355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Умберто Эко » Махалото на Фуко » Текст книги (страница 9)
Махалото на Фуко
  • Текст добавлен: 6 октября 2016, 20:13

Текст книги "Махалото на Фуко"


Автор книги: Умберто Эко



сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 48 страниц)

16

След което брат Стефан от Провенс бил отведен пред кралските служители и запитан от тях дали иска да защити ордена. Отвърнал, че не иска и че ако магистрите чак толкова искали, да си го защитавали, но че той, преди да бъде задържан, бил прекарал само девет месеца в Ордена.

(Показания от 27 ноември 1309 г.)

В паметта на Абулафия имаше разказ и за други бягства. Сетих се за това онзи ден в Перископа, докато долавях в тъмното една поредица от скърцане, пращене, пукане, и си повтарях, че трябва да бъда спокоен, защото по този начин музеите, библиотеките, старите дворци нощем си говорят, че това са само старите шкафове, които се слягат, гредите, които откликват на нощната влага, мазилката, която се рони. Не можеш да избягаш, казвах си, защото си тук именно за да узнаеш какво се е случило с този, който се е мъчил да сложи край на една серия от бягства с една безумна (или отчаяна) постъпка може би за да ускори онази среща с истината, която толкова пъти е отлагал.

име на файла: Канала

От отряд полицаи ли избягах или отново от историята? Всъщност няма разлика. Участвувах в шествието от морални подбуди ли или за да изживея още веднъж изпитанието пред Случая?

Както и да е, винаги съм изпускал момента, защото пристигах или прекалено рано, или прекалено късно, но вината е в това коя година си регистриран. Бих искал да съм на онази нива и да стрелям, дори с цената на това да улуча баба си. Нямаше ме там, но не от подлост, а поради възраст. Добре. А в шествието? Избягах отново поради разликата в поколенията, този сблъсък не ме засягаше. Но можех да рискувам, дори без ентусиазъм, само за да докажа, че тогава, на нивата, съм щял да направя своя избор. Има ли смисъл да избереш погрешния Случай, за да се убедиш, че си щял да избереш правилния? Кой знае колко от онези, които днес приеха сблъсъка, са щели да постъпят по същия начин преди? Но един погрешен случай не е добрият Случай.

Човек може да стане подлец, защото смелостта на другите му се струва безсмислена за дадените обстоятелства. Значи мъдростта прави човека подъл. И следователно той изпуска добрия случай, когато през целия си живот само дебне Случая и разсъждава върху него. Случаят се избира по инстинкт и в момента човек не знае дали това именно е Случаят. Може би някога съм попадал на него, но не съм разбрал? Как става така, че никога нямаш късмет и се чувствуваш отвратителен само защото си се родил не в десетилетието, в което е трябвало да се родиш? Отговор: чувствуваш се отвратителен, защото някога си бил отвратителен.

А ако и тогава си избягнал Случая, защото си усещал, че не е подходящ?

Описание на къщата в Х., усамотена на хълма между лозята. И след това, на пътя, който води до края на селото, до последните стопанства, или до първите (разбира се, никога не се знае, ако човек не избере поначало гледната точка). Евакуираното момче, което избягва от родителския надзор и прониква в примамливото село, върви по пътя и завистливо наднича по дворовете.

„Уличката“ беше мястото за срещи на бандата от Уличката – мръсни кресливи селянчета. Аз бях прекалено градско момче, по-добре беше да ги избягвам. Но за да стигна до площада, до будката за вестници и до книжарницата, ако не исках да изживея едно почти екваториално и не твърде достойно приключение, можех да мина само край Канала. Момчетата от Уличката приличаха на джентълмени в сравнение с момчетата от Канала – така се наричаше пресъхналата рекичка, превърнала се в отходен канал, който минаваше през най-бедната част на селото. Момчетата от Канала бяха наистина мърльовци, лумпени и грубияни.

Момчетата от Уличката не можеха да преминават през района на Канала, без да бъдат нападнати и набити. В началото не знаех, че принадлежа към Уличката; току-що бях пристигнал, но бандата от Канала вече беше научила, че съм от враговете. Минавах нататък, като пътьом разглеждах някакво списание, когато те ме подгониха. Побягнах, а те, по петите ми, замеряха ме с камъни, един улучи списанието, което, макар че тичах, продължавах да държа отворено пред лицето си като щит, и го скъса. Спасих живота си, но загубих списанието. Реших още на следващия ден да се включа в бандата на Уличката.

Явих се в тяхната бърлога, посрещнат с кикот. По онова време си бях пуснал дълги коси и ги зализвах нагоре като в една реклама за моливи. Младежите, на които се опитвах да подражавам, гледайки филми и реклами, или пък контетата, излезли на разходка в неделя, носеха двуредни костюми с широки рамене, мустачки и напомадени, зализани и лъскави коси. Исках да съм като тях. От пазара на площада в понеделник купувах на нищожна по отношение на стойността, но огромна за мен цена долнокачествен брилянтин в кутии и прекарвах часове пред огледалото, като го размазвах по косата си, докато тя не се превърнеше в плътна оловна качулка. След това си връзвах мрежичка, за да прилепне към главата ми. Момчетата от Уличката вече ме бяха виждали с мрежичката и ме бяха засипвали с подигравки на своя отвратителен диалект, който разбирах, но не говорех. Онзи ден, след като бях престоял вкъщи два часа с мрежичката, я махнах, проверих в огледалото резултата и се запътих за срещата с онези, пред които се готвех да се закълна във вярност. Пристигнах при тях, когато евтиният брилянтин вече бе загубил слепващата си способност и косите ми започваха да се връщат във вертикално положение, но бавно и неравномерно. Въодушевление сред бандата на Уличката. Наобиколиха ме, като се побутваха с лакти и се хилеха. Поисках да ме приемат.

За жалост говорех на италиански: бях различен. Напред излезе главатарят, Мартинети, който тогава ми се стори могъщ и бляскав, макар и босокрак. Реши, че трябва да понеса сто ритника в задника. Може би са искали да събудят змията Кундалини. Приех. Обърнах се с лице към стената, държан за ръце от двама помощници, и изтърпях сто ритника с бос крак. Мартинети изпълняваше задължението си усърдно и с ентусиазъм, методично удряйки със стъпало, а не с пръсти, за да не го заболи. Хорът на разбойниците отмерваше ритъма. Брояха на диалект. След това решиха да ме затворят в един зайчарник за половин час, докато обсъдят положението на гърления си език. Измъкнаха ме едва когато се оплаках, че краката ми са съвсем изтръпнали. Чувствувах се горд, защото с достойнство бях успял да се приспособя към първобитния ритуал на една група диваци.

По онова време в Х. лагеруваха тевтонски конници, но не бяха много бдителни, защото още нямаше партизани. Беше към края на 43-та или в началото на 44-та. Една от първите ни акции беше да се вмъкнем в една барака, докато неколцина от бандата ухажваха войника на пост, едър лонгобард, който ядеше огромен комат хляб със, или поне така ни се стори, салам и мармалад. Провокационният отряд ласкаеше немеца, като хвалеше оръжието му, докато ние в бараката (в която, странно защо, се влизаше отзад) крадяхме пити тротил. Не мисля, че по-късно сме го използували, но се готвехме, според плана на Мартинети, да го взривим в полето с пиротехническа цел и по твърде груб и неподходящ начин. По-късно войниците бяха сменени от Десетата противоподводна служба 109109
  Десета противоподводна служба – първоначално специален морски корпус, който при Социалната република на Мусолини губи конкретните си функции и се превръща в подразделение за борба с партизаните.


[Закрыть]
, която установи постовете си край реката, точно на кръстопътя, където в шест часа вечерта по улицата слизаха момичетата от колежа „Света Мария Подкрепителка“. Целта ни беше да убедим морячетата от Десетата служба (не бяха на повече от осемнадесет години) да свържат заедно няколко немски ръчни бомби, от онези, с дългите ръкохватки, и да им махнат предпазителите, за да избухнат на повърхността на водата в момента, когато момичетата се появят. Мартинети знаеше какво трябва да се направи и как да се изчислят секундите. Обясняваше на момчетата от патрула и резултатът беше фантастичен: огромен воден стълб се издигаше над коритото на реката с гръмотевичен трясък точно в момента, когато момичетата изскачаха иззад ъгъла. Всеобщо бягство сред писъци и неудържим смях от наша страна. Фашистчетата щяха да си спомнят за тези славни времена след кладата, на която изгаря Моле, и лагера край Колтано 110110
  Лагерът край Колтано – след войната в концентрационен лагер край град Колтано затваряли участниците в Република Сало; името на града се превърнало в символ на едно поколение на победени, направило погрешен житейски избор.


[Закрыть]
.

Главното занимание на бандата от Уличката беше събирането на гилзи и други останки от войната, които се намираха в изобилие след 8 септември, като стари каски, манерки, колани, паласки и понякога цели патрони. За да се използува един такъв патрон, се действуваше по следния начин: стискайки гилзата, вмъкваш куршума в една дупка на ключалка и натискаш, куршумът изскача и вече се превръща в експонат от отделна колекция. Гилзата пък опразвахме от експлозива (понякога това бяха тънки конфети от балистит), който после насипвахме в серпантини и запалвахме. Гилзата, по-ценна, когато не бе използувана, се включваше в „армията“. Добрият колекционер притежаваше много такива и ги строяваше в редици според вида, цвета, формата и височината им. Взводове от пехотинци (гилзи от шмайзери), след това офицери и кавалеристи (гилзи от карабини и леки пушки калибър 91 – системата „Гарант“ се появи едва с идването на американците) и, върховно щастие, големите кулообразни командири (гилзите от картечница).

Един ден, докато се занимавахме с тези мирни игри, Мартинети ни каза, че мигът е настъпил. Предупредителното писмо беше изпратено на бандата от Канала и врагът беше приел предизвикателството. За полесражение бе избрана ничията земя зад гарата, същата вечер в девет часа. Беше късен следобед, тегнещ от лятна умора, но изпълнен с възбуда. Всеки от нас се запаси с най-ужасяващи оръжия – дъски, удобни за хващане, камъни от всякакви големини, натъпкани в паласките и в торбите за хляб. Някои си бяха направили бичове от ремъци на пушки, твърде опасни при по-смело използуване. В този вечерен час всички, и най-вече аз, се усещахме герои. Изпитвахме възбудата преди атака. Остра, болезнена, прекрасна. „Сбогом, красавице, сбогом! Тежък и сладък е трудът на боеца.“ Отивахме, за да жертвуваме младостта си, както ни бяха учили в клас преди 8 септември.

Планът на Мартинети беше добре обмислен: щяхме да прекосим железопътната линия по на север и да ги нападнем неочаквано откъм гърба, практически вече като победители. После решителната атака и безмилостната разправа.

Когато се стъмни, се спуснахме по стръмнината пред линията и се изкатерихме от другата страна, въоръжени с камъни и тояги. От върха ги видяхме, заели позиция зад клозетите на гарата. Забелязаха ни, защото гледаха нагоре, отгатнали откъде ще се появим. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем, без да им дадем време да се чудят на наивността на нашия план. Никой не ни беше раздал ракия преди атаката, но все пак се втурнахме напред с боен вик. И сблъсъкът се осъществи на стотина метра от гарата. Там бяха започнали да никнат първите къщи, които, макар и построени нарядко, вече образуваха малка мрежа от улички. Нещата се развиха така, че групата на най-смелите се хвърли безстрашно напред, докато аз и за мое щастие още неколцина забавихме крачка и се изпокрихме зад ъглите, наблюдавайки събитията отдалеч.

Ако Мартинети ни беше разделил на авангард и основна сила, щяхме да изпълним дълга си, но това разделяне се извърши спонтанно. Сърцатите – напред, страхливците – отзад. И от нашите укрития, моето по-назад от другите, наблюдавахме сблъсъка. Който всъщност не се състоя.

Като стигнаха на няколко метра една от друга, двете групи застанаха лице в лице и започнаха да преговарят. Получи се една Ялтенска конференция. Решиха да си разделят сферите на влияние и да разрешават да се минава през териториите, както е било при християните и мюсюлманите в Палестина. Солидарността между двете благородства надделя над неизбежността на сражението. Всеки се прояви в най-добрата си форма. Двете войски се оттеглиха, постигнали споразумение.

Сега си казвам, че не съм участвувал в атаката, защото цялата история ми е изглеждала смешна. Но тогава не бях на това мнение. Чувствувах се страхливец и нищо повече.

Сега още по-подло си казвам, че ако се бях затичал с другите, нямаше да рискувам нищо и щях да живея по-добре през следващите години. На дванадесет години си пропуснах Шанса. Както да не получиш ерекция първия път означава да останеш импотентен за цял живот.

Месец по-късно, когато поради едно случайно нарушаване на границите Уличката и Канала се озоваха лице в лице на една поляна и започнаха да се замерят с буци пръст, не знам дали окуражен от развоя на миналата случка или жаден за мъченичество, аз излязох на предна линия. Градушката беше безкръвна за другите, но не и за мен. Една буца, която очевидно имаше ядро от камък, ме улучи по устната и я разцепи. Побягнах разплакан към къщи, където майка ми трябваше да поработи с пинцетите си за вежди, за да почисти раната.

Така или иначе, оттогава ми остана едно ръбче до десния кучешки зъб и когато прокарам език по него, усещам леко потръпване.

Но този белег не ме оневинява, защото го получих от безразсъдство, а не от смелост. Прокарвам езика си по ръбчето и какво правя? Пиша. Но лошата литература не спасява душата.

След деня на шествието не се видях с Белбо повече от година. Бях се влюбил в Ампаро и вече не ходех в „Пилад“. Или пък Белбо го нямаше, когато се случеше да се отбием там с Ампаро.

А Ампаро не обичаше това заведение. Нейната морална и политическа принципност, равна само на прелестта й и на великолепната й гордост, я караше да възприема „Пилад“ като клуб на демократично настроени позьори, а демократичният дендизъм беше за нея една от клопките, и то най-коварната, на капиталистическия заговор. За мен тази година беше изпълнена с усърден труд и особена сладост. Пишех дипломната си работа с удоволствие, но и спокойно.

Един ден срещнах Белбо на две крачки от издателството.

– Я гледай! – възкликна весело той. – Любимият ми Тамплиер! Знаете ли, току-що ми подариха една бутилка с извънредно старо съдържание. Защо не отскочите към мен. Имам две картонени чаши и един свободен следобед.

– Добре казано!

– Уискито е още по-добро. Бутилирано, струва ми се, преди падането на Аламо 111111
  … преди падането на Аламо – тоест преди 496 г., когато Кловис побеждава римляните.


[Закрыть]
.

Последвах го. Но едва бяхме започнали дегустацията, и ето че Гудрун влезе и съобщи, че отвън чака някакъв господин. Белбо се плясна по челото. Бил забравил за тази среща, но каза, че случайността добивала вкус на заговор. Доколкото знаел, посетителят носел някаква книга, засягаща и Тамплиерите.

– Ще приключа бързо, каза. – Но ме подкрепете с компетентни възражения.

Наистина беше случайност. Но така попаднах в мрежата.

17

Така изчезнаха Рицарите на Храма заедно със своята тайна, в сянката на която трептеше една прекрасна надежда за небесния град. Но Онова, към което бе насочено тяхното усилие, продължаваше своя недостижим живот в неведоми области и неведнъж в течение на векове упражняваше своето въздействие върху духовете, способни да го приемат.

(Виктор Емил Мишле, „Тайната на Рицарството“, 130, 2)

Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.

Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу 112112
  Адолф Манжу – известен американски киноактьор от тридесетте години.


[Закрыть]
, левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“ 113113
  Менсур – дуелът между германските студенти, при който белегът оставал като свидетелство за смелост.


[Закрыть]
или неточен изстрел?

Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.

– Полковник… Действуващ ли? – запита Белбо.

Арденти показа ред скъпи златни зъби.

– Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.

– Не ви личи, поласка го Белбо.

– При това съм участвувал в четири войни.

– Би трябвало за сте започнали при Гарибалди.

– Не. Бях доброволец в Етиопия, лейтенант. После в Испания, капитан, пак доброволец. След това като майор отново в Африка, докато не изоставихме колониите. Орден за храброст втора степен. А в четиридесет и трета… така да се каже, избрах страната на победените: и загубих всичко освен честта си. Имах смелостта да започна отначало. В Чуждестранния легион, в отряда на храбрите. През четиридесет и четвърта – сержант, през петдесет и осма – полковник, заедно с Масю 114114
  Жак Масю (род. 1908) – френски генерал, участник в кампаниите в Африка и в Индокитайската война.


[Закрыть]
. Явно винаги на губещата страна. Когато зловещият Де Гол взе властта, се оттеглих и се заселих във Франция. В Алжир бях завързал добри познанства и основах предприятие за внос-износ, в Марсилия. Този път избрах страната на победителите, поне така мисля, още повече, че сега живея от ренти и мога да се занимавам с моето хоби, нали така се казва днес? И през последните години изложих резултатите от изследванията си. Ето… – Извади от кожената си чанта обемиста папка, която тогава ми се стори червена.

– Това е книга за Тамплиерите, нали? – запита Белбо.

– Да, за Тамплиерите, потвърди полковникът. – Занимавам се още от младежки години. И те са били бойци авантюристи, търсещи слава отвъд Средиземното море.

– Господин Казобон е специалист по Тамплиерите, каза Белбо. – Запознат е с темата повече от мен. Разкажете ни.

– Винаги съм се интересувал от Тамплиерите. Шепа смелчаци, които носели просвещение от Европа сред диваците…

– Противниците на Тамплиерите не могат да се нарекат диваци, прекъснах го аз.

– Никога не сте били залавяни от магребски бунтовници, нали? – запита ме саркастично той.

– Още не, отвърнах.

Погледна ме така, че се почувствувах щастлив, задето никога не съм бил под негово командуване. После се обърна към Белбо:

– Извинявайте, аз съм от друго поколение. – Хвърли предизвикателен поглед към мен. – Тук на разпит ли сме, или…

– Тук сме, за да говорим за вашата книга, полковник, успокои го Белбо.

– Продължавайте, моля.

– Веднага искам да изясня главното, каза полковникът, полагайки длани върху папката. – Готов съм да подпомогна финансирането на книгата, не ви предлагам нещо, от което ще загубите. Ако търсите научни гаранции, ще ви ги представя. Само преди два часа се срещнах с един специалист от бранша, дошъл нарочно от Париж. Би могъл да напише авторитетен предговор…

– Отгатна въпроса на Белбо и направи знак с ръка, с който искаше да каже, че поради деликатността на въпроса е по-добре да не уточнява.

– Уважаеми доктор Белбо, продължи, в тези страници се съдържа една истинска история. И съвсем не банална. По-увлекателно и от американски криминален роман. Открих нещо, при това с огромно значение, но съм едва в началото. Искам да кажа на всички това, което зная, тъй че ако някой е в състояние да допълни с нещо този ребус, да го прочете и да се обади. Имам намерение да организирам една анкета. При това много спешно. Ако някой преди мен е знаел това, което зная аз, вероятно е бил убит именно за да не го разпространява. Ако на две хиляди читатели кажа фактите, които са ми известни, никой вече няма да има интерес да ме елиминира. – Замлъкна. После продължи: – Знаете ли подробности около арестите на Тамплиерите?…

– Неотдавна говорихме по този въпрос с господин Казобон и ми направи силно впечатление, че арестите са станали без всякаква съпротива, рицарите са били заловени изненадващо…

Полковникът се усмихна снизходително.

– Именно. Наивно е да се смята, че толкова могъщи личности, способни да уплашат дори краля на Франция, не са били в състояние да узнаят предварително, че четирима мръсници подработват краля и че кралят подработва папата. Хайде де! По-скоро трябва да се предполага, че е съществувал някакъв план. Върховен план. Да допуснем, че Тамплиерите са имали намерение да завладеят света и са знаели тайната на някакъв източник на огромна власт, тайна, за чието опазване са били готови да пожертвуват цялата армия от Парижкия храм, както и центровете, пръснати из цялото кралство, а и в Испания, Португалия, Англия, Италия, замъците в Палестина, хранилищата на богатствата, всичко… Филип Хубави ги подозира, иначе не може да се обясни защо ще се впуска да ги преследва с цената на пълното дискредитиране на цвета на френското рицарство. Тамплиерите разбират, че кралят ги е разкрил и ще се опита да ги унищожи, че пряката съпротива няма да успее, че за изпълнението на плана е необходимо още време, че мястото, съкровището или там каквото е било все още не е точно установено или пък е трябвало да се използува постепенно… И тайната управа на Тамплиерите, чието съществуване вече всички признават…

– Всички ли?

– Разбира се. Немислимо е един толкова силен орден да е оцелял тъй дълго, без да е имал някакви тайни закони.

– Логиката е желязна, подхвърли Белбо, поглеждайки ме крадешком.

– По-нататък, продължи полковникът, заключенията се налагат от само себе си. Магистърът, естествено, е участвувал в тайното ръководството, но по всяка вероятност е играл ролята на външно прикритие. Готие Валтер пише в „Рицарството и тайните аспекти на историята“, че планът на Тамплиерите за завладяване на властта е имал като краен срок за изпълнение две хилядната година! Тамплиерите решават да преминат в нелегалност. Но за да го направят, в очите на другите орденът трябва да изчезне. Жертвуват се, това правят, включително магистърът. Някои се оставят да бъдат убити, може би са били определени с жребий. Други се подчиняват, преобразяват се. Как свършват нисшите степени в йерархията, редовите братя, дърварите, стъкларите?… Това е раждането на корпорациите на свободните простосмъртни, които се пръсват по света, а това е всеизвестно. Но какво става в Англия? Кралят се противопоставя на натиска на папата и поема всички на своя издръжка, за да завършат необезпокоявани живота си в лагерите на Ордена. А те кротко и спокойно се примиряват. Вие приемате ли това? Аз не. В Испания пък орденът решава да промени името си, превръща се в Орден на Монтеса. Драги господа, това са били хора, които са могли да победят един крал, държали са толкова негови акции в ръцете си, че са могли да го принудят да банкрутира само за една седмица. И португалският крал влиза в преговори с тях: да направим така, скъпи приятели, вече се наричайте не Рицари на Храма, а Рицари на Христос, и на мен ми стига. А в Германия? Няколко процеса, чисто формално закриване на Ордена. Но там си имат братски орден, Тевтонците, които по онова време правят нещо повече от това да създават държава в държавата: те са държавата, властвуват над територия, по-голяма от всички страни, които са сега под ботуша на руснаците, и напредват по този начин чак до края на XV век, защото тогава пристигат монголите, но това е друга история, тъй като монголите са още под носа ни… Но нека не се отвличаме.

– Недейте, моля ви, каза Белбо. – Продължавайте нататък.

– Да, както се знае, два дни преди Филип да изпрати заповедта за арестуване и един месец преди тя да бъде изпълнена, една волска каруца, пълна със сено, напуска стените на Храма и изчезва в неизвестна посока. За нея говори даже Нострадамус в една от центуриите си… – Полковникът разтвори ръкописа.

 
Укрити под храната на животни
преживящи и теглени от тях,
войниците под броните си потни…
 

– Волската каруца е легенда, възразих, и не бих цитирал Нострадамус като авторитет в историографската област…

– Много хора, по-възрастни от вас, господин Казобон, са се доверявали на предсказанията на Нострадамус. От друга страна, не съм толкова наивен да вярвам в историята с каруцата. Тя е символ, символ на безспорния и очевиден факт, че очаквайки арестуването си, Жак дьо Моле предава командуването и тайните инструкции на своя племенник граф Дьо Божьо, който става тайният магистър на вече нелегалния орден на Тамплиерите.

– Разполагате ли с документи?

– Официалната история, горчиво се усмихна полковникът, е история, която се пише от победителите. Според официалната история хора като мен например не съществуват. Но под легендата за каруцата се крие друго. Тайното ядро се пренася в някакъв спокоен център и оттам започва да изгражда своята нелегална мрежа. Именно това ми послужи за отправна точка. Години наред, още преди войната, непрекъснато се питах докъде са стигнали в героизма си тези братя. Когато се оттеглих от активния живот, реших най-сетне да потърся някаква следа и тъй като бягството на каруцата е станало във Франция, във Франция трябваше да търся мястото на нелегалното ядро. Но къде?

Имаше дарба за театрални ефекти. Белбо и аз вече искахме да знаем къде. Не можехме да изречем нищо друго освен:

– Къде?

– Ще ви кажа. Къде се раждат Тамплиерите? Откъде идва Юг дьо Паинс? От Шампан, близо до Троа. А в Шампан властвува Юг дьо Шампан, който няколко години по-късно, през 1125-а, отива при Тамплиерите в Йерусалим. После се прибира и, изглежда, се свързва с цистерцианците, по-точно с абата на Сито и му помага да започне в своя манастир разчитането и превода на някои еврейски текстове. Помислете си, равини от северна Бургундия са поканени в Сито от белите Бенедиктинци. И от кого? От свети Бернар, за да изучават кой знае какви текстове, които Юг е намерил в Палестина. И Юг подарява на монасите на свети Бернар една гора в Бар-сюр-Об, където ще се издигне Клерво. А какво прави свети Бернар?

– Обявява се за поддръжник на Тамплиерите, казах.

– А защо? Знаете ли, че той е причината Тамплиерите да станат по-могъщи от Бенедиктинците? Той забранява на Бенедиктинците да получават като дарение земи и къщи, а земите и къщите дава на Тамплиерите. Ходили ли сте някога в Източната гора, близо до Троа? Нещо огромно, лагер до лагер! А в това време рицарите в Палестина не се бият, това знаете ли го? Настаняват се в Храма и вместо да изтрепват мюсюлманите, се сприятеляват с тях. Влизат в контакт с техните поклонници. Накратко казано, свети Бернар създава, с финансовата подкрепа на графовете от Шампан, един орден, който в Палестина се съюзява с тайни арабски и еврейски секти. Някакво подмолно ръководство планира кръстоносните походи, за да подкрепя Ордена, а не обратно, и създава цяла мрежа на властта, която се изплъзва от кралското правосъдие… Не съм човек на науката, аз съм човек на действието. Вместо да правя прекалено много предположения, постъпих така, както множество словоохотливи учени никога не са постъпвали. Отидох там, откъдето са тръгнали Тамплиерите и където в продължение на два века са имали своето седалище и са плували като риби във вода…

– Председателят Мао казва, че революционерът трябва да се чувствува сред народа като риба във вода, вметнах.

– Браво на вашия председател. Тамплиерите, които подготвяли революция, далеч по-голяма от тази на вашите комунисти с мандарински плитки…

– Вече нямат плитки.

– Така ли? Толкоз по-зле. Та казвах, че Тамплиерите не са могли да не потърсят убежище в Шампан. В Паинс? В Троа? В Източната гора? Не. Паинс е бил и е малко градче от четири къщи и половина, а тогава трябва да е представлявал най-много един замък. Троа е бил голям град, с прекалено много хора на краля наоколо. Гората, тамплиерска по начало, е била първото място, което кралските войски са щели да претърсят, както и направили. Не. Провенс, казах си. Ако изобщо е имало някакво място, то е Провенс!


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю