явно не беше Белбо.
Веднага пуснах душа. Трябваше да се събудя. Не разбирах нищо. Значи Планът беше действителен? Каква идиотщина, нали ние го бяхме измислили! Кой преследваше Белбо? Розенкройцерите, граф Сен-Жермен, Охранката, Тамплиерите, Кръвниците? В този момент всичко беше възможно, тъй като всичко беше неправдоподобно. А може би в главата на Белбо бе станало нещо, напоследък изглеждаше толкова напрегнат, не знаех дали заради Лоренца Пелегрини, или защото все повече се запалваше по своето творение, не, Планът беше общ, мой, негов, на Диоталеви, но той беше най-запален, някак извън рамките на играта. Хипотезите обаче бяха излишни. Отидох в издателството, където Гудрун ме посрещна кисело с упрека, че тя сама движела цялата работа, втурнах се към нашата стая, намерих плика с ключовете и се затичах към апартамента на Белбо.
Запарен въздух, вонещи угарки, всички пепелници препълнени, умивалникът в кухнята – затрупан с мръсни чинии, кофата, претъпкана с празни консервени кутии. На шкафа в кабинета, три пресушени бутилки уиски, но в четвъртата – два пръста алкохол. Жилище на човек, който не е излизал няколко дни, хранел се е с каквото намери и е работил трескаво, като наркоман.
Имаше само две стаи, които бяха задръстени с книги, струпани по всички ъгли, рафтовете се бяха огънали под тежестта им. Веднага видях на масата компютъра, принтера, кутиите с дискети. Картините не бяха много в ограничените празни пространства между рафтовете, но точно над масата беше окачена една старинна гравюра, грижливо обрамчена репродукция, някаква алегория, която не бях забелязал, когато се бях качил да изпия една бира, преди да замина на едномесечната си почивка.
На масата, снимка на Лоренца Пелегрини, надписана с дребен, твърде детински почерк. Виждаше се само лицето, но погледът, дори само погледът ме смущаваше. От тактичност (а може би от ревност?) обърнах снимката, без да прочета посвещението.
Съзрях няколко папки. Погледнах дали няма нещо по-интересно, но намерих само табулограми, издателски документи. Сред тях обаче открих един файл, който, ако се съдеше по датата, беше от времето на първите експерименти с компютъра. И наистина, името на файла беше „Абу“; спомнях си, че когато Абулафия се появи в издателството, Белбо беше почти инфантилно ентусиазиран, Гудрун мърмореше, а Диоталеви го гледаше с ирония.
Явно „Абу“ беше личният отговор на Белбо, отправен към неговите противници, едно дивашко развлечение на новопосветен, което обаче говореше недвусмислено за комбинаторната треска, с която Белбо бе пристъпил към компютъра. Той, който винаги твърдеше с невеселата си усмивка, че от момента, когато е разбрал, че не може да бъде главен герой, е решил да бъде интелигентен зрител – „не е необходимо да пишеш, ако нямаш определени причини за това, по-добре е да преписваш чужди книги, такъв трябва да бъде добрият издателски работник“ – той бе намерил в компютъра нещо като допинг, беше накарал пръстите си да бягат по клавиатурата, сякаш свирят вариации на „За Елиза“ на старото семейно пиано без страх, че някой ще го оценява. Нямал е намерение да твори: той, който се ужасяваше от писането, е знаел, че това не е творчество, а експеримент за установяване на комбинаторните възможности, гимнастическо упражнение. Но като е забравял собствените си всекидневни терзания, той е започнал да открива в тази игра формулата за връщане към момчешкото, присъщо на петдесетгодишните. Във всеки случай и независимо от това как, неговият вроден песимизъм, неспособността му да си дава сметка за миналото са се уталожили в диалога с една минерална памет, обективна, послушна, безотговорна, транзисторизирана, така човешки нечовешка, че е можел да позволи да не изпитва неговата обичайна житейска тревога.
име на файла: Абу
О, каква прекрасна късноноемврийска утрин. 3636
О, каква прекрасна късноноемврийска утрин – целият файл е изпъстрен с цитати от прочути писатели – Ариосто, Джойс, Монтале, Дерида, Данте; от опери – „Набуко“, от Библията, както и от „Името на розата“.
[Закрыть]Началото бе словото, удари ли камбаната, все питам за какво. Точка и отначало тръгва сам. Проба, проба, проба, едно, две, три. Ако имаш програма, можеш да правиш анаграми, ако си написал цял роман за един герой от юга на име Рет Бътлър и за едно капризно момиче на име Скарлет и после съжаляваш за това, трябва само да дадеш команда, и Абу променя всички Рет Бътлър в принц Андрей, всички Скарлет, в Наташа, Атланта, в Москва, и си написал война и мир.Абу сега прави следното, написвам тази фраза, давам команда на Абу да промени всяко „а“ в „ака“ и всяко „о“ в „ула“ и се получава нещо като финландски.
Акабу сегака пракави следнулатула: накаписвакам такази фраказака, дакавакам куламакандака нака Акабу дака пруламени всякула „ака“ в „акакака“ и всякула „ула“ в „улака“ и се пулалучакавака нещула какатула финлакандски.
О, радост, о, шемет на различието, о, мой идеални читателюписателю, подвластен на идеалното безсъние, о, бдение за финеган 3737
„Бдение за Финеган“ – роман от Джеймс Джойс.
[Закрыть], о, нежно и добро създание.Не ти помага да мислиш, помага ти да мислиш за него. Една напълно духовна машина. Ако пишеш с паче перо, трябва да дращиш по скъпата хартия и да топиш в мастилото час по час, мислите се наслагват, китката не успява да ги проследи; ако пишеш на обикновена машина, буквите се застъпват, можеш да действуваш, но не със скоростта на твоя синапсис, а само с ритъма на механизма. Докато с него (с нея?) пръстите творят, мисълта докосва клавиатурата, лети на златни криле…
Ас ега пишас затворени оки, взяма мгози тексти давам команда на смпютъра да повторуе грештата ки, нж тжози път го коригира хи някряь тжй си поавш
Сега пък писах със затворени очи, взех този текст с правописни уродливости и дадох команда на компютъра да повтори грешката си, но този път с корекции, и накрая той се появи съвсем правилен, съвършен.
Можех да променя решението си и да изтрия текста: оставям го само за да покажа как върху екрана могат да съжителствуват „е“ и „трябва да е“, възможност и необходимост. Бих могъл също така да извадя ужасния текст от видимия на екрана, но не и от паметта, запазвайки по този начин архива на своите действия и лишавайки всеядните фройдисти и виртуозите на вариантите от удоволствието да правят догадки, да упражняват занаята си и да се радват на академична слава.
По-добре е от истинската памет, защото тя се научава, макар с цената на усилено упражнение, да помни, но не и да забравя. Диоталеви е луд, като стар сефарад 3838
Сефарад – испанските кабалисти, сефаради (Сефарад означава Испания) се отличавали от кабалистите в Ренания, наричани хасиди, поради факта, че основоположникът на хасидизма (религиозно течение в Полша, Русия и Украйна) Израел Баал-Шемтов бил мистик и кабалист.
[Закрыть], по онези дворци с големи стълбища, със статуи на воини, които извършват отвратителни злодеяния спрямо беззащитни жени, и след това с коридори, стотици стаи, всяка с фрески, изобразяващи чудеса, неочаквани видения, бурни приключения, движещи се мумии, тъй че всеки образ, запечатан в паметта ти, за теб се свързва с някаква мисъл, категория, елемент от космическата система, направо с някакъв силогизъм, вътрешен софизъм, с вериги от апофтегми, поредици от хипербатони, розетки от симплокии, балети от морфонеми и инварианти, изразими логоси, йерархии от стоихеи, обеми от паралелопипеди, паралакси, хербарии, генеалогии на родословни дървета, и тъй до безкрай, или пък ти идват наум Раймунд 3939
Раймунд – става дума за Раймунд Лулий (ок. 1235–1315), каталонски поет, философ и богослов.
[Закрыть]или Камило 4040
Камило – става дума за италианския философ от XVI в. Джулио Камило Делминио.
[Закрыть], така че ти стигат, за да се върнеш мислено към своите видения и за да възстановиш веднага великата верига на битието, защото туй всичко, що в ума ни се разлиства, бе разумът събрал в едничка книга и Пруст се оказва смешна работа. Но когато заедно с Диоталеви решихме да създадем нещо като ars oblivionalis 4141
Ars oblivionalis (лат.) – изкуство на забравянето.
[Закрыть], не успяхме да намерим правилата на това изкуство.Напразни усилия, човек може да търси изгубеното време, вървейки по нетрайни следи, като Палечко в гората, но не може умишлено да загуби намереното време. Палечко се връща винаги към своята идея-фикс. Не съществува техника на забравянето, още сме в стадия на случайните естествени процеси, мозъчни нарушения, амнезия, или пък на налучкването, знам ли, например пътешествия, алкохол, сънна терапия, самоубийство.
Докато Абу може да ти даде дори дребни локални самоубийства, временни амнезии, безболезнени афазии.
КЪДЕ БЕШЕ СНОЩИ, Л.
Да, любопитни читателю, ти никога няма да научиш, но този недовършен ред по-горе, който гледа към нищото, беше началото на едно дълго изречение, което наистина написах, но което после пожелах да не съм написал (и дори да не съм помислил), защото дори ми се искаше това, което съм написал, изобщо да не се беше случвало. Достатъчна ми беше една команда и млечнобялата слуз се разпростря върху целия нежелан блок, натиснах „изтриване“ и, шшшшшт, всичко изчезна.
Но не ми стига. Трагедията на самоубиеца е в това, че едва-що скочил от прозореца, между седмия и шестия етаж, той размисля: „О, ако можех да се върна!“ Не може. Никога не се е случвало. Пльос. Докато Абу е снизходителен, разрешава ти да се отметнеш, още можех да си върна изчезналия текст, ако навреме натиснех клавиша за възстановяване. Какво облекчение. Само при мисълта, че ако желая, мога да си спомня, веднага забравям.
Никога вече няма да играя на унищожаване на вражески корабчета с трасиращи снаряди и после чудовището да ме изяде. Тази игра е по-интересна – унищожаваш мисли. Създаваш сам цяла галактика от хиляди, милиони астероиди, един след друг, бели или зелени, да бъде светлина, първият взрив, седем дни, седем минути, седем секунди и пред очите ти се ражда един свят в състояние на безконечно разтапяне, където не съществуват нито точни космологични линии, нито темпорални връзки, където обратно на разните numerus Clausius 4242
Numerus Clausius (лат.) – тук Белбо умишлено смесва „Закона на Клаузий“ (закон за ентропията – нищо не се връща назад във времето и по кривата на енергията) и Numerus Clausus (правило за ограничаване на университетските кадри), но говори всъщност за безгранични възможности.
[Закрыть]човек може да се върне и във времето, буквите се появяват отново и отново, невъзмутими, надникват от нищото и послушни се връщат в него, а когато извикваш, свързваш, изтриваш, се разтапят плазмоподобни в естествената си среда и това е една подводна симфония от меки сливания и разкъсвания, един желатинообразен танц на самопоглъщащи се комети, подобни на щуката от филма „Жълтата подводница“, натискаш клавиша с пръст и непоправимото започва да се плъзга назад към една лакома дума и изчезва в нейната паст, тя го изсмуква шлъ-плъ-плъ, мрак, ако не спреш, ще се самоизяде, ще надебелее от своето нищо като Чешайърския котарак на Алиса.А ако напишеш това, което благоприличието не позволява, всичко отива в дискетата, записвам кодовата дума и никой няма да може да я прочете, екстра работа за тайни агенти, пишеш посланието, запазваш го и го заключваш, след това си пъхаш дискетата в джоба и си свиркаш, и дори Торкемада 4343
Томас де Торкемада (1420–1498) – испански доминиканец, главен инквизитор на Испания, фанатичен противник на евреите.
[Закрыть]не може да разбере какво си написал, само ти и другият (Другият?). Ако пък те изтезават, ти се правиш, че си готов да признаеш, че изчукваш думата, а вместо това натискаш оня клавиш и посланието го няма.Ох, бях написал нещо, но без да искам, с палеца докоснах друг клавиш и всичко изчезна. Какво беше ли? Не помня. Зная само, че не разкривах никакво послание. Но в бъдеще, кой знае?…
4
Онзи, който се стреми да проникне в Розетата на Философите без ключ, прилича на човек, който иска да ходи, а няма крака.
(Михаел Майер, „Бягащата Аталанта“, Опенхайм, „Де Бри“, 1618, емблема XXVII)
Не виждах друго. Трябваше да го търся в дискетите на компютъра. Бяха подредени по номера и си казах, че мога спокойно да започна с първата. Но Белбо беше споменал за кодова дума. Винаги е проявявал ревност към тайните на Абулафия.
И наистина, още щом заредих дискетата, на екрана се появи текст, който ме питаше: „Знаете ли кода?“ Формулата нямаше заповеден характер. Белбо беше учтив човек.
Компютърът не ти сътрудничи, знае, че трябва да получи команда; ако не я получи, мълчи. Сякаш казваше: – Хайде, всичко, което искаш да научиш, е тук, в корема ми, но колкото и да ме чешеш, стара къртицо, никога няма да го намериш. – Сега да те видим, казах си. Нали обичаше да играеш на комбинации с Диоталеви, мислеше се за Сам Спейд на издателския свят, както би казал Якопо Белбо, хайде, намери го този Малтийски сокол.
При Абулафия кодовата дума можеше да бъде от седем знака. Колко комбинации от седем букви можеха да се получат с двадесет и седемте букви на азбуката, като се изчислят и повторенията, защото нищо не ми гарантираше, че думата не е например „кадабра“? Съществуваше някаква формула и резултатът трябваше да бъде шест милиарда и нещо. Дори да имах гигантски калкулатор, способен да открие шестте милиарда комбинации със скорост един милион в секунда, пак трябваше да ги задам една по една на Абулафия, за да ги проверя, а знаех, че са му нужни около десет секунди, за да пита и после да приеме кодовата дума. Следователно, шестдесет милиарда секунди. Като се знае, че в една година секундите са малко повече от тридесет и един милиона, да ги закръглим на тридесет, времето за работа щеше да бъде около две хиляди години. Не е зле!
Трябваше да действувам по линията на предположенията. За коя дума е могъл да си помисли Белбо? Преди всичко дали е била дума, която е намерил в началото, когато е започнал да използува компютъра, или дума, която е съчинил или променил в последните дни, когато си е дал сметка, че дискетите съдържат опасен материал и че поне за него играта вече не е игра? Двата случая бяха съвсем различни.
За предпочитане беше втората хипотеза. Белбо се чувствува преследван от Плана, взима Плана насериозно (разбрах го от телефонния ни разговор) и мисли за някой термин, свързан с нашата история.
Или не: за термин, свързан с Традицията, биха могли да се досетят и Те. За миг си помислих, че може би Те бяха влезли в апартамента, бяха направили копия от дискетите и точно сега опитват всички възможни комбинации някъде далеч оттук. Виждах гигантския компютър в някой замък сред Карпатите.
Каква глупост!, казах си. Тези хора не работят с компютри, по-скоро биха гледали на дискетите като на Тората 4444
Тор – (ивр.), закон; древноеврейско название на Петокнижието (петте книги на Мойсей).
[Закрыть]и биха използували Нотарикона, Гематрията 4545
Гематрия, вж. бел. 17 (I–2).
[Закрыть], Темурата 4646
Темура, вж. бел. 17 (I–2).
[Закрыть], и то за толкова време, колкото бе изминало от създаването на „Сефер Йецира“ 4747
„Сефер Йецира“ – вж. бел. 1 (I–1).
[Закрыть]. Все пак предположението не трябваше да се пренебрегва. Те, ако съществуваха, щяха да разсъждават по линия на кабалистиката, и ако Белбо е бил убеден, че съществуват, навярно е тръгнал по същия път.
За всеки случай опитах с десетте сефири: Кетер, Хохма, Бина, Хесед, Гевура, Тиферет, Нецах, Од, Йесод, Малхут, и добавих дори Шехина 4848
Шехин – за кабалистите: присъствието на Бог, женското начало у Бог, противопоставено на мъжкото начало, Кадош (свят, свещен) Барух (благословен).
[Закрыть]… Разбира се, нищо не се получи, това беше първата мисъл, която щеше да мине всекиму.
Все пак думата трябваше да е нещо очевидно, което идва наум едва ли не от само себе си, защото, когато работиш над един текст, при това така трескаво, както бе работил Белбо през последните дни, не можеш да се измъкнеш от контекста, в който живееш. Немислимо е да е полудял по Плана и да му е дошъл наум, да речем, Линкълн или Момбаса. Трябваше да е нещо, свързано с Плана. Но какво?
Опитах се да се потопя в умствените процеси на Белбо, който бе писал, пушейки нервно, пиейки и озъртайки се наоколо.
Отидох в кухнята да си налея малко уиски в единствената чиста чаша, която намерих, върнах се при компютъра, седнах на стола, облегнах се назад, вдигнах крака на масата, като отпивах от чашата на малки глътки (нали така правеше Сам Спейд, не, май че беше Марлоу?) и се оглеждах. Книгите бяха много далеч и заглавията по гърбовете им не можеха да се прочетат. Затворих очи, после ги отворих. Пред мен беше старата гравюра. Типична розенкройцеровска алегория от седемнадесети век, цялата изпълнена със закодирани послания, адресирани до членовете на Братството. Естествено, представяше Храма на Розенкройцерите – кула с купол, по всички правила на ренесансовата иконография, християнска и еврейска, според която Храмът в Йерусалим е изграден по модела на Омаровата джамия.
Пейзажът около кулата беше несъразмерен и населен с най-невероятни същества, също като онези ребуси, на които се виждат дворец, жаба на преден план, магаре със самар, крал, който получава дар от паж. Тук долу, вляво, един благородник се измъкваше от кладенец, заловен за скрипец, който чрез система от абсурдни макари и провирайки се през кръгъл прозорец, бе закачен за някаква точка вътре в кулата. В центъра, един конник и един пешеходец, вдясно, коленичил поклонник, който се подпира на огромна котва, държейки я като тояга. Вдясно, почти срещу кулата, висока скала, от чийто връх пада човек, изпуснал меча и шапката си, а точно от другата страна, в далечината, се виждаше Арарат с Ноевия ковчег, заседнал на върха. Горе, в двата ъгъла, имаше два облака, осветени в центъра от по една звезда, насочваща към кулата сноп лъчи, около които се рееха две фигури: гол мъж с увита около тялото змия и лебед. Горе, в средата, облак, над който се четеше думата „ориенс“ 4949
Ориенс (от лат.) – изток.
[Закрыть], написана с еврейски букви, и от който се подаваше ръката на Бог, хванала опънат конец, държащ изправена кулата.
Кулата беше на колела, първият етаж имаше квадратна основа, с прозорци, врата и подвижен мост на дясната страна; завършваше с нещо като околовръстна тераса с четири наблюдателници в ъглите, във всяка от които стоеше мъж, въоръжен с щит (с надпис на еврейски) и с палмова клонка в ръка. Всъщност се виждаха само трима, а четвъртият се отгатваше, защото бе скрит зад осмоъгълния купол, над който се издигаше друга, също осмоъгълна куличка, от стените на която се подаваха чифт големи криле. Отгоре се издигаше по-малък купол с квадратна куличка-камбанария, през чиито арки, поддържани от тънки колонки, се виждаше вътрешността с камбаната. И най-сетне идваше ред на последния купол, четиристенен, за който бе прикрепен божественият конец. От двете му страни се четеше думата FAMA 5050
Fama (лат.) – слава.
[Закрыть], а над последния купол се развяваше лента с надпис: Collegium Fraternitatis 5151
Collegium Fraternitatis (лат.) – Общност на Братството.
[Закрыть].
Но странностите не свършваха дотук, защото от два други кръгли прозореца на кулата се подаваха вляво, огромна ръка, несъразмерна спрямо другите фигури, държаща меч, която сякаш принадлежеше на крилатото същество, затворено в кулата, и вдясно, един голям тромпет. Отново тромпет…
Направи ми впечатление броят на прозорците в кулата: прекалено много и прекалено симетрични в горната част, а долу, при основата, разположени съвсем случайно. От кулата се виждаха само две страни, но човек можеше да предположи, по силата на симетрията, че на другите две има още една врата и още толкова правоъгълни и кръгли прозорци. Следователно: четири арки на камбанарията, осем прозореца на по-долната част, четири наблюдателници, шест отвора на източната и западната фасада, четиринадесет, на южната и северната. Направих сметката – тридесет и шест отвора.
Тридесет и шест. Повече от десет години това число ме преследваше. Заедно със сто и двадесет. Розенкройцерите. Сто и двадесет, разделено на тридесет и шест, даваше, до седмата цифра – 3,333333. Щеше да е прекалено хубаво, но все пак трябваше да опитам. Опитах. Нищо не излезе.
Дойде ми наум, че ако умножа по две това число, се получава приблизително числото на Звяра – 666 5252
Числото на Звяра – 666, според книга „Откровение на св. Иоан Богослов“ числото и „името на звяра“ са тези на антихриста, на онази личност, която ще се появи на света непосредствено преди Второто пришествие. А число и име съвпадат поради древната система на означаване на числата с букви.
[Закрыть]. Но и това предположение се оказа твърде фантастично.
Изведнъж обаче погледът ми се спря на централния облак, този с божествената ръка. Прекалено ясно личаха еврейските букви, виждах ги дори от стола си. Но Белбо не е могъл да пише еврейски букви на Абулафия. Вгледах се: разбира се, че ги познавах, от дясно на ляво – йод, хе, вав, хе. IAHVEH, името на Бог.
