Текст книги "Махалото на Фуко"
Автор книги: Умберто Эко
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 48 страниц)
V. ГЕВУРА
34
Пръсването на Съдовете. Диоталеви често ми беше говорил за късната кабалистика на Исаак Лурия 181181
Исаак Лурия (1534–1572) – един от най-тачените водачи на кабалистичното движение, наричан „баща на практическата Кабала“.
[Закрыть], в която се губи подреденото разчленяване на сефирите. Сътворението, казваше той, е резултат от божественото дихание, като учестеното дишане или действието на ковашкия мях.
– Великата астма на Бога – допълни Белбо.
– Опитай се да създадеш нещо от нищото. То може да стане само веднъж в живота. За да издуха света, както се духа стъклена колба, Бог трябва да направи усилие – да вдъхне и после да изпусне дългото светещо свистене на десетте сефири.
– Свистене или светлинен лъч?
– Бог духна и настана светлина.
– Масмедии.
– Но е било необходимо светлината на сефирите да се събере в съдове, които да издържат тяхната мощ. Съдовете, предназначени да поемат Кетер, Хохма и Бина, устояли на тяхната поразяваща сила, докато при по-ниските сефири, от Хесед до Йесод, светлина и дъх се слели в един удар, и то толкова силен, че съдовете се пръснали. Частиците светлина се разпилели по вселената и от тях се родила грубата материя.
– Пръсването на Съдовете е огромно бедствие, казваше с тревога Диоталеви.
– Няма по-невъзможно нещо за живеене от един несъвършен свят. Навярно още от създаването си космосът е носел някакъв недъг, който и най-мъдрите равини не са могли да обяснят. Може би в момента, когато Бог е издишал, в първоначалния съд са останали капки мазнина, някаква материална утайка, ресхиму, и Бог вече се е излял заедно с тази утайка. Или пък раковините, келипот, първоначалата на разорението, подло са подготвяли своята клопка.
– Гадна паплач са тези келипот, коментираше Белбо, агенти на сатанинския доктор Дракула… И после?
– После, обясняваше търпеливо Диоталеви, в светлината на строгия съдник, Гевура, наричана още Пахад, Ужаса, сефирата, където според Исаак се проявява Сляпото Зло, раковините приемат реално съществуване.
– И са сред нас? – запита Белбо.
– Огледайте се, отвърна Диоталеви.
– Но излиза ли се оттам?
– По-скоро се влиза отново, каза Диоталеви.
– Всичко е еманация на Бога вследствие свиването на цимцума. Нашият проблем е да постигнем тиккуна, връщането, възстановяването на Адам Кадмон 182182
Адам Кадмон – според кабалистите – Първочовекът, такъв, какъвто е бил замислен от Бог преди сътворяването на видимия свят.
[Закрыть]. Тогава ще съградим отново цялото в равновесната структура на парсуфим, или по-точно формите, които ще заместят сефирите. Въздигането на душата е като копринена връв, благодарение на която искрената вяра ще намери пипнешком в мрака пътя към светлината. Така във всеки миг светът, комбинирайки буквите на Тората, се стреми към преоткриването на естествената форма, което ще му позволи да излезе от ужасяващия хаос.
И това правя аз сега, посред нощ, в неестествената тишина на тези хълмове. Но онази вечер в Перископа още се чувствувах обвит в лигавата слюнка на раковините, които усещах наоколо си, невидими студенокръвни охлюви, инкрустирани в кристалните съдове на Музея, скрити между барометри и ръждясали часовникови колела, застинали в глуха неподвижност. Мислех си, че ако е имало пръсване на съдове, първата пукнатина навярно се е получила онази вечер в Рио, по време на ритуала, но експлозията е станала при връщането ми в родината. Бавно, безшумно, така, както всички се озоваваме в тинята на грубата материя, където червейоподобни същества се разгъват в едно неистово съвкупление.
Върнах се от Бразилия, без да зная кой съм. Наближавах тридесетте. На тази възраст баща ми е бил вече баща, знаел е кой е и къде живее.
Докато аз бях далече от страната си, а в това време в Италия се бяха случили важни събития, живеех в един надъхан с невероятни неща свят, където новините от Европа пристигаха с ореола на легендата. Малко преди да напусна другото полукълбо, си позволих една разходка със самолет над горите на Амазония и в самолета ми попадна местен вестник, вероятно купен от някой пътник при кацането ни във Форталеса. На първата страница се мъдреше снимката на човек, когото познавах от времето, когато се наливаше с бялото вино на Пилад. Текстът отдолу гласеше: „Това е мъжът, който уби Моро“.
Естествено, както разбрах по-късно, не той беше убил Моро. Ако имаше зареден пистолет, той по-скоро би стрелял в ухото си, за да провери как функционира. Просто се намирал в един апартамент, когато полицията нахлула, а там, под леглото, друг бил скрил три пистолета и два пакета експлозив. В нетрезво състояние седял на леглото, защото то било единствената мебел в тази стая, която група бивши участници в шестдесет и осма наели, за да задоволяват плътските си желания. Ако не е била украсена само с един афиш на „Инти Илимани“ 183183
„Инти Илимани“ – известен латиноамерикански състав от шестдесетте години.
[Закрыть], тази стая можела да мине за обикновена гарсониера. Един от групата бил свързан с някаква въоръжена организация, но останалите не знаели, че финансират такова гнездо. Така всички били задържани за една година.
Твърде неясна ми беше Италия от последните години. Бях я напуснал пред прага на големи сътресения, почти с чувство за вина, защото бягах в момент на разчистване на сметки. Заминах в момент, когато можех да позная политическите позиции на всеки само по тона на гласа му, по строежа на фразата му, по определени цитати. Върнах се, но вече не разбирах кой с кого е. Не се говореше за революция; тези, които обявяваха, че са наляво, цитираха Ницше и Селин 184184
Луи Фердинан Селин (1894–1961) – френски писател, силно оспорван заради антисемитските и колаборационистките си възгледи.
[Закрыть], а десните списания подкрепяха борбата за независимост на Третия свят.
Отидох в „Пилад“, но се почувствувах на чужда територия. Билярдът още стоеше, видях почти същите художници, но младежката фауна се бе променила. Научих, че някои от посетителите са открили школи за трансцендентална медитация и макробиотични ресторанти. Запитах дали някой не е открил заведение за умбанда. Не, явно бях изпреварил събитията, разполагах с още непознати знания.
За да поддържа „историческото“ ядро, Пилад беше закупил още един флипер стар модел, от тези, които вече приличаха на копия, направени от Лихтънстейн 185185
Рой Лихтънстейн – американски авангарден художник.
[Закрыть], и се купуваха на едро от антикварите. Но до него, наобиколени от най-младите, бяха наредени други машини, със святкащи екрани, по които плаваха на ята механични ястреби, камикадзета на Космоса, или пък някоя жаба подскачаше напред-назад, издавайки пискливи звуци на японски. „Пилад“ се беше превърнал в едно безумно мигане на зловещи светлини и може би пред екрана на Галактиката бяха преминали и пратениците на Червените бригади, изпълнявайки мисията си да събират привърженици. Но е трябвало да изоставят флиперите, защото, естествено, не може да се играе на флипер, когато на пояса си имаш пистолет.
Това го знаех от по-рано, от момента, когато проследих погледа на Белбо, който не се отделяше от Лоренца Пелегрини. Прозрях донякъде това, което Белбо бе разбрал много по-добре и което открих в един от неговите файлове. Лоренца не се споменава в него, но е ясно за кого става дума: само тя играеше на флипер по този начин.
име на файла: флипер
На флипер се играе не само с ръцете, но и със слабините. При флипера въпросът не е да спреш топчето, преди да хлътне в крайната дупка, нито да го изстреляш обратно до центъра с остър шут на защитник, а да го накараш да се забави най-горе, където светлинните мишени са по-нагъсто, като се отблъсква от една в друга, въртейки се объркано и бясно, но сякаш по твоя воля. А това се получава не чрез ударите на топчетата, а като предаваш трептения на цялата каса, и то така нежно, че флиперът да не ги усеща и да не се раздрусва целият. Това може да се прави само със слабините и по-точно с една игра на бедрата, така че слабините да не блъскат, по-скоро да се отъркват – като удоволствието от приближаването на оргазма. И всъщност ако тазът се движи естествено, тласъкът се дава от седалищните мускули, но тъй нежно, че той достига до слабините вече притъпен както при билколечението, при което лечебният ефект е толкова по-силен, колкото по-дълго разклащаш течността в епруветката, прибавяйки все нови порции вода, докато веществото се разтвори окончателно в нея. И ето, слабините придават на касата съвсем слаб ток, флиперът реагира на този ток, без да нервничи, топчето тръгва привидно против инерцията, против гравитацията, против законите на динамиката, против хитрините на конструктора, който е искал то да се движи светкавично, и опиянен от своята собствена двигателна сила, остава да участвува в играта за вечни времена. Но за цялото това майсторство са необходими женски слабини, при които между пубиса и ръба на игралната машина няма ерактилно гъбесто тяло, а само кожа, нерви и кости, стегнати в джинси, и сублимиран еротичен бяс плюс престорена фригидност, плюс безкористна приспособимост към чувствителността на партньора. Удоволствието да разпалваш неговото желание, без да прекаляваш със своето: амазонката трябва да докара флипера до лудост, наслаждавайки се на предчувствието, че след малко ще го изостави.
Мисля, че Белбо се е влюбил в Лоренца Пелегрини в момента, когато е разбрал, че тя може да му обещае едно недостижимо щастие. И смятам, че чрез нея той започна да усеща еротичния характер на автомата, да разглежда машината като метафора на космическото тяло, а механичната игра – като талисман. Вече се опиваше от контакта с Абулафия и може би бе проникнат от духа на „Проекта Хермес“. Без съмнение вече беше видял Махалото. Лоренца Пелегрини, не зная по каква логика, му обещаваше Махалото.
В началото ми беше необходимо усилие да се адаптирам наново към „Пилад“. Малко по малко, и то не всяка вечер, в джунглата от чужди започнах да откривам близки лица, на оцелелите, макар и променени от усилието да покажат истинския си лик: един – служител в рекламна агенция, друг – данъчен консултант, трети – продавач в книжарница (но ако преди пласираше книги на Че Гевара, сега предлагаше будизъм, билколечение, астрология). Познах ги, малко фъфлеха, тук-там някой бял косъм, стиснали чашата уиски в ръка, и ми се стори, че беше същото „бейби“ отпреди десет години, което бяха близали бавно-бавно в продължение на месеци.
– Какво правиш? Вече не идваш при нас, заговори ме един.
– Кои сте вие сега? – Погледна ме, сякаш не ме беше виждал сто години.
– Служите на държавата, така ли?
По-добре да си бях държал езика зад зъбите.
Реших да си измисля някаква работа. Съзнавах, че разполагам с доста знания, наистина разпокъсани, но бях в състояние да ги свържа помежду им само за няколко часа в някоя библиотека. Тъй като всеки човек трябваше да има някаква теория, при заминаването си аз страдах, че нямам такава. Когато се върнах, беше необходимо само да боравя с понятията и всички ме гледаха със зяпнала уста, а още по-добре беше, че това, което говорех, не беше актуално. Дори в университета, където се отбих да разбера дали няма някоя работа за мен. Залите бяха спокойни, студентите се мяркаха по коридорите като призраци, разменяйки си зле съставени библиографии. А аз умеех да правя библиографии.
Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал 186186
Хуго фон Хофманстал (1874–1929) – австрийски поет и драматург.
[Закрыть], а не икономист.
Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ – уточни той и продължи:
– Впрочем ти, който си философ…
– Благодаря ти, но за съжаление не съм.
– Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.
Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.
И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.
Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:
– Превеждам книга и се зъпънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.
Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:
– Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв смисъл. Стига ли ви? Търсих три дни, вие ще решите…
Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон – таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.
Но трупах опит, знания и нищо не изхвърлях. Събирах всичко. Не си мислех да вкарвам данните в компютър (точно тогава излизаха на мода и Белбо щеше да е сред пионерите), използувах най-занаятчийски методи, но си бях изработил нещо като памет, направена от тънки картончета с индекси. Кант… небулоза… Лаплас, Кант… Кьонигсберг… седемте моста на Кьонигсберг… теореми на топографията… Приличаше на онази игра на асоциации, при която само с пет междинни понятия трябва да преминеш от „салам“ до „Платон“. Например: салам – свиня – четина – четка – картина – идея – Платон. Фасулска работа. Дори най-идиотският ръкопис ми носеше двадесетина картончета за моята „верига на свети Антоний“ 187187
Верига на свети Антоний – познатата в цял свят игра, при която човек получава писмо, размножава го десет пъти и го изпраща на свои приятели, които постъпват по същия начин.
[Закрыть]. Системата беше стройна; мисля, че беше същата, каквато използуват тайните служби: няма по-важни информации, силата е в общата подредба и чак след това в откриването на връзките. Връзки има винаги, само да искаш да ги откриеш.
След като работих така около две години, се почувствувах удовлетворен от себе си. Забавлявах се. А междувременно бях открил Лия.
35
Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.
Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.
– Да знаете, че том 109 го взимам аз.
– Защо тогава сте го оставили на шкафа?
– Отидох до масата да си видя бележките.
– Това не е извинение.
И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.
– Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?
Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде – тилът й.
– Какво? – попита.
– А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си – имаше зелени очи.
– Имате зелени очи, казах.
– Май че да. Защо? Лошо ли е?
– О, не. Но пак ги скрихте.
Така започна.
– Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.
Имах чувството, че трябва да й кажа нещо. В дванадесет и половина отметна косите си, за да ме погледне по-добре, а аз насочих към нея показалец, като държах палеца си вдигнат, и казах: „Пум“.
– Страшно, отвърна ми тя.
– И аз.
Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.
Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.
– Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.
– Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…
– Не забравяй да ги свържеш с Йейтс 189189
Йейтс, Уилям Бътлър (1865–1939) – ирландски поет и драматург, силно повлиян от мистиката.
[Закрыть].
– Че какво общо има Йейтс?
– Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.
– Какво щях да правя без теб!
Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда – там намирах клиенти.
Една вечер срещнах Белбо (през изминалите години, изглежда, беше ходил там рядко, но после отново бе зачестил, заради Лоренца Пелегрини). Не се беше променил, може би косите му бяха по-прошарени и бе отслабнал, но не много.
Срещата ни беше сърдечна, доколкото позволяваше неговата експанзивност. Разменихме няколко думи за старите времена, подминахме само с намек последното събитие, в което бяхме съучастници, и епистоларните му последствия. Комисарят Де Анджелис повече не се беше появил. Приключено дело може би.
Разказах му за новата си работа, която сякаш го заинтригува.
– Всъщност и на мен би ми било приятно да върша такова нещо. Сам Спейд на културата, двадесет долара на ден плюс разноските…
– Но не пристигат тайнствени очарователни дами и никой не ми говори за Малтийския сокол 190190
„Малтийският сокол“ – роман от Дашиъл Хамет.
[Закрыть] – отвърнах.
– Не се знае, никога не се знае. Забавлявате ли се?
– Дали се забавлявам? – възкликнах. И цитирайки неговите думи, продължих:
– Това е единственото, което ми се струва, че мога да правя добре.
– Точка за вас, отвърна.
Видяхме се и още веднъж, разказах му за бразилските си преживявания, но изглеждаше разсеян, повече от преди. Когато Лоренца Пелегрини я нямаше, погледът му беше забит във вратата, а когато Тя беше там и нервно се разхождаше из бара, той следеше движенията й. Една вечер, малко преди затварянето на заведението, ми каза, без да ме гледа:
– Знаете ли, може би ще имаме нужда от вас, но няма да е за дребна справка. Ще имате ли възможност да ни отделите няколко следобеда например?
– Защо не? За какво става дума?
– Едно металургично предприятие ни поръча книга за металите. Повече изображения, отколкото текст. Популярно издание, но сериозно. Нали разбирате от какъв род – металите в историята на човечеството, от желязната ера до сплавите на космическите ракети. Трябва ни човек, който да обиколи библиотеките и архивите и да намери красиви илюстрации, стари миниатюри, гравюри от миналия век, знам ли? За топенето, за гръмоотвода…
– Добре, ще дойда утре.
В това време към нас се приближи Лоренца Пелегрини.
– Ще ме изпратиш ли?
– Защо аз тази вечер? – запита Белбо.
– Защото ти си мъжът на моя живот.
Изчерви се, както можеше да се изчерви той, гледайки още по-встрани. Каза й:
– Има свидетел. – После се обърна към мен: – Аз съм мъжът на нейния живот. Лоренца.
– Здравейте.
Стана и й прошепна нещо.
– Какво общо има? – запита тя.
– Попитах те дали ще ме закараш с колата до къщи.
– А-ха – каза той.
– Извинявайте, Казобон, трябва да стана шофьор на такси за жената на не се знае чий живот.
– Луд човек – каза тя нежно и го целуна по бузата.
